Том Кланси
Червеният заек (11)

Глава 8
ЯСТИЕТО

— Благодаря, Алексей Николаич. Това е много впечатляваща идея. Е, как ще продължим оттук нататък?

— Другарю председател, ще очакваме от Рим да следи разписанието на папата и да се информира възможно най-отрано за предстоящите му прояви. Когато дойде времето, може да възложим на някой от агентите да е в района, за да наблюдава, но е най-добре за всички Годеренко да знае възможно най-малко.

— Нямаш му доверие ли?

— Не, другарю председател. Извинете, нямах намерение да създавам такова впечатление. Но колкото по-малко знае, толкова по-малко въпроси ще задава и по-малка ще е опасността да направи нещо, макар и непреднамерено, и да оплеска нещата. Ние подбираме нашите главни агенти по техния интелект и по способността им да забелязват неща, които другите не могат. Ако усети, че се готви нещо, професионалният му рефлекс може да провали операцията.

— Свободомислещи, а? — изсумтя Андропов.

— Как може иначе — намеси се Рождественски. — Винаги си има цена, когато наемаш интелигентни хора.

Андропов кимна. Не беше такъв глупак, че да пренебрегне урока.

— Добра работа, полковник. Нещо друго?

— Времето е от съдбоносно значение, другарю председател.

— Колко време е нужно, за да се подготви подобно нещо? — попита Андропов.

— Поне месец, а може и повече. Когато не разполагаш с хора на мястото, е нужно повече време, отколкото ти се иска или очакваш — обясни Рождественски.

— Ще ми трябва горе-долу толкова време, за да получа одобрение. Но ние ще продължим с подготовката, така че щом получим одобрението, изпълнението да е максимално бързо.

Изпълнение, като при смъртна присъда, помисли Рождественски, думата беше съвсем точно подбрана, но дори на него му се стори смразяваща, а и каза когато получим одобрението, а не ако, забеляза полковникът. Е, предполагаше се, че Юрий Владимирович е най-силният човек в Политбюро в момента, а това устройваше Алексей Николаич. Всичко, което беше от полза за Комитета, беше от полза и за него, особено при новата му длъжност. Можеше да завърши накрая с генералски звезди, а това също го устройваше.

— Как ще процедираш? — попита председателят.

— Ще телеграфирам в Рим да успокоя Годеренко и да му кажа, че за момента задачата му се ограничава до това да установи графика за пътуванията на папата, обществените му прояви и пр. След това ще се свържа с Иля Бубовой. Той е нашият резидент в София. Срещали ли сте се с него, другарю председател?

Андропов се опита да си спомни.

— Да, на един прием. Тежка категория, нали така?

Рождественски се засмя.

— Да, Иля Фьодорович вечно се бори с този проблем, но е добър разузнавач. Там е от четири години и поддържа приятелски отношения с Държавна сигурност.

— А отгледал ли си е мустак? — попита Андропов, който много рядко се шегуваше.

Руснаците често се присмиваха на косматите лица на българите, което, изглежда, беше техен национален белег.!?!?:(?!?!

— Това не знам — призна полковникът, който не беше толкова раболепен, че да обещае да провери.

— Какво ще съобщиш в София?

— Че имаме оперативни изисквания за…

Председателят го прекъсна.

— Не по телефона. Извикай го тук. Искам строги мерки за сигурност, ако лети до тук и до София, няма да направи впечатление на никого.

— На вашите заповеди. Незабавно ли? — попита Рождественски.

— Да. Веднага.

Полковникът скочи на крака. Едно от хубавите неща в КГБ, мислеше си Юрий Владимирович, е, че когато наредиш нещо, веднага се изпълнява, не като в Секретариата на партията.

 

 

Полковник Рождественски се върна с асансьора в приземието и се отправи към комуникационния център. Капитан Зайцев се беше върнал на бюрото си и се занимаваше с книжата си — това бе всичко, което имаше наистина — и полковникът отиде направо при него.

— Имам още две телеграми за теб.

— Слушам, другарю полковник.

— Трябва първо да ги напиша — каза Рождественски.

— Може да използвате съседното бюро, другарю — посочи Зайцев. — Същото ниво на сигурност като предишната?

— Да, еднократни кодове и за двете. Още една до Рим, а другата до София. Незабавно — добави той.

