Том Кланси
Червеният заек (31)

Глава 28
ЦЕНТРАЛНА АНГЛИЯ

Свещта гореше кротко, без да знае каква роля й е отредена в среднощната авантюра. Поглъщаше постепенно фитила и восъка, бавно се стопяваше и доближаваше застиналата повърхност на спирта. Много скоро щеше да изпълни предназначението си на подпалвач. Минаха всичко на всичко трийсет и четири минути, преди съдържанието на кутията да пламне. Онова, което последва, е известно на специалистите като умишлен палеж клас Б, причиняван от запалителна течност. Алкохолът се разгаряше с още по-голям ентусиазъм и от бензина — ето защо германците бяха използвали спирт, а не керосин за двигателите на своите ракети Фау-2 — и изведнъж пламъците запалиха картонената опаковка от мляко. Върху пода се изля около литър горящ спирт. Синкавата струя на огъня се плъзна по пода на стаята за секунди като живо същество, синкава ивица, следвана от нажежена до бяло маса, която се издигна нагоре към тавана на стаята, за да погълне наличния кислород. След миг се подпалиха двете легла, а пламъците обгърнаха положените върху тях човешки тела в гореща прегръдка.

Сградата, в която се помещаваше хотел „Астория“, беше стара, без детектори за дим и автоматична алармена система, която да предупреди за опасност от пожар. Така, необезпокоявани, пламъците обхванаха почти веднага боядисания в бяло таван, изпепелиха мазилката, след което атакуваха евтините мебели в стаята. Вътрешността й се превърна за нула време в крематориум за три човешки същества, които вече бяха мъртви и които огънят ръфаше като месояден звяр, какъвто той е бил в представите на древните египтяни. Само за пет минути нанесените поражения бяха вече непоправими и макар че огънят позамря след първоначалното лумване, все още продължаваше да тлее.

Регистраторът от фоайето имаше много повече задължения, отколкото страничен човек си представя. В два и половина всяка сутрин той поставяше върху тезгяха табелка с надпис „Моля, изчакайте, връщам се след няколко минути!“, качваше се с асансьора на най-горния етаж и обхождаше коридорите. На въпросния етаж той не откри нищо необичайно и така, докато стигна до третия.

Още докато слизаше по стълбите, долови миризмата на изгоряло. Това изостри сетивата му, но истинското безпокойство го обзе, след като се намери в коридора, сви наляво и забеляза струйките дим, които излизаха изпод стая триста и седма. Втурна се към вратата и хвана топката на бравата. Беше топла, но не дотам, че да пари, и тогава направи фаталната грешка.

Измъкна връзката с резервни ключове от джоба си и отключи. Без да провери с ръка дали дървеният плот е горещ, бутна вратата.

Огънят бе почти угаснал поради липсата на кислород, но стаята все още бе нажежена, а стените задържаха жарта не по-малко ефикасно от вътрешността на барбекю. С отварянето на вратата в стаята нахлу обемна струя свеж въздух с кислород и преди регистраторът да осъзнае ужаса на ситуацията, се получи явлението, известно като точка на избухването.

Това бе моментът, който предшества експлозия. Стаята избухна отново в пламъци, а новият приток на кислород нахлу с такава сила, че повали администратора на пода, а обратната струя откъм вътрешността на стаята го отблъсна към отсрещния край и спаси живота му. Попипа обгореното си лице с длани, след което застана на колене и се дотътри до ръчката на алармата върху стената до асансьорната шахта, оставяйки вратата на стая триста и седма да зее. Алармените звънци проехтяха из целия хотел и изпратиха също сигнал до пожарната, която се намираше на три километра оттук. Виейки от болка, той се втурна по стълбите, падайки от време на време, добра се до фоайето, където плисна чаша вода върху изгорялото си лице и набра телефонния номер на пожарната. През това време гостите на хотела тичаха надолу по стълбите. Част от онези, които бяха дошли откъм коридора на третия етаж, бяха пострадали и администраторът, макар и обгорен, грабна пожарогасителя и насочи към тях струята. Той обаче нямаше сили да се върне на мястото на пожара, за да пусне в действие противопожарния маркуч в малката стаичка на засегнатия етаж. А и това едва ли щеше да помогне.

