Том Кланси
Червеният заек (34)

Глава 31
СТРОИТЕЛ НА МОСТОВЕ

Официалната резиденция на Шарп беше внушителна почти колкото тайната квартира в околностите на Манчестър. Нямаше начин Райън да се досети от кого и за кого е била построена, а и беше уморен да разпитва. Разполагаше със спалня и баня и това му стигаше. Таваните бяха високи, за да предпазват от лятната жега в Рим. Температурите в следобедните часове достигаха до осемдесет градуса по Фаренхайт. Достатъчно горещо, но не и за човек от района Балтимор — Вашингтон. За англичанин обаче това си беше като казана в ада. В Лондон хората припадаха по улиците при седемдесет и пет градуса. Така или иначе, разполагаха с три дни да се чудят и един ден да изпълнят плана, който двамата с Шарп трябваше да измислят, а през това време щяха да се надяват, че няма да се случи нищо и че ЦРУ ще намери начин да уведоми Светия престол, който да задейства своите служби за сигурност. Исусе, папата дори се обличаше в бяло, което допълнително улесняваше задачата на стрелеца, който и да беше той — нещо като мишена от бяла хартия, в която да се цели лошото момче. Джордж Армстронг Къстър^[1] се бе озовал в не по-лоша от тактическа гледна точка среда, но поне бе приел действителността с отворени очи, макар и заслепени от смъртоносна гордост и вяра в собствения късмет. Папата не живееше с илюзии. Не, той вярваше, че Бог ще го прибере когато намери за добре и толкова. Личните възгледи на Райън не се отличаваха много от тези на полския свещеник, но той бе убеден, че Господ му е дал мозък и свободна воля по някаква причина — дали това правеше Джак заложник на Божията воля? Беше твърде сложен проблем и не му беше времето точно сега да разсъждава по него, а и Райън не беше свещеник, за да се вълнува чак толкова много. А дали не му достигаше вяра? Може би вярваше прекалено много в реалния свят. Жена му лекуваше хора със здравословни проблеми, а дали Господ им ги бе пратил? Някои смятаха, че е така. Или Господ изпращаше на хората такива проблеми, за да могат хора като Кети да ги оправят и така да вършат неговата работа? Райън като че ли бе склонен да приеме втората теза, а явно и Църквата бе съгласна с нея, след като беше построила толкова много болници из целия свят.

Едно обаче бе сигурно. Бог не одобряваше убийството и пред Джак стоеше задачата да предотврати едно убийство, ако може. Той не беше от хората, които биха стояли със скръстени ръце. Ако беше свещеник, щеше да се ограничи само до убеждаване или пасивна намеса. Райън обаче бе наясно, че ако забележи престъпник с насочен патлак срещу папата — или срещу другиго — и има у себе си оръжие, няма да се поколебае и за миг да предотврати убийството с изстрел от своя пистолет. Сигурно се бе родил такъв, а може би бе възпитан по този начин от своя баща, или се дължеше на обучението му в морската пехота. Все едно по каква причина, но употребата на физическо насилие нямаше да го уплаши да предприеме съответното действие. В ада се намираха вече неколцина души, които можеха да го потвърдят. Така че Джак започна да се подготвя психически за това, което му предстоеше, в случай че Лошите момчета бяха пристигнали в града и той ги мернеше. Тогава осъзна, че дори нямаше да отговаря за това, тъй като беше с дипломатически имунитет. Държавният департамент имаше право по силата на Виенската конвенция да го покрие, а за случай като този щеше да го направи. Така че имаше пълната свобода да направи каквото намери за добре, а това не беше никак зле.

Шарп и съпругата му го изведоха за вечеря в кварталния ресторант, но храната беше превъзходна — още едно доказателство, че най-добрите италиански заведения бяха неголеми семейни кръчми. Личеше си, че семейство Шарп често го посещаваха, тъй като персоналът се държеше много любезно.

— Том, как, по дяволите, да постъпим? — попита Джак, предполагайки, че жена му Ани знаеше как той си изкарва прехраната.

— Правим каквото можем, Джак.

— Щях да се чувствам по-сигурен с взвод пехотинци да ми прикриват гърба.

— Аз също, момчето ми, но човек прави най-доброто, което може, с налични средства.

— Томи — обади се госпожа Шарп, — за какво става дума?

— Не мога да ти кажа, скъпа.

— Вие сте от ЦРУ, нали? — продължи тя, поглеждайки към Джак.

— Да, госпожо — потвърди Райън. — Преди да постъпя в ЦРУ, преподавах история във Военноморската академия в Анаполис, преди това продавах акции на борсата, а още по-преди бях морски пехотинец.

— Сър Джон, вие сте човекът, който…

— Да, и едва ли някога ще го преживея. — Защо, по дяволите, чудеше се Джак, не остави Шон Милър да направи онова, което искаше, докато жена му и дъщеря му се прикриваха зад дървото в Търговския център в Лондон? Кети можеше да направи снимки и това щеше да помогне в полицията в крайна сметка. Няма ненаказано добро — и зло — предполагаше той. — Защо не пропуснете титлата сър Джон? Не притежавам нито кон, нито ризница.

А единствената сабя, която имаше, бе от ония, които морската пехота раздаваше на випускниците си при дипломирането им в Куонтико.

— Джак, рицарят е човек, от когото се очаква да защити кралицата. Доколкото си спомням, ти си го направил два пъти. И си заслужаваш почетната титла — напомни му Шарп.

— Вие, момчета, май никога не забравяте?

— Не и подобни подвизи, сър Джон. Проявите на храброст са едно от нещата, които си струва да помним.

— Особено по време на кошмари, но тогава оръжието винаги отказва. И мен ме спохождат понякога — призна Джак за първи път в живота си. — Какво ще правим утре, Том?

— Имам малко работа в посолството сутринта. Ти може да поогледаш през това време района, а след това ще обядваме заедно.

— Става. Къде ще се срещнем?

— Вътре в базиликата, отдясно, при Пиетата на Микеланджело. Точно в един и петнайсет.

— Добре — съгласи се Джак.

 

 

— Къде е Райън? — попита Заекът.

— В Рим — отговори Алън Кингшот. — Проверява онова, което ни съобщи.

През целия ден Зайцев разказваше каквото знаеше за операциите на КГБ в Обединеното кралство. Оказа се, че не бе никак малко. Тримата агенти от службата за сигурност се умориха да си водят бележки. След вечерята Кингшот си помисли, че Райън бърка. Този приятел не беше златна мина, а Кимбърли^[2], от чиято уста се сипеха диаманти. Зайцев се беше поуспокоил и се наслаждаваше на това, че може да диша по-свободно.

„Защо не“ — мислеше си Алън. Чувстваше се като човека, открил компютърния чип. Пред този Заек беше животът с всичките моркови, които бе в състояние да изхрупа, а през това време мъже с пушки щяха да пазят заешката дупка от мечките.

Малкото Зайче, каквото бе в представите му момиченцето, беше открило западните рисувани филмчета. Особено много му хареса „Бързоходецът“. То веднага забеляза приликата с руското филмче „Хей, чакай малко“ и се кикотеше през всичкото време.

Ирина, от друга страна, преоткриваше любовта си към пианото и свиреше ли свиреше на огромния роял „Бьосендорф“ в стаята за музика. Правеше грешки, но се учеше от тях и постепенно възстановяваше предишните си умения под пълния с възхищение поглед на госпожа Томсън, която не можеше да свири, но с радост струпа огромна купчина партитури пред госпожа Зайка.

„Това семейство ще се справи с живота на Запад“ — помисли си Кингшот. Детето си беше дете. Бащата притежаваше толкова полезна информация. Майката щеше да диша свободно и да свири колкото й душа иска. Щяха да надянат новопридобитата свобода като широка и удобна дреха. Това бяха интелигентни хора, истински представители на богатата култура, която бе процъфтявала в страната им преди комунизма. Колко беше хубаво, че не всички бегълци са алкохолизирани отрепки.

 

 

— Като канарче на амфетамини, както се изрази Базил — съобщи Мур на хората от ръководния си екип на верандата пред къщата му. — Твърди, че информацията, която тоя приятел пее, е повече, отколкото можем да асимилираме.

— Нима? Да опита с нас — изказа на висок глас мислите си Ритър.

— Наистина, Боб. Кога ще го доведем тук? — попита адмирал Гриър.

— Базил поиска още два дни. Да речем, четвъртък следобед. Военновъздушните сили ще пратят свой самолет VC-137. Може да му уредим и първа класа — додаде щедро съдията. В края на краищата нямаше да плаща от собствения си джоб. — Базил е вдигнал по тревога хората си в Рим впрочем, в случай че КГБ реши да свети маслото на папата по-бързо.

— Едва ли, не са толкова ефективни — каза Ритър убедено.

— Аз лично бих си отварял очите, Боб — възрази заместник-директорът на разузнаването. — Юрий Владимирович не е от най-търпеливите.

Гриър не беше първият човек, който обръщаше внимание на тази подробност.

— Знам, но системата им е по-бавна и от нашата.

— Ами българите? — попита Мур. — Очакват, че стрелецът ще е някой си Строков, Борис Строков, предполагаемият убиец на Георги Марков. Опитен убиец според Базил.

— Много е вероятно да използват българи — съгласи се Ритър. — Те са нещо като корпорация по убийствата на Източна Европа, но така или иначе са комунисти, а това означава шахматисти, а не играчи на терена. Още не сме решили по какъв начин да предупредим Ватикана. Ще е разумно ли да поговорим за това с техния нунций?