— Тъй вярно.

Зайцев му подаде бланките и продължи работата си, надявайки се телеграмите да не са прекалено дълги. Трябва да бяха много важни, след като полковникът беше дошъл тук, преди да са готови текстовете. В главата на Андропов явно беше влязла някаква муха. Рождественски беше личният помощник на председателя. Интересно, не беше ли някак унизително за човек, който имаше качества да бъде резидент някъде? Пътуването в чужбина в крайна сметка беше единственият келепир, който КГБ предлагаше на служителите си.

Не че Зайцев щеше да пътува. Олег Иванович знаеше твърде много, за да го пуснат на Запад. Винаги имаше риск да не се върне. За КГБ това бе голям проблем. И за първи път той се запита защо. Явно денят беше такъв. Защо КГБ се притесняваше толкова много от евентуални бягства? Беше чел много телеграми, в които открито се обсъждаха подобни тревожни възможности. Беше виждал служители, които бяха привиквани на „разговор“ в Центъра, те често не се връщаха на тихия фронт. Винаги го е знаел, но никога не се бе замислял за това повече от трийсет секунди.

Те бягаха, защото — защото смятаха, че страната им не е наред? Наистина ли смятаха, че е толкова зле, че да направят нещо така крайно като измяна към родината? Макар и със закъснение, Зайцев осъзна, че това бе много опасна мисъл.

А всъщност КГБ не беше ли служба, която разчиташе на предателството? Малко ли шифрограми, доказващи това, бяха минали през ръцете му? Колко — стотици, хиляди? Изпращат ги западняци — американци, британци, германци, французи. КГБ ги използваше да шпионират за страната му, а всички те бяха предатели за родните си страни, не беше ли вярно? Правеха го главно за пари. Знаеше го от телеграмите между Центъра и резидентурите, в които се обсъждаше размерът на заплащането. Центърът винаги се пазареше за парите, както можеше да се очаква. Агентите искаха американски долари, британски лири стерлинги, швейцарски франкове. В брой, те винаги искаха да им се плаща в брой. Никога не приемаха рубли, включително валутни рубли. Те без съмнение се интересуваха само от пари. Ставаха предатели за пари, но в тяхната собствена валута. Някои искаха милиони долари, не че ги получаваха. Най-голямата одобрена сума, която беше виждал, възлизаше на 50 000 английски лири, срещу информация за британски и американски шифри. Какво ли не биха дали западните сили за информацията, която имаше в главата си? Понякога му минаваше подобна мисъл. Беше въпрос без отговор. Той не бе в състояние дори да формулира правилно въпроса, камо ли да обмисли сериозно отговора.

— Ето — каза Рождественски, подавайки му бланките. — Прати ги веднага.

— Веднага след като ги шифровам — обеща комуникационният служител.

— Същото ниво на сигурност като предишната — повтори полковникът.

— Тъй вярно. Някакъв идентификационен знак? — попита Олег Иванович.

— Правилно. И двете с този номер — отговори той и изписа в горния ъгъл 666.

— На вашите заповеди, другарю полковник. Веднага ще се заема.

— И се обади, като заминат.

— Да, другарю полковник. Имам телефонния номер в кабинета ви — увери го Зайцев.

Олег знаеше, че в думите на полковника се криеше нещо много по-сериозно. Тонът на гласа му го показваше. Това се правеше под пряката заповед на председателя и вниманието, което му се отделяше, говореше, че е въпрос с висш приоритет, а не обикновена проява на отзивчивост към някое началство. Нямаше нищо общо с поръчка на бельо за щерката на нечие партийно величие.

Отиде до архива, взе книжките с кодовете за Рим и София, извади шифровъчния кръг и старателно шифрова двете телеграми. Отне му общо четирийсет минути. Посланието до полковник Бубовой в София беше простичко: върни се незабавно в Москва за консултации. Зайцев се зачуди дали това нямаше да поуплаши малко резидента. Полковник Бубовой нямаше как да знае какво означават цифрите на идентификационния номер. Щеше да разбере скоро.

Остатъкът от работния ден мина обичайно. Зайцев успя да заключи секретните материали и да си тръгне преди шест часа вечерта.

 

 

Обядът в Сенчъри Хаус беше вкусен, но по британски ексцентричен. Райън харесваше британските сандвичи, тъй като хлябът беше винаги пресен.