Първата пожарна пристигна след по-малко от пет минути след получаването на сигнала. Едва ли има нужда да споменаваме, че пламъците се виждаха вече и отвън, тъй като прозорците на стаята се бяха изпотрошили от топлата струя вследствие на повторно лумналия огън. Огнеборците си проправяха път сред евакуиращите се гости на хотела. Минути по-късно първият маркуч вече обливаше с вода стаята. След пет минути пожарът бе потушен. Екипът се втурна в стаята сред облаците гъст дим и ужасяващата миризма и откриха онова, от което най-много се опасяваха — труповете на тричленно семейство.

Лейтенантът, който ръководеше първата пожарна команда, отзовала се на повикването, грабна мъртвото дете в ръце, спусна се бегом по стълбите и го изнесе на улицата, но веднага разбра, че е било напразно. Детето се беше опекло като парче месо във фурна. Изложеният навън труп само демонстрира ужасяващия ефект, който огънят оказва върху човешкото тяло. Не му оставаше нищо друго, освен да прошепне молитва за детето. Лейтенантът имаше брат свещеник и беше предан католик, макар да живееше в марксистка страна, и се помоли на Господ да се смили над душата на малкото невинно момиченце, без дори да подозира, че това вече се бе случило десет дни по-рано на седем хиляди километра от тук.

 

 

Зайците бяха изведени от града само за минути. Хъдсън караше внимателно в рамките на позволената скорост, за да не привлече вниманието на някое ченге, макар че по шосето нямаше почти никакво движение. Само от време на време минаваше по някой товарен камион с платнище, пренасящ кой знае какво кой знае къде. Райън седеше на мястото до шофьора, полуобърнат, за да наблюдава пътя отзад. Ирина Зайцева все още гледаше недоумяващо и тъй като нямаше ни най-малка представа какво се случва, дори не бе уплашена. Детето спеше като всички деца по това време на денонощието. Бащата полагаше усилия да запази хладнокръвие, но дори тъмнината не успяваше да прикрие страха, изписан на лицето му. Райън се опитваше да се постави на негово място, но така и не можа. Въображението му не стигаше, за да си представи как се става предател на собствената страна. Знаеше, че има такива, които за пари бяха готови да забият нож в гърба на Америка, но му беше невъзможно да разбере мотивите им. Вярно, през трийсетте и четирийсетте години са се намирали хора, които да смятат комунизма за водещата вълна в човешката история, но тези идеи отдавна бяха толкова мъртви, колкото и В. И. Ленин. Комунизмът беше умираща идеология освен в умовете на онези, които се нуждаеха от нея като източник на лична власт… Имаше вероятно и такива, които все още вярваха в нея, тъй като не се бяха сблъсквали в живота си с нищо друго или защото идеите бяха набити в главите им така яко по време на далечната им младост, че им вярваха всеотдайно, както пастор или свещеник вярва в Бога. Но трудовете от „Събраните съчинения“ на Ленин не бяха Свето писание за Райън и никога нямаше да бъдат. След колежа той положи клетва за вярност към Конституцията на Съединените щати и обеща „да вярва в нея и да я спазва“ в качеството си на младши лейтенант от морската пехота на САЩ и толкова.

— Колко време остава, Анди?

— Малко повече от час до Чурго при липса на трафик — отвърна Хъдсън.

И наистина трафикът не създаде никакви проблеми. За няколко минути напуснаха очертанията на унгарската столица и изведнъж светлините на къщите и на обществените сгради изгаснаха, сякаш някой натисна шалтера и спря електричеството в целия район. Асфалтираното шосе беше тясно, само с две ленти. Покрай него стърчаха само телеграфни стълбове и нямаше странични заграждения. „И смятат това за голяма търговска магистрала?“ — недоумяваше Райън. Беше същото като да се движат из централна Невада. През километър-два се мяркаше тук-таме светлината на някоя селска къща, чиито стопани бяха оставили по една крушка да свети, за да могат да намерят по-лесно пътя до тоалетните си на двора. Да не говорим за табелите по шосето, които бяха напълно безполезни. Нямаха нищо общо с ментовозелените знаци по магистралите у дома или дружелюбните сини надписи в Англия. Дори надписите им да бяха на марсиански, все тая. Иначе пътните знаци приличаха на европейските. Така например ограниченията на скоростта бяха изписани с черни цифри върху бели кръгове с червена ивица.

Хъдсън шофираше много добре, дръпвайки от време на време от пурата си, сякаш караше към „Ковънт Гардън“ в Лондон. Райън благодареше на Бога, че бе посетил тоалетната, преди да отидат в хотела, иначе като нищо щеше да се изпусне. Надяваше се изражението му да не го издава колко е изнервен и се опитваше да си внуши, че собственият му живот не е застрашен, само че животът на хората на задната седалка бе в опасност, а той носеше отговорност за тях. Нещо вътре в него, вероятно останало от неговия баща полицай, го караше да приема това като много отговорно задължение.

