Том Кланси
Червеният заек (15)

Глава 12
ГОРЕ РЪЦЕТЕ

Този път часовникът звънна и събуди и двамата. Ед ФОЛИ стана и се отправи към банята, бързо я освободи за жена си, след което отиде в стаята на Еди да го събуди, а Мери Пат се захвана да приготвя закуската. Синът им веднага включи телевизора. Както по целия свят, и тук сутрин имаха предаване за гимнастика, която се водеше от жена с впечатляваща физика. Изглеждаше в състояние да се пребори с курсантите от школата за рейнджъри във Форт Бенинг, щата Джорджия. Тъй като Еди беше гледал сутрешната гимнастика с Линда Картър по кабела у дома, викна:

— Великанката-а-а!

Мери Пат беше на мнение, че русата коса на рускинята прилича на сноп слама, а Ед смяташе, че може да те заболи само като гледаш какво прави. При липсата на приличен вестник или спортна страница обаче не му оставаше нищо друго, освен да блее пред телевизора, докато синът му се кикотеше по време на цялото предаване за събуждане чрез потене. Излъчваха го на живо, забеляза главният агент. Това означаваше, че тая кучка, която и да беше тя, е трябвало да стане в четири сутринта, а това вероятно беше и собствената й тренировка. Е, поне беше истинско. Сигурно мъжът й е десантчик от Червената армия, а тя му спуква гьона от бой, мислеше си Ед, докато чакаше сутрешните новини.

Започнаха в 6:20 ч. Номерът беше да ги чуеш, а след това да разгадаеш какво в действителност се бе случило в света — точно като у дома, каза си служителят на ЦРУ с характерното за ранното ставане кисело настроение. Добре поне, че в посолството щеше да прочете сутрешната сводка, изпращана по безопасния факс от Вашингтон за висшия дипломатически персонал. За американски гражданин пребиваването в Москва беше равносилно на живот в пустинята. Слава Богу, че имаха сателитна чиния в посолството и можеха да хващат Си Ен Ен и други телевизии. Така се чувстваха като нормални хора — почти.

Закуската беше като всяка друга. Малкият Еди обичаше овесени ядки. Млякото беше от Финландия, тъй като неговата майка нямаше вяра на местните бакалници, а и магазинът за чужденци в дипломатическия квартал беше много удобен. Ед и Мери Пат не разговаряха много по време на закуска в знак на уважение към бръмбарите в стените. Вкъщи никога не обсъждаха важни въпроси освен чрез писане на бележки, но никога не го правеха в присъствието на своя син, тъй като малките деца не можеха да пазят тайна. Без съмнение хората от КГБ, които ги следяха, се бяха отегчили от семейство Фоли, за което двамата полагаха големи усилия, като често вмъкваха в поведението си безцелни действия, за да изглеждат като обикновени американци. Но го правеха премерено, без да прекаляват. Бяха планирали всичко с най-големи подробности в Ленгли с помощта на беглец от Второ главно управление на КГБ.

Мери Пат беше приготвила дрехите на съпруга си върху леглото, включително зелената вратовръзка, която много отиваше на кафявия му костюм. Подобно на президента, Ед изглеждаше много добре в кафяво, смяташе жена му. Той отново щеше да облече шлифера си, без да го закопчава, за да пада свободно около тялото му, в случай че оня направеше опит да му пусне ново съобщение, а през целия ден сетивата му щяха да бъдат изострени.

— Какви са плановете ти за днес? — попита той Мери Пат във всекидневната.

— Обичайните. Може да се видим с Пени следобеда.

— Така ли? Поздрави я от мен. Дали да не ги поканим на вечеря към края на седмицата?

— Добра идея — каза жена му. — Може да ми обяснят що за игра е ръгбито.

— Като футбола, скъпа, само правилата са по-тъпи — отвърна главният агент. — Е, аз да потеглям, че репортерите може да се нацупят.

— Бягай — засмя се Мери Пат, оглеждайки с очи стените. — Онзи тип от „Бостън Глоуб“ е голям задник.