— Значи, жена ти е очен хирург?

Джак кимна.

— Да, реже очи. Всъщност започна да използва лазер за някои операции. Надява се да е пионер в тази област.

— Лазер? За какво? — попита Хардинг.

— Прави се нещо като заварка. Например използват лазер за затваряне на кървящ кръвоносен съд — точно това направиха на Суслов. При вътрешен кръвоизлив в окото отварят очната ябълка и подсушават течността — мисля, че се нарича водниста течност — и след това с помощта на лазер затварят кървящия съд. Звучи гнусно, а?

Хардинг го побиха тръпки само от мисълта.

— Предполагам, че е по-добре, отколкото да ослепееш.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш. Така се чувствах, когато Сали беше в травматологията. Идеята, че някой ще реже малкото ми момиченце, не ме разтреперваше толкова.

Райън си спомни какъв ужас беше преживял в действителност. Сали още имаше белези на кръста и по корема, макар че постепенно избледняваха.

— А ти как се почувства, Джак? Ти също беше под ножа — каза Саймън.

— Бях упоен, а никой не е заснел операциите. Но на Кети щеше да й е интересно да ги види и трите.

— Три?

— Да, две, докато бях пехотинец. Бяха ме стабилизирали на кораба, а след това ме откараха в Бетесда за останалото. Бях упоен през всичкото време, слава Богу, но тамошните неврохирурзи не бяха достатъчно добри и не успяха да ми оправят гърба. По-късно, когато двамата с Кети се срещнахме — не, бяхме вече сгодени, — гърбът ми се обади по време на вечеря в италианския квартал и тя ме отведе в „Хопкинс“ да ме прегледа Сам Роузън. Сам оправи всичко. Готин пич и дяволски добър лекар. Както виждаш, понякога не е зле да си женен за лекар. Тя познава някои от най-добрите от бранша.

Райън отхапа голямо парче от сандвича с пуйка. Беше по-вкусен от бургерите в бюфета на ЦРУ.

— Това е накратко историята на едно тригодишно приключение, което започна с паднал хеликоптер на Крит. Завърши с женитбата ми, което, предполагам, е добър край.

Хардинг напълни лулата си и я запали.

— Е, как върви докладът ти за съветската практика и управление?

Джак остави бирата си на масата.

— Невероятно е колко са сбъркани, особено ако сравниш онова, което пише в отчетите им, с реалните факти, до които понякога нашите момчета успяват да се докопат. Това, което те наричат качествен контрол, ние му викаме боклук. В Ленгли съм виждал някои чаркове от техните изтребители, с които въздушните сили се снабдяват главно чрез израелците. Мили Боже, та те дори не си пасват! Те дори не могат да нарежат алуминиеви листове на правилни форми. Децата от професионалните училища се справят по-добре, иначе изхвърчат от училище. Знаем, че инженерите им са компетентни, особено онези, които се занимават с теория, но производството им е примитивно като за третокласници.

— Не във всички области, Джак — предупреди Хардинг.

— И Тихият океан не е изцяло син, Саймън. Тук-там има острови, вулкани. Знам това. Но общоприето е, че океанът е син, а за Съветския съюз е общоприето, че там работят калпаво. Проблемът е в липсата на материални стимули в икономическата им система. Има една поговорка: „Малко пари — ниско качество.“ Това ще рече, че нискокачествената продукция взима връх, когато висококачествената остане недооценена. А там нещата стоят именно по този начин, а това за икономиката е като раково заболяване. Онова, което се случва на едно място, постепенно заразява цялата система.

— Има неща, в които наистина ги бива — продължи да настоява Хардинг.

— Саймън, балетът на „Болшой театър“ едва ли ще нападне Западна Германия. Нито олимпийският им отбор — възрази Джак. — Военните им може да имат компетентно командване, но екипировката им е скапана, а и управление на средно равнище на практика не съществува. Без моя сержант артилерист и без взводния нямаше да се справя с техниката ефективно в морската пехота, а в Червената армия нямат сержанти в смисъла, в който ние го разбираме. Имат компетентни офицери — и отново в областта на теорията някои от хората им са от световна класа, — войниците им са вероятно руски патриоти и прочие, но без подходящо тактическо обучение те са като красив автомобил със спукани гуми. Двигателят може да работи плавно, бронята може да е лъскава, но колата не се движи.