Никой от тях не бе разполагал с достатъчно време да обмисли този въпрос и сега бе моментът да го повдигнат отново. Папският нунций беше посланикът на Ватикана в Съединените щати. Кардинал Джовани Сабатино бе дългогодишен представител на дипломатическата служба на папата и дълбоко уважаван в Държавния департамент заради своята проницателност и дискретност.

— Как да го направим, че да не компрометираме източника? — зачуди се Гриър.

— Може да кажем, че някои българи са се раздрънкали…

— Трябва да внимаваме с подобни измислици, съдия — предупреди Ритър. — Да не забравяме, че към Държавна сигурност действа въпросният специален отряд. Той е на пряко подчинение на Политбюро и доколкото знаем от нашите източници в района, не оставят нищо черно на бяло. Строков е един от тях или така поне сме чували.

— Тогава да кажем, че партийният им лидер се е изпуснал пред някоя от любовниците си. Известно е, че има няколко метреси — предложи Гриър.

Шефът на разузнаването разполагаше с всякакъв вид сведения за интимните навици на лидерите по света, а българският партиен бос си беше коцкар в истинския смисъл на думата. Разбира се, ако се разчуеше, въпросните жени нямаше да видят бял ден, но прелюбодеянието си имаше цена. От друга страна, българският ръководител беше як пияница и едва ли щеше да си спомни кога и на кого какво е казал.

— Звучи приемливо — изказа мнението си Ритър.

— Кога може да се срещнем с нунция? — попита Мур.

— Какво ще кажете за средата на седмицата? — предложи Ритър.

Имаха цяла седмица пред себе си. Съдията бе зает с обсъждането на бюджета в Капитолия до сряда сутринта.

— Къде?

Не можеха да го поканят при тях естествено. Свещеникът нямаше да се съгласи да дойде. Криеше прекалено много рискове, ако някой забележи. Съдия Мур също не можеше да отиде при нунция. Лицето му бе твърде добре познато във Вашингтон.

— Фоги Ботъм — каза Гриър.

Мур често ходеше на срещи при държавния секретар, а и нунцият не беше непозната личност там.

— Това ще свърши работа — реши шефът на ЦРУ. — Да действаме — каза Мур и се протегна.

Той мразеше да работи в неделя. Дори апелативните съдии почиваха през уикенда.

— Още не знаем какво смята да прави Базил — предупреди Ритър.

— Възложил е на хората си в Рим да се оглеждат. В момента разполага с петима агенти, но утре ще им изпрати подкрепление от Лондон, тъй като има вероятност да ударят още в сряда, когато Негово светейшество се появява на открито.

— Жалко, че не може да се отмени обиколката му из площада, но дори да го уведоми някой, той едва ли ще се вслуша.

— Малко вероятно е — съгласи се Мур.

Той не им предаде думите на Базил, че Райън е заминал за Рим. Ритър щеше да получи пореден пристъп на ярост, а на Мур не му се щеше да си разваля кефа в неделя.

 

 

Райън се събуди рано както обикновено, закуси и взе такси до „Свети Петър“. Стана му приятно да се разходи из площада, който представляваше почти правилен кръг, и да се поразтъпче. Изглеждаше му почти странно, че насред столицата на Италианската република беше разположена суверенна държава с официален език латинския. Чудеше се дали на цезарите щеше да им хареса, че последното убежище на техния език беше дадено на институцията, която бе сринала световната им империя. Той естествено не можеше да посети Форума и да се допита до духовете, ако наистина бродеха там.

Базиликата завладя изцяло вниманието му. Нямаше подходяща дума, с която да се опише толкова величествено нещо. За да събере средства за нейното построяване, Църквата бе измислила продажбата на индулгенции, което бе подтикнало Мартин Лутер да протестира пред портите на катедралата, поставяйки началото на Реформацията — нещо, към което монахините в „Сейнт Матю“ се отнасяха с неодобрение. Йезуитите, с които се бе сблъскал по-късно през живота си, я разглеждаха в по-широк контекст, тъй като Обществото на Исус дължеше съществуването си именно на Реформацията — то бе създадено, за да се бори с нея.

За момента това нямаше значение. Базиликата не се поддаваше на описание, но изглеждаше идеалното място за главна квартира на Римокатолическата църква. Влезе вътре и осъзна, че интериорът е още по-внушителен. Спокойно можеха да организират футболни мачове тук. На повече от сто метра навътре се намираше главният олтар, който се използваше само от папата, а под него беше криптата със саркофазите на предшествениците му. Легендата гласеше, че там е погребан и самият Свети Петър. В Евангелието се цитираха думите на Исус: „Върху този камък ще изградя моята църква.“ Е, с помощта на някой и друг архитект и цяла армия работници. Джак се захласна така, сякаш бе влязъл в дома на самия Господ. Катедралата в Балтимор приличаше на беседка в сравнение с тази тук. Огледа се и забеляза група туристи, които също се бяха вторачили в тавана със зяпнали усти. „Как са построили това чудо без метално скеле“ — не можеше да се начуди Джак. Градежът беше изцяло от камък. „Хората от древността наистина са си разбирали от работата“ — размишляваше Райън. Синовете на тези строители сега работеха за „Боинг“ или в НАСА. Продължи да се разхожда още двайсет минути, след което си напомни, че в края на краищата не бе дошъл тук като турист.

Първоначално на това място римляните бяха организирали грандиозни зрелища с надбягвания с двуколки като във филма „Бен Хур“ След това издигнали на мястото старата църква „Свети Петър“, която с времето рухнала. Изграждането на новата базилика продължило век и половина. Тя била завършена през шестнайсети век, спомни си Райън. После той заобиколи отзад, за да огледа още веднъж района. Колкото и да се мъчеше да открие нещо различно, стигна до извода, че първите му впечатления са били правилни. Веднага разбра къде папата се качваше на автомобила си, който обикаляше около площада. Джак определи и мястото, което бе най-уязвимото… Това бе пространство с формата на полукръг с дължина поне двеста метра.

Добре — каза си той. Време е да направим някои анализи. Стрелецът щеше да е професионалист. Професионалистът имаше да решава два проблема: първо, да си избере подходящо място за стрелба; и, второ, да се измъкне жив.

Така че Райън се обърна, за да установи възможните пътища за бягство. Отляво, близо до фасадата на църквата, хората щяха да се скупчат плътно един в друг в желанието си да видят папата, когато излиза. По-нататък пътят, по който щеше да тръгне откритият автомобил, щеше да се разшири донякъде, увеличавайки обсега на стрелбата — нещо, което трябваше да се избегне. Но така или иначе стрелецът щеше да се опита да се измъкне от Вечния град, а най-добрият начин за това бе към страничната улица, където Шарп бе паркирал предния ден. Там човек можеше да остави колата си и ако успееше да се добере до нея, да натисне педала на газта до дупка и да стигне до втора кола, паркирана наблизо, и да се прехвърли на нея, тъй като ченгетата щяха да издирват първата. А Рим беше фрашкан с полицаи, които биха минали и през огъня, за да хванат човека, който би стрелял срещу папата.

Върна се на мястото, от което стрелецът щеше да дръпне спусъка. Едва ли би пожелал да се свре сред най-гъстата част от тълпата. Следователно нямаше да застане близо до църквата. Но нямаше начин да не пожелае да стреля през онази арка. На около шейсет или седемдесет метра. Десетина секунди за прицелването? Вероятно. Щеше да се опита да си осигури максимално добра видимост. Или двойно повече време. Щеше да изкрещи нещо като: „Ето го там!“, за отклоняване на вниманието. После нямаше да е трудно да го идентифицират, но полковник Строков щеше да предпочете в сряда през нощта да спи в София. „Да проверя разписанието на полетите — напомни си Джак. Ако успее да стреля и да се измъкне, едва ли ще се прибере у дома с плуване. Без съмнение ще избере най-бързия начин, освен ако не разполага със сигурно укритие в Рим.“

Това не беше изключено. Проблемът се състоеше в това, че си имаше работа с опитен оперативен агент, който можеше да разполага с няколко плана. Но в живота нещата не бяха като в киното и професионалистите се придържаха към простите неща, тъй като дори най-простите неща понякога се издънваха в истинския живот.

„Ще има поне един резервен план. А може и повече, но със сигурност един.

Дали няма да се маскира като свещеник?“ Наоколо гъмжеше от свещеници. Също и от монахини. Райън никога досега не бе виждал толкова много накуп.

„Какъв ли ръст има Строков?“ Ако беше над метър и осемдесет, нямаше да мине за монахиня. Но под расо човек можеше да скрие цял автомат. Райън се зарадва на досетливостта си. И все пак колко бързо щеше да бяга с расо? Това щеше да е едно от слабите места.

„Най-вероятно е да използва пистолет със заглушител“ — каза си Райън. Пушка — не, в предимствата й се криеха и рисковете. Беше прекалено дълга и в бутаницата някой можеше да отклони дулото от целта. Автомат АК-47, с който да направи всичко на пух и прах? Не, само във филмите хората стреляха с автомат от хълбок. Райън беше пробвал със своя М-16 в Куонтико. Почувства се като истински Джон Уейн, но не можа да уцели нищо. Мерниците, както им бяха обяснили сержантите в школата на морската пехота, служеха за определена цел. Те бяха сложени, за да показват накъде е насочено оръжието, тъй като патронът, с който стреляш, е с диаметър малко над сантиметър, а когато удряш мишена с толкова малки размери, и едно хълцане може да те отклони от нея, а заради стреса задачата ти се усложнява още повече… освен ако не си свикнал да убиваш хора. Като Борис Строков от Държавна сигурност. Ами ако беше от ония, дето не им трепва окото, като Оди Мърфи от Трета пехотна дивизия през Втората световна война? Но колко ли такива хора се намираха наоколо? Мърфи е бил един от осемте милиона американски войници и никой не е подозирал, че притежава подобно смъртоносно качество, преди да го изпратят на бойното поле, където беше изненадал всички. Мърфи вероятно сам не е подозирал колко по-различен е бил от останалите.