Навън сутрешната прохлада беше много приятна и вещаеше приближаването на есента. Фоли се отправи към спирката на метрото и махна на охраната до вратата. Той явно отдавна работеше сред чужденци или просто беше обучен от КГБ. Носеше униформа като на останалите московски милиционери, но изглеждаше доста по-интелигентен от тях. Московчани смятаха милиционерите за по-нисша форма на живот, поради което в милицията рядко постъпваха умници.

Измина бързо двете преки към метрото. Пресичането на улиците тук бе по обясними причини по-безопасно, отколкото в Ню Йорк — просто се движеха малко частни автомобили. И слава Богу. Пред руските шофьори италианците изглеждаха супервнимателни и дисциплинирани. Момчетата, които караха проклетите тежкотоварни камиони, трябва да бяха бивши танкисти, съдейки по поведението им на пътя. Купи си вестник „Правда“ от будката и слезе с ескалатора до перона. Човек с железни навици, той отиваше на спирката по едно и също време всяка сутрин и поглеждаше часовника, който висеше от тавана, за да се увери, че не е закъснял. Влаковете в метрото се движеха по нечовешки строг график и той се качваше във вагона точно в 7:43 ч. Не поглеждаше назад. Щеше да е прекалено да се прави на турист и да се оглежда любопитно, а така сянката му от КГБ щеше да сметне, че американският субект е интересен колкото кашата, която руснаците обичаха за закуска заедно с отвратителното им кафе. Качественият контрол бе нещо, което Съветите пазеха само за своите ядрени оръжия и космически програми, макар че Фоли изпитваше известни съмнения, наблюдавайки нещата в този град, където само метрото работеше като хората. Каква странна комбинация от нехайство и германска точност бяха те. Човек можеше да разбере колко добре функционират тук нещата от навиците им, а шпионажът имаше най-висш приоритет, да не би съветските врагове да разберат какво не притежават, а не какво притежават. Фоли разчиташе на своя агент КАРДИНАЛА да информира него и Америка с какво разполагат Съветите във военната област. Като правило това беше важна информация, тъй като колкото повече знаеш, толкова по-малко се притесняваш. Тук обаче от най-голямо значение бяха политическите сведения, защото колкото и да бяха изостанали, страната им бе достатъчно голяма, за да причини неприятности, ако не я парираш навреме. В момента в Ленгли се безпокояха за папата. Явно той бе направил нещо неприятно за руснаците. А Иван не обичаше да го поставят в неудобно положение в политическата област не по-малко от американските политици — само дето Иван не прибягваше до „Вашингтон Поуст“, за да си разчиства сметките. Ритър и Мур много се вълнуваха какво ще направи Иван и най-вече Юрий Андропов. Ед Фоли нямаше никаква представа за този човек. Като повечето си колеги в ЦРУ той го познаваше само по физиономия и име и знаеше, че има проблеми с черния дроб — тази информация беше изтекла по канали, за които главният агент не беше осведомен. Може би от британците… ако въобще на британците можеше да се вярва, напомни си Ед. Налагаше се да им вярва, но нещо под лъжичката го стягаше и го караше да се чувства неспокоен с тях. Е, вероятно те също изпитваха съмнения към ЦРУ. Това си беше една щура игра. Прегледа първата страница. Нищо интересно с изключение на статията за Варшавския договор. Те продължаваха да се страхуват от НАТО. А може би още си мислеха, че германската армия отново ще нахлуе на и изток? Параноята ги друсаше яко… Нищо чудно Фройд да я беше открил при някое пътуване в Русия — замисли се Ед и хвърли едно око, за да провери дали го следят… не, като че ли не. Възможно ли беше КГБ да не му е пуснал опашка? Вероятността беше много слаба. Ако имаше сянка, момчето или момчетата бяха много печени. Но защо щяха да използват най-добрите си хора за един аташе по печата? Фоли въздъхна. Не беше ли и неговото параноя? Да не би да беше паднал в капана, като си сложи зелената вратовръзка? Как, мамка му, можеше да разбере?

