Том Кланси
Червеният заек (18)

Глава 15
МЯСТОТО НА СРЕЩАТА

От Мери Пат се очакваше понякога да посещава посолството, да поговори със съпруга си по семейни въпроси или да напазарува от специалните доставки. Когато идваше, се издокарваше повече, отколкото за московските улици — с елегантни дрехи, добре сресана коса, пристегната по младежки с панделка, гримирана — така че когато влизаше с колата в двора на посолството, да изглежда като вятърничава американска блондинка. Усмихваше се на себе си. Харесваше й да си играе на типична блондинка, а и всяко нещо, което я правеше да изглежда тъпа, бе от полза за прикритието й.

И така тя се втурна към входната врата, махна безгрижно на винаги учтивите морски пехотинци и се мушна в асансьора. Завари съпруга си в кабинета му.

— Здравей скъпа — поздрави я Ед, надигна се от стола и я целуна, след което се отдръпна, за да я огледа. — Изглеждаш фантастично.

— Много полезна маскировка.

Беше й послужила в Иран, особено по време на нейната бременност. В оная страна не се отнасяха с голямо уважение към жените, но изпитваха странно страхопочитание към бременните. Установи го точно преди да се измъкнат от там завинаги. Беше място, за което не съжаляваше ни най-малко.

— Страшна си, бейби, липсват ти само сърф и готин плаж, може би Бонзайският тръбопровод.

— Ех, Ед, звучи много тръбно, а и Бонзай е на Хаваите, глупчо. — След това смени тона. — Наопаки ли вдигнаха флага?

— Да. Камерите не са уловили на улицата никой, който да проявява любопитство към това. Но може да се наблюдава и от долната улица, а камерите нямат такъв обхват. Ще разберем, ако нашият приятел ми пусне съобщение в джоба довечера, докато се прибирам вкъщи.

— Как реагираха пехотинците? — попита тя.

— Интересуваха се защо го правим, но Дом не им каза нищо. Той също не знае.

— Доминик е добър шпионин — отбеляза Мери Пат.

— Ритър го харесва — спомни си Фоли, извади телеграма от чекмеджето и я подаде на жена си.

— Мамка му — каза тя, след като я прочете бързо. — Папата? Тия мръсни копелета искат да убият папата? — Мери Пат невинаги говореше като калифорнийска блондинка.

— Не разполагаме с информация, която да го потвърждава, но очакват от нас да разберем как стоят нещата.

— Изглежда ми подходяща задача за ДЪРВАРЯ. Това бе техният агент в партийния Секретариат.

— Или за КАРДИНАЛА? — поколеба се Ед.

— Още не сме влизали в контакт с него — отбеляза Мери Пат, но явно скоро щеше да им се наложи.

Те проверяваха всяка вечер апартамента му за уговорената сигнализация от светло и тъмно в дневната. Домът му се намираше близо до техния, а връзката с него бе установена като начало с листче хартия върху една от уличните лампи. Поставянето на този знак бе работа на Мери Пат. Тя винаги водеше със себе си и малкия Еди, вече десетина пъти.

— Тази работа за него ли е? — попита тя.

— Президентът иска да знае — каза съпругът й.

— Щом е така. — Само че КАРДИНАЛА беше най-важният им агент и не трябваше да рискуват с него, освен ако положението не стане наистина критично. А и той при всички случаи щеше да ги информира по своя инициатива, ако научеше нещо такова. — Ще се въздържаме, докато Ритър не каже обратното.

— Съгласен съм — предаде се Ед Фоли. Щом Мери Пат смяташе, че трябва да са предпазливи, следователно имаше основание за това. В края на краищата тя бе човекът, склонен да поема повече рискове, и се забавляваше да играе на котка и мишка. Но това не означаваше, че жена му бе безразсъдна. — Засега няма да го закачаме.

— По-добре виж какъв ще е следващият ход на новия ти контакт.

— Обзалагам се, че те сърбят ръцете, маце. Искаш ли да се запознаеш с посланика?

— Май, че е крайно време — съгласи се тя.

 

 

— Е, успокои ли се след вчерашните вълнения? — попита Райън, който за първи път беше изпреварил британския си колега.

— Да, така ми се струва.

— Ако ще се почувстваш по-добре, ще ти призная, че още не съм се срещал с президента. И не горя от желание. Като историята на Марк Твен за оня тип, който се намазал с катран и се овъргалял в перушина и после признал, че ако нещата не опирали до честта да го направи, е щял да си го спести.

Хардинг успя да се засмее.

— Точно така, Джак. На човек малко му се подгъват коленете.

— Толкова ли е желязна, колкото твърдят?

— Не мисля, че бих пожелал да играя ръгби срещу пея. Много е интелигентна. Не й убягва нищо и задава дяволски умни въпроси.