„Строков е професионалист — напомни си Джак. — И ще действа като професионалист. Ще изпипа всяка подробност в плана си, особено за бягството.“

— Ти трябва да си Райън — дочу той глас на британец и когато се обърна, забеляза блед мъж с червеникава коса.

— Кой си ти?

— Мик Кинг — отвърна мъжът. — Сър Базил ме изпрати заедно с още трима души. Оглед на района, а?

— Забелязва ли се отстрани? — попита Райън.

— Може да минеш и за студент по архитектура — изтърси Кинг. — Какво е мнението ти?

— Мисля, че стрелецът ще застане ей там и след това ще се опита да се измъкне по онзи път — отговори Джак.

Кинг се огледа, преди да проговори.

— Хитро местенце, както и да го погледне човек, стига да не се напълни с всичките хора, които ще бъдат тук, но си прав, изглежда най-подходящото — съгласи се шпионинът.

— Ако аз трябваше да планирам нещата, щях да предпочета да стрелям с пушка ей от там. Трябва да сложим човек най-отгоре, за всеки случай.

— Съгласен съм. Ще пратим там Джон Спароу. Оня приятел с късата подстрижка. Той си домъкна цял сандък с камери.

— Още един човек да чака на страничната улица. Нашето птиче вероятно ще остави там кола, с която да духне от града. На негово място бих паркирал там.

— Не е ли прекалено удобно?

— Ей, аз съм бивш морски пехотинец, а не гросмайстор по шах — отговори Райън.

Все пак не беше излишно да обсъдиш с някой друг вижданията си. Тук имаше всякакви тактически възможности, а всеки четеше картата по свой начин. Не беше изключено българите също да са учили по различен учебник.

— Възложиха ни свинска задача. Да се надяваме, че оня Строков няма да се появи. А, виж това — каза Кинг и подаде на Райън плик.

Беше пълен със снимки осем на десет от най-добро качество.

— Ник Томсън твърди, че очите му били безжизнени — каза Райън, вглеждайки се в една от фотографиите.

— Доста хладнокръвно копеле, а?

— В сряда ще носим ли оръжие?

— Аз със сигурност — потвърди Кинг. — Деветмилиметров „Браунинг“. В посолството има няколко. Знам, че можеш да стреляш точно, когато си под напрежение, сър Джон — добави той с уважение.

— Това не означава, че ми харесва, приятел.

А най-добрият обхват за всеки пистолет беше контактният. Да насочиш пищова от упор срещу копелето. В подобна ситуация трудно пропускаше човек. Дори се заглушаваше шумът. Да не говорим, че бе най-добрият начин да кажеш на някого, че не трябва да върши нещо подобно.

През следващите два часа петимата мъже обикаляха из площада и всеки път се връщаха на това място.

— Абсурд да покрием цялото пространство. Трябват ни най-малко сто души — заключи накрая Мик Кинг. — Но ако човек не може да е силен навсякъде, избира едно място, където да е силен.

Джак кимна, припомняйки си как Наполеон беше заповядал на своите генерали да измислят план за защита на Франция, а когато един от тях разпръснал войниците по протежение на цялата граница, той го попитал да не би да се кани да пази страната от контрабандисти. Да, точно така, ако не можеш да си силен навсякъде, планираш едно място, на което да струпаш силите си, и се молиш, че си избрал най-подходящото. Ключът беше да се поставиш на мястото на другия човек и да се опиташ да мислиш като него. Така го учеха да прави, откакто стана аналитик в разузнаването. Мисли по начина, по който мисли врагът ти. Това бе най-добрият начин да го спреше. Звучеше толкова логично и лесно на теория. На терена обаче беше малко по-различно.

Сблъскаха се с Том Шарп пред базиликата и от там се отправиха заедно да обядват и да си поговорят.

— Сър Джон е прав — каза Кинг. — Най-подходящото място е от лявата страна. Разполагаме със снимки на мръсника. Ще се качиш над колонадата заедно с камерите, Джон — обърна се той към Спароу. — Задачата ти ще е да оглеждаш тълпата и да се опиташ да засечеш копелето и да ни уведомиш по радиостанцията.

— Мик, от самото начало си прав — каза Спароу. — Това е свинска работа. И целият личен състав на специалните сили САС да бяха пратили тук, нямаше да стигне.

Двайсет и втори специален отряд на британските военновъздушни сили се състоеше от превъзходни командоси и наброяваше колкото служителите на една, максимум две компании.

— Не е наша работа да разсъждаваме защо, момчето ми — каза Шарп. — Решенията ги взима Базил.

Пуфтенето от хората около масата послужи вместо отговор.

— А радиостанции? — попита Джак.

— Ще пристигнат всеки момент по куриер — отвърна Шарп — маломерни, събират се в джоба. Имат слушалки, но микрофоните не са от миниатюрните за съжаление.

— Мамка му — обади се Джак. Сикрет Сървис щеше да им осигури за операцията точно онова, от което се нуждаеха. Но беше невъзможно да им звъннеш и да им ги поискаш. — Кой осигурява охраната на кралицата? Чие задължение е?

— Полицията. Защо питаш?

— Миниатюрни микрофони за ревера — отговори Райън. — Сикрет Сървис използва такива у дома.

— Мога да поискам — каза му Шарп. — Добра идея, Джак. Те сигурно имат това, от което се нуждаем.

— Длъжни са да ни сътрудничат — изказа мислите си на висок глас Мик Кинг.

— Ще уредя въпроса следобед — обеща Шарп.

„Да — помисли си Райън. — Явно ще сме най-добре оборудваните момчета, които са прецаквали мисия.“

— На това бира ли му викат? — попита Шарп след първата глътка.

— По-добра е от американската пикня в консерви — обади се някой от новодошлите.

Джак реши да не се хваща на въдицата. В края на краищата човек посещаваше Италия заради виното, а не да пие бира.

— Какво знаем за Строков? — попита Райън.

— Изпратиха ми по факса полицейското му досие — отвърна Шарп. — Прочетох го сутринта. Висок е около метър и седемдесет и тежи деветдесет и седем килограма. Очевидно обича да си похапва. С други думи, не е атлет, със сигурност не и спринтьор. Кестенява коса, доста гъста. Знае чужди езици. Говори английски с акцент, но френски и италиански като местен. Смята се за експерт по стрелба с малокалибрени оръжия. В занаята е от двайсет години. Възраст четирийсет и три години. Постъпил е в специалния отдел за убийства на Държавна сигурност преди петнайсет години. Приписват му осем убийства, възможно е да са повече. Нямаме изчерпателна информация по този въпрос.

— Готин пич, няма що — каза Спароу. Протегна се и измъкна една от снимките. — Няма да е трудно да го открием сред тълпата. По-добре да направим по-малки копия на снимката, за да се събират в джоба и да ги носим със себе си.

— Няма проблем — обеща Шарп.

В посолството имаше малка фотолаборатория, която обслужваше главно него.

Райън огледа масата. Поне бе заобиколен от професионалисти. Ако им се предоставеше възможност, те нямаше да се издънят. Не беше много, но поне бе нещо.

— А оръжие? — бе следващият въпрос на Райън.

— Всеки ще получи деветмилиметров „Браунинг“ — увери го Том Шарп.

На Райън му се щеше да попита дали разполагат с патрони с кухи върхове, но предварително знаеше, че отговорът ще е не. Щяха да се позоват на Женевската конвенция и тям подобни глупости. Деветмилиметровият „Парабелум“ се смяташе от европейците за най-мощния, но той въобще не можеше да се сравнява с четирийсет и пет милиметровия „Колт“, с който се бе учил да стреля. „Тогава защо собственият му револвер беше «Браунинг Хай-Пауър»?“ — запита се Джак. — Защото беше зареден с патрони с кухи върхове, смятани от ФБР за най-ефикасните. Не само че проникваха лесно в тялото на мишената, но и предизвикваха поражения с диаметъра на целта и почти незабавни кръвоизливи.

— Дано да е наблизо — каза Мик Кинг. — Не съм стрелял с проклетото нещо от години.

Това напомни на Джак, че англичаните бяха далеч от американската култура в областта на оръжията, дори службите им за сигурност. Джеймс Бонд беше герой от филмите, напомни си Райън. От всички присъстващи Джак вероятно бе най-добрият стрелец, а той съвсем не беше спец. Револверите, които Шарп щеше да им раздаде, бяха предназначени за военните, без мерници и с „тапицирани“ дръжки. Браунингът на Райън имаше дръжка „Пахмайр“. Те пасват така идеално на дланта, че можеха да минат за ръкавица. Мамка му, нищо в предстоящата мисия нямаше да е като хората.

— Добре. Джон, ти ще си върху колонадата. Разбери по какъв начин може да се качиш и в сряда рано сутринта да си заел позиция.

— Няма проблеми. — Той имаше журналистическа акредитация и това нямаше да е трудно. — Ще помисля как да се вместя във времето.