Хардинг пафна няколко пъти с лулата.

— Тогава защо се притесняваме от тях?

Джак вдигна рамене.

— Много са, а понякога количеството е качество само по себе си. Но ако продължим да се въоръжаваме със сегашните темпове, няма да им се опрем в нищо. Една руска танкова дивизия ще е просто сбор от мишени, ако разполагаме с подходящото оръжие, а момчетата ни са добре обучени. Вероятно това ще се опитам да изложа в доклада си.

— Малко рано е за изводи — предупреди Саймън новия си американски приятел.

Райън още не беше разбрал как действа една бюрокрация.

— Саймън, доскоро правех парите си в търговията. В този бизнес успяваш, ако надушиш нещата малко по-рано от другите, а това означава да не губиш никакво време, ако си се докопал до информация. Мога да разбера накъде ме насочва информацията. Там нещата са зле и непрекъснато се влошават. Армията им е отражение на успехите и слабостите в обществото им. Погледни колко са зле в Афганистан. Не съм чел материалите ти, но съм виждал онова, с което разполагаме в Ленгли, а то не е никак блестящо. Военните им се представят много зле сред ония чукари.

— Мисля, че накрая ще успеят.

— Възможно е — предаде се Джак, — но ще е трудна победа. Ние се оправихме далеч по-добре във Виетнам. — Замълча. — Вие тук, момчета, също имате лоши спомени от Афганистан, нали така?

— Братът на моя дядо е бил там през 1919 г. Казва, че е било по-кофти и от битката при Сома^[1]. Киплинг има едно стихотворение, което завършва със съвет към един войник, че е по-добре да се гръмне в главата, отколкото да се остави да бъде пленен. Страхувам се, че и някои от руснаците в Афганистан са разбрали тази истина за тяхно съжаление.

— Да, афганистанците са смели, но не особено цивилизовани — съгласи се Джак. — Но мисля, че ще победят. Говори се, че са се снабдили с ракети „Стингър“ Това ще неутрализира руските хеликоптери, а без тях Иван ще закъса яко.

— Ракетите „Стингър“ добри ли са?

— Никога не съм ги пробвал, но съм чувал добри отзиви за тях.

— А руските САМ-7?

— Може да се каже, че те изобретиха ракетите САМ, които могат да се носят на ръка. Ние се снабдихме с няколко чрез израелците през 1973 г., но нашите хора не бяха впечатлени. Типично за Иван — добра идея, но изпълнението не е както трябва. Те са прокълнати, Саймън.

— Тогава ми обясни за КГБ — възрази Хардинг.

— Същото като балета на „Болшой театър“ и хокейните им отбори. Вкарват много таланти и пари в тази агенция и това им носи плодове — но не малко от техните агенти бягат отвъд стената, нали така?

— Вярно е — съгласи се Саймън.

— А защо, Саймън? — попита Джак. — Защото им пълнят главите, че сме гнили и едва ли не хвърляме топа, но когато хората им дойдат тук и се огледат, виждат, че не е толкова лошо. Мамка му, из цяла Америка има къщи, пълни с бивши агенти на КГБ, които се излежават пред телевизора. Но малцина решават да се върнат у дома. Никога не съм се срещал с беглец, но съм чел доста показания и всички казват едно и също. Системата ни е по-добра от тяхната, а те са достатъчно умни да разберат разликата.

— И при нас живеят неколцина — призна Хардинг. Той обаче не спомена, че и в СССР бяха избягали неколцина британци — не колкото руснаците, но достатъчно, за да поставят Сенчъри Хаус в неудобно положение. — С теб трудно се спори, Джак.

— Говоря истината, приятел. За това сме тук, нали така?

— Така е на теория — трябваше да се съгласи Хардинг. Този човек Райън никога нямаше да стане бюрократ, реши британецът и се замисли дали щеше да е добре или зле. Американците гледаха на всичко по друг начин в сравнение със собствената му организация. Беше забавно най-малкото. Райън трябваше да учи още много… Но и от него имаше какво да се научи, осъзна Хардинг. — Докъде стигна с книгата?

Изражението на Райън се промени.

