Том Кланси
Червеният заек (20)

Глава 17
НАТОВАРЕНО ДВИЖЕНИЕ

В кабинета си Ед Фоли написа следното съобщение:

СПЕШНО

ДО: ЗДО/ЦРУ

ПОЛУЧАТЕЛ: ДЦРУ, ЗДР

ОТ: ГА, МОСКВА

ТЕМА: ЗАЕК

ТЕКСТ, КАКТО СЛЕДВА:

ИМАМЕ ЗАЕК, ВЪТРЕШЕН ЧОВЕК, ТВЪРДИ, ЧЕ Е ОТ КОМУНИКАЦИИТЕ В КГБ. ОЦЕНКА: ДОСТОВЕРЕН 5/5.

СПЕШНО ИСКАНЕ ЗА НЕЗАБАВНО ИЗВЕЖДАНЕ ОТ ЧЕРВЕНАТА ЗЕМЯ.

ПРАТКАТА ВКЛЮЧВА ЗАЕКА, ЖЕНА МУ И ДЪЩЕРЯ (3 ГОДИНИ).

ПРИОРИТЕТ 5/5.

КРАЙ

„Ето, съобщението е достатъчно сбито“ — помисли си Фоли. Колкото по-кратко, толкова по-добре, защото така се ограничаваше възможността противниковата страна да разбие шифъра и да разбере съдържанието, ако й попаднеше в ръцете.

Но единствените ръце, които щяха да го докоснат, бяха в ЦРУ. Залагаше много на това оперативно послание. Коефициентът пет от пет означаваше, че важността на информацията, предполагаемата й достоверност и спешността на предлаганата операция бяха от най-високото ниво 5. Същата бе оценката му за надеждността на субекта. Четири аса — такива съобщения не се изпращаха всеки ден. Това бе класификация, достойна за посланията на Олег Пенковски или на самия КАРДИНАЛ, а те бяха „горещи“ като току-що сварен картоф. Замисли се за миг дали преценката му бе вярна, но Ед Фоли се беше научил да се доверява на инстинктите си. Обикновено мненията му съвпадаха с тези на жена му, а тя притежаваше наистина остър инстинкт. Техният Заек — жаргон, употребяван в ЦРУ за човек, който иска да се измъкне бързо от страната си, твърдеше, че притежава много важна информация и по всичко изглеждаше, че е вярно. Той беше беглец по съвест, а това го правеше надежден. Ако КГБ се опитваше да внедри свой човек, щеше да го посъветва да поиска пари, тъй като комитетът смяташе, че това е манталитетът на бегълците, а ЦРУ не правеше нищо да опровергае тази представа.

И така предчувстваше, че всичко е наред, макар че „предчувствията“ не бяха нещо, което човек изпраща по дипломатически куриер до Седмия етаж. Трябваше да се съгласят и да му повярват. Той бе главният им агент в Москва, пост, който вървеше заедно с цял камион доверие. Каквито и опасения да имаха, се налагаше да вземат това предвид. Ако предстоеше среща на високо равнище, работата можеше да се прецака. Но той не бе чувал президентът да има подобни планове, нито пък държавният секретар. Следователно нищо нямаше да попречи на Ленгли да одобри операцията, ако сметнеше, че е прав.

Фоли не бе наясно защо въобще се двоуми. Той беше главният им човек в Москва и толкоз. Вдигна телефонната слушалка и натисна три бутона.

— Ръсел слуша — дочу глас.

— Майк, тук е Ед. Трябваш ми.

— Веднага идвам.

След минута и половина вратата се отвори.

— Кажи, Ед?

— Нещо за пощата.

Ръсел погледна часовника си.

— Няма много време, приятел.

— Добре, да побързаме.

Ръсел изскочи от вратата, последван от Фоли. За късмет коридорът беше празен, а кабинетът му бе наблизо.

Ръсел седна на въртящия се стол и включи шифровъчната машина. Фоли му подаде листа. Той го защипа върху приспособлението точно над клавиатурата.

— Добре, че е кратко — каза одобрително той и започна да печата.

Беше сръчен почти колкото секретарката на посланика и приключи работата за минутка, включително шифроването с помощта на шестнайсет фамилни имена, избрани наслуки от телефонния указател на Прага. След като новият лист излезе от машината, Фоли го взе, сгъна го, мушна го в хартиен плик и го запечата с восък, след което подаде плика на Ръсел.

— Връщам се след пет минути, Ед — каза шифровчикът, докато излизаше през вратата.

Той слезе с асансьора до първия етаж. Дипломатическият куриер беше там. Казваше се Томи Кокс, бивш пилот на военен хеликоптер, свалян четири пъти, човек, който изпитваше огромна омраза към враговете на страната си. Дипломатическото куфарче с пощата можеше да се закопчава на китката му по време на пътуване. Вече имаше билет за директния полет 747 на „Пан Ам“ до нюйоркското международно летище „Кенеди“. Полетът продължаваше единайсет часа, през които той нямаше право нито да спи, нито да пие. Носеше си три книги с меки корици, за да чете по пътя. Щеше да тръгне от посолството с официална кола след десет минути, а дипломатическият му статут щеше да го предпази от проверките на митническите власти. Руснаците стриктно спазваха тези правила, макар че вътрешно умираха от любопитство да узнаят какво се крие в дипломатическото куфарче. Със сигурност не беше руски парфюм или дантелено бельо за приятелка в Ню Йорк или Вашингтон.