— Хубаво — отвърна Шарп. — Следобед ще огледаме още веднъж терена. Внимавайте за нещата, които има вероятност да сме пропуснали. Ще сложим един човек на страничната улица, за да наблюдава кога ще се появи Строков. Ако го мернем, ще го следим през всичкото време.

— Няма ли да го спрем веднага? — учуди се Райън.

— По-добре да го оставим да се приближи — отвърна Шарп. — Колкото повече от нас го следят, толкова по-малък е шансът му да се измъкне. Ако го следим изкъсо, Джак, няма да му позволим да направи каквото и да било.

— Смяташ, че ще е толкова предвидим? — притесни се Джак.

— Без съмнение вече е тук. Не е изключено да го зърнем още днес или утре.

— Не бих си заложил ранчото срещу това предположение — възрази Джак.

— Играем с картите, които имаме, сър Джон — отговори Кинг. — И се надяваме на късмета.

Джак осъзна, че не може да каже копче срещу това.

— Ако аз планирах операцията, щях да заложа на простите неща. Най-съществената част от подготовката му ще е тук, на място — Шарп се потупа по главата. — Освен това ще е напрегнат, независимо колко е печен в занаята. Наистина е умен мръсник, но не е шибан супермен. Ключът към успеха му ще е изненадата. Той обаче не може да ни изненада, нали така? А най-големият кошмар за един оперативен агент е да прецака именно елемента на изненада. Тогава цялата му постановка се разпада като счупен часовник. Помнете, ако заподозре и най-малкото нещо, просто ще се измъкне и ще се върне по-късно. От негова гледна точка тази мисия не е ограничена във времето.

— Мислиш ли? — Райън не беше сигурен в това.

— Да, мисля. Ако имаше начин, досега да бяха светили маслото на папата и той вече да си бъбреше с Господ. От Лондон разбрах, че операцията се планира от повече от шест седмици. Явно му трябва време. Бих се учудил, ако вдругиден наистина се случи, но ние трябва да сме подготвени.

— Иска ми се да имам твоята увереност, човече.

— Сър Джон, оперативните агенти разсъждават и действат като оперативни агенти, независимо от каква националност са — каза Шарп, дълбоко убеден. — Мисията ни е много трудна наистина, но ние с него говорим на един език. Ако имаше възможност, той отдавна щеше да е изпълнил задачата си. Съгласни ли сте, господа? — попита той и получи в отговор кимване от всички около масата, освен от американеца.

— Ами ако пропускаме някаква подробност? — попита Райън.

— Възможно е — призна Шарп, — но това е възможност, с която ни се налага да се примирим и да я пренебрегнем. Разполагаме с информацията, с която разполагаме, и трябва да изградим плана си съобразно нея.

— Нямаме голям избор, а, сър Джон? — попита Спароу. — Имаме това, което имаме.

— Така е — съгласи се Райън макар и с неохота. Изведнъж го споходи ужасната мисъл, че може да се готви нещо друго. Ами ако това беше заблуда? Ако някой просто хвърляше фишеци, за да отклони вниманието от истинския план?

Мамка му.

 

 

— Какви са тия изпълнения на Райън — развика се Ритър и нахлу в кабинета на съдия Мур.

— Базил сметна, че тъй като операция БЕАТРИКС е на ЦРУ от самото начало, не е зле да изпрати някого от нашите на място, за да наглежда нещата. Не виждам нищо лошо в това — обясни Мур на заместник-директора по операциите.

— За кого, по дяволите, работи Райън?

— Боб, защо не се успокоиш. С какво, мамка му, би могъл да навреди?

— Стига, Артър…

— Успокой се, Робърт — повтори Мур с характерния за съдиите тон.

— Артър — продължи да настоява Ритър вече по-спокойно, — неговото място не е там.

— Не виждам основателна причина, Боб. Никой от нас не очаква да се случи нещо, нали така?

— Да… предполагам — призна Ритър.

— Значи, той просто разширява кръгозора си и като понаучи това-онова, ще стане още по-добър аналитик, не мислиш ли?

— Може би, но не ми харесва, когато някой бюрократ се прави на шпионин. Не е обучен за това.

— Боб, той е бил морски пехотинец — напомни му Мур. А морската пехота на САЩ си има собствен щемпел, независим от този на ЦРУ. — Няма да напълни гащите, бъди сигурен.

— Надявам се.

— А освен това е там да наблюдава нещо, което едва ли ще се случи. А и ще контактува с оперативни агенти. Онова, което ще научи от тях, няма да му навреди.

— Те са британци, не наши — възрази Ритър.

— Същите онези момчета, които измъкнаха Заека вместо нас.

— Добре, Артър, този път ще отстъпя.

— Боб, хабиш толкова много енергия за глупости, вместо да я използваш за нещо полезно.

— Да, съдия, но операциите са моя територия. Искаш ли да включа Рик Нолфи в тая работа?

— Необходимо ли е?

Ритър поклати глава.

— Не мисля.

— Тогава да оставим британците да правят каквото си знаят и да изчакаме спокойно идването на Заека в Ленгли, за да преценим опасността за папата. Съгласен ли си?

— Да, Артър.

И заместник-директорът на оперативния отдел на Централното разузнавателно управление се върна в кабинета си.

 

 

Вечерта мина добре. Британците бяха приятна компания, особено когато разговорът се насочи към теми, които не бяха свързани с мисията. Всички бяха женени. Трима от тях имаха деца, а единият очакваше всеки момент да му се роди първото.

— Имаш две деца, доколкото си спомням? — попита Мик Кинг.

— Да, и второто се роди в доста напрегната нощ — отвърна Райън.

— Съвсем си прав — съгласи се Рей Стоунс и се захили. — Как се справи госпожата?

— Поуспокои се, след като малкият Джак се пръкна, но през останалото време от вечерта доста се озори.

— Без съмнение — обади се Кинг.

— Е, как разбрахме, че българите се канят да ликвидират папата? — попита Спароу.

— КГБ го иска мъртъв — отвърна Джак. — Измъкнахме техен служител. На сигурно място е и пее като в „Аида“.

— Достоверна ли е информацията? — продължи да разпитва Кинг.

— Напълно. Смятаме, че ни е доставена върху златен поднос с медено дъно. Сър Базил е сигурен. Затова ви изпрати тук, момчета — уведоми ги Джак за всеки случай, ако не знаеха. — Срещнах се лично със Заека и смятам, че е истински.

— Операция на ЦРУ? — попита Шарп.

Джак кимна.

— Точно така. Имахме проблеми и вашите момчета бяха любезни да ни помогнат. Нямам право да ви казвам повече, съжалявам.

Те проявиха разбиране. А и не желаеха да изложат задниците си на опасност, ако някой се изпуснеше.

— Нещата идват от самия Андропов. Папата им създава неприятности в Полша, нали?

— Изглежда е така. Може да им се струва, че командва повече дивизии, отколкото биха желали.

— Дори и така да е, ми се вижда малко крайно. Как ще погледне светът на едно покушение срещу Негово светейшество? — зачуди се Кинг.

— Явно от това им пука по-малко, отколкото от политическото положение в Полша, Мик — каза Стоун. — И те се страхуват, че папата може да помогне за това. Нещата опират до меча и духа, за които говори Наполеон, Мик. Накрая духът винаги побеждава.

— Да, и аз мисля така, а ние сме в епицентъра на духовния свят.

— За първи път съм тук — каза Стоун. — Наистина е впечатляващо. Трябва да доведа семейството си някой ден.

— Разбират от храна и напитки — отбеляза Спароу. — А как е местната полиция?

— Много ги бива — отвърна Шарп. — Жалко, че нямаме право да поискаме помощ от тях. Те познават терена, това е тяхната енория в края на краищата.

„Да не би тия момчета да са от групата в Дувър?“ — запита се с надежда Райън.

— Том, говори ли с Лондон за радиостанциите?

— Да, Джак. Изпращат ни десет. Слушалки и микрофони за ревер. Късовълнови като онези, които използват в армията. Не знам дали са кодирани, но при всички случаи са сигурни, а и ние ще спазваме определени правила. Поне ще можем да се свързваме ясно помежду си. Утре ще се поупражняваме.

— А в сряда?

— Ще пристигнем към девет сутринта, всеки ще заеме своята позиция и ще наблюдава пристигането на тълпата.

— На това не са ме учили в пехотата — призна Райън.

— Сър Джон — обади се Мик Кинг, — никого от нас не са обучавали на това. Наистина ние сме разузнавачи, но тази работа е по-подходяща за службите за охрана, като например полицейските пристави, които пазят Нейно Величество или премиера, или момчета от вашата Сикрет Сървис. Гаден начин да си изкарваш прехраната.

— Да, Мик. Надявам се след това да оценим по достойнство онова, което вършат — намеси се Рей Стоун и всички около масата се съгласиха с него.

— Джон — обърна се Райън към Спароу, — натоварен си с най-отговорната задача, да откриеш копелето.

— Върхът! — отвърна Спароу. — Всичко, което трябва да направя, е да изнамеря сред пет хиляди лица онова, което търсим, а то може да не се появи дори. Направо върхът! — повтори шпионинът.

— Какво ще използваш?

— Имам три камери „Никон“ и добра колекция от обективи. Утре ще купя и бинокъл. Само да намеря подходящо място за наблюдение. Височината на парапета ме притеснява. Има около трийсет метра между основата на колоните и площада, които няма да виждам, момчета. Но това е положението.

— Нямаме друг избор — съгласи се Джак. — От земята пък няма да видим нищо.