— Напоследък не съм свършил много. Приготвил съм компютъра. Трудно е да се концентрираш, след като си бил целия ден тука, но ако не се стегна, никога няма да я свърша. По душа съм доста мързелив — призна Райън.

— Тогава как си станал богат? — попита Хардинг.

Той му се усмихна.

— И аз съм алчен. Гертруд Щайн^[2] го е казала, приятел: „Била съм богата, била съм бедна. По-добре е да си богат.“ По-верни думи не съм чувал.

— Трябва да разбера това за себе си — отбеляза британският държавен служител.

„Оп-а-а, каза си Райън. Е, вината не беше негова, нали?“ Саймън беше достатъчно умен, за да прави пари в истинския свят, но беше видно, че не мисли по този начин. Не беше толкова зле да си умно копеле в отдела за анализи в Сенчъри Хаус, макар че трябваше да жертваш собственото си благополучие за страната си. Райън си даде сметка, че върши същото. Единственото му преимущество беше, че имаше пари, които бе спечелил преди това, и можеше да си позволи да си хване шапката, когато пожелае, и да се върне към преподаването. Това беше един вид независимост, непозната за повечето държавни служители… От това вероятно страдаше работата им, смяташе Райън.

 

 

Зайцев мина през различните пропускателни пунктове. Понякога охраната претърсваше някои от служителите, за да се увери, че не изнасят нищо, но проверките — той също бе минал през тях — се правеха през пръсти, за да са ефективни. Просто бяха досадни, но недостатъчно редовни — веднъж на около трийсет дни, — за да представляват истинска заплаха. А след като те претърсят, знаеш, че си в безопасност поне в следващите пет дни. Още повече, че и тук имаше чисто човешки и приятелски отношения, а и охраната познаваше повечето от хората, които проверяваше. Това напомняше на работническата солидарност, което до известна степен беше изненадващо. Както често се случваше, Зайцев мина без проверки, излезе на огромния площад и се отправи към метрото.

Той не ходеше облечен в полувоенната униформа на КГБ, повечето му колеги предпочитаха да не го правят, сякаш служебната им принадлежност ги петнеше пред сънародниците им. Той обаче не криеше къде работи. Когато някой го попиташе, беше честен, а питащият обикновено спираше дотук, тъй като всички знаеха, че не може да се задават въпроси за Комитета за държавна сигурност. Понякога излъчваха филми и предавания по телевизията за КГБ и някои от тях бяха доста правдоподобни, макар че що се отнасяше до методите и източниците, представите на авторите бяха доста далеч от реалността. В Центъра имаше кабинет, който даваше консултации, но в повечето случаи нещата се преувеличаваха, защото беше в интерес на службата му да всява страх и ужас у съветските граждани, а и у чужденците. „Колко ли граждани си докарваха по някоя рубла допълнително като информатори“, чудеше се Зайцев. Не му бяха попадали документи за това — за такива неща не се съобщаваше зад граница.

Но и нещата, които се изпращаха извън страната, бяха достатъчно тревожни. Полковник Бубовой щеше да пристигне в Москва в следващите дни. Между София и Москва имаше редовни полети на „Аерофлот“. На полковник Годеренко в Рим бяха наредили да си стои на задника и да мълчи и само да информира Центъра за проявите на папата в неопределено бъдеще. Андропов продължаваше да се интересува от тази информация.

Явно щяха да замесят българите. Зайцев се безпокоеше, но не се учудваше. Беше виждал подобни телеграми преди. Българската Държавна сигурност бе лоялен васал на КГБ. През него бяха минали доста послания от София, понякога чрез Бубовой, понякога директни, а понякога свързани с планове за отнемане на нечий живот. КГБ вече рядко се занимаваше с подобни неща, но Държавна сигурност го правеше понякога. Зайцев смяташе, че в ДС разполагат с малка група служители, които бяха обучени да изпълняват подобни задачи. А и идентификационният номер на телеграмата беше 666, което доказваше, че има връзка с първото запитване до Рим. Значи, планът беше в ход.

Неговата служба — страната му — искаше да убие полския свещеник, а това според Зайцев беше лошо.