— Какво е цялото ви име? — попита Олег, нарушавайки неочаквано тишината.

— Райън, Джак Райън.

— От какъв произход е името Райън? — продължи да разпитва Заекът.

— Предците ми са били ирландци. Джон отговаря на руското Иван, доколкото ми е известно. Приятелите ми ме наричат Джак, както при вас Ваня.

— От ЦРУ ли сте?

— Да.

— Каква е работата ви в ЦРУ?

— Аналитик съм. Седя на бюро и пиша доклади.

— Аз също работя на бюро в Центъра.

— Вие сте служител от свръзките?

Той кимна.

— Да, точно това е работата ми в Центъра.

В този миг Зайцев се усети, че информацията, с която разполагаше, не бе подходяща за задната седалка на автомобила, и си замълча.

Райън го забеляза. Имаше какво да сподели, но не тук, а това бе правилно решение.

Пътуването продължаваше гладко. Хъдсън запали четири пури, а Райън — шест цигари, преди да наближат Чурго.

Очакванията на Райън за града бяха значително по-големи. Оказа се, че Чурго е просто едно по-широко място край шосето, където дори не се забелязваше бензиностанция, а когато я откриха, разбраха, че не работи през нощта. Хъдсън сви по черен път и след три минути се видяха очертанията на огромен товарен камион „Волно“ с платнище от черно зебло. Отзад до каросерията стояха двама мъже и пушеха. Хъдсън го заобиколи и паркира ягуара под някакво подобие на навес на десетина метра от камиона. Излезе от колата и махна на останалите да го последват.

Райън тръгна след британския шпионин към двамата мъже. Хъдсън се спря при по-възрастния и му подаде ръка.

— Здравей, Ищван. Извинявай, че те накарах да ни чакаш.

— Здравей, Анди. Как са приятелите ти?

— Това е господин Райън, а онези хора са семейство Съмърсет. Трябва да прекосим границата — обясни Хъдсън.

— Добре — съгласи се Ковач. — Това е Яни. Моят шофьор. Анди, можеш да седнеш отпред при нас. Останалите да се качат отзад. Ела — каза Ищван и тръгна напред.

Под каросерията имаше няколко железни стъпала. Райън се метна пръв и се наведе да поеме малкото момиченце — Светлана, припомни си той името, след което изчака родителите й да се качат. В отделението за багажа забеляза няколко метални контейнера. Ковач също се качи.

— Всички ли говорите английски? — попита той и получи в отговор кимване. — До границата има само пет километра. Ще се скриете в сандъците. И моля ви, не вдигайте шум. Много е важно. Разбрахте ли? Никакъв шум.

Той получи в отговор още няколко кимвания, след което чу, че единият мъж, който определено не беше англичанин, превеждаше на жена си. Мъжът прегърна детето. След като скри товара, Ковач скочи на земята и се върна при кабината.

— Пет хиляди марки, нали се разбрахме? — попита Ищван.

— Точно така — отвърна Хъдсън.

— Абе, трябваше да поискам повече, ама не съм алчен.

— Ти си добър другар — увери го Хъдсън и за миг му се прииска да има пистолет в колана си.

Огромното дизелово волво забръмча и след малко излезе на шосето. На почти плоското кормило седеше Яни.

Пътуваха кратко.

И слава Богу, помисли си Райън, превит в металния контейнер. Можеше само да предполага как се чувстват руснаците — като неродени деца в тъмна утроба с насочени към нея дула.

Райън не посмя дори да запали цигара да не би някой да долови миризмата сред изгорелите газове, които изпускаше камионът, макар че беше слабо вероятно.

— Е, Ищван — попита Хъдсън в кабината, — какъв е планът?

— Виж. Обикновено пътуваме нощем. По-драматично е, както се изразявате вие. Познавам граничарите от години. Капитан Ласло Будай е готин пич и с него се работи добре. Има жена и малка дъщеричка и винаги очаква за нея подарък. Приготвил съм нещо — обясни Ковач и му показа хартиен плик.

Граничният пункт беше добре осветен и те го забелязаха от три километра разстояние. А най-хубавото бе, че на шосето нямаше никакво движение. Яни шофираше спокойно и когато доближиха пункта, забави ход. Старшината им махна да спрат.

— Капитан Будай тук ли е? — попита Ковач. — Имам нещо за него.