— Това е най-големият ни проблем — каза Спароу. — Най-добре щеше да е по двама души от двете страни с бинокли. Но не ни достигат хора, а не можем да искаме помощ от службата за охрана на Ватикана.

— Нямаше да е зле да помогнат, но…

— Но не е желателно целият свят да научи за Заека. Да, разбирам много добре.

— Животът на папата е на второ място пред това съображение. Не е ли върхът? — изсумтя Райън.

— А колко струва сигурността на страната ти, сър Джон, а също и на нашата? — попита Кинг риторично.

— Повече от живота му — отговори Райън. — Да, знам, но това не означава, че ми харесва, нали така?

— Досега убивали ли са някой папа? — попита Шарп.

Никой не знаеше отговора.

— Доколкото си спомням, веднъж е правен опит. Швейцарските гвардейци го обградили с телата си, за да го опазят. Повечето били избити, но папата се отървал жив — каза Райън, припомняйки си, че беше чел за това в „Сейнт Матю“, май че в четвърти курс.

— Чудя си дали въобще ги бива за нещо тия швейцарци — каза Стоун.

— Не са малко на брой. А освен това са яко мотивирани. Въпрос на обучение — намеси се Шарп. — Това е разликата между цивилния и войника — обучението. Момчетата в цивилни дрехи вероятно са добре информирани, но ако носят пистолети, доколко имат право да ги използват? Все пак работят за Църквата. Вероятно не са обучени да убиват хора.

— Сещам се за оня тип, който изскочи от тълпата и стреля срещу кралицата пред парламента, ако не се лъжа — припомни си Райън. — Някакъв офицер от кавалерията на кон се намираше наблизо. Учудих се, че не съсече със сабята си оня задник. Аз поне щях да постъпя така.

— Парадна сабя, само за церемониални цели. С нея не може да се отреже и студено масло — обясни Спароу, — но той почти премаза копелето с коня си.

— От Сикрет Сървис го оставиха да лежи на мястото. Вярно, че пищовът бе зареден с халосни патрони — продължи Райън, — но всичко изглеждаше като истинско, а Нейно величество запази пълно самообладание. Аз на нейно място щях да напълня гащите.

— Предполагам, че Нейно величество се е възползвала от съответното приспособление в Уестминстърския дворец. Тя разполага със собствена тоалетна там, нали знаеш? — уведоми Кинг американеца.

— Оказа се, че е бил душевно болен — намеси се Шарп. Но като на всеки англичанин сърцето му изстина, докато гледаше кадрите по телевизията. Той също се бе учудил, че лудият остана жив. Ако някой от йомените от Кулата се бе случил наблизо, без съмнение щеше да го забоде с бойната си пика за паважа като пеперуда в класьор. Явно Господ бдеше над глупаците, пияниците и децата. — Ако Строков се появи и стреля, как мислиш, че ще реагират италианците?

— Можем само да се надяваме да му видят сметката — каза Кинг.

„Тури му пепел“ — помисли си Джак. Професионалистите нямаха право да защитят папата, а местните келнери и търговци можеха да пребият мизерника до смърт. Тази история щеше да грабне вниманието на зрителите на нощния новинарски блок на телевизия Ен Би Си.

 

 

В Манчестър Заекът и семейството му тъкмо се бяха насладили на поредната великолепна вечеря, приготвена от госпожа Томсън.

— Как се хранят обикновените английски работници? — попита Зайцев.

— Не толкова добре, както тук — призна Кингшот. За него поне важеше с голяма сила. — Но ние се грижим за гостите си, Олег.

— Достатъчно ли е това, което ви съобщих за МИНИСТЪРА — бе следващият въпрос. — Казах ви всичко, което знам.

Службата за сигурност бе изцедила мозъка му същия ден следобед, разчепквайки всеки отделен факт най-малко по пет пъти.

— Предостави ни изключително полезна информация, Олег Иванич. Благодарим ти.

Той наистина беше дал на службите за сигурност изобилни данни. Най-често внедрените агенти биваха разкривани по характера на разузнавателните сведения, които предаваха. Обикновено до въпросните сведения имаха достъп ограничен кръг хора и служители на МИ-5 щяха да наблюдават всичките, докато някой от тях не предприемеше необясними действия. Тогава щяха да проследят кой ще се появи на явката, за да прибере пакета, и така щяха да установят самоличността на човека от КГБ и с един куршум да убият два заека, тъй като се предполагаше, че въпросният служител разполага с по-голяма агентурна мрежа. В крайна сметка тези разкрития щяха да помогнат за нейното разплитане. Преди да се насочат към главния обект, щяха да закопчаят някой от по-незначителните агенти, за да не разбере КГБ как е бил пипнат най-важният. По този начин щяха да защитят първоизточника Олег Зайцев. Контрашпионажът не отстъпваше по интригантство на средновековните съдилища и играчите го харесваха или ненавиждаха именно заради неговата заплетеност, на която обаче се дължеше и голямото удовлетворение от залавянето на някое наистина Лошо момче.

— Какво става с папата?

— Както те информирах онзи ден, изпратили сме екип в Рим, за да се погрижи — отговори Кингшот. — В действителност не знаем почти нищо, а и не можем да направим много, но ще опитаме всичко, което е по силите ни, базирайки се на сведенията, които ни предостави, Олег.

— Това е добре — каза беглецът с надеждата, че усилията му не са били напразни.

Всъщност мотивът му да избяга не беше свързан с намерението да разкрие съветските агенти на Запад. Той го правеше, за да подсигури собственото си положение в новия си дом и, разбира се, заради парите, които щеше да получи в замяна на предателството към Родината. Главното му съображение беше да спаси живота на папата.

 

 

Вторник сутринта Райън спа до по-късно от обичайното и се надигна от леглото в осем часа със съзнанието, че трябва да си отпочине добре преди решителния ден. Без съмнение това щеше да му е от полза.

Шарп и останалите вече бяха на крак.

— Нещо ново? — попита Джак, докато влизаше в столовата.

— Получихме радиостанциите — уведоми го Шарп. Райън веднага ги забеляза на масата. — Отлични са. От същия модел, който използват вашите хора в Сикрет Сървис. Производителят е „Моторола“, нова марка с чудесни качества. Също слушалки и минимикрофони за ревери.

Райън ги огледа. Слушалките бяха пластмасови и почти незабележими.

— А батерии?

— Нова марка и по две резервни за всяка радиостанция. Нейно величество се е погрижила.

— Значи, никой не може да ни подслушва и ние спокойно ще обменяме информация — каза Райън. Това бе още една добра новина измежду огромната купчина лоши. — Какви са плановете за днес?

— Отиваме пак на площада за допълнителен оглед и с надеждата да мернем нашия приятел Строков.

— И ако той се появи? — попита Райън.

— Ще го проследим до мястото, където е отседнал, и ще видим дали има начин да си поговорим с него довечера.

— И никакви крайности, само ще поговорим?

— А ти как смяташ, сър Джон? — отвърна Шарп с леден поглед.

„Май наистина си готов да предприемеш нещо крайно, господин Шарп“ — помисли си Райън, без да посмее да изрече мнението си на глас. Вярно, че копелето беше убиец, при това многократен, а британците, които се славеха със своята цивилизованост, при всичките добри маниери и възпитание от световна класа, знаеха как да си свършат работата. Джак обаче не бе сигурен, че може да стигне дотам. Явно тия момчета не страдаха от неговите задръжки. Райън реши, че ще го преживее, стига да не му се налага лично да натисне спусъка. Освен това щяха да дадат отначало възможност на копелето да реши дали е готов да избяга от страната си. По-добре говорещ беглец, отколкото мълчалив труп.

— Няма ли да се вдигне шум?

Шарп поклати глава.

— Не. Той е убиецът на Георги Марков, забрави ли? Винаги може да излезем с номера, че правосъдието на Нейно величество го издирва.

— Ние не одобряваме убийствата у дома, Джак — намеси се Спароу. — Наистина ще е голямо удовлетворение за нас да го накараме да отговаря за деянията си.

— Добре — съгласи се Райън.

Щеше да го преживее. Освен това беше сигурен, че баща му би одобрил всичко това. Беше самата истина.

 

 

През останалата част на деня те се правиха на туристи и изпробваха радиостанциите. Оказа се, че радиостанциите работеха и вътре в базиликата, и извън нея. Имаше също идеална връзка между вътрешността и площада въпреки масивните каменни стени. Всеки от тях се идентифицираше чрез собственото си име. Беше по-разумно, отколкото да използват номера или измислени имена, тъй като трябваше да ги запаметят и да си създадат допълнително главоболие за и бездруго трудната мисия. През цялото време се озъртаха за Борис Строков, надявайки се на чудо със съзнанието, че понякога чудеса наистина ставаха. Имаше хора, които печелят от лотарията — в Италия също, да не говорим за ежеседмичните залагания на футбол. Случваше се наистина, но не и през този ден.

Не успяха също да открият по-удобно място, откъдето можеше да се стреля по бавно движещ се автомобил. Стигнаха до убеждението, че първоначалните преценки на Райън за тактическите възможности, които мястото предлагаше, са правилни. На Джак му стана приятно отначало, но после осъзна, че ако мисията се прецака, вината ще е негова, а не тяхна.

— Знаеш ли — каза Райън на Мик Кинг — Шарп се бе върнал за малко в посолството по работа, свързана с поста му на заместник-шеф на дипломатическата мисия, — повече от половината посетители ще се скупчат по средата, ето там.

— За нас така ще е по-добре, Джак. Само глупак би стрелял от подобно положение, освен ако не се надява някой да го телепортира на междузвездния кораб „Ентърпрайс“. От там е невъзможно да се измъкне.