— Е, плащат ни, за да им отговаряме, Саймън — посочи Райън.

Беше глупаво да се страхуват от хора, които също си вършеха работата и които се нуждаеха от надеждна информация, за да я вършат добре.

— На нея също, Джак. Тя трябва да отговаря на въпроси в парламента.

— За неща от тоя род? — изненада се Джак.

— Не, не точно. Понякога обсъждат подобни теми с опозицията, но при строги правила.

— Не се ли страхувате от изтичане на информация? — попита Джак.

В Америка имаше отделни комисии в Конгреса, чиито членове получаваха подробни инструкции какво могат и какво не могат да говорят. ЦРУ се страхуваше от изтичане на информация — това в края на краищата бяха политици, — но досега не бе чувал някой от Капитолия да се е изпуснал. Пролуките по-често се отваряха в самото Управление, и то на Седмия етаж… или в Западното крило на Белия дом. Това не означаваше, че ЦРУ се примирява, добре поне, че в повечето случаи изтичането на информация се наказваше, а често ставаше дума за дезинформация с политическа цел. Вероятно и тук нещата стояха по същия начин, още повече, че местните медии действаха под контрол, от който „Ню Йорк Таймс“ би изпаднал в необуздана ярост.

— Нещо ново от снощи?

— Нищо за папата — отговори Райън. — Нашите източници са ударили на камък. Ще задействате ли вашите агенти?

— Да, премиерката ясно показа на Базил, че иска повече информация. Ако нещо стане с папата, не ми се мисли…

— Ще хвърчат глави, нали?

— Вие, американците, се изразявате много красноречиво, Джак. А вашият президент как ще реагира?

— Ще бъде бесен. Татко му е католик и макар мамчето да го е отгледала като протестант, едва ли ще остане равнодушен, ако на папата му се случи нещо по-сериозно от лятна настинка.

— Знаеш ли, дори да се доберем до информация, въобще не е сигурно, че ще сме в състояние да предотвратим нещо.

— Мислил съм за това, но поне ще ги предупредим да засилят охраната му. Това е най-многото, което можем да направим. Но той сигурно ще промени графика си, не, всъщност няма да го промени. По-скоро ще се остави да го очистят. Но вероятно ще успеем да объркаме по някакъв начин плановете на Лошите момчета. Трудно е да се каже, преди да разполагаме с поне няколко факта, за да ги съпоставим. Но това не е работа, не мислиш ли?

Хардинг кимна, докато разбъркваше сутрешния си чай.

— Не, оперативните ни захранват с информация, а ние се опитваме да преценим какво значи.

— Безпомощност? — зачуди се Райън.

Хардинг беше много по-отдавна в тоя занаят.

— Понякога. Знам, че оперативните агенти си скъсват задниците от бачкане, при това онези, които нямат „легално“ прикритие, са заплашени физически, но ние, ползвателите на тяхната информация, невинаги си даваме сметка за това. Затова те не ни ценят толкова, колкото ние ги ценим. Срещал съм се с неколцина от тях през годините, повечето са добри момчета, но разминаването в начина на живот е пълно, Джак.

„Оперативните агенти вероятно са много печени и могат да анализират сами нещата, ако се замислиш — каза си Райън. — Чудя се дали на аналитиците някога им е минавало това през акъла.“ Това бе нещо, което Райън не биваше да забравя. В края на краищата се предполагаше, че ЦРУ е едно задружно и щастливо семейство. Разбира се, не беше, дори на Седмия етаж.

— Както и да е, получихме това от Източна Германия — Джак му подаде папката. — Някакви трусове в политическата им йерархия миналата седмица.

— Шибани прусаци — изруга Хардинг, докато разлистваше папката.

— Радвай се. Руснаците също не ги харесват.

— Не ги обвинявам за това.

 

 

Зайцев се опитваше да мисли на бюрото си, но мозъкът му работеше на автопилот. Трябваше да се срещне с новия си американски приятел. Щеше да е опасно, ако не откриеше подходящо място. Хубавото бе, че в Москва бе пълно с такива места. Лошото — че Второ главно управление на КГБ вероятно знаеше повечето от тях. Но това щеше да е без значение, ако е достатъчно оживено.

Какво ли да каже?

Какво ли да поиска?

Какво да им предложи?

Всичките тия въпроси бяха важни. Опасностите щяха да растат. Най-добре да напусне Съветския съюз заедно с жена си и с дъщеря си.

Да, точно това ще поиска, а ако американецът откаже, ще се върне към обичайния си живот, но поне ще е спокоен, че е опитал. Знаеше неща, от които те се интересуваха, и щеше да им даде да разберат, че цената за информацията е бягството му.