Старшината се отправи към будката и след малко се върна с капитана.

— Ласло! Как я караш в тоя студ? — поздрави го Ковач на унгарски, след това скочи от камиона с книжния плик и ръка.

— Какво да ти кажа, Ищван, дълга и скучна нощ — отвърна капитанът.

— Как е малката Жока?

— Следващата седмица има рожден ден. Става на пет.

— Отлично — отвърна контрабандистът и му подаде плика. — Дай й това от мен.

Подаръкът беше чифт маратонки „Рийбок“ с метални катарами.

— Чудесно — каза капитан Будай, без да прикрива удоволствието си. Той взе хартиения плик, извади маратонките и ги разгледа на светло. Всяко момиченце по света обичаше хубави маратонки и Ласло умираше от кеф, че ще зарадва дъщеричката си. — Ти си истински приятел, Ищван. Е, какво пренасяш тая нощ?

— Нищо ценно. Ще товаря утре сутринта в Белград. Някакави поръчки?

— Жена ми ще се зарадва, ако й донесеш някаква касета за уокмена, който й подари миналия месец.

Най-хубавото с Будай бе, че не проявяваше никаква алчност. Поради това Ковач обичаше да минава граниницата, когато той е дежурен.

— Коя група?

— Мисля, че й викаше „Бий Джийс“. За мен някой филм, ако няма да те затрудня.

— Нещо конкретно. Например „Междузвездни войни“?

— Имам го, но може новия филм — „Империята отвръща на удара“.

— Готово — стиснаха си ръцете. — А малко западно кафе?

— Каква марка?

— Австрийско или американско? В Белград продават на едно място американско „Фолгърс“, има страшен вкус — увери го Ковач.

— Не съм го опитвал.

— Ще ти донеса. Няма нужда да плащаш.

— Ти си добро момче — каза Будай. — Приятен път. Минавайте.

И това беше всичко. Ковач се върна в камиона. Зарадва се, че не се наложи да се раздели с подаръка за сержант Михай Керекеш.

Хъдсън се изуми:

— Дори не ни провериха документите?

— Ласло просто съобщава името ми по телеграфа до Будапеща. Някои от хората там също получават от мен подкупи. Те са доста по-алчни от него, но разходите не са чак толкова големи. Карай, Яни — нареди той на шофьора, който запали двигателя на камиона и прекоси маркировката върху асфалта.

Така, без никакви затруднения, камионът напусна територията на Варшавския договор.

Отзад в каросерията Джак никога не бе изпитвал толкова приятно чувство при потеглянето на возило. Отново спряха след минутка, но тази граница беше различна.

След като навлязоха на югославска земя, Яни дори не спря двигателя, а само размени няколко думи с граничаря, който им махна да продължат навътре в полукомунистическата страна. Изминаха три километра и свиха по черен път. Волвото се раздруса няколко пъти и спря.

Райън се измъкна от сандъка и тъкмо се изправяше, когато платнището се отметна.

— Пристигнахме, Джак — каза Хъдсън.

— Къде се намираме?

— В Югославия, приятелю. Най-близкото селище е Леград. Тук се разделяме.

— Нима?

— Да. Ще ви поеме Вик Лукас. Той е тукашният ми колега. Вик? — Хъдсън му махна.

Мъжът, които се приближи, можеше спокойно да мине за близнак на Хъдсън, като се изключеше това, че имаше черна коса и че бе с няколко сантиметра по-висок. Той скочи в камиона и помогна на Зайците да се измъкнат от сандъците. Всичко стана много бързо. Райън подаде момиченцето, което за негово учудване продължаваше да спи, на майка му. Госпожа Зайка изглеждаше по-объркана и от преди.

Хъдсън ги поведе към паркирания наблизо пикап, в които имаше достатъчно места за всички.

— Сър Джон, Джак, всичко мина добре, благодаря за съдействието.

— За какво, Анди? Та аз дори не си помръднах пръста, мамка му. Но ти се справи невероятно добре — каза Райън, подавайки му ръка. — Надявам се да се видим в Лондон и да пийнем по една бира.

Пикапът беше модел „Форд“ с британска регистрация. Райън помогна на Зайците да се настанят и седна до шофьора отдясно.

— Господин Лукас, сега накъде?

— Към летището. Самолетът ни чака — отвърна главният агент в Белград.

— Наистина? Специален полет?

— Не, чартърен самолет, който има известни „технически проблеми“ в момента. Докато стигнем, ще бъдат отстранени.

