Том Кланси
Червеният заек (19)

Глава 16
КОЖЕНА ШАПКА ЗА ЗИМАТА

— Какво направиха? — попита Джак.

— Прекъснаха операцията по средата и отидоха да обядват в кръчмата, а на всичкото отгоре пиха бира! — отвърна Кети.

— Е, и аз направих същото.

— Но ти не си бил в операционната!

— Какво би станало, ако си позволиш нещо подобно у дома?

— О, нищо особено — каза Кети. — Вероятно ще си изгубя разрешителното за практикуване, а преди това Берни ще ми отреже шибаните ръце със сатъра.

Думите й привлякоха вниманието на Джак. Кети по принцип не обичаше да говори грубости.

— А ядохте ли боклуци?

— Поръчах си сандвич с бекон, марули, дом-ОО-ти и чипс — по-точно пържени картофки като за тъпи колонисти като нас. Аз пих кока-кола.

— Радвам се да го чуя, докторке — каза Райън и се доближи до Кети да я целуне, а тя, изглежда, се нуждаеше от това.

— Не бях виждала такова чудо — продължи тя. — Е, може в Бъмфък, Монтана, да правят подобни безумия, но не и в истинска болница.

— Кети, успокой се. Говориш като хамалин.

— Или като цапнат в устата бивш морски пехотинец. — Тя най-после успя да се усмихне. — Джак, през цялото време си мълчах. Не знаех какво да кажа. Практически тези двама очни касапи са по-старши от мен, но ако у нас само се опитат да направят подобна простотия, с тях е свършено. Няма да им поверят и куче.

— Пациентът добре ли е?

— Да. Замразената проба се върна студена като лед. Туморът беше доброкачествен, изрязахме го целия и закърпихме пациента. Ще се възстанови до четири-пет дни. Вече няма да вижда двойно, край на главоболието, но тия двама нещастници оперираха с алкохол в кръвта!

— Щом няма трупове, няма и престъпление.

— Не е така, Джак, абсолютно нередно е.

— Тогава защо не ги изпортиш на Бърд?

— Би трябвало. Наистина би трябвало.

— И какво ще последва?

Тя отново се разгорещи.

— Откъде да знам!

— Не е толкова просто да лишиш някого от хляба му, освен това ще те обвинят, че правиш сплетни — предупреди я Джак.

— Джак, в „Хопкинс“ щях да реагирам още на момента и щяха скъпо да си платят. Но тук съм гост.

— И привичките са различни.

— Не много по-различни, Джак, постъпката им е напълно непрофесионална. За пациента е потенциално опасно, а това е граница, която никога не трябва да преминаваш. В „Хопкинс“, ако ти предстои операция, нямаш право дори на чаша вино предната вечер. Там здравето на пациента е над всичко. Естествено, ако се прибираш вкъщи след парти и срещнеш по пътя ранен човек и наоколо няма друг лекар, правиш каквото можеш и го откарваш в болница, като уведомяваш персонала, че си изпил една-две чашки, преди да се натъкнеш на този спешен случай. Вярно е, че по време на стажа те обучават да работиш при всякакви условия, по всяко време, за да си в състояние да взимаш решения и когато не си във форма, но до теб винаги има някой, готов да реагира, ако се издъниш. Нали разбираш? Имах такъв случай по време на стажа в педиатрията. Изкарах си акъла, когато детето спря да диша. Но до мен имаше опитна сестра, която със светкавична бързина доведе главния лекар и оправихме нещата без никакви последици за хлапето, слава Богу. Само че, Джак, никой лекар не си създава умишлено трудни ситуации. Той трябва да се справя с тях, когато се случат, а не доброволно да ги предизвиква, нали така?

— Добре, Кети, какво смяташ да правиш?

— Не знам. Ако си бях у дома, веднага щях да отида при Берни, но не съм у дома…

— И искаш моя съвет?

Сините й очи се вторачиха в съпруга й.

— Точно така. Ти какво смяташ?

Джак знаеше, че каквото и да мисли, няма значение. Тя сама трябваше да вземе решение.

— Ако не предприемеш нищо, как ще се чувстваш?

