Том Кланси
Червеният заек (10)

Глава 7
КЪКРЕНЕ

Работата на Ед Фоли като пресаташе не беше много ангажираща, що се отнася до времето, което отделяше да четка местните американски кореспонденти и по-рядко други журналисти. „Други“ включваше репортери предимно от „Правда“ и още няколко руски издания. Фоли смяташе, че всички те бяха агенти или сътрудници на КГБ. Между двете неща нямаше разлика, тъй като КГБ имаше практиката да използва журналистическо прикритие за своите разузнавачи. Затова ФБР следеше повечето руски репортери в Америка или ги наблюдаваше изкъсо, особено ако разполагаше със свободни хора, които да натовари със задачата. Репортерите и разузнаването на практика изпълняваха идентични функции.

Току-що бе притиснат яко от някакъв тип от „Правда“ на име Павел Курицин, който или беше професионален агент, или четеше прекалено много шпионски романи. Тъй като е по-лесно да се правиш на глупак, отколкото на умен, Фоли през всичкото време се лигавеше на развален руски с подчертано гордо изражение за това, че е успял да усвои сложния език. Курицин обаче му го зачука и го посъветва да гледа руска телевизия, за да се научи да говори майчиния му език. Веднага след срещата Фоли докладва на ЦРУ, че Павел Евгениевич Курицин му мирише на момче от Второ главно управление и че по всяка вероятност го е проверявал, но че по негова преценка бе издържал теста. Човек, разбира се, никога не можеше да е сигурен. Беше чувал, че руснаците дори наемат хора, които можели да четат мисли. Фоли знаеше, че те експериментират почти всичко, дори нещо, което наричали четене на мисли от разстояние. Според професионалното му мнение това си беше циганско шарлатанство, но агенцията му се бе вързала и разработваше своя програма за негово разочарование. За Ед Фоли, щом нещо не можеше да се пипне, значи не съществуваше. Но никой не знаеше докъде може да стигнат ония лентяи в Дирекцията за разузнаване, за да омаловажат къртовската работа на истинските шпиони от ЦРУ.

Достатъчно бе, че Иван имаше очи, а само Господ знаеше колко уши в посолството, макар че сградата редовно се проверяваше от електронни специалисти. (Веднъж откриха бръмбари дори в кабинета на посланика.) От другата страна на улицата се намираше бивша църква, която сега се използваше от КГБ. В посолството на САЩ й викаха „Света Богородица Микрочипская“, тъй като сградата бе фрашкана с късовълнови предаватели, насочени към посолството, за да пречат на устройствата, използвани от хората на ЦРУ за подслушване на съветските телефонни и радиосистеми. Количеството радиация, което се излъчваше оттам, граничеше с опасните за здравето равнища и поради това посолството се предпазваше с метални плоскости върху стените, които връщаха обратно голяма част от нея към хората оттатък улицата. Играта си имаше правила, а руснаците ги спазваха, но често правилата са напълно безсмислена работа. Изпращаха негласни протести до местните власти, които неизбежно ги посрещаха с вдигане на раменете от недоумение „Кой, ние?“, и обикновено нещата стигаха дотук. Лекарят на посолството казваше, че не се притеснява, но неговият кабинет се намираше в мазето, където радиацията не достигаше заради преградата от камък и мръсотия. Някои от хората се шегуваха, че може да си свариш кренвирши за хотдог върху первазите на източните прозорци.

Двама души знаеха за Ед Фоли — посланикът и военният аташе. Посланикът Ърнест Фулър приличаше на илюстрация от книга за аристократи: висок, строен, с величествен бял перчем. Всъщност беше отрасъл във ферма за свине в Айова, имаше диплома от Северозападния университет и се бе издигнал до завеждащ отдел в автомобилна компания. Междувременно бе служил в американския флот през Втората световна война на крайцера „Бойс“ при операцията в Гуадалканал^[1]. Външнополитическите служители в посолството го смятаха за сериозен играч и надарен аматьор.

Военен аташе беше бригаден генерал Джордж Далтън. Артилерист по професия, той бе намерил общ език с руските си колеги. Далтън приличаше на мечок с къдравата си черна коса и беше играл като защитник в отбора по бейзбол на академията в Уест Пойнт преди повече от двайсет години.

Фоли имаше среща с двамата, за да поговорят за отношенията с американските кореспонденти. Дори в посолството се нуждаеше от прикритие.