— Невероятно — отвърна Райън.

Все пак беше за предпочитане пред счупен самолет. След това осъзна, че го очаква още едно неприятно преживяване. Неприязънта му към летенето го връхлетя отново, а на всичкото отгоре се намираше в полусвободна страна.

— Тръгваме — каза Лукас, запали мотора и натисна газта.

Какъвто и да беше като шпионин, Вик Лукас без съмнение се мислеше за по-сръчния брат на Стърлинг Мос^[1]. Пикапът се понесе шеметно по пътя сред пълен мрак.

— Как мина нощта, Джак?

— Беше изпълнена с преживявания — отвърна Райън и провери дали коланът е закопчан добре.

Югославската провинция беше по-добре осветена, пътищата бяха далеч по-добре поддържани или поне така му се стори, докато пътуваха с близо сто километра в час — прекалено висока скорост за непознат път. Роби Джексън караше по този начин, но Роби беше пилот на изтребител и поради това никой не можеше да се мери с него, когато държеше кормилото на каквото и да било превозно средство. Явно тоя тип Вик Лукас мислеше същото за себе си, докато въртеше волана. Отзад Олег все още изглеждаше напрегнат, а Ирина продължаваше да прави опити да разбере какво става, докато малката им дъщеричка спеше като невинно ангелче. Райън палеше цигара от цигара. Донякъде това го успокояваше, но ако Кети го видеше, щеше да си плати скъпо. Макар че тя трябваше да прояви разбиране, така поне си мислеше Джак, наблюдавайки отминаващите телеграфни стълбове. В крайна сметка той изпълняваше дълга си към Чичо Сам.

В тоя миг Райън забеляза полицейска кола встрани от пътя. Полицаите пиеха кафе, опитвайки се да не проспят дежурството си.

— Не се бой — успокои го Лукас. — Регистрационните табели са с дипломатически номер. Аз съм съветник в посолството на Нейно кралско величество. А вие сте мои гости.

— Щом казваш. Колко остава?

— Половин час приблизително. Досега поне движението не ни създава проблеми. Слава Богу, че няма много тежкотоварни камиони. Понякога това шосе е много натоварено, дори в нощните часове. Това момче Ковач ни сътрудничи от години. С него се работи екстра. Често пренася тук унгарски видеокасетофони. Знаеш ли, много са прилични, при това безумно евтини, тъй като и работната ръка в Унгария е евтина. Не могат да ги продават на Запад, защото японците ще поискат да си платят за патента. Както виждаш обаче, тук не страдат от подобни скрупули — каза Лукас и взе поредния завой на висока скорост.

— Исусе, не мога да си представя колко бързо караш на дневна светлина.

— Не много по-бързо от сега. Видимостта, както забелязваш, е добра, но самата кола ме бави. Американски модел. Прекалено лека е да рискувам.

— Защо не си купиш корвет? Един мой приятел има.

— Не е лоша кола, но е направена от пластмаса — Лукас поклати глава и запали пура, без съмнение кубинска, тъй като британците си падаха по такива глезотии.

След половин час Лукас обяви:

— Пристигнахме. Точно навреме.

Всички летища по света си приличат като две капки вода. Сякаш ги проектираше един и същ архитект. Единствената разлика беше в надписите върху табелите на тоалетните. В Англия също ги наричаха тоалетни, което на Райън му се струваше доста грубовато, като се имаше предвид колко са префърцунени. Очакваше го още една изненада. Вместо да минат през терминала, Лукас се отправи направо към пистата за излитане.

— Трябва да уредя нещо с шефа на летището — обясни той. — Много обича малцовото уиски.

Лукас спря рязко на отделената с жълта маркировка странична пътека за автомобили точно срещу малкия туристически самолет.

— Пристигнахме — обяви британският шпионин.

Слязоха от колата. Този път госпожа Зайка носеше на ръце малкото Зайче. Лукас ги поведе към външната стълба, качиха се по нея и влязоха в самолета.

Пилотът с безизразно лице и с по четири нашивки на пагоните ги посрещна на вратата.

— Вие трябва да сте господин Лукас? — попита той.

— Точно така, капитан Роджърс. А това са пътниците.

Той посочи към Райън и заешкото семейство.

— Отлично. — Капитан Роджърс се обърна към главния стюард. — Можете да ги настаните.