— Напълно си прав — съгласи се Джак. — Какво ще кажеш, дали няма да се опита да стреля вътре в църквата, преди папата да се отправи към автомобила?

— Възможно е — каза Майк. — Но това ще означава, че по някакъв начин Строков или някой друг, свързан с него, е проникнал в администрацията на папата и че той може да извърши убийството, когато си пожелае. Според моето скромно мнение да се внедри човек в тази организация е почти невъзможно. Това означава да се поддържа една изключително трудна от психологическа гледна точка маскировка за продължителен период от време. Не — поклати той глава, — аз бих изключил подобна възможност.

— Надявам се да си прав, човече.

— Аз също, Джак.

Всички си тръгнаха към четири часа с отделни таксита, от които слязоха на няколко преки от британското посолство, а остатъка от пътя извървяха пеша.

Вечерята мина мълчаливо. Всеки си имаше своите притеснения и се надяваше, че каквото и да е замислил полковник Строков от ДС, нямаше да се случи през тази седмица и че на другия ден вечерта щяха да си тръгнат за Лондон, без да са преживели никакви неприятности. Едно от нещата, в които Райън се убеди, бе, че оперативните агенти, колкото и опитни да бяха, изпитваха същите притеснения като неговите. Човек се чувства по-добре, когато знае, че и друг някой се безпокои като него. А не беше ли обикновено злорадство? Дали не беше като трескавото очакване преди деня на победата? Не, тях не ги очакваше германската армия. Задачата им беше да предотвратят убийство, а заплахата дори не се отнасяше до тях. Застрашен бе животът на друг човек, който или не подозираше, или не му пукаше, а те се бяха нагърбили доброволно да опазят живота му. Мик Кинг го беше казал съвсем точно при първата им среща. Беше свинска работа.

 

 

— Има още новини от Заека — уведоми ги Мур на следобедното заседание.

— За какво става дума?

— Базил казва, че КГБ има дълбоко внедрен агент във Форин Офис и че Заекът им е предоставил достатъчно данни, за да стеснят кръга до четирима заподозрени. МИ-5 вече ги проучвало. Дал им е още информация и за агента КАСИЙ тук, у нас. Работел за руснаците от десетина години. Определено бил съветник на сенатор от Комисията по разузнаването — явно политически съветник. Вероятно е някой, който има достъп до секретна информация. Това означава, че ФБР ще трябва да провери осемнайсет души.

— Какво друго им е казал, Артър? — попита Гриър.

— Излиза, че онова, което съобщаваме на Конгреса във връзка с операциите за КГБ, стига до площад „Дзерджински“ за по-малко от седмица.

— Искам кучия син — обяви Ритър. — Ако е вярно, сме загубили агенти заради него.

А Боб Ритър, каквито и слабости да притежаваше, си пазеше агентите, както мечка гризли си пази меченцата.

— След като отдавна се занимава с това, явно се чувства удобно сред разузнавателната общност.

— А нещо ново за оня тип от флота — НЕПТУН? — спомни си Гриър.

— Нищо, но ще го разпитаме подробно, когато го докарат тук. Може да е всеки. Във флота взеха ли мерки за свръзките и шифрите си?

Гриър вдигна рамене.

— Всеки кораб има свои свързочници. Наредено им е да унищожават документите с шифрите и да сменят кодовете всеки ден. По двама души се занимават с тая работа и всички са проверени.

— Да не забравяме, че все проверени хора са ни забивали ножа досега — напомни им Ритър.

— Обикновено те крадат хората, на които си доверил парите си — намеси се съдия Мур. Той се бе сблъсквал с доста такива случаи в съдебната си практика. — Това е проблемът. Само си представете как ще се почувства Иван, ако разбере за Заека.

— Това е различно — обади се Ритър.

— Браво, Боб — ухили се директорът на ЦРУ. — И жена ми все това ми повтаря цял живот. Изглежда, това е бойният вик на всички жени по света — това е различно. Другата страна също смята, че нейните сили служат на Истината и Красотата, не забравяй.

— Да, съдия, но ние ще ги надвием.

„Не беше никак зле да станеш свидетел на подобна самоувереност, особено от страна на тип като Боб Ритър“, помисли си Мур.

— Още ли мислиш за ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА, Робърт?

— Съпоставям някои идеи. Дай ми няколко седмици.

— Няма проблеми.

 

 

Беше точно един часа след полунощ във Вашингтон, когато Райън се събуди в Италия. Душът го освежи, а бръсненето придаде гладкост на лицето му. Към седем и трийсет слезе долу да закуси. Госпожа Шарп правеше италианско кафе, което имаше много странен вкус, сякаш някой беше изхвърлил пепелник с угарки в кафеварката. Джак го отдаде на различните национални вкусове. Яйцата и (английският) бекон бяха прилични, както и препечените филийки с масло. Някой явно бе решил, че преди мисия мъжете трябваше да се натъпчат яко.

— Готови ли са всички? — попита Шарп, влизайки в столовата.

— Предполагам. Ами останалите?

— Имаме среща пред базиликата след трийсет и пет минути. — А оттук до площада пътят бе пет минути с кола. — Ето ти един приятел за из път.

Шарп му подаде револвера.

Джак го взе и провери пълнителя. За радост беше празен.

— Може да ти дотрябват и тия неща — добави англичанинът и му подаде два заредени пълнителя.

Без съмнение патроните съдържаха железни куршуми, които влизаха точно в целта и оставяха дупка от девет милиметра, а след това излизаха. Европейците смятаха, че с такива патрони може да повалят и слон. Да, сигурно — каза си Джак и му се прииска „Колт“ М1911А1, който беше по-подходящ да повалиш човек на земята и да го оставиш там, докато пристигне линейката с медицинския екип за бърза помощ. Той обаче не стреляше добре с голям „Колт“, макар да бе тренирал. Райън стреляше най-добре с автомат, но това го можеше всеки. Шарп не бе осигурил кобури. Налагаше се да втъкне браунинга в колана на панталона си и да държи сакото си закопчано през всичкото време, за да го прикрива. Най-лошото при носенето на пистолет бе това, че тежеше, а без кобур трябваше да се държи в колана и да се внимава да не падне или да не се изхлузи през панталона. Не биваше да се допуска. При сядане подпираше корема и причиняваше болка, но днес това едва ли щеше да се случи. Резервният пълнител се намери в джоба на сакото му. Той дръпна назад плъзгача, пъхна другия пълнител в пистолета и зареди. Оръжието сега бе готово за стрелба. Помисли малко и внимателно пусна ударника. Предпазната мярка може и да беше достатъчна, но Райън беше обучен да не се доверява на никакви предпазни мерки. Ако се наложеше да стреля, трябваше да се сети да спусне ударника, нещо, което бе забравил да направи в случая с Шон Милър. Този път, ако нещата се развиеха неблагоприятно и се стигнеше до най-лошото, нямаше да забрави.

— Време ли е за буги-буги? — попита Джак.

— Исках да те питам и предишния път, когато се изрази по тоя начин, дали това означава „време ли е да тръгваме“? — попита на свой ред главният британски агент в Рим.

— Да, това е американизъм. „Буги“ е вид танц, доколкото знам.

— Ето я и твоята радиостанция — посочи Шарп. — Закопчава се на колана. Копчето за включване и изключване — той демонстрира, — слушалката се закачва под яката, а микрофонът — на ревера. Хитър прибор, а?

— Добре — каза Райън, приготви си нещата, но радиостанцията остави отгоре. Резервните батерии се намираха в левия джоб на сакото му. Едва ли щеше да опре до тях, но беше по-добре да са му подръка, ако му дотрябваха. Протегна се и изпробва включването и изключването на радиостанцията. — Какъв е обхватът?

— Три мили — пет километра. По-голям от този, който ни е необходим. Готов ли си?

— Да.

Джак се изправи, пъхна пистолета отляво в колана си и последва Шарп до автомобила.

Движението не беше натоварено тази сутрин. От досегашните си наблюдения бе стигнал до извода, че италианските шофьори съвсем не са вилнеещите ненормалници, за каквито ги представяха. А хората по улиците вървяха кротко към работните си места, било агенции за недвижими имоти или бутици за дрехи. Повечето туристи обикновено не си даваха сметка, че градът, който посещават, е просто един друг град, а не увеселителен парк, предназначен само за забавления.

А тази сутрин Рим определено не ставаше за подобна цел, каза си Райън хладнокръвно.

Шарп паркира бентлито на мястото, където очакваха да паркира и Строков. Имаше и други автомобили на хора, които работеха в околните магазини, или на ранобудни клиенти, които се надяваха да напазаруват преди неизбежния хаос в града им всяка сряда.

Райън слезе от колата и последва Шарп към площада. Пътьом той включи с дясната си ръка радиостанцията, като внимаваше да не се види втъкнатият в колана му пистолет.

— Тук е Райън — прошепна той към ревера си. — Чува ли ме някой?

— Тук е Спароу, на колонадата съм — чу незабавен отговор.

— Кинг, заел съм позиция.

— Рей Стоун, на мястото съм.

— Тук Паркър — докладва от страничната улица Фил Паркър, който бе пристигнал от Лондон последен.

— Том Шарп е с Райън. Ще проверяваме радиовръзката на петнайсет минути. Докладвайте незабавно, ако забележите нещо, колкото и незначително да е. Изключвам — той се обърна към Райън: — Е, готово.