— Ужасно. Джак, станах свидетел на нещо, което…

— Кети. — Той я прегърна. — Нямаш нужда от моя съвет. Направи онова, което смяташ за добре. Иначе няма да спре да те човърка. Ти никога не си се колебала да постъпиш по най-правилния начин независимо от последиците.

— И те казаха същото. Но не се чувствам удобно…

— Разбирам те, маце. И към мен често в службата се обръщат със „сър Джон“. Носиш си титлата. Не го приемаш като обида.

— Тук наричат хирурзите мистър Джоунс или мисис Джоунс, а не доктор Джоунс. Що за глупост?

— Обичай. Води началото си от Кралския флот през осемнайсети век. Корабният лекар е бил обикновено с чин младши лейтенант, на борда обаче са използвали „мистър“. По някакъв начин е било пренесено и в цивилния живот.

— Откъде знаеш това? — попита Кети.

— Кети, ти си доктор по медицина, а аз — доктор по история, забрави ли? Знам много неща, включително как да залепя лейкопласт на рана. Но познанията ми по медицина се свеждат до това — е, учиха ни на това-онова в курсантската школа, — но не мисля, че мога да извадя куршум от рана. Ще оставя на теб да го направиш.

— Миналата зима вече те кърпих — припомни му тя.

— А благодарих ли ти за това? — попита той и я целуна. — Благодаря ти, скъпа.

— Трябва да поговоря с професор Бърд.

— Скъпа, когато се двоумиш, направи онова, което смяташ за правилно. Затова притежаваме съвест, да ни напомня кое е правилно.

— Ще ме намразят за това.

— Е, и? Кети, ти трябва да се харесваш. Не някой друг. Е, и аз, разбира се — добави Джак.

— А ти харесваш ли ме?

Джак се усмихна дяволито.

— Лейди Райън, обожавам земята под краката ти.

Най-после тя се успокои.

— Благодаря ти, сър Джон.

— Ще се кача горе да се преоблека — спря се на стълбата. — Трябва ли да нося сабята си за вечеря?

— Не, само смокинга — тя най-после се засмя. — Какво става в службата?

— Откриваме нещата, които не знаем.

— Имаш предвид, че откривате нови неща?

— Не, имам предвид, че осъзнаваме какво от нещата, които не знаем, трябва да научим.

— Не се притеснявай. Същото е и в моята професия.

И Джак осъзна по какво си приличаха двете професии — ако човек допуснеше грешка, можеше да причини смъртта на други хора, а това не беше никак забавно.

Върна се в кухнята. Кети хранеше малкия Джак. Сали гледаше телевизия — усмирителя за малчугани. Този път беше някакво местно предаване, а не касетата с „Койотът беглец“. Вечерята беше на печката. Защо една асистентка по офталмология настояваше да приготвя сама вечерята като съпруга на шофьор, бе загадка за него, но той не възразяваше — биваше я за това. Дали не беше взимала уроци по готварство в „Бенингтън“? Седна на кухненския стол и си наля чаша бяло вино.

— Предполагам, че професорът няма нищо против.

— За утре нямаш операция, нали?

— Нищо насрочено, лейди Райън.

— Тогава може.

Тя вдигна малкия приятел на раменете си, за да се уригне, което той направи с огромен кеф.

— Страшен си, младши. Татко ти е впечатлен.

— Точно така. — Тя избърса устичката му с кранчето на лигавника. — Браво, още веднъж?

Джон Патрик Райън-младши не възрази на предложението.

— Какви са нещата, които не знаете? Още се чудите дали онзи тип има жена? — попита Кети, поуспокоена вече.

— Все още нямам информация по този въпрос — потвърди той. — Както казва моят приятел Саймън, руснаците са чудаци.

— И британците са такива — отбеляза Кети.

— Мили Боже, оженил съм се за Кери Нейшън^[1]. — Джак отпи глътка вино. Беше „Пино Греджо“, много добро италианско бяло вино, което се предлагаше в тукашните магазини.

— Само когато отварям някого с ножа.

Тя обичаше да говори така, тъй като съпругът й винаги го побиваха тръпки.

Вдигна чашата си.

— Искаш ли малко?