Вторият по старшинство стюард ги придружи до четирите места в първа класа, където Райън с огромно удоволствие седна на Б-1 и си закопча колана точно зад първата седалка до кабината. Видя група от трийсетина пътници, които започнаха да се качват на самолета, след като бяха правили слънчеви бани на далматинското крайбрежие, което напоследък беше станало любимо място за почивка на представителите на работническата класа от Великобритания. Изглеждаха доста изнервени заради тричасовия престой на самолета, който трябваше да ги върне в Манчестър. След това всичко се нареди много бързо. Двата двигателя на самолета ВАС-111 — британския аналог на „Дъглас“ DC-9 — забучаха и машината даде на заден ход, преди да се отправи по пистата за излитане.

— Сега какво следва? — попита Олег с почти спокоен глас.

— Летим за Англия — отговори Райън. — След два часа сме там.

— Толкова лесно?

— Смятате, че е било лесно? — попита Райън, без да скрие недоверието си.

В този миг се включи интеркомът.

— Дами и господа, говори капитан Роджърс. Имам удоволствието да ви уведомя, че техническият проблем е отстранен. Благодарим ви за проявеното търпение. След като излетим, ще ви бъдат сервирани безплатно питиета. — Това предизвика радостни възгласи откъм опашката. — А сега, ако обичате, изслушайте инструкциите за безопасност, които ще ви дадат нашите стюарди.

„Закопчайте коланите на седалките, тъпаци, а на най-глупавите, ако не са забелязали, ще напомним, че имат същите в автомобилите си.“ След още три минути самолетът на авиокомпанията „Бритиш Мидландс“ полетя.

Както им обещаха, след като набраха необходимата височина, светещият надпис „Пушенето забранено!“ изгасна и пристигна количката с напитките. Руснакът поиска водка и получи три малки бутилчици „Финландска“. Райън предпочете чаша вино. Едва ли щеше да заспи по време на полета, но се надяваше да не се притеснява както обикновено. Напускаше комунистическия свят със скорост петстотин мили в час. По-добър начин вероятно нямаше.

Олег Иванович пиеше водката, сякаш беше вода. Жена му, която седеше на място В-1, правеше същото. Райън се почувства като истински ценител на изкуството, отпивайки на малки глътки френското си вино.

 

 

— Телеграма от Базил — съобщи Бостък по телефона. — Заекът е във въздуха. След деветдесет минути ще е в Манчестър.

— Слава Богу — въздъхна Мур с облекчение, както правеше винаги когато някоя тайна операция минеше по план.

Много добре стана, че я изпълниха в отсъствието на Боб Ритър, който беше способен, но не и незаменим.

— След три дни ще можем да го разпитваме — каза Бостък. — В красива къща в околностите на Уинчестър.

— Да, ще разберем дали ще му хареса в страната на конете.

В къщата имаше роял „Стайнуей“ за госпожа Зайка и зелена морава за детето да тича наоколо.

 

 

Алън Кингшот тъкмо паркираше пред летището на Манчестър. Придружаваха го двама негови подчинени. Щяха да откарат пристигащите бегълци с огромен черен даймлер до Съмърсет на другата сутрин. Надяваше се да не им дойде прекалено много пътуването. Пътят до там беше около два часа с кола. Засега щяха да ги настанят в приятна къща на няколко минути от летището. Трябваше да си отпочинат, тъй като към края на седмицата им предстоеше още пътуване. Замисли се. Дали се чувстваха кофти? Въпросът го подтикна към размисъл, докато чакаше на един от баровете на летището.

 

 

Райън се почувства подут. Вероятно алкохолът бе влязъл във взаимодействие с възбудата и той трябваше да посети тоалетната. Стана му по-добре, когато се върна и се закопча на седалката. Почти никога не махаше колана. Сервираха им сандвичи. Бяха английски с неестествения вкус на бурен, известен с името кресон. Умираше за бифтек от говедо, хранено с царевица. Но британците въобще не разбираха от хубава храна. Те ядяха консервирани буламачи, които на повечето американци им приличаха на кучешка храна. Всъщност не беше изключено англичаните да хранят по-добре кучетата си, като се имаше предвид колко са откачени по домашните си любимци. Светлините на земята подсказваха, че летят над Западна Европа. Източната част от континента не бе осветена по този начин, както се убеди Райън от пътуването си на юг от Будапеща.

 

 

Но Зайцев не беше сигурен. Ами ако беше номер, за да го разобличат? Ако Второ главно управление бе устроило този маскарад?

— Райън?

Джак се обърна:

— Да?

— Какво ще правим в Англия?

— Не знам какъв е планът, след като пристигнем в Манчестър — отвърна Райън.