Ако се беше издънил, значи е издънил и жена си, а това би означавало да сложи край на две обещаващи кариери в ЦРУ. Двамата с Мери Пат бяха любимата двойка на Ритър, многообещаващият екип на Ленгли, а тази репутация трябваше не само да се пази внимателно, но и да се изгражда. Лично президентът на Съединените щати щеше да чете техния „улов“ и да основава решенията си върху информацията, която те щяха да доставят. Важни решения, свързани с политиката на страната им. Отговорността беше нещо, което не биваше да се забравя. Тя можеше да ти извади душата, а, от друга страна, да те направи толкова предпазлив, че да не можеш да свършиш нищо. Не, най-големият проблем в разузнаването е да се намери балансът между благоразумието и ефективността, ако човек прекали с едно от двете, няма да стигне доникъде, най-много да изгори себе си, агентите си, а тук това означаваше сигурна смърт за хора, чийито живот беше в твоите ръце. Това беше дилема, която можеше да докара човек до пиянство.

Влакът спря на спирката, той слезе от вагона и се качи на ескалатора. Беше почти сигурен, че никой не е ровил в джоба му. На улицата провери. Нищо. В такъв случай, който и да беше този човек, или се возеше само на следобедния влак, или главният агент е изигран от „опозицията“. Сега цял ден щеше да се притеснява.

 

 

— Това е за вас — каза Добрик и му подаде съобщението. — От София.

— Виж ти? — отвърна Зайцев.

— От строго секретните е, Олег Иванович — уведоми го нощният дежурен. — Поне е кратко.

— Така ли? — измънка Зайцев, поемайки телеграмата, след което забеляза идентификационния номер 15-8-82-666.

Явно те смятаха, че като е с цифри вместо с думи, заглавката не може да се разшифрова. Не каза нито дума повече. Просто не беше направено и толкова. Без съмнение Коля умираше от любопитство — това беше любимото им хоби тук, в центъра за комуникации, да проявяват любопитство към нещата, които нямаха право да четат. Това съобщение беше дошло само четирийсет минути след като си бе тръгнал.

— Ето нещо за начало на деня. Нещо друго, Николай Константинович?

— Не, с изключение на това, бюрото е разчистено — Добрик беше съвестен служител, каквито и грешки да бе допускал. — Дежурството ми свърши. Вкъщи ме чака неотворена бутилка водка.

— Трябва първо да закусиш, Коля — предупреди го Зайцев.

— И майка ми говори така, Олег. Сигурно ще хапна един сандвич със закуската — пошегува се той.

— Наспи се добре, другарю майор — каза Зайцев, настанявайки се на бюрото си.

Десет минути по-късно беше разшифровал краткото съобщение. Резидентът от София потвърждаваше, че полковник Рождественски ще е неговата свръзка за операция 15-8-82-666. С това се поставяше началото на мисията. Пъхна разшифрованото съобщение в плик, подпечата го, като преди това изля горещ восък.

„Наистина ще го направят — каза си Олег Иванович и се намръщи. — Как да постъпя?“

Да си гледа, както обикновено, работата до края на деня, а след това да потърси зелена вратовръзка в метрото на път към къщи? И да се моли да я забележи? Или да ме я забележи?

Зайцев се опита да не мисли повече за това и извика куриер да отнесе телеграмата на последния етаж. Само миг по-късно върху бюрото му изсипаха цял кош със съобщения, които чакаха да бъдат обработени.

 

 

— Мамка му — изпсува на висок глас Ед Фоли на бюрото си.

Съобщението — много дълго — идваше от Ритър и Мур, които говореха от името на президента. Трябваше да се навре в доста гъсти дебри, за да изпълни задачата.

Главният агент в Москва не държеше писмен списък на агентите си, нямаше черно на бяло дори псевдонимите им в сейфа на кабинета си, който освен с комбинацията разполагаше с две алармени системи, външен код и вътрешен шифър, измислен от него. Пехотинците в посолството бяха инструктирани да отвръщат на алармата с оръжие, тъй като в сейфа се съхраняваха едни от най-деликатните документи в цялата сграда.