— След като свърша, сигурно ще пийна. — Замисли се за миг. — Не можеш да споделиш нищо с мен, така ли?

— Съжалявам, маце. Такива са правилата.

— И ти никога не ги нарушаваш?

— Лош навик.

— Ами ако някой руснак пожелае да работи за нас?

— Това е друго. Тогава той работи за Силите на истината и красотата. Ние — подчерта Райън — сме Добрите.

— А те какво смятат?

— Те смятат себе си за Добрите. Но същото мислеше и един тип на име Адолф — напомни й той. — А той нямаше да хареса Берни особено.

— Но той отдавна е умрял.

— Не всички, които мислят като него, скъпа. Повярвай ми.

— Ти се тревожиш за нещо, Джак. Усещам го. Не можеш ли да споделиш, а?

— Наистина е така, но не мога да споделя с теб.

— Добре — кимна тя.

Разузнавателната информация интересуваше Кети само дотолкова, доколкото искаше да знае какво става по света. Но като лекар тя се стремеше да разбере много неща, като например как може да се лекува ракът, макар и с неохота обаче се беше примирила с мисълта, че е невъзможно. Медицината освен това не предполагаше секретност. Когато някой откриеше нещо полезно за пациентите, го публикуваше в любимото си медицинско списание, така че целият свят да научи. Със сигурност ЦРУ не постъпваше често по този начин, което донякъде я дразнеше. Опита се да зададе въпроса по друг начин.

— Добре де, ако откриете нещо важно, какво става след това?

— Докладваме на началството. Тук информират веднага сър Базил, а аз се обаждам на адмирал Гриър. Обикновено по безопасния телефон.

— Като онзи горе?

— Точно така. Понякога изпращаме съобщението по безопасен факс, а когато е много спешно, заминава с дипломатически куриер, особено ако не можем да разчитаме на системите за кодиране.

— Колко често се случва?

— Откакто съм тук, не се е случвало, но не аз взимам решенията за това. Дипломатическата поща пътува осем или девет часа. Значително по-бързо, отколкото навремето.

— Мислех, че онази телефонна джаджа горе е напълно безопасна.

— Е, някои от нещата, които ти правиш, също са почти перфектни, но все пак полагаш и допълнителни грижи, нали така? При нас е същото.

— А каква е целта? Имам предвид чисто теоретично. — Засмя се на собствената си находчивост.

— Маце, бива те да задаваш въпроси. Да приемем, че сме узнали нещо за техния ядрен арсенал от агент, който е много вътре в нещата, нещо от изключителна важност. Ако го излъчим по ефир, може да издадем агента на опозицията. Затова го пращаме по пощата. Най-важното в тази игра е да опазиш източниците.

— Защото, ако те идентифицират агента…

— Мъртъв е. При това ще умре по доста неприятен начин. Твърди се, че веднъж хвърлили един тип в пещта жив и го заснели на филм за назидание на другите, както би казал Волтер.

— Никой не върши вече подобни неща! — възрази Кети.

— В Ленгли работи един тип, който твърди, че е гледал филма. Името на нещастното копеле било Попов, офицер от ГРУ, който работел за нас. Шефовете му не останали никак доволни.

— Сериозно ли говориш? — продължи да настоява Кети.

— Като сърдечен удар. Предполага се, че са излъчвали филма в Академията на ГРУ като предупреждение да не преминават границата. Не бих казал, че е най-добрият педагогически метод, но както вече ти споменах, познавам тип, който е гледал филма. Както и да е. Това е една от причините да пазим източниците си.

— Трудно е за вярване.

— Наистина ли? Имаш предвид толкова трудно, като да повярваш, че един хирург ще прекъсне операция, за да отиде да обядва и да пие бира?

— Да… точно така.

— Живеем в несъвършен свят, маце.

Той се задоволи само с тези думи. Кети разполагаше с цял уикенд да обмисли всичко, а той щеше да поработи върху книгата за Холси.

 

 

В Москва усилено жестикулираха.

„Кога ще съобщиш в Лен[гли]?“ — попита тя.

„Не знам още“ — отвърна той.

„С куриер — предложи тя. — Може да стане опасно.“

Ед кимна одобрително.