— Как се приспособява синчето? — попита Фулър.

— Липсват му анимационните филмчета. Преди да пристигнем, му купих една от онези видеомашинки — нали знаете, „Бета Макс“ — и малко касети, но те не траят дълго, а струват майка си и баща си.

— Тук дават местна версия на „Койота бегач“ — информира го генерал Далтън. — Нарича се „Чакай малко“ или нещо подобно. Не е същото като филмите на „Уорнър Брадърс“, но е по-добро от сутрешната гимнастика. Момата, която я води, може да натръшка цял взвод войници.

— Забелязах я вчера. Да не е от олимпийския им отбор за вдигане на тежести? — пошегува се Фоли. — И така…

— Първите ти впечатления — някакви изненади? — попита Фулър.

Фоли поклати глава.

— Нищо извън онова, което ме бяха предупредили да очаквам. Изглежда, че където и да отида, си имам компания. Колко смятате, че ще продължи?

— Около седмица. Разхождай се спокойно, я виж Рон Фийлдинг как се разхожда. Върши си работата много добре… Нещо важно да е започнало? — попита посланик Фулър.

— Не, сър. За момента рутинните операции. Но руснаците готвят нещо голямо.

— Какво? — попита Фулър.

— Наричат го операция РЯН — съкратено от изненадващо ядрено нападение срещу Родината. Страхуват се, че президентът иска да им прати атомна бомба, и са пуснали агентите си да проверят дали е с всичкия си.

— Сериозно ли? — попита Фулър.

— Съвсем. Предполагам, че са приели предизборната му реторика твърде буквално.

— От тяхното външно министерство ми зададоха няколко странни въпроса — каза посланикът, — но аз реших, че е просто салонен разговор.

— Сър, ние инвестираме огромни пари във военната област и това ги изнервя.

— Ето защо, когато се снабдят с десет хиляди танка, настояват, че било нормално — отбеляза генерал Далтън.

— Точно така — съгласи се Фоли. — Когато аз държа пищов, това е нападателно оръжие, но когато ти държиш пищов, е отбранително. Въпрос на гледна точка, предполагам.

— Виждал ли си това? — попита Фулър и му подаде факс от Фоги Ботъм.

Фоли го погледна.

— О-о.

— Съобщих на Вашингтон, че ще притесни доста руснаците. Ти как смяташ?

— Съгласен съм, сър. По няколко причини. Най-важната, потенциалната опасност от размирици в Полша, които може да се разпространят из цялата империя. Това е област, в която те мислят в дългосрочна перспектива. Политическата стабилност е нещо, без което те не могат. Какво казва Вашингтон?

— Агенцията току-що го е показала на президента, а той го е предал на държавния секретар, който ми го изпрати за мнение. Можеш ли да ми направиш една услуга, да провериш какво говорят за това в Политбюро?

Фоли се замисли за миг и кимна.

— Ще опитам.

Малко се притесни, но това му беше работата, нали? Щеше да се наложи да изпрати съобщения до един-двама агенти, но те бяха за това. Най-обезпокоителното бе, че ще трябва да изложи на риск жена си. Мери Пат нямаше да възрази — по дяволите, тя си падаше по шпионските игрички, но той винаги се безпокоеше за нея.

— С какъв приоритет е задачата?

— Вашингтон живо се интересува — каза Фулър.

Това означаваше важно, но не от най-спешните.

— Добре, ще се заема с това, сър.

— Не знам с какви сили разполагаш в Москва и не искам да знам, но за тях опасно ли ще бъде?

— Тук разстрелват предателите, сър.

— Доста по-грубо е от автомобилния бизнес, Фоли, разбирам много добре.

— Мамка му, дори през войната не беше толкова грубо — отбеляза генерал Далтън. — Иван играе доста подло. Всъщност и на мен ми зададоха няколко въпроса за президента — висши офицери по време на почерпка. Той май наистина ги е стреснал?

— Така изглежда — потвърди Фоли.

— Добре. Никога не е излишно да пораздрусаш увереността на другата страна и да я накараш да се озърта уплашено.

— Едва ли е чак така — предположи посланик Фулър. Той беше сравнително нов в дипломацията и изпитваше уважение към нея. — И така, има ли нещо, което трябва да знам?

— Не и доколкото се отнася до мен — отговори Фоли. — Още свиквам. Днес разговарях с руски репортер, вероятно контраразузнавач на КГБ, проверяваше ме, тип на име Курицин.