„Живот на Запад“ — помисли си той. С всичките порочни неща, за които държавата предупреждаваше всеки, който можеше да чете вестници и да гледа телевизия, ужасиите, за които разказваха. Как само се отнасяха американците към своите малцинства. Дори показваха по телевизията техните бедняшки квартали — но показваха и автомобилите им. Ако американците потискаха чернокожите, защо тогава им позволяваха да си купуват толкова много автомобили? Защо допускаха да организират протести по улиците? Ако подобно нещо се случеше в СССР, правителството щеше да изпрати армията. Значи, на държавната пропаганда не биваше да се вярва безрезервно. А освен това той е бял. Какво го е грижа за недоволството на негрите, които на всичкото отгоре могат да си купуват леки коли, когато си пожелаят. Като повечето руснаци той беше виждал чернокожи само по телевизията. Първата му реакция беше наистина ли има хора с такава шоколадова кожа? Разбира се, че имаше. КГБ организираше операции в Африка. След това се опита да си спомни дали КГБ беше организирал операция в Америка, използвайки чернокожи. Не много, може би един-двама и те бяха сержанти. В Червената армия само политически благонадеждните ги допускаха в сержантската школа. Значи, поредната лъжа, която можеше да разобличи само защото работеше в КГБ. Какви ли още лъжи му бяха наговорили? Защо да не избяга? Защо да не поиска от американците да го измъкнат?

„Но дали ще се съгласят?“ — питаше се Зайцев.

Сигурно. Той можеше да им разкаже за какви ли не операции на КГБ на Запад. Знаеше имената на оперативните служители и кодовите имена на агентите им, които бяха предатели за западните правителства, хора, които те без съмнение искаха да ликвидират.

„Нямаше ли да е съучастие в убийството им?“ — питаше се той.

Не, тези хора бяха предатели в крайна сметка. А предателят си е предател…

„Ами ти не се ли каниш да станеш предател, Олег Иванович?“ — обаждаше се тъничко гласче в главата му, колкото да го тормози.

Но той беше достатъчно силен да го изгони само с тръсване на главата си. Предател? Не, той искаше да предотврати убийство, а това бе почтена постъпка. Значи, беше почтен човек.

Но трябваше да помисли още малко. Щеше да се срещне с американски шпионин.

Къде и как?

Трябваше да е оживено място, където има голяма блъсканица и където дори контраразведка от Второ главно нямаше да се усъмни и да разбере какво става или да чуе какво се говори.

И изведнъж се сети. Жена му работеше точно на такова място.

Значи, ще напише ново съобщение върху бланка за телеграма и ще го предаде в метрото като предните две. Така ще разбере дали американците наистина са готови да участват в играта. Сега той беше в ролята на председател. Разполагаше с нещо, което те желаеха, така че от него зависеше как да го получат. Той щеше да определя, правилата на играта, а те трябваше да се съобразят. Толкова е просто, нали така?

„Да“ — каза си той.

Не беше ли забавно? Щеше да направи нещо, което КГБ желаеше толкова силно — да диктува правилата на американското ЦРУ.

„Председател за един ден“ — помисли си Зайцев. Тази мисъл му се стори много съблазнителна.

 

 

В Лондон Кети наблюдаваше двама местни офталмолози, които правеха операция на някой си Роналд Смитсън, зидар с тумор в задната част на дясното око. Рентгенът показа образувание наполовината на топка за голф, което бе толкова смущаващо, че на господин Смитсън му се наложи да чака само пет седмици за интервенцията. В „Хопкинс“ вероятно щяха да го оперират трийсетина дни по-рано, но в сравнение с обичайната практика си беше направо бързо.

Двамата хирурзи от „Мурфийлд“ бяха Клайв Худ и Джефри Филипс, които имаха дългогодишен опит. Процедурата не беше сложна. След като оголиха тумора, взеха от него проба, замразиха я и я изпратиха в патологията. Дежурният хистопатолог беше много добър и щеше да реши дали образуванието е злокачествено или доброкачествено. Кети се надяваше на второто, тъй като този вид рак беше опасен за пациента. Но според нея шансът беше на негова страна, тъй като при огледа й се стори не прекалено агресивен, а тя имаше набито око и обикновено познаваше в осемдесет и пет процента от случаите. Подобни разсъждения нямаха нищо общо с науката и си бяха чисто суеверие, но хирурзите, подобно на бейзболистите, бяха доста суеверни. Затова всяка сутрин си обуваха чорапите — в нейния случай чорапогащника — по един и същи начин, тъй като усвояваха определен начин на живот, а хирурзите бяха хора на навиците и проявяваха склонност да свързват своите лични привички с резултатите от работата си. В случая със замразената тъканна проба, изпратена за изследване в патологията, процедурата се свеждаше до изрязване на сивкаво-розовото образувание…

— Колко е часът, Джефри? — попита д-р Худ.