Но Фоли беше запечатал в паметта си имената на всички руски граждани, които работеха за ЦРУ, както и областите, в които можеха да се използват. В момента действаха дванайсет такива агенти. Изгубиха една седмица преди Фоли да пристигне в Москва. Дари беше разкрит? Никой не знаеше как би могло, макар Фоли да се притесняваше, че руснаците може да имат „молец“ в Ленгли. Беше еретично да мисли така, но както ЦРУ се опитваше да проникне в КГБ, така и КГБ се опитваше да проникне в ЦРУ, а на полето липсваше рефер, който да уведоми играчите какъв е резултатът. Изгорелият агент с кодово име СУЗА беше подполковник от ГРУ и беше помогнал да се запушат някои важни дупки в германското Министерство на отбраната и в други източници от НАТО, през които КГБ измъкваше свръхсекретна политическа и военна информация. Но човекът беше мъртъв — може и да дишаше още, но така или иначе го чакаше смърт. Фоли се надяваше да не го пъхнат жив в пещта, както бяха направили през 50-те години с друг служител на ГРУ. Твърде жесток начин за екзекуция, та дори и за епохата на Хрушчов, но това беше държало неговия агент нащрек дълго време.

Щяха да са нужни двама, може би трима от агентите им, за да се справи с мисията. Имаха много добър човек в КГБ и един в Централния комитет на партията. Може някой от тях да е чул нещо за евентуална операция срещу папата.

„По дяволите — помисли Фоли — те наистина ли бяха толкова луди?“ Мозъкът му не можеше да го побере. Ирландец по произход и римокатолик по образование и вероизповедание, Ед Фоли трябваше да направи усилие да се абстрахира от личните си емоции. Подобен заговор излизаше извън границите на приличието, но той си имаше работа с хора, за които не съществуваха граници. За тях Бог беше политика и заплаха за тяхната политическа система, както Луцифер за небесния ред. Нещо повече. Беше като Архангел Михаил, който заплашва реда в ада. Мери Пат му викаше туловището на звяра, а това бе наистина гнусен, шибан звяр.

 

 

— Татко! — възкликна Сали, събуждайки се с обичайната си усмивчица.

Заведе я до банята, а после на долния етаж, където я чакаше овесената й каша. Сали все още ходеше с терличките зайчета със стъпала и дълъг цип. Този беше жълт. Терличките бяха възможно най-големият размер и й стърчаха. Трябваше да ги сменят вече с друг модел, но това бе работа на Кети.

Денят започна както обикновено. Кети нахрани малкия Джак, а през това време съпругът й прегледа вестника и се качи горе да се избръсне. Той тъкмо се облече, когато Кети привърши задълженията си и отиде да се приготви, а Джак гушна малкото момченце и му обу чорапките, за да му е топло на крачетата, а и да има какво да дърпа, преди да опита дали пръстчетата му бяха същите на вкус като предния ден, което беше наскоро придобит навик.

Не след дълго се звънна на вратата. Беше Маргарет ван дер Беек, а почти веднага се появи и Ед Бийвъртън, което позволи на родителите да се спасят за работа. На гара „Виктория“ Кети целуна мъжа си за довиждане и се отправи към спирката на метрото за Мурсфийлд, а Джак взе друг влак към Сенчъри Хаус.

— Добро утро, сър Джон.

— Здрасти, Бърт — Райън се спря. Върху дрехите на Бърт Кандъртън пишеше на сто места „армия“, така че беше време да го попита къде служи. — В коя част служиш?

— Старши сержант от кралските „зелени куртки“, сър.

— Пехотата?

— Тъй вярно, сър.

— Мислех, че там носите червени куртки — отбеляза Райън.

— Вината е ваша, сър — на вашите янки. По време на революцията ви моята армия претърпяла толкова много човешки загуби от вашите войници, че командирът решил, че зелените куртки ще се забелязват по-малко. Още оттогава е така.

— Как се озова тук?