Слезе с ескалатора до подземната станция заедно с обичайната навалица от трудещи се. Тълпата обикновено го успокояваше. В нея Зайцев се чувстваше сред свои, заобиколен от сънародниците си, хора като него, които служеха на държавата. Но беше ли вярно? Какво биха казали тези хора за намерението на Андропов? Трудно можеше да се отгатне. В мотрисата обикновено беше тихо. Някои хора разговаряха с приятели, но груповите обсъждания бяха рядкост, освен ако нямаше някое извънредно спортно събитие — грешно отсъждане на рефера на футболен мач или някой зрелищен спектакъл на хокейната площадка. За всичко останало хората бяха насаме с мислите си.

Влакът спря и Зайцев се качи. Както винаги, нямаше свободни места за сядане. Хвана се за дръжката над главата си и продължи да мисли.

Дали и другите хора във влака си мислеха разни неща като него. А какво ли? За децата? Съпругите? За любовниците си? За храната? Никой не можеше да каже. Дори Зайцев, който познаваше тези хора — или поне някои от тях, — тъй като пътуваха от години в метрото. На някои от тях знаеше имената, главно от разговорите помежду им. Не, по-скоро знаеше от кои отбори са…

Изведнъж осъзна и се шокира колко самотен се чувства в обществото си. „Колко са истинските ми приятели тук?“ — запита се Зайцев. Отговорът беше поразителен — малко. Разбира се, в службата имаше хора, с които общуваха. Знаеше най-интимни подробности за техните жени и деца… Но приятели, на които да се довери, с които да обсъди нещо, което го тревожи, до които да се допита в трудни моменти… Не, такива приятели нямаше. Това не беше обичайно в Москва. Руснаците умееха да се сприятеляват дълбоко и искрено и често споделяха помежду си най-съкровени тайни, дори с риск някой от приятелите им да се окаже информатор на КГБ и да си изпросят пътуване до Гулаг. Неговата работа не го допускаше. Не смееше да обсъжда работата си дори със своите колеги.

Каквито и главоблъсканици да предизвикваха у него телеграмите от серия 666, трябваше да се оправя сам. Дори с Ирина не биваше да споделя. Тя можеше да се изпусне пред приятелките си в ГУМ, което за него щеше да означава смърт. Зайцев въздъхна и се огледа…

Ето го онзи служител от американското посолство, четеше „Советский спорт“, увлечен в заниманието си. Носеше шлифер — прогнозата беше за дъжд, но не заваля, — но не и шапка. Шлиферът му беше разкопчан. Седеше на по-малко от два метра…

Действайки импулсивно, Зайцев се премести от другата страна на вагона, като се протегна и хвана с ръце дръжката до американеца. Отново импулсивно плъзна дланта си в джоба на шлифера му. Беше празен, но успя да установи, че може да бръкне в джоба на американеца и да дръпне ръката си незабелязано. Отдръпна се назад и огледа с очи наоколо, за да разбере дали някой го е видял. Не… беше почти сигурен, че не. Дори американецът не усети нищо.

 

 

Фоли дори не вдигна очи от статията за хокея, която четеше. Ако беше в Ню Йорк или в друг западен град, щеше да си помисли, че някой току-що се бе опитал да пребърка джоба му. Странно, не очакваше подобно нещо тук. Съветските граждани нямаха право да притежават западна валута и беше голяма беля да те хванат да обираш американец на улицата, не по-малка да бъркаш в джоба му. А КГБ, който без съмнение все още го следеше, едва ли щеше да прибегне до подобно нещо. Ако искаха да задигнат портфейла му, щяха да използват двама души, както правеха американските джебчии — единия за отклоняване на вниманието, а другия за отмъкването. Така можеше да се обере всеки човек, освен ако не е нащрек, а никой не можеше да е вечно нащрек, та дори и професионален агент. Затова обикновено се вземаха предпазни мерки като увиване на една или две гумени ленти около портфейла — просто, но ефикасно. Едно от нещата, на които ги учеха във Фермата и което не те издаваше пред всички, че си „шпионин“. Нюйоркската полиция препоръчваше на жителите на града същото, когато се движеха по улиците на Манхатън, а от него се изискваше да се държи като американец. Тъй като имаше дипломатически паспорт и „законово“ прикритие, личността му беше неприкосновена. Но не и от улични бандити. Естествено както КГБ, така и ФБР нямаха нищо против да разполагат с добре обучени улични джебчии, които да нападнат някого, макар и при строго определени правила, за да не излязат нещата извън контрол. В сравнение с цялата тая работа византийският императорски двор изглеждаше направо невинен, но не Фоли беше измислил правилата.