— Мисля, че е в играта — намеси се генерал Далтън.

— Подуших нещо такова. Очаквам да ме провери чрез кореспондента на „Таймс“.

— Познаваш ли го?

— Антъни Принс — кимна Фоли. — Натъкнах се на него преди време в Ню Йорк, когато работех във вестника. Умен е, но не чак толкова, колкото си мисли.

— Как си с руския?

— Мога да мина за местен, но жена ми може да мине за поетеса. Наистина го знае перфектно. А, още нещо. Имаме съседи в дипломатическия блок, Хейдок, съпругът е Найджъл, жена му — Пенелопе. Предполагам, че са в играта също.

— От много време — потвърди Далтън. — Солидни са.

Фоли предполагаше, че е така, но никога не беше излишно да се увериш.

— Е, добре, да се захващаме за работа.

— Добре дошъл на борда, Ед — каза посланикът. — Работата тук не е толкова неприятна, като свикнеш. Снабдяваме се с билети за театър и балет чрез външното им министерство.

— Предпочитам хокея.

— Няма проблеми — отвърна генерал Далтън.

— Хубави места? — попита агентът.

— Първи ред.

Фоли се усмихна.

— Върхът.

 

 

От своя страна Мери Пат се разхождаше навън със сина си. Еди беше вече голям за количка и тя съжаляваше. Човек можеше да използва бебешката количка за най-различни полезни неща. Едва ли руснаците щяха да си позволят да бърникат в количка с дете и в торба с пелени, особено ако и майката, и детето са с дипломатически паспорти. Излезе да поогледа обстановката и да свикне с мястото и атмосферата. Това беше утробата на звяра и ето я вътре като вирус — смъртоносен, както се надяваше. Беше родена като Маря Каминска, внучка на флигел-адютанта в двореца на Романовите. Дядо й Ваня бе изиграл централна роля в детството й. От него научи руския още от дете, не съвременния, който говореха днес, а литературния език от отдавна отминалите времена. Тя четеше поезията на Пушкин и се просълзяваше и в такива моменти се чувстваше повече рускиня, отколкото американка, тъй като от векове руснаците благоговеят пред своите поети, докато американците предпочитат попмузиката. В тази страна имаше толкова неща, на които човек можеше да се възхищава.

Но не и на управниците й. Беше дванайсетгодишна и очакваше с ентусиазъм своето юношество, когато дядо Ваня й разказа историята на Алексей, престолонаследника на Русия — добро момче по думите на дядо й, но с крехко здраве и болен от хемофилия. Полковник Ваня Борисович Камински, дребен благородник в императорската гвардия, беше обучавал момчето да язди — умение, задължително за един престолонаследник. Трябвало да внимава много Алексей да не падне, да не се нарани и да не започне да кърви, но изпълнил задачата си успешно, за което получил личната благодарност на Николай Втори и царица Александра. По време на обучението двамата се сближили, ако не като баща и син, то като чичо и племенник. Дядо Ваня бил изпратен на фронта да се бие с германците, но още в първите дни на войната паднал в плен по време на битката при Таненберг. Научил за революцията, докато все още бил в пленническия лагер. Успял да се върне в Матюшка Русия и се бил на страната на белогвардейците, чийто контрареволюционен метеж се провалил. Тогава научил, че цялото императорско семейство било избито от узурпаторите в Екатеринбург. Разбрал, че битката е загубена, и избягал в Америка, където започнал нов живот, но никога не престанал да скърби за мъртвите.

Мери Пат още помнеше сълзите в очите му, когато й разказваше тази история, и тези сълзи бяха породили у нея непримирима ненавист към болшевиките. С времето чувството се бе притъпило. Тя не беше фанатичка, но когато видеше руснак в униформа или да профучава ЗИЛ с висока скорост, бързайки за партийно събрание, съзираше лицето на врага, който трябваше да бъде сразен. Комунизмът не беше само неин враг, но и на родината й. Ако имаше копче, с което да се унищожи тази омразна политическа система, нямаше да се поколебае да го натисне.

Така че с назначението й в Москва се бе изпълнила мечтата й. Ваня Борисович Камински не само й бе разказал своята тъжна история, той бе подсказал мисията на нейния живот и й бе вдъхнал куража да я изпълни. Решението й да постъпи в ЦРУ беше толкова естествено, колкото разресването на меденорусата й коса.