Щяха да минат часове, преди да се появи папата. Какво ли правеше сега? Знаеше се, че сутрин става много рано. Без съмнение първото нещо, с което започваше деня, бяха молитвите. Така правеха всички католически свещеници по света. Сутрешната молитва бе сигурно най-важната част от предобедните му занимания, нещо, което му напомняше кой е той — свещеник, дал обет да служи на Бога. Това бе факт, който не бе напускал нито за миг съзнанието му вече четирийсет години. И по време на нацистката окупация, и в периода на комунистическото потисничество той не бе спирал да служи на своето паство. Днес обаче неговото паство, собствената му енория, бяха приковали вниманието на света, същото важеше и за отговорността, която носеше за тях.

Джак си спомни за времето, когато служеше в морската пехота. Всяка неделя на хеликоптероносача, който се носеше по Атлантическия океан — тогава той не знаеше, че го чака катастрофата с хеликоптера, при която едвам не загина, — организираха църковни служби. Докато се отслужваха литургиите, издигаха на мачтата символа на вярата по-високо от националния флаг. По този начин американският флот показваше, че над предаността към отечеството има една по-висша преданост. И тя бе към Бога, чиято власт беше по-силна от властта на самите Съединени американски щати. Всички в страната му признаваха този факт. Джак го осъзна тук и в този миг, докато носеше оръжието си. Усети го като физическа тежест върху плещите си. Някакви хора искаха папата — Божият наместник на земята — да умре. Изведнъж той се почувства дълбоко обиден. И най-жестоките престъпници правеха почтително път на свещениците, пасторите и равините, тъй като можеше да се окаже, че някъде там, горе, наистина има Бог, и не беше препоръчително да навредиш на неговите проповедници. А Бог щеше да се разгневи още повече, ако убиеха неговия най-високопоставен представител на планетата Земя. Папата беше от хората, които вероятно никога през живота си не биха наранили което и да е човешко същество. Католическата църква не беше идеална институция, така както нищо, създадено от хора, не беше идеално. Тя обаче се крепеше на вярата във всемогъщия Бог и дейността й се уповаваше на любовта и благотворителността.

Тази доктрина обаче се възприемаше като заплаха от Съветския съюз. Какво по-добро доказателство за това беше обстоятелството, че Лошите момчета идваха от там? Райън бе дал клетва като морски пехотинец да се бие срещу враговете на страната си. Тук обаче и в този миг той си даде обет да се пребори с враговете на Бога. КГБ не признаваше по-висша власт от властта на партията, на която служеше, а това го правеше враг на цялото човечество, тъй като човечеството бе създадено по Божия образ и подобие. Не по Лениновия. Нито по Сталиновия. По Божия.

А и имаше на разположение пистолет, конструиран от Джон Моузес Браунинг, американец, вероятно мормон — Браунинг произхождаше от Юта, но Джак не знаеше каква вяра изповядва, — с който да се погрижи за това.

На Райън му се струваше, че времето върви бавно. Често поглеждаше часовника си, но и това не помагаше. Хората прииждаха непрекъснато. Не на големи групи, а по-скоро както запалянковците по бейзбол пристигаха на стадиона, поединично или на двойки, или на малки семейни групи. Множество деца и бебета, носени от майките си, някои придружавани от своите детегледачки, ученически групи. Всички идваха, за да зърнат Негово светейшество, комуто римляните бяха дали забележително подходящото име Понтифекс Максимус — строител на мостове, свързващи човека с нещо по-висше от него.

„Божият наместник на Земята“ — си повтаряше непрекъснато наум Райън. Да му се не видеше и това копеле Строков. Ако му паднеше, нямаше да се поколебае да ликвидира и самия Исус. Един нов Пилат Понтийски — дори самият той да не беше потисник, без съмнение представляваше потисниците, които искаха да се изплюят върху лицето на Бог. Не че можеше да му навреди, разбира се. Никой не е толкова голям, но беше истинско кощунство да се извършва покушение срещу божиите институции или срещу личния представител на Бога. Предполагаше се, че Господ наказва такива хора, когато намери за добре… и както намери за добре, използвайки собствени инструменти за това… не беше изключено да прибягва и до услугите на бивши морски пехотинци от Съединените американски щати…

Пладне. Очертаваше се горещ ден. Какво ли беше да живееш на това място в римската епоха без климатик? Хората от онова време, разбира се, не са знаели каква е разликата и организмът им се е пригаждал към околната среда. Кети му бе обяснила веднъж, че това ставало по някакъв начин чрез гръбначния мозък. Щеше да се чувства по-удобно, ако свалеше сакото си, но с пищова в колана нямаше как. Наоколо бе пълно с улични търговци, които продаваха студени напитки и сладолед. „Като търговците в храма — помисли си Джак. — А може би не беше така.“ Свещениците не ги гонеха. „Виж ти, това бе доста подходящ начин за Лошите момчета да се промъкнат тук с оръжията си“ — сети се той изведнъж. Но вече бе късно да се безпокои за това. А нито един от тях не приличаше на лицето от снимката. Джак стискаше в лявата си длан малка фотография с образа на Строков и през няколко минути я поглеждаше. Копелето сигурно беше маскирано. Би бил пълен глупак да не го направи, а Строков не беше глупак. Не и в професията. Маскировката не прикриваше всичко. Дължината и цветът на косата да… Но не и ръстът. За подобна корекция се налагаше сериозна хирургическа намеса. Човек можеше да се дегизира да изглежда по-пълен, но не и по-слаб. А окосмяването по лицето? „Точно така, внимавай за мъж с брада или мустаци“ — каза си Райън и огледа района. Нищо. Нищо, което да прави впечатление.

Мина още половин час. Шумът сред тълпата се усилваше. Хората разговаряха на повече от десет езика. Забелязваше туристи и богомолци от най-различни кътчета на света. Руси глави от Скандинавия, чернокожи от Африка, азиатци. На някои им личеше, че са от Америка… Но дали имаше българи? Как ли изглеждаха българите? Католическата църква беше универсална и поради това приютяваше под крилата си хора с най-разнообразни физически белези. Имаше десетки възможности човек да се маскира.

— Спароу, тук е Райън. Нещо за отбелязване? — попита Джак с надежда.

— Нищо — отвърна гласът в слушалката. — Оглеждам тълпата около теб. Няма нищо за докладване.

— Прието — отвърна Джак.

— Ако е тук, трябва да е невидим, мамка му — каза Шарп, доближавайки се до Райън.

Бяха застанали на петнайсет метра от металните заграждения, донесени специално заради седмичната аудиенция на открито с папата. Изглеждаха доста тежки. „Трябваха поне двама, а вероятно и четирима мъже, за да ги качат на камиона?“ — помисли си Райън. Той усети, че понякога умът му блуждаеше и се отплесваше по такъв род мисли и си каза, че трябва да се предпазва от това. „Продължавай да наблюдаваш тълпата“ — наложи си Джак.

„Толкова много физиономии, дявол да го вземе — възпротиви се вътрешното му аз. — И нищо чудно точно когато мръсникът се появи, той да гледа в друга посока.“

— Том, какво ще кажеш да се промъкнем напред и да минем покрай загражденията?

— Добра идея — съгласи се веднага Шарп.

Не беше лесно да си проправят път през тълпата, но не беше и невъзможно. Райън си погледна часовника. Петнайсет минути. Хората сега напираха към бариерите в стремежа си да застанат по-близо. От Средновековието бе останала легендата, че само едно докосване до краля може да излекува болен или да донесе късмет. Явно поверието още бе живо и важеше с още по-пълна сила, ако въпросният човек е самият Понтифекс Максимус. Някои от присъстващите вероятно боледуваха от рак и чакаха чудодейно изцеление от Бога. Понякога наистина ставаха чудеса. Докторите отдаваха внезапните ремисии на биологични процеси, които не можеха да разгадаят. Но те действително бяха чудеса, особено за потърпевшите. Това бе едно от нещата, за които Райън нямаше обяснение.

Хората напираха все повече и повече и всички глави се обръщаха в посока на базиликата.

— Шарп/Райън, Спароу. Вероятност обектът да стои на двайсет крачки вляво от вас, на три реда навътре от заграждението. Със синьо сако — каза глас в слушалката на Джак.

Без да изчаква Шарп, той се насочи в указаната посока. Много трудно си проправяше път сред множеството, но все пак не беше катастрофа в нюйоркското метро и никой не го ругаеше. Райън се взря пред себе си… Да… точно там. Той обърна глава, погледна към Шарп и попипа носа си с два пръста.

— Райън е на път към обекта — каза той в микрофона на ревера си. — Насочвай ме, Джон.

— Напред десет крачки, Джак, точно вляво от жената в кафявата рокля. Нашият приятел е със светлокестенява коса. Гледа наляво.

„Бинго“ — зарадва се Джак. След две минути застана точно зад гърба на мръсника. „Здрасти, полковник Строков.“

Скрит между плътната тълпа, Джак си разкопча сакото.

Полковникът беше застанал доста по-далеч от мястото, което той лично би избрал, помисли си Джак. Пространството за стрелба беше силно ограничено от човешките тела наоколо, но жената пред него беше достатъчно ниска, за да може лесно да извади оръжието си и да стреля, а и имаше пред себе си добра видимост.

„Точно така, Борис Андреевич, ако искаш да поиграем, доста ще се изненадаш. Ако някога армията или флотът се появят на религиозната сцена, ще се окаже, че улиците се пазят от морските пехотинци на САЩ, мръсно копеле.“

Том Шарп успя да се промъкне през тълпата и да застане точно пред Строков, като се блъсна леко в него. Той се обърна в посока на Райън и вдигна свитата си в юмрук ръка, което беше знак, че Строков е въоръжен.