— Приятно пътуване, Томи.

Кокс кимна.

— Тъй вярно, Майк.

Ръсел се върна при Фоли.

— Всичко е наред, пощата ще отпътува след час и десет минути, приятел.

— Добре.

— Правилно ли съм разбрал, че става въпрос за Заек?

— Не мога да говоря за това, Майк — напомни му Фоли.

— Разбира се, знам, Ед. Извини ме за въпроса.

Ръсел не беше от хората, които нарушават правилата, макар да бе любопитен като всеки човек. Знаеше също какво е Заек. Беше прекарал целия си живот на една или друга длъжност в света на тайните, а жаргонът не бе труден за усвояване. Но в света на тайните имаше забранени места и той бе наясно с това.

Фоли заключи копието от телеграмата в сейфа и включи алармената система. След това слезе в кафенето на посолството, където телевизорът бе пуснат на сателитния спортен канал. От него научи, че „Янките“ пак са паднали — за трети пореден път. И то по най-баламски начин. „Няма ли справедливост на тоя свят?“ — измърмори той.

 

 

Мери Пат чистеше из къщи, което бе досадно, но й даваше възможност да подреди мислите си, докато въображението й работеше трескаво. И така, щеше да се срещне отново с Олег Иванович. Тя трябваше да измисли начин как да доставят „пратката“ — още един бисер от жаргона на ЦРУ. Той се отнасяше до материали или човек (хора), които трябва да се изведат от страната на безопасно място. Имаше много начини. Всички бяха опасни, но двамата с Ед като останалите оперативни агенти на ЦРУ бяха обучени да вършат опасни неща. В Москва живееха милиони хора, а при такива условия преместването на трима души едва ли щеше да се забележи — като падането на едно-единствено листо в есенната гора или още един бивол в пасбището на националния парк в Йелоустоун, още един автомобил на магистралата „Фрийуей“ в Лос Анджелис в най-натовареното време. Не изглеждаше никак трудно, но дали беше така?

Не, всъщност не. В Съветския съюз личният живот на хората се контролираше строго. От гледна точка на живота в Америка „пратката“ бе само още един автомобил на магистралата „Фрийуей“, но пътуването до Лас Вегас тук предполагаше да се премине от един щат в друг, за което човек трябваше да има причина. Нищо обаче не беше лесно в смисъла, в който се разбира в Америка.

Имаше и още нещо…

„Ще е по-добре руснаците да не разберат, че е изчезнал“ — мислеше си Мери Пат. В края на краищата няма убийство, ако няма труп, от който всеки да разбере, че някой е умрял. Нямаше да е и бягство, докато те не разберат, че някой от гражданите им се е озовал на неочаквано място. „Колко хубаво би било… но беше ли възможно…?“ — чудеше се тя.

Щеше да е ритник в задника. Но как да стане? Продължаваше да разсъждава върху това, докато почистваше килима във всекидневната с прахосмукачката. А и между другото шумът на прахосмукачката можеше да заглушава бръмбарите, които руснаците бяха сложили в стените. Спря изведнъж. Защо да се лишава от това удоволствие? Двамата с Ед можеха да си говорят с ръце, а играта с подслушването беше като кленов сироп през януари.

Не беше сигурна дали Ед ще се навие. Защо пък не? Той едва ли щеше да измисли подобен план. Въпреки всичките си качества той не действаше като каубой. Талантът и уменията му не подлежаха на съмнение, но той бе по-скоро пилот на бомбардировач, а не на изтребител. Докато Мери Пат приличаше на Чък Йегър в Х-1^[1] или на астронавта Пийт Конрад в лунния модул. Нея просто я биваше повече да поема рискове.

В идеята й имаше също стратегически замисъл. Ако успееха да измъкнат Заека незабелязано от противника, щяха да използват информацията му за продължително време, а това хрумване, ако можеше да се осъществи, беше наистина съблазнително. Не само че нямаше да е лесно, но можеше да предизвика ненужни усложнения, но си струваше да се обмисли, стига да убеди Ед. Нуждаеше се от способностите му да планира операции и да преценява трезво обстановката. Ще се наложи да разчитат на наличните ресурси… Това вероятно щеше да е най-трудното. Но „трудно“ не означава „невъзможно“. А за Мери Пат имаше ли нещо невъзможно?

Не, по дяволите!