Сега, докато се разхождаше, за първи път в живота си разбра страстната любов на своя дядо към нещата от миналото. Всичко бе толкова различно от онова, което си представяше в Америка — от основите до покривите на сградите, от цвета на асфалта по улиците до безличния израз на хората. Оглеждаха я, когато се разминаваха с нея, тъй като с американските си дрехи изгледаше като паун сред крави. Някои дори се усмихваха на малкия Еди, защото колкото руснаците бяха сурови хора, толкова се разтапяха от умиление към децата. За кодош помоли един милиционер, както наричаха тукашните полицаи, да я упъти и той любезно се отзова. Беше добър ход, защото забеляза, че имаше опашка, служител на КГБ на около трийсет и пет години. Следваше я от около петдесет метра, мъчейки се да се прикрие. Грешката му бе, че извърна главата си, когато тя го погледна. Вероятно така го бяха учили, да не показва лицето си на следения обект.

Улиците и тротоарите тук бяха широки, но нямаше много хора. Повечето руснаци бяха на работа, а тук жените не разполагаха със свободно време, за да са навън на пазар или на път за специални ангажименти, или към голфклуба — с изключение може би на съпругите на важните партийни членове. Те вероятно харесваха лентяйството на богаташите, помисли си Мери Пат, ако въобще имаше такива хора. Нейната майка беше работила цял живот, поне такива бяха спомените й — всъщност още работеше. Но тук работещите жени носеха лопати, а мъжете караха боклукчийските коли. Непрекъснато кърпеха дупките по улиците, но така и не успяваха да го направят като хората. „Точно като във Вашингтон и Ню Йорк“, помисли си тя.

Имаше улични продавачи, които предлагаха сладолед, и тя купи един за Еди, който попиваше всичко с очи. Гризеше я съвестта, че въвлича сина си в тази мисия, но той бе само на четири годинки и за него щеше да е полезен житейски опит. Най-малкото ще научи езика. Той беше възпитан повече от другите американски деца да обича страната си, а това според нея бе важно. И така, имаше опашка. Колко ли го биваше? Време беше да провери. Отвори чантата си и извади червена лепенка. Яркочервена. След като зави зад ъгъла, я залепи върху стълба на една от уличните лампи, така че никой да не я забележи, и продължи да върви. След петдесетина стъпки се обърна и погледна назад… Видя го да минава тъкмо край лампата. Значи не беше забелязал лепенката, иначе щеше да хвърли един поглед… беше сам. Подбра внимателно пътя и нямаше начин да не разбере, ако има още някой, прикрепен към нея. Освен ако не беше в ход наистина сериозна операция за наблюдение. Едва ли. Никога досега не се бе издънвала по време на операция. Помнеше всяка дума от обучението си във Фермата в Тайдуотър, Вирджиния. Беше отличничката в класа и знаеше, че я бива, но още по-добре знаеше, че никога няма да си достатъчно добър, ако забравиш да внимаваш. А когато внимаваш, можеш да яздиш всеки кон. Между другото, дядо Ваня я беше научил да язди добре.

Двамата с малкия Еди ги очакваха много приключения в този град, помисли си Мери Пат. Щеше да накара хората на КГБ да се уморят да я следят, след което щеше да им се измъкне. Чудеше се дали ще успее да вербува за ЦРУ още някой към съществуващата вече агентурна мрежа. Да, тя бе попаднала в туловището на звяра и работата й беше да нанесе смъртоносна рана на това дяволско изчадие.

 

 

— Много добре. Алексей Николаич, вие познавате човека — каза Андропов. — Какво да му отговоря?

Интелектът на председателя беше извън всякакво съмнение. За това говореше фактът, че не побърза да нахока резидента в Рим, за да го постави на мястото му. Само глупак би се нахвърлил върху подчинените си.

— Той иска напътствия за мащаба на операцията и прочие. Трябва да му ги дадем. Въпросът опира до това, какво планирате, другарю председател. А вече нещата стигнали ли са до там?

— Добре, полковник, вие какво смятате, че трябва да направя?

— Другарю председател, американците имат една приказка, към която се научих да се придържам: „Не ми плащат за това.“

— Да не искате да кажете, че дори мислено не си представяте себе си в ролята на председател? — попита Юрий Владимирович.

— Честно, не, ограничавам мислите си до онова, което разбирам — оперативните задачи. Не съм компетентен да навлизам в дебрите на голямата политика, другарю.