„Ри[тър] ще се развълнува.“

„Няма начин — съгласи се тя. — Искаш ли да уредя срещата?“

„Твоят руски е много добър“ — прие той.

Този път тя кимна. Говореше великолепен литературен руски, който можеше да се чуе само сред най-образованите тук, и Ед беше наясно с това. Средният съветски гражданин не би повярвал, че чужденец може да знае езика му така добре. Когато беше на улицата или разговаряше с продавач, тя никога не издаваше това умение, а по-скоро използваше тромави фрази. Обратното би направило впечатление, което щеше да навреди на прикритието й, дори повече от русата й коса и американските маниери.

„Кога?“ — беше следващият й въпрос.

„Иван казва ут[ре]. Ще се справиш ли?“

Тя се потупа по бедрата и му хвърли закачлива усмивка, което трябваше да се разбере като залагам си задника.

Фоли обичаше жена си всеотдайно, което отчасти се дължеше на уважението към страстта й към играта, в която участваха и двамата. По-готина жена не можеше да се намери дори на кастинг в киноцентъра „Парамаунт“. Довечера ще се любят. Правилото в бокса беше никакъв секс в нощта преди битката, но при Мери Пат важеше обратното правило, а ако микрофоните в стените забележеха това, майната им, помисли си главният агент, усмихвайки се закачливо на свой ред.

 

 

— Кога тръгваш, Боб? — попита Гриър заместник-директора на операциите.

— В неделя. Летя до Токио, а оттам — за Сеул.

— Добре че заминаваш ти. Мразя дългите полети — каза заместник-директорът на разузнаването.

— Какво толкова, опитваш се да спиш през повечето време — Ритър беше цар в тия работи. Щеше да участва в конференция за Северна Корея и китайците, които безпокояха и него, и южнокорейците. — Пък и нищо не се случва в моята дирекция в момента.

— Хитро от твоя страна да се чупиш точно сега, когато президентът ще ми съдере задника заради папата — каза му Мур.

— Съжалявам за това, Артър — отвърна Ритър с иронична усмивка. — В мое отсъствие нещата ще движи Майк Бостък, бивш оперативен агент и специалист по Съветите и Централна Европа.

И двамата познаваха и харесваха Бостък, той си падаше малко каубой и на Капитолия му нямаха доверие, което всички смятаха за много жалко. Каубоите ставаха за някои неща — като Мери Пат Фоли например.

— Още не знаем нищо за заседанието на Политбюро, така ли?

— Не, Артър. Може да са обсъждали обикновени теми. Както знаеш, те невинаги се събират, за да подготвят следващата ядрена война.

— Ами — изкиска се Гриър. — Те смятат, че правят тъкмо това. Господи как ги друса параноята тия копелета.

— Още ли обмисляш твоята операция „ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА“, Робърт?

— Нищо конкретно засега. Хората, с които споделих… Мамка им, Артър, казваш им да излязат извън клишетата, а те създават нови клишета.

— Не разполагаме с кой знае колко предприемчиви типове тук. Правителствено учреждение. Писарушки. Винаги са против съзидателното мислене. А в това се състои нашата работа — подчерта съдия Мур. — Как можем да ги променим?

— Малцина от хората ни имат мозък в главите си. По дяволите, аз имам един в моя екип — той дори не знае какво е клише.

— Райън ли? — попита Ритър.

— Да, той е един от тях — потвърди Джим Гриър.

— Той не е един от нас — веднага възрази заместник-директорът по операциите.

— Боб, не може да искаш и двете неща едновременно — зачука го заместник-директорът на разузнаването. — Или предпочиташ хората, които мислят като бюрократи, или ония с нестандартно мислене. Райън познава правилата. Служил е в морската пехота и знае какво е да се подчиняваш на заповеди. Освен това много скоро ще е най-добрият ми аналитик — Гриър замълча за миг. — Той е най-способният млад служител, когото съм срещал през последните години. И не разбирам, Робърт, защо му имаш зъб.

— Базил го харесва — намеси се Мур в разговора, — а Базил обикновено не се лъже.

— Следващия път, когато се видя с Джак, ще го осведомя за „ЧЕРВЕНАТА МАСКА“.