— Един без петнайсет, Клайв — съобщи д-р Филипс, поглеждайки стенния часовник.

— Дали да не прекъснем за обяд?

— Аз нямам нищо против. Бих хапнал нещо. Но трябва да извикаме друг анестезиолог да поддържа господин Смитсън упоен — обади се анестезиологът им.

— Добре, извикай някого, Оуен — предложи д-р Худ.

— Веднага — съгласи се д-р Елис. Той стана от стола до главата на пациента и отиде до телефона. Върна се след няколко секунди. — Идва след две минути.

— Отлично. Къде ще обядваме, Джефри? — попита Худ.

— Какво ще кажете за „Жабата и жабчето“? Там сервират вкусен бекон с марули, домати и пържени картофки.

— Чудесно — съгласи се Худ.

Кети Райън бе застанала права зад д-р Филипс и държеше устата си затворена зад хирургическата маска, но сините й очи се разшириха от ужас. „Оставят пациента упоен на операционната маса и отиват да обядват?“ Какви са тия хора, лекари или шарлатани?

Точно в този момент влезе анестезиологът, когото повикаха, а те свалиха престилките и се приготвиха да излязат.

— Нещо, което трябва да знам, Оуен? — обърна се новодошлият към д-р Елис.

— Не, всичко е наред.

Той посочи уредите, които мереха жизнените показатели на пациента, а те бяха в нормата, както забеляза Кети. И все пак…

Худ ги поведе към съблекалнята, където четиримата доктори нахлузиха върху зелените хирургически дрехи халатите си и се отправиха по коридора към стълбището, след което излязоха на улицата. Кети ги последва, тъй като не знаеше какво друго да прави.

— Е, Керълайн, какви са впечатленията ти от Лондон? — попита Худ любезно.

— Харесва ни — отвърна тя, все още шокирана.

— А децата?

— Имат много добра бавачка, млада госпожица от Южна Африка.

— Един от по-цивилизованите ни обичаи — каза Филипс одобрително.

Кръчмата беше на следващата пряка. Веднага намериха маса. Худ извади цигара и я запали. Забеляза неодобрителния поглед на Кети.

— Да, госпожо Райън, знам, че е нездравословно и неприемливо за един лекар, но всички ние си имаме човешки слабости, нали така?

— Търсиш съчувствие от неподходящия човек — отговори тя.

— Ще внимавам пушекът да не идва към теб. — Худ се захили, а сервитьорът се появи. — Каква бира предлагате? — обърна се той към него.

Това, че пушеше, бе предостатъчно, каза си Кети. Тя трудно можеше да преглътне повече от един шок, но поне щеше да й послужи като предупреждение. Худ и Филипс се спряха на бира „Джон Къридж“. Елис предпочете „Тетлис“. Кети си поръча кока-кола. Говориха си на професионални теми, както често правят лекарите.

Керълайн Райън си седеше на дървения стол и наблюдаваше колегите си, които се наслаждаваха на бирата си, а един от тях и на цигарата си, докато пациентът им лежеше упоен на операционната маса.

— Е, как работим тук? По-различно ли е от „Джон Хопкинс“? — попита Худ, докато загасяше цигарата си.

Кети за малко да се изпусне, но в последния момент реши да запази за себе си мнението си.

— Е, хирургията си е хирургия. Учудена съм, че нямате достатъчно скенери и друга апаратура. Как се оправяте без подробни снимки на тумора?

— Права е, знаете ли — каза Худ, след като се замисли за малко. — Нашият зидар щеше да почака още няколко месеца, ако знаехме по-добре колко е голям туморът.

— Чакате толкова дълго за хемангиома? — ужаси се Кети. — У дома ги отстраняваме незабавно.

Не беше нужно да добавя, че тези образувания причиняваха болка. Те притискаха фронтално очната ябълка, понякога замъгляваха зрението и често предизвикваха непоносимо главоболие. Затова на г-н Смитсън бяха предписали кодеинови аналгетици.

— Е, тук нещата са малко по-различни.

„Мили Боже, какъв начин за практикуване на медицина, като се съобразяваш с времето, а не с пациента.“ Обядът пристигна. Сандвичът беше по-вкусен от храната в болницата, но тя все още не можеше да преглътне факта, че тези типове пиеха бира! Местното пиво беше почти двойно по-силно от американското, а те изпиха по половинка — петстотин милилитра. На какво, по дяволите, прилича това?

— Кетчуп за картофките, Кети? — Елис бутна бурканчето към нея. — Или да те наричам лейди Керълайн? Чух, че Негово височество е кръстник на сина ти?