 

 

Самолетът на „Пан Ам“ се понесе навреме по една от неравните писти на летище „Шереметиево“, прочути в света на авиацията с бабунестата си настилка. Турбодвигателите на огромния реактивен самолет му придадоха необходимото ускорение и той се отдели от земята. Томи Кокс, който бе настанен на седалка 3-А, наблюдаваше с усмивка обичайната реакция при отпътуването на американски авиолайнер от Москва: пътниците изразяваха радостта си с ръкопляскане и подсвиркване. Не че екипажът ги поощряваше. Това бе спонтанен израз на впечатлението, което американците добиваха за съветското гостоприемство. На Кокс му допадаше. Той мразеше хората, които бяха доставили картечниците, покосили четири пъти неговия хеликоптер „Хюи“. Това между другото му бе донесло общо три медала „Пурпурно сърце“. Миниатюрна панделка красеше ревера на сакото му заедно с дубликатите на две звезди. Погледна през прозореца и наблюдава известно време как земята се отдалечава вляво от него. След като чу поздравителния сигнал, извади от джоба си една цигара „Уинстън“ и я запали със своето „Зипо“. Колко жалко, че не можеше да спи или да пие по време на тия полети, но поне не беше гледал филма, който пуснаха, а той не беше никак лош. В този занаят човек се научаваше да се наслаждава на дребните неща. Дванайсет часа до Ню Йорк, но директният полет бе за предпочитане пред междинно кацане във Франкфурт или „Хийтроу“, където се налагаше да мъкне непрекъснато със себе си шибаното куфарче с дипломатическата поща. Разполагаше с пълен пакет цигари и привлекателно меню за вечеря. А и правителството му плащаше да седи дванайсет часа и да дундурка евтиното куфарче. Беше за предпочитане, отколкото да лети със своя „Хюи“ над централните планини. Кокс отдавна се чудеше каква ли важна информация пренася с него. Ако и някой друг се интересуваше, си бе негов проблем.

 

 

Райън успя да отхвърли само три страници. Денят не се оказа много продуктивен, а не можеше да се оправдава само с това, че художественият стил изисква да се пише бавно. Езикът му беше литературен. Бе учил граматиката главно от свещеници и монахини и умееше да се изразява добре, макар и не съвсем изящно. В първата му книга „Обречени орли“ всяка по-изящна фраза в ръкописа беше преправена от редактора, което го вбеси, но си затрая. Малцината критици, които прочетоха неговия исторически летопис и написаха отзиви за него, похвалиха доста сдържано неговия анализ и само отбелязаха, че книгата може да служи като учебно помагало за студенти и че не е подходяща за обикновения читател. Успяха да продадат едва 7865 копия, което не беше много за двегодишен труд, но Джак си напомняше непрекъснато, че това бе първият му опит и че друго издателство ще му осигури редактор, който да е негов съмишленик, а не враг. Оставаше му само да се надява.

Но проклетото нещо не можеше да се напише само. Три страници за цял ден не бяха много. Мозъкът му бе ангажиран и с друг проблем, което му пречеше да се съсредоточи.

— Успя ли да свършиш нещо? — попита Кети, появявайки се неочаквано зад гърба му.

— Не беше зле — излъга той.

— Докъде стигна?

— Там, където Холси се бори със своята кожна болест.

— Дерматит? Противно заболяване дори в наши дни — отбеляза Кети. — Може да докара горкия пациент до лудост.

— Откога разбираш от дерматология?

— Аз съм доктор по медицина, Джак, забрави ли? Може да не знам всичко, но съм запозната с повечето неща.

— Много скромно от твоя страна. — Той направи гримаса.

— Е, когато настинеш, не те ли лекувам?

— Предполагам. — Тя наистина го правеше. — Как са децата?

— Добре. Сали се позабавлява на люлките и си намери ново приятелче, Джефри Фрогът. Баща му е адвокат.

— Върхът. Наоколо само адвокати ли живеят?

— Е, има един доктор и един шпионин — отвърна Кети. — Проблемът е, че не знам какво да отговарям на хората, когато ме питат какво работиш.

— А ти какво им казваш? — попита Джак.

— Че работиш в посолството.

Беше почти вярно.

— Още една писарушка — измърмори той.

— Да не би да си решил да се върнеш в „Мерил Линч“?

— Уф. Не и в този живот.

— Някои хора правят купища пари — напомни му тя.

— Само като хоби, бейби. — Ако се върнеше в търговията с акции, тъстът му щеше да злорадства до края на живота си. Не, никога. Беше минал службата си в ада като прилежен морски пехотинец. — Имам далеч по-важни неща за вършене.

— Като например?

— Не мога да ти кажа — отряза я той.

— Знам — отговори жена му с игрива усмивка. — Е, поне не е свързано с издаване на вътрешни търговски тайни.

Напротив, беше тъкмо това, и то в най-гадната му форма. Хиляди хора се мъчеха всеки ден да научат неща, които се предполагаше, че не трябва да знаят, след което предприемаха действия, които се предполагаше, че не трябва да предприемат.

Но и двете страни участваха в тази игра и я играеха старателно, тъй като не беше за пари. Беше на живот и смърт, а този вид игри бяха най-мръсните. Но Кети не губеше съня си заради раковата тъкан, която пращаше в крематориума на болницата, а вероятно раковите клетки също искаха да живеят, но беше дяволски опасно, нали така?