— Наистина ли? — попита Мур. — Това е нещо извън задълженията му.

— Артър, той разбира икономиката най-добре от всички тук. Не го назначих в икономическата секция само защото е прекалено умен да го ограничавам. Боб, ако искаш да подкопаеш Съветския съюз без война, единственият начин е да ги подкопаеш икономически. Райън натрупа купища пари, тъй като е много печен в тия работи. Казвам ти, той може да отдели плявата от зърното. Нищо чудно да измисли и начин как да изгори цяла нива с пшеница. Както и да е, с какво може да ти навреди? Твоят проект е изцяло теоретичен, нали така?

— Е? — обърна се шефът на ЦРУ към Ритър.

В края на краищата Гриър беше прав.

— Добре, де, както кажете, по дяволите — предаде се заместник-директорът на операциите. — Само да не се раздрънка пред „Вашингтон Поуст“. Не бива тая идея да се разгласява. Конгресът и печатът ще паднат.

— Джак да се раздрънка пред пресата? — попита Гриър. — Абсурд. Той никога не се докарва пред когото и да било, включително пред нас. Мисля, че е човек, на когото може да се разчита. Целият руски КГБ не притежава достатъчно твърда валута да го купи. Дори за себе си не мога да твърдя подобно нещо — пошегува се той.

— Няма да забравя това, за което се изпусна, Джеймс — подсмихна се Ритър.

Подобни шеги се ограничаваха само до Седмия етаж в Ленгли.

 

 

Универсалните магазини си приличат навсякъде по света, а ГУМ беше нещо като „Мейси“ в Ню Йорк. Теоретично — мислеше си Ед Фоли, докато влизаше през централния вход. Точно колкото Съветският съюз беше само на теория доброволен съюз на републики, а Русия само на теория имаше конституция, която стоеше над волята на Комунистическата партия на Съветския съюз. Само на теория съществува и великденско зайче, каза си той, оглеждайки се наоколо.

Взеха ескалатора до втория етаж — ескалаторът беше от най-старите модели, с дървени стъпала вместо металните, които отдавна се използваха на Запад. Щандът за кожени изделия беше по-навътре и от пръв поглед можеше да се каже, че изборът на мястото е добър.

Най-хубавото бе, че Иван носеше същите дрехи като в метрото. „Вероятно е най-хубавият му костюм“ — каза си Ед. Ако е така, най-добре да се чупи на Запад час по-скоро.

Като се изключеше долнопробното качество на стоките, универсалният магазин в Москва беше като всички останали, макар че тук щандовете представляваха почти отделни магазини. Но техният Иван беше умник. Той беше избрал за срещата място, където се продаваха качествени стоки. От хилядолетия Русия беше страна със сурови зими, където и слоновете се нуждаеха от кожени палта, а тъй като двадесет и пет процента от човешката кръв отива в мозъка, хората тук не можеха да минат без шапки. Сносните кожени шапки, които се продаваха тук, имаха доста неопределена форма, но със сигурност предпазваха мозъка от замръзване. Най-добрите бяха от мускусен воден плъх. Норка и самур продаваха в най-скъпите магазини, а до тях имаха достъп само съпругите и метресите на партийните шефове. Благородният мускусен воден плъх беше блатно същество, което смърдеше — е, по някакъв начин успяваха да премахнат миризмата от кожата, за да не объркат притежателя на шапката с кофа за смет, — но космите бяха много фини и топлеха страшно. Въобще беше плъх с голямо П. Но не това беше най-важното.

Ед и Мери Пат можеха да се разбират помежду си и с очи, макар че периферията беше много тясна. Моментът също беше подходящ. Зимните шапки току-що бяха докарани в магазина, а още беше есен и хората не бързаха да купуват. На щанда имаше само един мъж с кафяво сако и Мери Пат се отправи към него, след като принуди съпруга си да се отдалечи, все едно че искаше подаръкът да е изненада за него.

Мъжът разглеждаше шапките, както и тя. „Не е тъпанар, който и да е той“ — реши Мери Пат.

— Извинете — каза тя на руски.

— Да? — обърна той глава.