Тези правила сега не му позволяваха да провери джоба си или да покаже и с най-малкия жест, че е усетил нечия ръка вътре. Някой можеше да е оставил бележка, че желае например да избяга. Но защо се беше спрял на него? Предполагаше се, че прикритието му е солидно като металната нишка на банкнотата, освен някой в посолството да го е надушил и да се е разприказвал… Но дори и при това положение КГБ нямаше да си навре ръцете толкова скоро. Щяха да го наблюдават няколко седмици поне, за да разберат къде може да ги заведе. КГБ беше твърде печен в тази игра, така че, не, изключено беше човек от Второ главно управление да е бъркал в джоба му. Тогава кой? Фоли се замисли. Нужно бе търпение, за да разбере, а Фоли знаеше какво е търпение. Продължи да чете вестника. Ако някой искаше да му предложи сделка, не биваше да го плаши. Най-малкото трябваше да го остави да се помисли за хитър. Винаги беше полезно да изчеткаш някого, че е умен. Така той продължаваше да прави грешни ходове.

Оставаха му три спирки. Фоли се увери лично, че беше по-добре да пътува с метрото, отколкото с колата. Мерцедесът прекалено щеше да се набива на очи в тази страна. С него и Мери Пат щеше да се забелязва отдалеч, но при нейния начин на мислене тя по-скоро щеше да се амбицира, отколкото обратното. Жена му имаше невероятни инстинкти за оперативна работа, по-добри от неговите, но тя често го разтреперваше от страх със своята дързост. Не че Мери Пат рискуваше прекалено. Всеки агент на ДО поемаше рискове. Притесняваше го страстта, с която тя действаше. За него играта с руснаците беше просто работа. Беше бизнес, както би казал дон Вито Корлеоне, нищо лично. Но за Мери Патриша беше повече от лично заради дядо й.

Тя бе изпитвала силно желание да работи за ЦРУ още преди да се срещнат в Студентския съюз във Фордам, а по-късно и в школата на ЦРУ. Почти веднага станаха гаджета. Тя знаеше руски превъзходно и можеше да мине за местна. Можеше да променя акцента си за всеки район в страната. Можеше дори да преподава поезия в Московския държавен университет, а освен това беше хубавица, а хубавите жени имаха превъзходство над всички останали. Един от най-древните предразсъдъци беше, че привлекателните хора са добри, а лошите — грозни, тъй като вършат грозни неща. Мъжете се отнасяха особено почтително съм хубавите жени, останалите жени не толкова, тъй като им завиждаха за външността, но дори те ги смятаха инстинктивно за добри. Така че Мери Пат можеше да излезе от всяко трудно положение просто защото беше хубавото американско момиче, глуповата блондинка. Навсякъде по света се смяташе, че блондинките са тъпи, дори тук, в Русия, където те съвсем не бяха рядкост. Тукашните вероятно бяха естествено руси, като се имаше предвид, че козметичната им индустрия бе на равнището, на което вероятно е била в Унгария през дванайсети век, и че по магазините им не се забелязваше да продават боя за коса. Не, в Съветския съюз не се обръщаше внимание на нуждите на женското население. Тази мисъл го наведе на един друг въпрос — как така руснаците бяха останали само с една революция? В Америка при такава липса на дрехи и козметика жените кой знае каква патърдия щяха да вдигнат…

Влакът спря. Фоли се отправи към ескалатора. На половината път любопитството му надделя. Направи се, че подсмърча и извади носната си кърпа. Избърса си носа, после я мушна в джоба на шлифера и откри, че беше празен. За какво ли беше всичко това? Нямаше никаква идея. Поредното случайно събитие, с каквито е пълен животът?

Но Едуард Фоли не беше обучен да приема събитията като случайност. Щеше да продължи да пътува редовно по същия маршрут и по същото време поне една седмица, за да види дали нямаше да се повтори.