Умен отговор, ако не честен, помисли Андропов.

Но каквото и да си мислеше, Рождественски нямаше право да говори за това, тъй като никой в КГБ нямаше право да обсъжда подобни неща. Е, можеше да го разпитва някой високопоставен член на партийния Централен комитет по нареждане на Политбюро, но такава заповед трябваше да дойде лично от Брежнев. А поне засега беше невъзможно. Нямаше начин полковникът да не мисли за това насаме със себе си, както всички подчинени правеха, но като професионален служител на КГБ по-скоро, а не като редови член на партията, щеше да остави мислите си там, където бяха.

— Много добре, ще се абстрахираме напълно от политическите съображения. Погледни го като теоретичен въпрос: как може да бъде убит папата?

Рождественски погледна неспокойно.

— Седни — каза председателят на своя подчинен. — Планирал си редица сложни операции и преди. Отдели от времето си да помислиш и върху тая. Рождественски седна, преди да заговори:

— Преди всичко бих помолил за съдействие от някой, който е по-навътре в тези неща. Имаме неколцина офицери в Центъра. Но… след като ме питате само теоретично… — Гласът на полковника трепереше, а очите му примигваха. Когато продължи да говори, думите излизаха бавно. — Преди всичко трябва да използваме терена на Годеренко само за информация — разузнаване на целта, тоя род неща. Не бива да използваме тамошните хора за самата операция… Всъщност моят съвет е съветски персонал да не участва изобщо пряко.

— Защо? — попита Андропов.

— Италианската полиция е професионално обучена, а за разследване от такъв мащаб ще привлече най-добрите си хора. А и при всички случаи ще има свидетели. Всеки човек по света има очи и памет. Някои са интелигентни. Тези неща не може да се предвидят. От друга страна, ако се използва снайперист за изстрел от разстояние, тази методика ще насочи следите към операция от държавно ниво. Един такъв снайперист трябва да е идеално обучен и екипиран. Това ще означава войник. А войник означава армия. А армия означава държава, а коя държава ще иска да убие папата? — попита полковник Рождественски. — При една операция изцяло на тъмно не може да се проследи кой е източникът й.

Андропов запали цигара. Добър избор. Този полковник не беше глупак.

— Продължавай.

— Идеалният вариант е стрелецът да няма никаква връзка със Съветския съюз. Не бива да пренебрегваме факта, че той най-вероятно ще бъде задържан. Ако го арестуват, ще го разпитват. Повечето хора се раздрънкват по време на разпит при физиологически или психологически натиск. — Рождественски бръкна в джоба си и извади цигари. — Четох за едно убийство на мафията в Америка.

Той замълча и впери очи в стената, сякаш си спомняше нещо от миналото.

— Е? — подкани го председателят.

— Убийство в Ню Йорк. Един от хората бил в конфликт с шефовете си и те решили да го ликвидират, без да оставят следи. Наели чернокож. За мафията е равнозначно на позор — обясни Рождественски. — Както и да е, стрелецът след това веднага бил ликвидиран вероятно от убиец на мафията, който успял да избяга — явно е имал помощници, което доказва, че е било планирано внимателно. Престъплението така и останало неразкрито. Перфектно технически изпълнено — и целта, и убиецът ликвидирани. Истинските убийци — възложителите на убийството, си свършили работата и спечелили уважение сред организацията, оставайки ненаказани.

— Престъпници — изсумтя Андропов.

— Да, другарю председател, но една правилно извършена операция, която си заслужава да бъде проучена. Тя, разбира се, не отговаря изцяло на нашата задача, тъй като е била замислена като мафиотско убийство. Но стрелецът е успял да се доближи до жертвата, защото външно не е изглеждал като човек на мафията, а и не е бил в състояние да разобличи онези, които са му платили. Именно това искаме да постигнем и ние. Естествено не можем да изкопираме тази операция изцяло — например ако убием стрелеца, ще насочим подозренията към себе си. Не може да се сравнява с убийството на Лев Троцки. При неговия случай източникът на операцията не е бил прикрит. Същото важи за мафиотското убийство, което току-що ви описах, те са били замислени като публични известия.

Че имаше паралел между двете убийства, според Рождественски не беше нужно дори да се споменава. Като професионалист обаче той се интересуваше къде е пресечната точка между ликвидирането на Троцки и мафиотското убийство, що се отнася до тактиката и целите.