Шумът на площада беше невъобразим и всички езици, на които хората говореха, се смесваха в едно общо жужене, което изведнъж утихна и целият площад потъна в тишина. Бронзовите порти се бяха отворили, без Райън да види.

Шарп стоеше на пет метра пред него. Между него и Строков имаше само едно момче… Много лесно можеше да се нахвърли върху българина и да го пипне.

В този миг изригна кавалкада от писъци. Райън се дръпна назад и извади пистолета, като освободи затвора и зареди. Очите му се бяха вкопчили в Строков.

— Кинг е, папата излиза! Вижда се автомобилът.

Но Райън не можеше да отговори. Нито да види папамобила.

— Спароу, виждам го. Райън/Шарп, ще бъде във вашето полезрение след няколко секунди.

Без да е в състояние да промълви нито дума, без да вижда доближаването на Негово светейшество, Джак бе вперил очи в раменете на мишената. Нямаше начин да помръдне ръцете си, без да помръдне раменете и точно това се случи…

„Да застреляш човек в гръб е убийство, Джак…“

С периферното си зрение Райън виждаше предния ляв ъгъл на белия джип-голф, който се движеше бавно от ляво на дясно. Мъжът пред него гледаше в тази посока… но не съвсем… защо?

В този миг обаче дясното му рамо помръдна съвсем леко… В крайчеца на полезрението си Райън забеляза десния му лакет, което означаваше, че долната част на ръката му е паралелна на земята.

След това отмести леко назад десния си крак. Явно мъжът се приготвяше да…

Райън подпря револвера си в долната част на гръбнака му. Опипваше прешлените на гръбначния му стълб с дулото на браунинга. Райън видя, че главата му се отметна с няколко милиметра назад. Наведе се напред и прошепна в ухото му:

— Ако натиснеш спусъка на оръжието, което държиш в ръка, ще прекараш остатъка от живота си, пишкайки в памперси. Сега много бавно, с пръсти ми го подай назад или ще те гръмна на място.

„Мисията изпълнена — реши Райън. — Тоя мръсник няма да убие никого. Хайде, опитай се да окажеш съпротива. Никой не е толкова бърз.“ Пръстът му стискаше толкова силно спусъка, че ако Строков се обърнеше рязко, пистолетът сам щеше да се задейства и да прекърши гръбнака му.

Мъжът се поколеба и без съмнение през главата му минаваха със светкавична скорост най-различни варианти. Имаше техники за съпротива, когато някой е опрял оръжие в главата ти, и той нямаше начин да не ги е упражнявал в академията, но тези уроци тук и в този момент, двайсет години по-късно, с истински пистолет в гръбнака, изглеждаха неприложими. Беше ли възможно да избие пистолета толкова бързо, че да не рискува бъбреците му да станат на каша? Вероятно не. Така че дясната му ръка се придвижи назад по начина, по който му заповядаха…

Райън скочи при звука на един или два пистолетни изстрела на не повече от петнайсет метра пред него. Това бе от онези мигове, когато човек има чувството, че светът е спрял да се върти, че сърцето и дробовете ти вече не функционират, а и всеки мозък се нуждае от няколко секунди, за да си изясни положението. Джак погледна по посока на звука. Видя Негово светейшество, върху чието снежнобяло расо бе избило кърваво петно с размера на половиндоларова монета, точно в гърдите, а върху красивото му лице бе изписан шокът от изненадващото развитие на събитията. Всичко стана толкова бързо, че той не бе имал време да изпита болката, но тялото му се свлече и изведнъж падна върху лявата си страна, а след това се сви.

Райън трябваше да напрегне цялата си воля, за да си наложи да не натисне спусъка. Лявата му ръка пое пистолета от ръката на субекта.

— Стой мирен, мръсно копеле! Не мърдай, не се обръщай, не прави нищо! Том — извика Джак силно.

— Спароу е. Пипнаха го. Хванаха стрелеца. Свалиха го на паважа. Най-малко десет души са го затиснали. Папата получи две, а може би три изстрела.

Реакцията на тълпата не бе еднозначна. Онези, които бяха близо до стрелеца, се нахвърлиха върху него като котки върху нещастна мишка и който и да беше убиецът, не се виждаше заради камарата тела на туристи върху него на около петнайсет метра от мястото, където стояха Райън, Шарп и Строков. Хората около Райън се отдръпваха — при това съвсем бавно…

— Джак, да отведем нашия приятел от тук, хайде.

И тримата мъже се измъкнаха към спасителната арка, както Райън я бе кръстил.

— Шарп до всички. Строков е с нас. Напускаме района поотделно, среща в посолството.

Минута по-късно те вече се бяха настанили в бентлито на Шарп. Райън беше на задната седалка с българина. Строков се бе посъвзел малко.

— Какво правите? Аз съм служител от българското посолство.

— Няма да забравим това, което току-що ни каза, старче. За момента си гост на правителството на Нейно британско величество. Бъди добро и послушно момче и стой мирно или моят приятел ще те гръмне.

— Интересен дипломатически прийом.

Райън вдигна пистолета, който бе отнел от Строков — източноевропейски модел с огромен и смешен на вид заглушител, завинтен върху дулото. Нямаше съмнение, че се е канел да застреля някого.

Но кого? Изведнъж Райън се сети нещо.

— Том?

— Да, Джак?

— Не предвидихме всички възможности.

— Мисля, че си прав — съгласи се Шарп. — Но хванахме някой, който ще изясни случая.

Кормуването до посолството беше ясна илюстрация за Райън на какво му се вика скрит талант. Бентлито разполагаше с невероятно мощен двигател, а Шарп знаеше как да си служи с него.

Той форсира мотора, който избухна като снаряд, и автомобилът полетя като при състезание, отдалечавайки се бързо от Ватикана. Натисна рязко спирачките, колата изпищя пронизително и се закова на място на малкия паркинг до посолството. Тримата мъже влязоха през страничния вход и се отправиха веднага към приземието. Докато Райън държеше насочения пистолет, Шарп закопча на българина белезници и го настани върху дървен стол.

— Полковник Строков, трябва да отговаряш за убийството на Георги Марков — каза му Шарп. — От няколко години сме по следите ти.

Очите на Строков се разшириха като понички. Не само бентлито бе работило с бясна скорост, но и мозъкът на Шарп.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че разполагаме със снимки, на които се вижда как се измъкваш от летище „Хийтроу“ след убийството на нашия добър приятел на Уестминстърския мост. Скотланд Ярд те проследи, но ти успя да избягаш минути преди да получат заповедта за арест. Днес обаче нямаш късмет, защото ни падна в ръцете, а ще разбереш, че сме доста по-нецивилизовани от полицията, полковник. Уби човек на британска земя. Нейно величество кралицата не одобрява подобни деяния, полковник.

— Но…

— Защо въобще си правим труда да разговаряме с копелето, Том? — попита Райън, досещайки се какъв е планът. — Имаме заповед.

— Спокойно, Джак, спокойно. Няма къде да избяга, нали така?

— Искам да се обадя в посолството на страната си — настоя Строков с доста омаломощен глас, както се стори на Райън.

— А после ще поискаш и адвокат, предполагам — отвърна с усмивка Шарп. — В Лондон ще имаш на разположение адвокат, но сега не сме в Лондон.

— Не сме и от Скотланд Ярд — добави Джак, продължавайки в тона на Шарп. — Трябваше да приключим с него още пред църквата, Том.

Шарп поклати глава.

— Твърде много свидетели. По-добре да му помогнем да… изчезне, Джак. Георги ще ни разбере.

От физиономията на Строков пролича, че не беше свикнал някой да обсъжда собствената му съдба по начина, по който той често бе определял съдбите на други хора. Беше по-лесно да се прави на смелчага, когато оръжието е в неговите ръце.

— Нямаше да го убия, Том. Само щях да му прекърша гръбнака под кръста, за да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка като безпомощно бебе. Мислиш ли, че управниците му щяха да проявят милост към него?

Шарп се захили.

— Милост от Държавна сигурност? Моля те, Джак, не се излагай. Просто щяха да го настанят в болница, най-вероятно за душевно болни, и да му бършат задника веднъж или два пъти на ден, ако има късмет.

Райън забеляза, че Строков се ужаси. Никоя от службите за сигурност в Източния блок не проявяваше милост дори към най-преданите си служители. Строков бе наясно с това. Не, щом някой се издънеше, всичките му приятели се изпаряваха като сутрешна мъгла, а и българинът нямаше вид на човек, който има много приятели. Дори в собствената му служба най-вероятно бяха гледали на него като на бойно куче, от което има полза, но което не можеш да обичаш, а още по-малко да му имаш доверие, когато се върти край деца.

— Чака те полет, Джак. Ние двамата с Борис ще обсъдим бъдещето му — каза му Шарп. — Поздрави сър Базил от мен.

— Разбира се, Томи.

Райън излезе от стаята и пое дълбоко въздух. Отвън го чакаха Мик Кинг и останалите. Някой от официалната резиденция на Шарп му бе приготвил багажа, а пред посолството имаше минибус да ги отведе на летището. Там ги очакваше „Боинг“ 737 на британските авиолинии. Хванаха го точно навреме. Всички пътуваха с билети за първа класа. Райън се настани на седалката до Кинг.

— Какво ще правим с него? — попита Джак.

— Със Строков ли? Добър въпрос — отвърна Майк. — Сигурен ли си, че искаш да знаеш отговора?