— Да, има нещо такова. Джак го помоли, докато лежеше в болницата на Военноморската академия, и той се съгласи. Действителните кръстници са Роби и Сиси Джексън. Роби е пилот на боен самолет във флота. Сиси е пианистка.

— Да не е онзи чернокож тип от снимката във вестниците?

— Точно така. Джак се сприятели с него, докато двамата преподаваха във Военноморската академия.

— Ясно. Значи съобщенията във вестниците са били правилни? Искам да кажа…

— Опитвам се да не си спомням за това. Единственото хубаво нещо, което се случи през оная нощ, беше раждането на малкия Джак.

— Разбирам те, Кети — каза Елис, дъвчейки сандвича си. — Ако онова, което съобщиха, е истина, трябва да е била ужасна нощ.

— Не беше забавно — успя да се усмихне. — Напъните и раждането бяха най-приятната част.

Тримата британци доста се посмяха на думите й. Всички имаха деца и бяха присъствали на раждането им, което и за британките не беше по-забавно, отколкото за американките. След половин час се отправиха към „Мурфийлд“. Худ изпуши още една цигара по пътя, като внимаваше димът да не отива към американската му колежка. След десет минути бяха отново в операционното. Обърналият половинка бира анестезиолог ги уведоми, че няма никакви изменения и те подновиха операцията.

— Искате ли да асистирам? — попита Кети.

— Не, благодаря, Кети — отвърна Худ. — Вътре съм — добави той и се надвеси над пациента, който спеше дълбоко и не можеше да усети дъха на бира.

Д-р Керълайн Райън се поздрави за това, че се сдържа да не се разкрещи, но през повечето време наблюдаваше отблизо и внимаваше двамата англичани да не отрежат погрешка ухото на пациента. „Може пък алкохолът да им помага да не треперят ръцете им“ — помисли си тя. Но трябваше да се съсредоточи, за да не допусне собствените й ръце да се разтреперят.

 

 

„Короната и възглавничката“ беше приятна, ако не типична лондонска кръчма. Сандвичът му се услади, както и бирата „Джон Смит Ейл“, която изпи, докато двамата със Саймън обсъждаха професионални теми. Понякога се питаше защо в бюфета на ЦРУ не предлагат бира, но си даваше сметка, че това е изключено. Някой в Конгреса щеше да вдигне невъобразим шум в медиите, докато си пие шардонето към обяда в сградата на Капитолия или нещо по-силно в своя кабинет. Тук привичките бяха други, но „да живеят различията!“ — помисли си Райън, докато вървеше по Уестминстърския мост към Биг Бен^[1] — часовника, а не Часовниковата кула, на катедралата „Сейнт Мери льо Боу“, с която го бъркаха туристите. Райън беше сигурен, че парламентаристите там имат на разположение най-малко три-четири кръчми в самата сграда. А те едва ли се напиваха повече от американските си колеги.

— Знаеш ли, Саймън, мисля, че всички са притеснени от това.

— Жалко е, че е трябвало да изпраща това писмо във Варшава, не смяташ ли?

— А може ли да се очаква да не го направи? — възрази Райън. — Това е неговият народ. Неговата родина. Енорията му, която руснаците се опитват да съсипят.

— Това е проблемът — съгласи се Хардинг. — Но руснаците няма да се променят. Няма изход.

Райън кимна.

— Да. Едва ли руснаците ще се откажат.

— Няма никакви основания да се очаква. Вашият президент дали ще се опита да ги вразуми?

— Дори да опита, едва ли ще успее, приятел.

— С други думи, възможностите са две. Едната е свързана с моралната страна на проблема, а другата — с политическата необходимост. Както ти казах, пълна безизходица, мамка му.

— Отец Тим в Джорджтаун обичаше да повтаря, че войните се предизвикват от уплашени хора. Те се страхуват от последиците от войната, но много повече се страхуват от това какво ще стане, ако не воюват. Идиотски начин да управляваш света — изказа на глас мислите си Райън, а неговият приятел се хвана за думите му.

— Очаквам да се повтори моделът от август 1914 година.

— Да, но тогава поне са вярвали в Бога. През Втората световна война нещата вече са стояли по друг начин. Участниците — имам предвид Лошите — не са имали такива спирачки. Същото се отнася за сегашните момчета в Москва. Както знаем, ако нямаме никакви спирачки, можем да се превърнем в чудовища.

— Кажи това на Политбюро, Джак — пошегува се Хардинг.

— Да, Саймън, непременно.

Райън отиде до тоалетната, за да се освободи от част от погълнатата по време на обяда течност.