— Другарю, нуждая се от малко време за цялостна преценка.

— Давам ти два часа — отговори щедро председателят Андропов.

Рождественски стана, отдаде чест и излезе през дрешника в стаята на секретаря.

Кабинетът на полковника беше малък, но самостоятелен, при това на същия етаж. Прозорецът му гледаше към площад „Дзержински“ с оживения трафик и статуята на Железния Феликс. Въртящият се стол беше удобен, а на бюрото си имаше три телефонни апарата, тъй като по някаква причина Съветският съюз не беше успял да се сдобие с мултилинейни апарати. Разполагаше с пишеща машина, която рядко използваше, а предпочиташе да диктува на секретарките. Носеха се слухове, че Юрий Владимирович използвал една от тях за други цели, освен за писане, но Рождественски не вярваше. Председателят беше със здрав морал, за да се занимава с подобни неща. Корупцията не бе неговият начин на живот, което допадаше на полковника. Трудно бе да си лоялен към човек като Брежнев. Рождественски приемаше съвсем буквално логото на своята служба — Щит и Меч на държавата. Работата му беше да защитава своята страна и хората в нея, а те се нуждаеха от защита — понякога дори от членовете на собственото им Политбюро.

Но защо се нуждаеха от защита срещу този свещеник, недоумяваше той.

Изгони тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху изпълнението. Обикновено разсъждаваше с широко отворени очи, сякаш гледаше собствените си мисли върху невидим екран.

Първото съображение беше свързано с външния вид на обекта. Папата изглеждаше на снимките висок мъж и обикновено се обличаше в бяло. За по-лесна мишена не можеше да се мечтае. Возеха го в открит автомобил, което го правеше още по-лесен прицел, да не говорим, че колата се движеше бавно, за да го виждат по-добре богомолците.

Кой да е стрелецът? Не офицер от КГБ. Не трябваше да е съветски гражданин. Може би руски изгнаник? КГБ имаше на разположение такива хора из целия Запад като „спящи“ агенти, там се бяха устроили да живеят и чакаха да ги активират… Проблемът бе, че мнозина ставаха местни граждани, пренебрегваха заповедите за активиране и дори уведомяваха местните служби за контрашпионаж. На Рождественски не му харесваше внедряване с подобна продължителност. Беше твърде лесно за агента да забрави кой е и да се идентифицира с прикритието си.

Не, стрелецът трябваше да е отвън, не руснак, нито бивш гражданин на СССР от неруска националност, нито дори чужденец, обучен от КГБ. Най-добре да е някой свещеник — изменник или монах, но такъв човек трудно попадаше в обятията ти, освен в западните филми и телевизионни сериали. В истинския свят на разузнаването такива удобства не съществуваха.

И така от какъв стрелец се нуждаеше? Нехристиянин? Евреин? Мюсюлманин? Атеист щеше да се свърже лесно със Съветския съюз, затова не, не такъв. Да възложи на евреин да го свърши — би било чудесно! Един от богоизбраните. Най-добре израелец. В Израел имаше доста много религиозни фанатици. Беше възможно… но малко вероятно. КГБ имаше мрежа в Израел — много от съветските граждани, които емигрираха там, бяха „спящи“ агенти, но израелското контраразузнаване се славеше със своята ефективност. Възможността една такава операция да се разкрие щеше да е висока, а тя не трябваше да се разкрива. Това изключваше евреите.

Някой откачен от Северна Ирландия. Протестантите там мразеха католическата църква, а един от лидерите им — Рождественски не можа да си спомни името на човека, който приличаше на рекламно лице за бира — беше казвал, че иска папата мъртъв. А май самият той беше пастор. Не, за съжаление, такива хора мразеха Съветския съюз дори повече, тъй като враговете им от ИРА твърдяха, че са марксисти — нещо, с което полковник Рождественски трудно можеше да се съгласи. Ако бяха наистина марксисти, можеше да се възползва от партийната дисциплина и да наеме някой от тях за задачата… но не. От малкото, което знаеше за ирландските терористи, му беше ясно, че да накараш някой от тях да постави партийната дисциплина над етническите съображения, бе прекалено изискване. Примамливо в теоретичен смисъл, но трудноизпълнимо.