— Ти си от ЦРУ, така ли? — попита за n-ти път Заекът.

— Да — кимна Джак.

— Как може да съм сигурен?

— Ами… — Райън си извади портфейла. — Ето шофьорската ми книжка, кредитни карти, малко пари в брой. Паспортът ми, разбира се, е фалшив. Аз съм американец, но ми извадиха британски паспорт. Да не би да се притесняваш, че е нагласено? — осъзна изведнъж Райън.

— Откъде да съм сигурен, че не е?

— Приятелю, след по-малко от час ще се увериш, че не е. Ето — той отново отвори портфейла си, — това са жена ми, дъщеря ми и малкото ни синче. Адресът ми у дома, в Америка, е на шофьорската ми книжка — Перегрийн Клиф 5000, окръг Ан Аръндел, Мериленд. Това се намира точно до Чесапийк Бей. От там до централата на ЦРУ в Ленгли е един час с кола. Жена ми е очен хирург и болница „Джон Хопкинс“ в Балтимор. Световноизвестна е. Не може да не си чувал за нея.

Зайцев поклати глава.

— Е, преди няколко години трима доктори от „Хопкинс“ оперираха очите на Михаил Суслов. Разбрах, че Тия дни е починал. Мястото му ще заеме по всяка вероятност Михаил Евгениевич Александров. Знаем някои неща за него, но не достатъчно. Всъщност не знаем достатъчно и за Юрий Владимирович.

— Какво по-точно?

— Женен ли е? Никога не сме виждали снимка на жена му, ако въобще има.

— Разбира се, че е женен. Всеки го знае. Жена му се казва Татяна, много елегантна. Според Ирина имала благородно потекло. Но нямат деца — разказа Олег.

„Ето, че получихме сведение номер едно от Заека“ — помисли си Райън.

— Как е възможно да не знаете това? — зачуди се Зайцев.

— Олег Иванович, има много неща, които не знаем за Съветския съюз — призна Джак. — Някои са важни, други не толкова.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Изведнъж нещо зачовърка паметта на Зайцев.

— Казвате, че името ви е Райън?

— Да, точно така.

— Баща ви е полицай?

— Как разбрахте? — учуди се Райън.

— Имаме вашето досие. От резидентурата във Вашингтон. Семейството ви беше нападнато от някакви бандити, нали?

— Правилно. „КГБ се интересува от мен, виж ти“ — каза си Джак. — Терористи, опитаха се да ме убият, а също и семейството ми. В нощта на нападението се роди синът ми.

— И вие постъпихте в ЦРУ след това?

— Да, официално. Бях работил преди това за Управлението няколко години. — Любопитството му съвсем се изостри. — И какво пише в досието ми?

— Пише, че сте глупав богаташ, бивш морски пехотинец, а жена ви е богата кучка и че сте се оженили за нея заради парите й. За да забогатеете още повече.

„Значи дори КГБ е в плен на собствените си политически предразсъдъци — каза си Джак. — Любопитно.“

— Не съм беден — уведоми Джак Заека. — И се ожених по любов, не за пари. Само глупаците го правят.

— Колко от капиталистите са глупаци?

Райън се засмя.

— Много повече, отколкото си мислите. В Америка не е нужно да сте много умен, за да станете богат. — В Ню Йорк и във Вашингтон беше пълно с богати идиоти, но Райън осъзна, че на Заека ще му е необходимо малко време, за да го разбере. — Кой е направил досието ми?

— Кореспондентът на „Известия“ е агент на КГБ. Изпрати го миналото лято.

— А вие откъде сте запознат?

— Съобщенията му минават през бюрото ми, а аз ги препращам в Института за САЩ и Канада, който е поделение на КГБ. Знаете ли това?

— Да — потвърди Джак. — Това ни е известно.

В този момент ушите му забучаха. Самолетът се снижаваше. Райън обърна остатъка от бяло вино в чашата и се самоуспокои, че ще трае само няколко минути. От операцията БЕАТРИКС разбра нещо много важно — че работата на терен не беше за него.

Табелата с надписа „Пушенето забранено!“ светна отново. Райън нагласи седалката в максимално изправено положение. Тогава се появиха и светлините на Манчестър — фаровете на автомобилите и лампите по оградата на летището. След още няколко секунди… колелата докоснаха земята на добрата стара Англия. Не беше същото като в Америка, но засега вършеше работа.

Олег опря лицето си на прозореца, вглеждайки се в надписите на самолетите. Имаше прекалено много самолети като за съветска военновъздушна база и явно не беше маскировка. Видимо се поуспокои.