 

 

Албърт Бърд изглеждаше компетентен очен хирург. Беше по-нисък и по-стар от Джак. Имаше черна брада, тук-там с посивели кичури, каквито бяха брадите на повечето мъже в Англия, забеляза тя. И татуировки. Досега не беше виждала толкова много. Професор Бърд бе превъзходен лекар, отнасяше се добре с пациентите си и бе много сведущ в областта на хирургията. Сестрите му го обичаха и му имаха доверие, което бе характерно за добрия лекар, както Кети беше разбрала от опит. Беше добър учител, но Кети знаеше повечето от нещата, на които можеше да я научи, а освен това бе по-напреднала от него в лазерната техника. Аргонният лазер тук беше нов, макар и не колкото този в „Хопкинс“. Чак след две седмици щяха да им доставят ксенонов дъгов лазер, с който тя бе най-добрата в института за очни болести „Уилмър Ай“ в „Хопкинс“.

Лошата новина беше обслужването. Здравеопазването във Великобритания бе държавен монопол. Всичко беше безплатно, а както е навсякъде по света, получаваш толкова, колкото плащаш. Чакалните бяха занемарени и тя почти веднага им обърна внимание за това.

— Знам — отговори уморено професор Бърд. — Не е сред приоритетите.

— Третата ми пациентка за тази сутрин, г-жа Доувър, беше чакала за прегледа единайсет месеца — изследване на катаракта, което ми отне двайсет минути. Мили Боже, Албърт, у дома нейният личен лекар само щеше да се обади на секретарката ми и аз щях да я приема до три-четири дни.

— А каква е таксата?

— За това ли? О… двеста долара. Тъй като съм асистент на професора в „Хопкинс“, взимам малко по-скъпо от новак. — Тя обаче не добави, че беше далеч по-добър специалист от средностатистическия лекар, с по-голям опит и дяволски сръчна. — Г-жа Доувър ще има нужда от оперативна намеса — добави тя. — Искаш ли аз да я направя?

— Сложно ли е? — попита Бърд.

Тя поклати глава.

— Рутинна процедура. Около деветдесет минути работа заради възрастта й, но не мисля, че ще има усложнения.

— Добре, ще включим г-жа Доувър в списъка.

— Колко ще чака?

— Не е спешно… девет-десет месеца — изчисли Бърд.

— Будалкаш ме — възрази Кети. — Толкова дълго?

— Съвсем нормално.

— Но това значи девет-десет месеца, през които няма да вижда добре, за да шофира?

— Но няма да плати и пени — отбеляза Бърд.

— Но тя няма да може и един вестник да прочете почти цяла година. Албърт, това е ужасно.

— Такава е националната ни система за здравеопазване — обясни Бърд.

— Разбрах — каза Кети, макар че не беше съвсем вярно.

Хирурзите тук бяха професионалисти, но не извършваха и половината процедури, които тя и колегите й в „Хопкинс“ извършваха, а тя никога не бе смятала, че е претоварена. Вярно, работата не беше лека. Но хората се нуждаеха от нея, а работата й беше да възстановява и подобрява зрението на онези, които имаха нужда от експертна медицинска помощ. За д-р Карълайн Райън това беше вътрешен подтик. Не че тукашните лекари бяха мързеливи, но системата им позволяваше — ако не и насърчаваше — да се отнасят лековато към работата си. Беше дошла в по-различен медицински свят, който съвсем не беше привлекателен.

Не беше забелязала и скенер CAT. Тези апарати бяха изобретени във Великобритания, но някоя умна глава в британското правителство беше решила, че тук имат нужда само от няколко. Скенерите CAT бяха влезли в употреба няколко години преди да постъпи в медицинския факултет в „Джон Хопкинс“, но през следващото десетилетие бяха станали необходимост в медицината почти колкото стетоскопите. Всяка болница в Америка разполагаше с такъв скенер. Струваше един милион долара, но пациентите плащаха за изследванията и парите бързо се възстановяваха. Тя рядко го използваше — само за изследване на тумори в очите, но когато имаше нужда от него, трябваше да ти е подръка, дявол да го вземе. Освен това в „Джон Хопкинс“ почистваха етажите всеки ден.

Но и тук хората имаха нужда от същите грижи, а тя беше лекар, каза си Кети. Един от колегите й бе работил в Пакистан и се върна с опит в областта на очната патология, какъвто не можеше да се натрупа в никоя американска болница. Е, върна се и с амебна дизентерия, което може да охлади всякакъв ентусиазъм за работа в чужбина. Тук поне нямаше такава опасност, каза си тя. Освен ако не хванеше нещо от мръсотията в чакалните.