— Чакам да се отвори място за гвардейския полк на Тауър, сър. До месец очаквам да нося червена униформа, така ми обещаха.

Върху ризата на Кандъртън, която изглеждаше като взета назаем от някое ченге, имаше нашивки, чието предназначение едва ли беше да си лъска зъбите с тях, тъй като един старши сержант от британската пехота си тежеше на мястото, както опитен артилерист в морската пехота.

— Ходил съм там, в нощния клуб — каза Райън. — Готина дружина войничета.

— Наистина. Там служи един мой приятел, Мик Трулъв. Преди това беше в пехотата.

— Е, старши сержант, не пускай вътре лошите — каза Райън, докато пъхаше картата в електронната ключалка, контролираща входната врата.

— Ще се старая, сър — обеща Кандъртън.

Хардинг беше на бюрото си, когато Райън влезе. Джак закачи сакото си на стойката в ъгъла.

— Подранил си, Саймън.

— Вашият съдия Мур изпрати факс до Базил миналата нощ — малко след полунощ, ако трябва да бъда по-точен — каза той вместо отговор и му го подаде. Райън го погледна.

— Папата, а?

— Вашият президент се интересува, а както разбрах и нашата министър-председателка — каза Хардинг, припалвайки лулата си. — Базил ни извика по-рано, за да прегледаме данните, с които разполагаме.

— Ясно, а с какво разполагаме?

— Не много — призна Хардинг. — Не мога да обсъждам с теб нашите източници.

— Саймън, не съм тъпак. Ясно ми е, че имате човек, близък до някой от членовете на Политбюро или в партийния Секретариат. Той не ви ли осведомява? — Райън беше виждал много интересни „находки“ тук, а те трябва да бяха изнесени от човек в голямата палатка.

— Не мога да потвърдя предположенията ти — предупреди Хардинг, — но никой от източниците ни не е съобщавал каквото и да било, нито дори, че Варшавското писмо е пристигнало в Москва, макар да знаем, че е там.

— С две думи, не знаем нищо?

Хардинг поклати глава мрачно.

— Точно така.

— Забавно е колко често се случва.

— Това е част от играта, Джак.

— Значи, гащите на вашата премиерка са пристегнати?

Хардинг не беше чувал досега този американизъм и примигна два пъти.

— Така изглежда.

— Е, и какво ще й съобщим? Едва ли би искала да чуе, че не знаем нищо.

— Не, нашите политически лидери не обичат да чуват подобни неща.

„Нито пък нашите“ — призна Райън на себе си.

— Базил как ще се измъкне, бива ли го да шикалкави?

— Много е печен. В конкретния случай ще каже, че нашите момчета също не знаят много.

— Да питаме други служби от НАТО?

Хардинг поклати глава.

— Не. Може да изтече до опозицията — първо, че се интересуваме и, второ, че не знаем почти нищо.

— Доколко ги бива нашите приятели?

— Зависи. Френското разузнаване понякога предоставя полезна информация, но мразят да я споделят. Същото важи за израелските ни приятели. Германците са изцяло компрометирани. Оня Маркус Волф от Източна Германия е истински зъл гений в бизнеса — може би най-добрият в света и под съветски контрол. Италианците разполагат с талантливи хора, но също имат проблеми с внедряването. Може да се окаже, че най-добрата служба на континента е на Ватикана. Но дори Иван да готви нещо в момента, се прикрива добре. Иван е цар в тия работи, както знаеш.

— Чувал съм — съгласи се Райън. — Кога Базил трябва да се яви на „Даунинг Стрийт“?

— Следобед в три, доколкото разбрах.

— И какво ще можем да му дадем?

— Страхувам се, че не много. Има и по-лошо. Базил може да ме вземе със себе си.

Райън измърмори:

— Ще е голям смях. Друг път срещал ли си я?

— Не, но тя е чела някои от анализите ми. Баз казва, че искала да се запознае с мен. — Вдигна рамене. — Щеше да е по-добре, ако можех да й кажа нещо по-съществено.