 

 

Вечерта не идваше достатъчно бързо за никой от играчите. Ед Фоли се питаше какво ще последва. Нямаше гаранции, че този приятел ще продължи. Можеше да се уплаши, в действителност беше много опасно за него. Измяната извън посолството на САЩ беше страшно нещо. Носеше другата зелена вратовръзка — имаше две — за късмет, тъй като беше стигнал до положение, когато можеше да се разчита само на късмета. Който и да беше този приятел, само да не се уплаши.

„Хайде, Иван, не се отказвай, ние ще ти помогнем“ — молеше се Фоли. „Доживотен билет за Дисниленд, за всички футболни мачове, които си пожелаеш. Олег Пенковски поиска да го приеме Кенеди, е, може да се уреди и с новия президент. По дяволите, ако пожелаеш, ще снимаме и филм в Белия дом.“

 

 

Междувременно Мери Пат си мислеше същото. Ако този човек отидеше по-нататък, тя щеше да вземе участие в драмата, която ще последва. Ако работеше в руския МЕРКУРИЙ и ако пожелаеше да се чупи от Матюшка Рус, двамата с Ед щяха да измислят начин да го измъкнат. Начини имаше, а те го бяха правили и преди, макар че този път нямаше да е просто. Съветските граници не бяха непробиваеми, но все пак ги контролираха строго — достатъчно строго, за да те изпотят, докато се опитваш да ги изиграеш. Тя притежаваше нюх за сериозната игра, но така или иначе нямаше да е лесно. Докато шеташе из апартамента, Мери Пат започна да нахвърля някои идеи в главата си. Малкият Еди спеше, а часовете се изнизваха бавно, сякаш времето бе спряло.

 

 

Ед Фоли не беше уведомил все още Ленгли. Трябваше да се изчака. Не можеше да им съобщи нищо съществено, а и нямаше смисъл да възбужда у Боб Ритър излишни емоции за нещо, което още не бе стигнало доникъде. И преди се бе случвало: различни хора се свързваха с ЦРУ, а после не им стискаше да продължат и се отказваха. В повечето случаи човек не знаеше кои са, но дори да знаеше, проблемът се състоеше в това да не те изпортят на КГБ. Това те разобличаваше като шпионин и те превръщаше в кръгла нула за страната ти, а копелето си спасяваше задника, представяйки се за бдителен съветски гражданин, който е изпълнил дълга си към Родината.

Хората не съзнаваха, че ЦРУ никога не вербува своите агенти. Не, те сами отиваха при ЦРУ — понякога искрено, понякога не. Това те излагаше на риска да станеш глупак от някоя инсценировка. Американското ФБР беше много печено в такъв род постановки, а се знаеше, че и Второ главно управление на КГБ също прибягва до такъв гамбит, за да идентифицира шпионите сред дипломатическия персонал. След като узнаеха кои са, можеха да ги следят, да ги подслушват, да ги проследяват до явките им, за да разберат кой друг е замесен в играта. По този начин хващаха предателите, които можеха да ги заведат до други предатели и така да разплетат цяла шпионска мрежа, за което се полагаше златна звезда. Служителите от контраразузнаването можеха да направят кариера само с една такава операция както в Русия, така и в Америка. Затова страшно се стараеха. Във Второ главно работеха много хора — вероятно половината от целия щат на КГБ. Бяха способни, професионални разузнавачи с всякакви ресурси на разположение и с търпението на лешояд, който кръжи над пустинята в Аризона и души за леш, а като я открие, забива клюна си в нея и пирува с разложения труп.

Само че КГБ беше по-опасен и от лешояд. Лешоядите не ловуваха активно. Ед Фоли никога не беше сигурен дали има сянка, докато се размотаваше из Москва. Е, понякога мерваше някоя и друга, но беше наясно, че опашката му може умишлено да се прави на несръчен агент, а всъщност да е много печен, за да разбере дали ще се опита да се измъкне.

Разузнавателните и контраразузнавателните техники бяха универсални и се прилагаха навсякъде, поради което Фоли никога не ги използваше. Абсолютно никога. Нито дори веднъж. Беше много опасно да се правиш на умен в тази игра, тъй като човек никога не можеше да е достатъчно умен. Имаше и други контрамерки, приложими в случай на нужда, като например разминаване отблизо, прилагано от всички шпиони по света и много ефикасно, защото беше просто. Но това можеше да стане само ако агентът се издъни. Въобще беше много по-трудно да си агент, отколкото разузнавач. Фоли притежаваше дипломатическо прикритие. Руснаците можеха да разполагат с цял филм как мърсува с любимия педи на Андропов и пак нямаше да са в състояние да направят нищо. Той беше дипломат под закрилата на Виенската конвенция, която го правеше неприкосновена личност дори по време на война, макар че при такива ситуации играта загрубяваше. Но и това не беше проблем според Фоли. Щеше да се изпържи заедно с всички останали в Москва, така че нямаше да е самотен на мястото, което шпионите обитаваха след смъртта си.