Оставаха мюсюлманите. Мнозина бяха фанатици, които имаха толкова общо с фундаменталните ценности на своята религия, колкото папата с Карл Маркс. Ислямският свят беше огромен и страдаше от мания за величие. Но ако му трябваше мюсюлманин, откъде да го вземе? КГБ разработваше операции в много страни с мюсюлманско население, същото се отнасяше и за другите марксистки държави. Х-м-м, помисли си той, това е добра идея. Повечето от съюзниците на Съветския съюз имаха разузнавателни служби под крилото на КГБ.

Най-добрата от тях беше ЩАЗИ в ГДР под вещото ръководство на Маркус Волф. Но там почти нямаше мюсюлмани. Поляците също бяха добри, но нямаше начин да ги използва за тази операция. Католиците бяха проникнали в страната им, а това означаваше, че и Западът е проникнал, макар и на по-заден план. Унгария — не, тя също беше прокатолическа и единствените мюсюлмани там бяха чужденци, обучавани в лагерите за терористи, а той вероятно не биваше да използва хора като тях. Същото важеше и за чехите. Румъния не се смяташе за верен съветски съюзник. Нейният лидер, макар и твърд комунист, приличаше повече на циганските разбойници в неговата страна. Оставаше… България. Разбира се, съседка на Турция, а Турция е мюсюлманска страна, но със светски режим и с доста качествен бандитски материал. А българите поддържаха с Турция интензивни презгранични контакти, често под прикритието на контрабандна дейност, чрез която се добираха до разузнавателни сведения за НАТО, както правеше Годеренко в Рим.

Значи, ще използват резидента в София да наеме българи да свършат мръсната работа. Те и бездруго имаха дълг към КГБ. Московският Център им бе помогнал да се справят с оня техен своенравен сънародник на моста Уестминстър с превъзходна операция, която отчасти се прецака само заради нещастно стечение на обстоятелствата.

Това беше поучително, напомни си полковник Рождественски. Точно както при онова мафиотско убийство, операцията не трябваше да изглежда прекалено изпипана, за да не насочи следите към КГБ. Не, тя трябваше да изглежда бандитска като изпълнение. Макар че и това носеше рискове. Западните правителства щяха да имат подозрения — но без пряка, а дори без непряка връзка с площад „Дзержински“ нямаше как да говорят за това публично…

Това щеше ли да е достатъчно?

Италианците, американците и британците щяха да се чудят. Щяха да шушукат и вероятно тези шушукания щяха да намерят място и в печата. Това беше ли от значение?

Зависеше от това колко важна беше операцията за Андропов и за Политбюро, нали така? Рискове има, но в голямата политика рисковете се мереха от гледна точка на важността на мисията.

Значи в Рим щяха да разузнаят обстановката. Представителите в София щяха да се свържат с българите да наемат стрелеца. Вероятно трябваше да стане с пистолет. Да се стигне толкова близо до жертвата, за да се използва нож, щеше да е трудно, а пушката беше прекалено голяма да се скрие, макар че полуавтоматично оръжие винаги е за предпочитане при такива случаи. А и стрелецът нямаше да е гражданин от социалистическа страна. Не, ще намерят някого от страна на НАТО. Това щеше да усложни нещата. Но не чак толкова.

Рождественски запали нова цигара и премисли още веднъж всичко, търсейки грешки и слаби места. Винаги имаше. Най-големият проблем щеше да е да се намери подходящ турчин за стрелбата. За това щяха да разчитат на българите. Дали бяха достатъчно опитни тайните им служби? Рождественски никога не бе работил с тях пряко и ги познаваше само по репутацията им. А тя не беше съвсем добра. Те бяха отражение на своето ръководство, а то бе по-недодялано и по-грубо дори от московското, не много културно, но той предполагаше, че мнението се дължи повече на проявявания от КГБ шовинизъм. България беше по-малкият брат на СССР в политическо и в културно отношение, а беше неизбежно по-малкият брат да мисли като по-големия. Не можеше да не ги бива поне дотолкова, че да имат надеждни контакти в Турция, а за това бе достатъчен и един разузнавач, за предпочитане обучен в Москва. Сигурно имаше много такива, така че в академията на КГБ разполагаха с досиетата им. Резидентът в София можеше да познава такъв агент лично.

Планът се оформя, помисли не без гордост полковник Рождественски. Е, все още го биваше да разработи оперативен план, макар да беше станал щабен лентяй. Усмихна се, докато изпускаше цигарения дим. След това вдигна слушалката на белия телефон и набра 111 — кабинета на председателя.