— Добре дошли в Манчестър — обяви пилотът по интеркома. — Часът е три и четирийсет, температурата на въздуха е петдесет и четири градуса по Фаренхайт. Благодарим ви още веднъж за проявеното търпение. Надявам се да ви видим скоро пак като пасажери на „Бритиш Мидландс Еъруейс“.

„Да, бе — помисли се Райън. — Мечтай си.“

Райън изчака на мястото си, докато самолетът спре в района на пристигащите пътници от международните полети. Стълбата на колела се доближи до вратата на самолета, а главният стюард я отвори. Райън и заешкото семейство слязоха първи по стъпалата, откъдето ги отклониха към чакаща наблизо лека кола, вместо да се качат на автобуса с останалите пътници.

Алън Кингшот ги посрещна и подаде ръка.

— Как мина, Джак?

— Като посещение в света на Дисни — отвърна Райън, без следа от ирония в гласа.

— Добре. Сега да ви откараме на някое удобно място.

— Ще ми дойде екстра, приятел. Колко е часът? Четири без петнайсет ли?

Райън още не бе върнал стрелките на часовника си. Великобритания беше един час назад от останалата част на Европа.

— Точно толкова — потвърди оперативният агент.

— По дяволите — реагира Джак.

Беше твърде късно, за да се обади у дома и да предупреди Кети, че се е прибрал. А и това не беше съвсем вярно. Предстоеше първо да играе ролята на представител на ЦРУ на първото интервю със Заека. Вероятно сър Базил се беше спрял на него, тъй като не е достатъчно опитен и следователно нямаше да е ефективен. Но да си гледат работата, той щеше да им даде да разберат кой е глупакът, каза си Райън. Но първо трябваше да поспи. Стресът беше по-уморителен и от бягането. Натоварваше в по-голяма степен сърцето.

 

 

През това време в Будапеща трите трупа бяха откарани в градската морга — място, което беше еднакво потискащо и зад желязната завеса, и пред нея. След като удостовериха, че Зайцев е руски гражданин, позвъниха в съветското посолство, където почти веднага разбраха, че въпросният мъж е служител на КГБ. Това предизвика вниманието на резидентурата от другата страна на улицата, срещу хотела, където той бе загинал. Последваха още телефонни обаждания.

Преди пет сутринта професор Золтан Биро бе събуден от унгарската държавна сигурност. Биро беше патолог в медицинското училище „Игнац Земелвайс“. Наречено на името на един от бащите на ембрионалната теория, то привличаше и студенти от Западна Германия. Та професорът получи заповед от вътрешното министерство да направи аутопсия в присъствието на лекаря от съветското посолство.

Първо се захвана с тялото на мъжа. Преди това взеха проби на кръвта от трите трупа и ги отнесоха за анализ в лабораторията.

— Това е овъгленото тяло на мъж, приблизително на трийсет и пет години, ръст около сто седемдесет и пет сантиметра, тегло седемдесет и шест килограма. Цветът на косата не може да се установи, тъй като е изгоряла изцяло при пожара. Първоначалните заключения са, че смъртта е настъпила вследствие на пожар, най-вероятно задушаване с въглероден окис, тъй като по тялото липсват признаци за насилствена смърт.

После започна дисекцията с класически разрез под формата на буквата игрек, за да направи оглед на вътрешните органи.

Преглеждаше сърцето, когато донесоха лабораторните анализи.

— Професор Биро, въглеродният окис и в пробите от трите трупа са далеч над нормата за летален изход — каза гласът по високоговорителя, след което съобщи данните.

Биро погледна руския си колега.

— Искаш ли да направим още нещо? Мога да извърша цялостна аутопсия, но причината за смъртта е повече от ясна. Мъжът няма огнестрелна рана. Ще направим пълен анализ на химията на кръвта, разбира се, но е слабо вероятно да са били отровени. Умрели са при пожара. Ще ви изпратя подробен доклад с лабораторните изследвания по-късно следобед.

Биро изпусна дълбока въздишка.

— Ужасна смърт — заключи той.

— Какво красиво момиченце — забеляза руският интернист.

Портфейлът на Зайцев беше оцелял незнайно как при пожара и в него намериха семейна снимка.

— Смъртта не проявява никога сантименталност, приятелю — каза му Биро.

Като патолог той беше наясно с това.

— Благодаря, другарю професор — каза руснакът и си тръгна, обмисляйки официалния си доклад до Москва.