 

 

Полковник Бубовой завари телеграмата върху бюрото си и я прочете. Ръцете му не се разтрепериха, но запали цигара, за да се успокои. Значи, Политбюро искаше планът да се задвижи. Леонид Илич беше подписал собственоръчно писмото до шефа на Българската компартия. В понеделник сутринта щеше да накара посланика да уреди среща, която не трябваше да се отлага дълго. Българите бяха галените кученца на Съветския съюз, но понякога от тях имаше полза. Съветите бяха участвали в убийството на Георги Марков на Уестминстърския мост в Лондон. КГБ достави оръжието, ако така можеше да се нарече чадърът с миникапсулата, съдържаща отровата рицин, която използваха, за да затворят устата на досадния беглец, който дрънкаше прекалено много по Би Би Си. Беше се случило отдавна, но за подобни дългове нямаше давност, нали така? Не и на такова държавно равнище. Сега Москва търсеше отплата. Освен това двете страни бяха сключили през 1964 година споразумение, което предвиждаше ДС да изпълнява мокрите поръчки на КГБ на Запад. А и Леонид Илич обещаваше цял батальон от новия модел бойни танкове Т-72, което винаги караше лидерите на комунистическите държави да се чувстват по-сигурни политически. Танковете бяха по-евтини от самолетите МИГ-29, които българите искаха. Сякаш българските пилоти можеха да се справят. Бубовой си припомни как руснаците се шегуваха, че българските летци първо трябваше да натикат мустаците си в пилотския шлем и чак тогава да затворят визьора. [???] С мустаци или без мустаци, българите бяха смятани за галеници на Русия — отношение, което водеше началото си от царската епоха. А и през повечето време те бяха послушни, макар че като децата не бяха наясно кое е правилно и кое не, докато не ги хванеха да правят беля. Щеше да покаже нужното уважение към техния държавен глава, а той да го приеме сърдечно, както подобава за пратеник на велика сила, а ръководителят щеше да хъка и да мъка известно време и накрая да се съгласи. Щеше да е като представление на балет-майстора Александър Годунов, при това с напълно предвидим край.

После ще се срещне с Борис Строков и да разбере колко бързо може да се осъществи операцията. Борис Андреевич ще намери задачата за вълнуваща. Ще е най-великата мисия в кариерата му — като участие в Олимпиада — по-скоро вълнуващо, отколкото страшно. А и повишението бе в кърпа вързано, вероятно и нов автомобил или вила в околностите на София. А може и двете. „А за мен?“ — зачуди се служителят на КГБ. Повишение със сигурност. Генералски звезди, удобен кабинет в Центъра в Москва, хубав апартамент на „Кутузовски проспект“. Едно връщане в Москва щеше да дойде много добре на резидента, който от дълги години бе извън родината. „Стига ми толкова“ — помисли си той. Повече от достатъчно беше.

 

 

— Къде е куриерът? — попита Мери Пат, обирайки с прахосмукачката килима в дневната.

— Някъде над Норвегия — предположи на висок глас съпругът й.

— Имам една идея — каза тя.

— Наистина? — Ед зададе въпроса с не малка доза притеснение.

— Какво ще кажеш да изведем Заека, без те да узнаят?

— Как, по дяволите, може да стане? — попита съпругът й учуден. Какви ли планове кроеше тя? — Преди всичко да го измъкнем заедно със семейството му няма да е особено лесно.

Тя сподели с него идеята си, която се бе родила в лудата й глава, а в интерес на истината не беше никак лоша.

„Типично в твой стил“ — помисли си Ед, без да се издаде. Но след малко отсече лаконично:

— Сложно.

— Но изпълнимо — възрази тя.

— Скъпа, това е голям залък.

Но събуди любопитството му. Мери Пат разбра по очите му.

— Да, но ако успеем, ще е голям удар — каза тя, прокарвайки прахосмукачката под дивана.

Еди се примъкна по-близо до телевизора, за да чува по-добре роботите. Добър знак. Щом Еди не можеше да чува, какво оставаше за микрофоните на КГБ.

— Струва си да се обмисли — кандиса накрая Ед. — Но как ще го направим… — мамка му.

— Е, за това ни плащат, нали така?

— Няма да е никак лесно да го измъкнем от тукашния ад.

Не и без да се въвлекат цял куп от местните агенти, някои от които можеше да се окажат ненадеждни, а това бе най-голямото им опасение, нещо, от което нямаше как да се предпазят. Това бе един от най-сериозните проблеми в шпионажа. Ако контрашпионите от КГБ пипнеха някоя от връзките им, бяха достатъчно умни как да се възползват. Можеше например да си поговорят с човека и да му наредят да продължи операцията, а после той вероятно нямаше да доживее края на годината. Агентите им бяха тренирани да предупреждават при опасност, но как да са сигурни, че ще го направят? Изискваше се голяма всеотдайност за това от съответния агент, по-голяма, отколкото повечето от тях бяха склонни да проявят.

— Има и други места, където може да отидат. Например Източна Европа. Дали да не ги отведем там? — продължи тя.

— Предполагам, че не е невъзможно — съгласи се отново той. — Но задачата ни е да ги изведем, а не да спечелим точки за изпълнение от източногерманския съдия.

— Знам, но помисли само. Ако го измъкнем от Москва, ще разполагаме с много по-голяма свобода на действие.

— Да, скъпа. Но ще означава и проблеми с комуникациите.