— Добре, дай да видим дали не можем да подготвим анализ за заплахата — Джак седна. — Какво точно знаем? Получили сте писмото от източник в Полша, нали така?

Хардинг се поколеба, но беше ясно, че се налагаше да отговори:

— Вярно е.

— Значи, от Москва няма нищо? — попита Джак.

Той поклати глава.

— Не. Знаем само, че писмото е предадено в Москва.

— В такъв случай наистина сме на тъмно. Не искаш ли една бира, преди да идеш оттатък реката?

— Няма нужда, Джак, благодаря ти. Наистина имах нужда да ме окуражиш.

Замълчаха за миг.

— Работя по-лесно на компютър — каза Райън. — Трудно ли е да се снабдя?

— Не е лесно. Трябва първо да го проверят, за да са сигурни, че някой извън сградата не може да чете ударите върху клавиатурата по електронен път. Можеш да се обадиш на администрацията по този въпрос.

„Не и днес.“ Райън предпочете да не казва това на глас. Стана му ясно, че бюрокрацията в Сенчъри Хаус бе поне толкова досадна, колкото в Ленгли, а след като бе работил няколко години в частния сектор, това го докарваше до лудост. Добре. Ще се опита да нахвърли някои идеи, за да спаси задника на Саймън. Министър-председателят беше жена, но отец Тим в Джорджтаун не беше казал нищо лошо по този въпрос.

 

 

Олег Иванович се върна от обяда в столовата на КГБ и се изправи лице в лице с фактите. Много скоро трябваше да реши какво да съобщи на американеца и по какъв начин.

Ако беше обикновен служител в посолството, той щеше да предаде бележката на главния агент на ЦРУ — не можеше да няма такъв. Знаеше със сигурност, че имат американски резидент, чиято работа бе да шпионира Съветския съюз, както руснаците шпионираха всяка страна по света. Големият въпрос бе дали шпионираха и него. Ами ако беше „двоен агент“ и работеше за Второ главно управление, чиято слава можеше да смрази кръвта и на самия дявол в ада? А дали не беше мним американец, т.е. преоблечен руснак?

Значи, първо Олег трябваше да се увери, че човекът е автентичен. Но как…?

Тогава се сети. Да, каза си той. Това беше нещо, което КГБ нямаше никога да разбере. Щеше да му гарантира, че си има работа с човек, способен да направи необходимото. Никой не можеше да фалшифицира подобно нещо. Доволен от себе си, Зайцев запали нова цигара и се върна към сутрешните съобщения от резидентурата във Вашингтон.

 

 

Беше трудно да харесваш Тони Принс. Кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“ в Москва бе уважаван от руснаците, а това според Фоли говореше за слаб характер.

— Харесва ли ти новата работа, Ед? — попита Принс.

— Свиквам още. Работата с руските журналисти е много интересна. Те са предвидими, но по непредвидим начин.

— Как така хората могат да са непредвидимо предвидими? — попита кореспондентът на „Таймс“ с иронична усмивка.

— Ами, Тони, известно ти е какво ще попитат, но не знаеш по какъв начин. А половината от тях са шпиони или поне сътрудници, ако случайно не си забелязал.

Принс се захили. Той смяташе, че има интелектуално превъзходство. Фоли се беше провалил като репортер в Ню Йорк, докато Принс разтръбяваше понякога познанията си за политиката от една от най-престижните позиции в американската журналистика. Тони имаше тесни контакти със съветското правителство и старателно ги поддържаше, като често споделяше мнението им за дебелашкото некултурно поведение на сегашния режим във Вашингтон и периодично обясняваше на руските си приятели, че той не е гласувал за проклетия актьор, нито пък колегите му от редакцията в Ню Йорк.

— Срещна ли се вече с новия им човек Александров?

— Не, но някои от моите източници го познават и казват, че е разумен и че е в полза на мирното съвместно съществуване. По-либерален от Суслов. Разбрах, че той е сериозно болен.

— И аз разбрах, но не знам какво му е.