Освободи се от небивалиците в главата си, колкото и да бяха забавни. Всичко опираше до едно-единствено нещо. Щеше ли неговият приятел Иван да направи следващата стъпка, или ще се оттегли вдън земите тилилейски, доволен, че е накарал посолството на САЩ да му играе по свирката една студена утрин в Москва? За целта бе нужно да открие картите си. Дали щеше да се окаже двайсет и едно или само чифт четворки?

„Затова си в тази игра“ — напомни си Ед Фоли, заради тръпката от преследването. Тръпката, дявол да я вземе, беше истинска, дори да загубиш играта. Беше по-забавно да одереш мечката, отколкото само да я душиш.

Защо този тип правеше това? За пари? По идеологически причини? Съвест? Его? Това бяха класическите мотиви. Някои шпиони просто се стремяха към буркан, пълен със стодоларови банкноти. Други вярваха в политическата система на чуждата страна, на която служеха, с религиозното настървение на новопокръстен. Някои се безпокояха, че в родината им се вършат неща, които те не могат да приемат. Други, защото смятаха себе си за по-добри от своите лидери и това бе начин да се разплатят с кучите синове.

Исторически шпионите с идеологическа мотивация бяха най-продуктивни. Хората можеха да заложат живота си заради своите възгледи — затова и религиозните войни бяха толкова кървави. Фоли предпочиташе хората с користни подбуди. Те бяха по-рационални и поемаха по-големи рискове, тъй като колкото по-голяма беше опасността, толкова повече пари получаваха. Агентите, които се продаваха заради егото си, бяха чувствителни и можеха да причинят неприятности. Отмъщението никога не е било добър мотив и тоя вид хора са обикновено нестабилни. Съвестта беше почти толкова добра мотивация, колкото идеологията. Поне и двете се ръководеха от принципи. Но истината бе, че ЦРУ плащаше добре на агентите си най-малкото заради честната игра, ако не по друга причина, а освен това не беше излишно да се поддържа такава слава. Ако човек знаеше, че ще получи прилична сума, по-лесно щеше да се реши. Каквато и да е мотивацията ти, парите си оставаха привлекателни. Идеологически мотивираните също трябваше да ядат. А също и онези със съвест. А хората, чийто подтик бе нараненото им его, рано или късно разбираха, че охолният живот е готин начин за отмъщение.

„Ти от кои си, Иван? — чудеше се Фоли. — Какво те подтиква да предадеш страната си?“ Руснаците бяха железни патриоти. Когато Стивън Декатър^[2] е казал: „Нашата страна, добра или лоша“, е можел да говори спокойно и от името на руските граждани. Но страната се управляваше толкова нескопосано — направо трагично. Русия трябва да беше най-нещастната страна в света — първо, прекалено огромна, за да се ръководи ефективно; след това управлявана от безнадеждно безпомощната династия Романови, които не успяват да съхранят жизнеспособността на страната си и тя пада зловещо в кървавата бездна на Първата световна война и претърпява такива огромни загуби, че Владимир Илич Улянов — Ленин заграбва властта и с лекота установява политически режим, обречен от самото начало на самоунищожение. После той предава наранената страна в ръцете на най-жестокия психопат след Калигула в лицето на Йосиф Сталин. Струпването на толкова много беди беше започнало да разклаща вярата на хората тук…

„Мислите ти се отплеснаха, Фоли“ — каза си главният агент на ЦРУ. Още половин час се изниза. Ще тръгне от посолството навреме, за да вземе същия влак с разкопчан шлифер, падащ свободно около тялото му, и ще чака. Отби се в тоалетната. Понякога пикочният му мехур се превъзбуждаше, подобно на мозъка му.

 

 

По същото време Зайцев бе погълнат от мисълта за съобщението. Трябваше да използва само една от бланките за телеграми. Беше опасно да оставя чернова — на коша с хартията за изгаряне не можеше да се разчита напълно, а нямаше как да я изгори в пепелника, без да направи впечатление. Затова съчини мислено съобщението, после го премисли още веднъж, а след това отново и отново.

Целият процес му отне повече от час. Накрая успя да го напише тайно, сгъна го и го пъхна в пакета с цигарите.

 

 

Малкият Еди пъхна във видеото касетата с любимия си филм „Трансформерите“. Мери Пат се бе отпуснала мързеливо в дневната, докато синът й гледаше в захлас филма, седнал върху пода. И изведнъж се сети.

„Точно това правя и аз. Преобразявам се от безгрижна русокоса домакиня в шпионка на ЦРУ. И го правя, без да ме шият.“ Мисълта й хареса. Тя отваряше в туловището на Руската мечка, както се надяваше, болезнена язва, която не можеше да зарасне нито с мляко, нито с антиацитни таблетки „Ролейдс“. „До четирийсет минути Ед щеше да разбере дали новият му приятел наистина иска да влезе в играта, а ако поиска, аз ще работя с него. Ще се срещаме, ще приемам информацията му и ще я изпращам в Ленгли.