А това на свой ред съдържаше риска да издъни цялата операция. Принципът ДПН — действай по най-простия начин — беше част от етиката на ЦРУ, както шлиферът и меката шапка бяха неизменни атрибути на шпионите от тъпите филми. Прекалено многото готвачи развалят супата.

И все пак това, което предлагаше, си заслужаваше. Ако измъкнеха Заека по такъв начин, че да накарат Съветите да го смятат за мъртъв, щяха да си спестят много главоболия след това. Беше като да телепортират капитан Кърк в щаба на КГБ, при това с шапка невидимка, и да го използват, без никой за подозира, че е там. Това щеше да означава тонове информация и най-перфектната игра, която някога се бе случвала. „По дяволите — помисли си Ед, — толкова перфектна, че да не може да се случи в реалния свят.“ Изведнъж си даде сметка, че е благословен с жена, която бе добра в работата, колкото в леглото.

А това си беше истински късмет.

Мери Пат наблюдаваше изражението на съпруга си, а тя знаеше как да чете мислите му. Той предпочиташе да играе предпазливо, но тя бе натиснала чувствителна струна, а той бе достатъчно умен да разбере ползата. Идеята й усложняваше операцията… но не чак толкова. Да се измъкне пратката от Москва само по себе си не беше като да прекараш един ден на плажа. Най-трудно щеше да е да се пресече финландската граница. Винаги бягаха във Финландия и всеки го знаеше. Имаше начини, като най-често се използваха автомобили, в които криеха пътниците. Руснаците трудно се оправяха с подобен номер, особено ако шофьорът имаше дипломатически статут. Тогава международната конвенция ограничаваше възможностите им при претърсването на автомобилите. Всеки дипломат, който желаеше да спечели лесно пари, можеше да пренася контрабандно наркотици — Мери Пат бе сигурна, че някои го правеха, а шансът да ги хванат беше минимален. Но и това не беше изцяло безопасно минаване. Ако Съветите узнаеха, че човекът им е изчезнал, щяха да нарушат правилата, тъй като той притежаваше изключително ценна информация. При нарушаване на дипломатическите правила другата страна просто щеше да протестира, след което щеше да последва публичното разкритие, че акредитиран чуждестранен дипломат се занимава с шпионаж. На Съветите не им пукаше, че ще пострада някой от техните дипломати. Те бяха прословути с това, че жертваха цели армии в името на политически цели и смятаха, че това е цената, която трябваше да се плати. Заради информацията, с която разполагаше Заекът, те нямаше да се поколебаят да пролеят кръв — включително част от собствената си. Мери Пат се питаше дали този човек съзнава на каква опасност се излага и колко страшни бяха силите, срещу които се възправяше. Нещата опираха до там дали Съветите щяха да узнаят какво се готви. Ако не разберат предварително, процедурите им за наблюдение щяха да са предвидими. Но ако ги предупредеше някой, щяха да наложат блокада над цяла Москва.

Но в тайните служби като ЦРУ действаха много внимателно, а имаха и резервни варианти за случаите, когато стане напечено, както и извънредни мерки, някои от които бяха крайни, но доказали своята ефективност. За предпочитане бе да не се стига до тях.

— Приключвам — каза тя.

— Добре, Мери Пат, накара ме да се замисля.

С това мозъкът му започна трескаво да пресява най-различни идеи. „Понякога трябва само да го побутна“ — помисли си Мери Пат, но веднъж насочеше ли го човек в правилната посока, превръщаше се в истински Джордж Патън^[2] и нищо не можеше да го спре. Зачуди се дали Ед ще може да спи тази нощ. Е, щеше да разбере, нали така?

 

 

— Базил те харесва — каза Мъри.

Жените бяха в кухнята. Джак и Дан отидоха до градината уж да видят розите.

— Наистина?

— Да, много.

— Да пукна, ако знам защо — отговори Райън. — Досега не съм свършил никаква работа.

— Твоят колега по стая му докладва за теб всеки ден. Саймън Хардинг е бъдещият шеф, в случай че никой не ти е казал. Затова Базил го взе със себе си на „Даунинг Стрийт“10.

— Дан, мислех, че си от Бюрото, не от Управлението — отбеляза Джак, чудейки се докъде се простираха интересите на аташето по правните въпроси.

— Е, момчетата от царството на свободата са мои хора и аз имам допирни точки с някои от тукашните шпиони.

Дан наричаше момчета от царството на свободата хората от ЦРУ. Джак продължаваше да се чуди към кой клон от правителството всъщност се числеше Дан. Но всичко у него подсказваше, че е „ченге“, ако човек знаеше какво да гледа. Дали не беше някакво сложно прикритие? Не, невъзможно. Дан беше довереникът на Емил Джейкъбс, кроткия и способен директор на ФБР, а това бе твърде далеч от сложно прикритие. Освен това Мъри не разполагаше с агентурна мрежа в Лондон, дали е така?

Дали е така? Нищо никога не е такова, каквото изглежда. Райън мразеше тази страна в работата на ЦРУ, но трябваше да признае, че това държеше мозъка му нащрек. Дори когато пиеше бира в задния двор.

— Приятно е да го чуеш, предполагам.