— Страда от диабет, не си ли чувал? Затова оня докторски екип от Балтимор беше тук да му оперира очите. Диабетна ретинопатия — обясни Принс, говорейки бавно, за да го разбере Фоли.

— Трябва да попитам лекаря в посолството какво значи това — отбеляза Фоли, записвайки си в бележника. — Значи, този приятел Александров е по-либерален според теб?

Под „либерал“ Принс разбираше „готин тип“.

— Е, не съм се срещал с него лично, но така твърдят моите източници. Те казват също, че след смъртта на Суслов мястото му ще заеме Михаил Евгениевич.

— Наистина ли? Трябва да осведомя за това посланика.

— А може би и главния агент на ЦРУ?

— Знаеш ли кой е той? Аз не — каза Фоли.

Тони намигна.

— Рон Фийлдинг. Мама му стара, всеки знае.

— Не, не е той — възрази Ед енергично, доколкото му позволяваше актьорският талант. — Той е старши съветник, не е шпионин.

Принс се ухили някак замислено. Човек никога не може да е сигурен. Руските му източници му бяха посочили Фийлдинг, а те нямаше да го лъжат.

— Е, това естествено е предположение — продължи репортерът.

„Ако смяташ, че съм аз, си дяволски прав — помисли си Фоли. — Досаден задник.“

— Е, доверяват ми някои неща, както знаеш, но не и това.

— Знам кой може да каже — предложи Принс.

— Да, но не бих си позволил да задавам подобни въпроси на посланика, Тони. Ще ми скъса задника.

— Той е политическо лице, Ед — нищо специално. Този пост трябва да се даде на човек, който разбира от дипломация, но президентът не се допитва до мен.

„И слава Богу“ — каза си главният агент.

— Фийлдинг често се среща с него, нали? — продължи Принс.

— Един съветник работи пряко с посланика, Тони. Много добре ти е известно.

— Да. Удобно, нали така? А ти колко често контактуваш с него?

— С шефа ли имаш предвид? Веднъж дневно — отвърна Фоли.

— А с Фийлдинг?

— По-често. Може би два-три пъти.

— Ето, виждаш ли как можеш да разбереш — заключи Принс надменно.

— Май четеш много романи с Джеймс Бонд? — каза Фоли, отхвърляйки намека. — А може би Мат Хелм.

— Слез на земята, Ед — озъби му се Принс.

— Ако Фийлдинг е главният шпионин, кои са помощниците му? Да пукна, ако знам.

— Е, те винаги са добре прикрити — призна Принс. — Не, по този въпрос нямам информация.

— Жалко. Това е една от игрите, които се играят в посолството — познай шпионите.

— Е, не мога да помогна.

— Едва ли ми трябва да знам — призна Фоли.

„Никога не си проявявал достатъчно любопитство. Затова не можа да станеш добър репортер“, помисли си Принс, усмихвайки се престорено любезно.

— Е, ще се опиташ ли да надушиш нещо?

— Не е болка за умирачка. Както и да е, ще сключим ли сделка?

— Разбира се — отвърна Принс. — Каква?

— Ако чуеш нещо любопитно, ще ни осведомиш.

— Може да го прочетете в „Таймс“, обикновено на първа страница над заглавката — добави той, за да се увери, че Фоли е наясно колко е важен и колко много се ценят задълбочените му анализи.

— Да, но някои неща, доколкото ми е известно, посланикът би предпочел да знае предварително. Помоли ме да те попитам така, между другото.

— Това е въпрос на професионална етика, Ед.

— Ако кажа това на Ърни, няма да е доволен.

— Ами, ти работиш с него. Не аз.

— Ти си американски гражданин.

— Само не ми размахвай националния флаг пред лицето, ако обичаш — отвърна Принс с досада. — Добре, ако чуя, че се готвят да пуснат атомна бомба, ще те уведомя. Но според мен е по-вероятно ние да извършим подобна глупост, а не те.

— Тони, задръж топката.

— А простотиите за „империята на злото в света“ да не би да ги е казал Ейб Линкълн?

— Искаш да кажеш, че президентът не е прав? — попита главният агент, чудейки се колко ниско още ще падне мнението му за този задник.