Каква ли информация ще ни даде? — чудеше се тя. — Нещо деликатно и сочно? Дали работи в техния комуникационен център, или само има достъп до кочаните с бланки за телеграми? Вероятно като мнозина от Центъра… е, в зависимост от правилата им за сигурност.“ А те трябваше да са доста строги. Едва ли са много хората, на които КГБ ще довери шифрограмите.

А това беше червейчето, което се гърчеше на куката, помисли си тя, докато гледаше как един дизелов трактор „Кенуърт“ се преобрази в робот с два крака. За Коледа трябваше да започнат да купуват от тия играчки. Питаше се дали на малкия Еди ще му трябва помощ, за да може да ги трансформира от едно нещо в друго.

 

 

Стана време Ед да си тръгне от посолството, което щеше да е удобно за опашката му. Ако имаше опашка, тя щеше да забележи, че отново е със зелена вратовръзка, а това щеше да й подскаже, че предишния път не е било необичайно — не дотолкова, че да го сметне за сигнал до някой агент. „Дори в КГБ не можеше да смятат, че всеки служител в посолството е шпионин“ — каза си Фоли. Въпреки параноята, която в Съветския съюз имаше мащабите на пандемия. Дори те знаеха правилата на играта, а и приятелчето от „Ню Йорк Таймс“ вероятно ги е осведомил, че Фоли е тъпо копеле, неуспяло да се реализира даже като криминален репортер в Ню Йорк, където да се отразява работата на полицията не беше по-трудно, отколкото да се излежаваш пред телевизора през уикенда. Най-желязното прикритие за един разузнавач беше да го смятат за тъпак, а кой можеше да затвърди по-добре представата за него като за тъпак от оня надут задник Антъни Принс.

Навън въздухът бе остър и вещаеше наближаването на есента. Ед си помисли, че руската зима едва ли е толкова страшна, колкото я описват. Човек винаги можеше да облече топли дрехи. Фоли мразеше повече жегата. С помни си как играеха на улицата на топка и как се пръскаха с вода от маркучите. Невинните дни от детството си бяха отишли отдавна, мамка му, помисли си главният агент, проверявайки колко е часът, докато влизаше в метрото. Настани се в обичайния вагон.

 

 

„Ето го“, помисили си Зайцев, докато си проправяше път. Неговият американски приятел правеше обичайните неща — четеше вестник, с дясната ръка се бе хванал за дръжката, шлиферът му падаше свободно около тялото… След една-две минути той вече стоеше плътно до него.

 

 

Периферното зрение на Фоли отново влезе в действие. Обектът беше там, облечен по същия начин. „Добре, Иван, предай си посланието… Внимавай, момче, много внимавай“, мислеше си Фоли, тъй като знаеше, че тоя род неща бяха много опасни. Не, трябваше да си уговорят друга явка на по-удобно място. Но първо да осъществят срещата. Щеше да остави на Мери Пат да свърши тази работа. Тя имаше по-добра маскировка.

 

 

Зайцев изчака влака да забави ход. Телата им се наклониха едно към друго и той бързо бръкна в джоба на американеца и почти мигновено извади ръката си. След това се отдръпна, но бавно, не рязко, за да не бие на очи — просто едно естествено движение, което лесно можеше да се обясни с клатушкането на влака.

 

 

Да! Точно така, Иван. Фоли едвам се сдържаше да не се обърне и да види човека, но правилата не позволяваха. Ако имаше сянка, тя щеше да забележи, а работата на Ед Фоли беше да не го забелязват. Така че изчака търпеливо спирката си, като този път се отдалечи в обратната посока от Иван, слезе от вагона, качи се на ескалатора и излезе на улицата.

Не бръкна в джоба си, а извървя пътя до вкъщи нормално като залеза на слънцето в ясен ден, влезе в асансьора, без да пъха ръката си в джоба, тъй като можеше да има камера на тавана.

Чак след като се озова в апартамента, Фоли извади съобщението. Видя изписаните върху бланката букви с черен химикал — отново на английски. Който и да беше Иван, едно бе ясно — че е образован, а това бе добра новина.

— Здрасти, Ед — последва целувка за микрофоните. — Нещо интересно днес в работата?

— Обичайните глупости. Какво има за вечеря?

— Риба — отговори тя, докато четеше съобщението в ръцете на мъжа си.

Щракна с пръсти.

Бинго! Помислиха си и двамата. Имаха агент. Шпионин в КГБ. Щеше да работи за тях.