— Базил не се впечатлява лесно, момчето ми. Но двамата със съдия Мур си допадат взаимно. Харесва и Джим Гриър. Базил цени високо аналитичните му способности, което е съвсем разбираемо.

— Гриър е много умен — съгласи се Райън. — Научих много от него.

— Той е решил да те превърне в една от своите звезди.

— Наистина ли? — Райън понякога се съмняваше.

— Не забелязваш ли колко бързо те бута нагоре? Сякаш си професор от Харвард или кой знае откъде, приятел.

— Не си забравил, че съм завършил колежа в Бостън и университета в Джорджтаун, нали?

— Да, знам. Ние, йезуитските възпитаници, движим света. Но не се надуваме. В Харвард не ги учат на скромност.

„Със сигурност не насърчават възпитаниците си да се занимават с плебейски неща като полицейската работа“ — помисли си Райън. Спомняше си някои от пикльовците в Бостън, които учеха в Харвард. Те си въобразяваха, че владеят света, защото техните татковци им го бяха купили. Райън предпочиташе сам да купува, което без съмнение се дължеше на работническия му произход. Но Кети не приличаше на сополанковците от висшата класа, а беше родена със златна лъжица в устата. Разбира се, никой не смяташе, че е срамно да има син или дъщеря доктор, особено възпитаник на „Джон Хопкинс“. На Райън му мина за миг през ума, че Джо Мюлър може и да не е чак толкова противен тип. Беше отгледал готина щерка. Толкова по-зле, че се държеше като непоносим задник със своя зет.

— Значи ти харесва в Сенчъри Хаус?

— Повече, отколкото в Ленгли. Там се чувствах като в манастир. В Лондон поне живеем в град. Можеш да пийнеш някъде една бира или да напазаруваш през обедната почивка.

— Срам и позор, че сградата се разпада. Подобен проблем имат още няколко сгради в Лондон. Мазилката е дефектна. И фасадата се лющи. Неприятна работа, но изпълнителят отдавна вече не е между живите. А не може да изправиш мъртвец пред съда.

— Никога ли не си го правил? — пошегува се Джак.

Мъри поклати глава.

— Не, досега не съм гърмял по никого. Веднъж бях на косъм, но се размина. И стана добре, защото онзи глупак се оказа невъоръжен. Щеше да е доста трудничко да обясня това пред съдията — добави той, отпивайки от бирата си.

— Как са местните ченгета? — В края на краищата работата на Мъри бе да си сътрудничи с тях.

— Много са печени, наистина. Добра организация, кадърно следствие. Но и уличната престъпност тук не е голяма.

— Не е като в Ню Йорк или окръг Колумбия.

— Съвсем не. Нещо разтърсващо в Сенчъри Хаус? — попита той.

— Нищо. Преглеждам стари документи и сверявам стари анализи с новополучени данни. Нищо, за което да си струва да пращам информация у дома. Но така или иначе ще трябва да изпратя нещо. Адмиралът ме държи на дълга каишка, но все пак е каишка.

— Какво мислиш за братовчедите?

— Базил е много умен — отвърна Райън. — Но внимава какво ми показва. Предполагам, че такива са правилата. Той знае, че докладвам в Ленгли, и не ми доверява източниците… Но за мен не е трудно да правя някои догадки. МИ-6 имат, изглежда, добри момчета в Москва — Райън замълча. — Да пукна, ако се навия някога да вляза в тази игра. Нашите затвори са доста гнуснички. Не искам дори да мисля какви са руските.

— Едва ли ще те оставят жив дълго, за да разбереш, Джак. Те не прощават лесно, особено на шпионите. Много по-безопасно е да цапардосаш ченге пред районното, отколкото да те хванат, че шпионираш.

— А при нас?

— Забавно е какви патриоти са само затворниците. На шпионите им е доста тежичко във федералните затвори. На тях и на педофилите. Радват се на голямо внимание от обирджиите, а бе честни мошеници.

— Да, баща ми понякога ми разказваше подобни истории, че имало йерархия в затвора и че никак не било приятно да си в дъното.

— По-добре да си питчър, отколкото кечър — захили се Мъри.

Беше време да му зададе истински въпрос.

— Е, Дан, колко си гъст с шпионските служби?

Мъри огледа хоризонта.

— Разбираме се екстра — и това бе всичко, което пожела да каже.

— Знаеш ли, Дан, ако има нещо, което да ме притеснява тук, са недомлъвките.

Мъри се развесели.

— В такъв случай, синко, си попаднал на грешното място. Тук всички говорят по този начин.

— Разбрах, особено в шпионските служби.

— Да не забравяме, че ако дрънкаме като останалите, нямаше да я има тайнствеността и тогава всички щяха да разберат колко всъщност сме застреляни. — Мъри отпи глътка бира и се захили. — Иначе няма да ни имат доверие. Обзалагам се, че е същото с докторите и брокерите — предположи представителят на ФБР.

Във всеки бизнес си имаха начини за общуване. Предполагаше се, че така хората се разбират по-бързо и по-ефикасно, но истинският замисъл бе да се ограничи информацията или достъпът за външни лица. Но за вътрешен човек не беше зле.