— Чувал съм за Гулаг. Но това е минало. Руснаците омекнаха след смъртта на Сталин, но новата администрация още не може да го проумее.

— Виж Тони, аз съм само работна пчеличка тук. Посланикът ме помоли да ти задам простичък въпрос. Приемам, че отговорът ти е „не“, нали така?

— Правилно.

— Е, не очаквай коледни картички от Ърни Фулър.

— Ед, имам задължения към „Ню Йорк Таймс“ и към моите читатели, точка по въпроса.

— Добре, добре. Трябваше да попитам — каза Ед в своя защита.

Не беше очаквал друга реакция от тия тип, но предложи на посланик Фулър да изпита Принс и посланикът се съгласи.

— Разбирам — Принс си погледна часовника. — Хей, аз имам среща в сградата на ЦК.

— Нещо, което трябва да знам за нея?

— Както ти казах, ще го прочетеш във вестника. Пращат ви сутрешната сводка от Вашингтон, нали така?

— Да, мотае се тука.

— Значи, вдругиден можеш да го прочетеш — посъветва го Принс и се приготви да тръгва. — Поздрави Ърни.

— Ще го направя — обеща Ед и му подаде ръка.

След това реши да изпрати Принс до асансьора. На връщане се отби в тоалетната да си измие ръцете, след което отиде при посланика.

— Здрасти, Ед. Срещна ли се с онова момче Принс?

Фоли кимна.

— Тъкмо успях да се отърва от него.

— Хвана ли се на въдицата ти?

— Ни най-малко. Изплю ми се в лицето.

Фулър се захили.

— Нали те предупредих. Навремето, когато бях на твоята възраст, репортерите бяха патриоти, но вече от години не е така.

— Не се учудвам. Когато Тони беше новак в Ню Йорк, не харесваше ченгетата, но нямаше нищо против да измъква това-онова от тях. Гадно копеле.

— Опита ли се да те обработи?

— Не, сър. За него аз не съм важен.

— Какво мислиш за запитването от Вашингтон относно папата? — попита Фулър, сменяйки темата.

— Ще възложа на някои хора да проверят.

— Знам, Ед. Аз не искам да знам какво точно правиш. Ако откриеш нещо, ще можеш ли да ме информираш?

— Зависи, сър — отвърна Фоли, което означаваше вероятно не.

Фулър очакваше този отговор.

— Добре. Нещо друго разтърсващо?

— Принс е по дирите на нещо, което щяло да излезе във вестниците вдругиден. Тръгна към Централния комитет или поне така ми каза. Потвърди, че Александров ще заеме мястото на Михаил Суслов, когато Червения Майк пукне. Тони поддържа тесни контакти с техните политици и това, което казва, съвпада със сведенията от маши приятели.

— Никога не съм се срещал с тоя тип. Какво знаем за него?

— Един от последните правоверни. Александров смята, че Маркс е истинският Бог, а Ленин — неговият пророк, и че тяхната политическа и икономическа система работи добре.

— Вярно? Някои хора никога не се променят.

— Да, видно е от пръв поглед, сър. Останали са неколцина, но Леонид Илич не е от тях, нито пък бъдещият му наследник Юрий Владимирович. Но Александров е съюзник на Андропов. По-късно днес има заседание на Политбюро.

— Кога ще знаем какво са обсъждали?

— До два дни вероятно.

„Но как ще разберем, вие не трябва да знаете, сър.“

Нямаше нужда Фоли да изрича на глас мисълта си. Ърни Фулър беше наясно с правилата на играта. Посланиците на САЩ получаваха подробни инструкции, преди да поемат постовете си. Онези, които щяха да работят в Москва, преминаваха доброволно курс за промиване на мозъка във Фоги Ботъм и в Ленгли. Всъщност американският посланик в Москва беше главният разузнавач на страната му в Съветския съюз, а чичо Ърни много го биваше, смяташе Фоли.

— Добре, дръж ме в течение, ако може.

— Разбира се, сър — обеща главният агент.