 

 

Неприятната новина дойде от Будапеща, и то в резултат на лош късмет. Агентът дори не беше важен. Той предоставяше информация за унгарските военновъздушни сили, които едва ли някой взимаше на сериозно, както впрочем цялата унгарска армия, която не можеше да се похвали с особени успехи на бойното поле. Марксизмът-ленинизмът тук никога не бе пускал дълбоки корени, но държавата разполагаше с усърдни, ако не от най-способните служби за разузнаване и контраразузнаване, където работеха не само глупаци. Някои дори бяха обучени в КГБ, а ако Съветите ги биваше в нещо, това бяха шпионажът и контрашпионажът. Въпросният служител Андраш Морисей си седеше кротко в едно кафене на улица „Андраши Утца“, когато забеляза досадната грешка. Нямаше да види нищо, ако вестникът, който четеше, не бе толкова скучен. Някакъв унгарски гражданин — личеше му по дрехите — изпусна нещо. То бе с размерите на метална кутия от тютюн за лула. Наведе се бързо да го вземе и след това прекалено очебийно го мушна под масата. Андраш забеляза, че то не падна. Явно го бе прикрепил с лепенка за долната страна на плота. Това, което се случи, не само бе необичайно. Напомни му за учебните филми в Академията на КГБ в околностите на Москва. Беше елементарен и отдавна излязъл от употреба начин, използван от вражеските агенти за предаване на информация. Все едно, че най-неочаквано се бе озовал в кино, където прожектираха шпионски филм. Инстинктивната му реакция го отведе в мъжката тоалетна, където имаше телефонен автомат. Набра номера в службата си и поговори с някого по-малко от трийсет секунди. След това използва тоалетната, тъй като нещата можеха да се проточат, а той се почувства изведнъж напрегнат. Службата му се намираше наблизо и двама от колегите му скоро се появиха в кафенето, седнаха, поръчаха си кафе и започнаха да си бъбрят оживено. Андраш бе сравнително отскоро в службата — само от две години — и още нямаше опит. Но явно днес бе неговият ден, предчувстваше го. Беше по петите на шпионин. Унгарски гражданин, който работи за някоя чужда държава, та било и за съветския КГБ, извършваше престъпление, за което можеха да го арестуват, макар че при втория случай щяха да го освободят бързо със застъпничеството на офицера за връзки от КГБ. След още десет минути унгарецът стана и излезе, а единият от двамата служители го последва.

Докато чакаше, Андраш си поръча щрудел, който не отстъпваше по вкус на щруделите във Виена, намираща се на триста километра от тук. Дори марксисткото правителство не бе успяло да притъпи у унгарците вкуса към добрата храна, а Унгария се славеше с продуктивното си селско стопанство въпреки наложената в страните от Изтока командна икономика. Андраш палеше цигара от цигара, четеше вестника си и чакаше да види какво ще стане.

След повече от час се появи мъж, чиито дрехи го издаваха, че не е унгарец. Седна на съседната маса, запали цигара и се зачете в своя вестник.

Андраш беше много късоглед и това му бе от полза в този момент. Стъклата на очилата му бяха толкова дебели, че трудно можеше да се забележи накъде гледат очите му. Освен това го бяха учили никога да не задържа погледа си повече от секунда. Субектът четеше вестник, както половината посетители в малкото уютно кафене, което по някакъв начин бе успяло да оцелее по време на Втората световна война. Наблюдаваше как американецът — Андраш бе решил, че човекът е американец — си пие кафето и си чете вестника, когато изведнъж остави чашката върху чинийката, бръкна в джоба си за носната кърпа, избърса си носа и я мушна в другия джоб…

Но първо измъкна кутията за тютюн изпод масата. Направи го толкова сръчно, че само добре трениран служител от контраразузнаването можеше да забележи, а Андраш беше точно такъв, нали така? Единствено неговата самоувереност стана причина за първата му и скъпоструваща грешка за деня.

Американецът си допи кафето и си излезе, а Андраш го последва. Чужденецът се отправи към спирката на метрото и почти стигна, но не съвсем. Обърна се изненадано, когато усети нечия ръка върху раменете си.

— Може ли да видя кутията за тютюн, която извадихте изпод масата? — каза Андраш учтиво, тъй като чужденецът вероятно беше дипломат.

— Моля? — отвърна той с ужасен акцент, от който пролича, че е британец или американец.

— Кутията, която пъхнахте в джоба на панталона си — уточни Андраш.

— Не разбирам за какво говорите, освен това съм зает.

Мъжът се опита да се измъкне. Но не стигна далече. Андраш извади пистолета си. Чешки „Агрозет“ модел 50, и така сложи край на спора. Но не съвсем.

— Какво е това? Кой сте вие?

— Документите — Андраш протегна ръка. — Вече пипнахме свръзката ви. Арестуван сте.

Във филмите американецът щеше да извади собственото си оръжие, да се опита да избяга по стъпалата и да се скрие в старото метро. Но американецът се опасяваше, че този тип може да е гледал прекалено много филми и да се изнерви дотолкова, че да натисне спусъка на своя чешки боклук. Така че бръкна в джоба на сакото си. Умишлено бавно, за да не уплаши този идиот, и измъкна паспорта си. Беше черен, каквито издаваха на дипломатите и които можеше да се разпознаят лесно от такива тъпанари като тоя задник. Името на американеца беше Джеймс Сел, унгарец по произход, едно от многото малцинства, които Америка бе приела през миналия век.

— Аз съм американски дипломат, акредитиран от нашето правителство. Веднага ме заведете до посолството.

Сел кипеше от яд вътрешно, но не се издаде. Петгодишната му работа като оперативен агент току-що бе приключила. И всичко това заради някакъв тъпанар и второкласен агент, който доставяше второкласна информация за третокласни комунистически военновъздушни сили. Мамка му!

— Първо вие ще дойдете с мен — нареди Андраш и посочи с пистолета си: — Натам.

 

 

Самолетът от полет 747 НА „Пан Ам“ кацна на летище „Кенеди“ половин час по-рано благодарение на благоприятния попътен вятър. Кокс мушна книгите си в куфарчето и стана от мястото си. Успя да слезе пръв, за което му помогна малко и стюардесата. Стигна на бърз ход до митницата. Дипломатическото му куфарче говореше само за себе си. След деветдесет минути той се бе разположил на задната седалка на такси и пътуваше към Държавния департамент във Фоги Ботъм. Влезе в сградата, където разпредели съдържанието на куфарчето по съответните направления. Връчи писмото от Фоли на куриер, който веднага го отнесе до Ленгли, там също го придвижиха по най-бързия начин.

Съобщението бе отнесено на ръка в МЕРКУРИЙ, комуникационния център на ЦРУ, където бе разшифровано и принтирано и доставено по човек на Седмия етаж. Оригиналът бе пъхнат в торбата за горене, без да оставят копие, а електронният вариант бе записан на дискета и прибран в архива.

Майк Бостък беше в кабинета си. Като видя върху плика, че съобщението е от Москва, реши, че всичко останало може да почака. Прочете го и веднага разбра, че е прав, но след като погледна часовника си, му стана ясно, че Боб Ритър вече прелита над източната част на Охайо със самолета на японските авиолинии. Затова звънна на съдия Мур вкъщи и го помоли да дойде до управлението. Мърморейки, шефът на ЦРУ се съгласи, като нареди на Бостък да извика и Джим Гриър. И двамата живееха наблизо и пристигнаха в разстояние на осем минути.

— Какъв е проблемът, Майк? — попита Мур още с пристигането.

— От Фоли. Изглежда, разполага с нещо интересно. Каубой или не, Бостък беше човек, който си разбираше от работата.

— Мамка му — изпсува шефът на ЦРУ. — Боб вече е заминал.

— Да, сър, преди час.

— Какво става, Артър? — попита адмирал Гриър, който се появи в евтина риза за голф.

— Имаме си Заек — каза Мур и му подаде съобщението.

Гриър го прочете внимателно.

— Това може да се окаже доста любопитно — каза той, след като помисли за миг.

— Да, може — отвърна Мур на заместник-директора по операциите. — Майк, докладвай.

— Фоли смята, че е важно. Ед е добър оперативен агент, жена му също. Иска да го измъкнем заедно със семейството му възможно най-скоро. Мисля, че трябва да се доверим на инстинктите му, съдия.

— Проблеми?

— Въпросът е как да го организираме. Обикновено оставяме на хората на терена да решат, освен ако не измислят някоя лудория, но Ед и Мери са печени в тия работи. — Бостък си пое дъх и погледна през прозореца към река Потомак зад паркинга за шефовете. — Съдия, Ед смята, че този тип разполага с важна информация. Не може да не му повярваме. Явно Заекът е много вътре в нещата и иска да се чупи от града. Прибавянето на жена му и на дъщеричката им към пратката доста усложнява нещата. Но няма как, налага се отново да се доверим на инстинктите на персонала на терена. Би било чудесно да използваме оня тип като агент и да черпим от него информация за по-дълго време, но по някаква причина Ед смята, че той разполага с нещо, което искаме да знаем.

— Защо не може да ни каже повече? — попита Гриър, все още държейки съобщението.

— Ами възможно е да има ограничения във времето, а може да няма доверие на куриерите, опасявайки се да не изтече нещо до противника. Не знам с какво разполага оня тип, но е факт, че Ед не се е доверил на обичайните канали за връзка, а това, господа, само по себе си е послание.

— Значи, смяташ, че трябва да удовлетворим искането? — попита Мур.

— А какво друго, по дяволите, може да направим?

— Добре. Одобрявам — каза официално шефът на ЦРУ. — Уведоми го незабавно.

— Да, сър — каза Бостък и излезе от стаята. Гриър се захили.

— Боб ще се изяде от яд.

— Какво ли толкова важно може да има, че Фоли ще заобиколи обичайната процедура? — зачуди се Мур на висок глас.

— Трябва да почакаме малко и ще разберем.

— Предполагам, но както ти е известно, търпението не е най-характерната ми черта.

— Е, приеми го като възможност да придобиеш една добродетел, Артър.

— Върхът!

Мур стана. Сега не му оставаше друго, освен да се прибере у дома и да умира от любопитство като дете на Коледа, което няма търпение да разбере какво ще открие под коледната елха — ако въобще Коледата дойде тази година.