Мери Пат го огледа от горе до долу. Беше малко над трийсет години, но изглеждаше по-възрастен. Животът в Русия състаряваше хората по-бързо, отколкото в Ню Йорк дори. Кестенява коса, кафяви очи, които гледаха умно. Това беше добре.

— Искам да купя зимна шапка за своя съпруг, както предложихте — започна тя, след което добави на най-добрия руски, който можеше да говори — в метрото.

Той не беше очаквал момиче, забеляза моментално госпожа Фоли. Примигна учудено и я погледна, опитвайки се да асимилира факта, че говореше превъзходен руски, а се предполагаше да е американка.

— В метрото? — измърмори той.

— Точно така. Съпругът ми сметна, че ще е по-добре аз да се срещна с вас вместо него. Така че…

Тя вдигна една шапка и разрови космите, след това се обърна към новия си приятел, все едно че му искаше мнението. — И така, какво искате от нас?

— Какво имате предвид? — изтърси той.

— Вие сте поискали от един американец да се срещнете с него. Ще ми помогнете ли да избера шапка за съпруга си? — попита тя съвсем спокойно.

— От ЦРУ ли сте? — попита той на свой ред, след като явно бе успял да възстанови самоконтрола си.

— Двамата със съпруга ми работим за американското правителство, наистина. А вие работите за КГБ.

— Да — отвърна той, — в комуникациите, в Центъра за комуникации.

— Наистина ли?

Тя се обърна към рафта и взе друга шапка. Мамка му, помисли си Мери Пат, дали казва истината, или се опитна да си осигури евтин билет за Ню Йорк?

— Наистина ли? — повтори тя. — Как може да съм сигурна?

— Аз го казвам — отговори той, учуден и леко раздразнен, че поставят честността му под въпрос. Да не би тази жена да смята, че ще рискува живота си на майтап? — Защо тогава разговаряте с мен?

— Бланките за съобщения, които предадохте в метрото, привлякоха вниманието ни — отговори тя, докато въртеше в ръцете си тъмнокафява шапка и се мръщеше, все едно че я намираше за прекалено тъмна.

— Госпожо, аз работя в Осмо главно управление.

— Кой отдел?

— Обработка на съобщенията. Аз нямам нищо общо със самото електронно разузнаване. Експерт съм по комуникациите. Предавам съобщенията до различните резидентури, а когато се получат от оперативните агенти, ги разпращам до съответните получатели. Така че през очите ми минава голяма част от оперативната информация. Това достатъчно ли е за вас?

Поне играеше много умело, като жестикулираше към шапката и клатеше глава, след това сочеше към другите шапки. Накрая й показа една, която беше с малко по-светъл цвят.

— Предполагам, че ще е достатъчно. Какво искате от нас?

— Разполагам с много важна информация, изключително важна. В замяна на тази информация искам безопасно прехвърляне на Запад за себе си, жена ми и дъщеря ми.

— На колко години е дъщеря ви?

— Три години и седем месеца. Можете ли да предадете искането ми?

Въпросът предизвика прилив на адреналин в кръвта й. Тя трябваше да вземе решението почти мигновено, а с това решение щеше да ангажира цялото ЦРУ. Да се измъкнат трима души от Съветския съюз не беше като да организираш пикник. „Но тоя приятел работи в МЕРКУРИЙ“ — осъзна Мери Пат. Той сигурно знаеше неща, които и стотици добре внедрени агенти не можеха да доставят. Този Иван беше пазителят на перлите в руската корона, по-ценен и от топките на Брежнев, така че…

— Да, можем да ви измъкнем със семейството ви. Кога?

— Информацията, с която разполагам, изисква да е възможно най-бързо. Веднага щом успеете да го уредите. Няма да я разкрия, преди да се озова на Запад, но ви уверявам, че е изключително важна — достатъчно, за да ме накара да предприема подобна стъпка — добави той.

„Само не се изсилвай, Иван“ — помисли си тя. Вътрешномотивираният агент би казал, че разполага с кодовете на руските стратегически ракетни части, дори да притежаваше само рецептата за борш на майка си. А да се изведе копелето от страната бе свързано с изразходването на ресурси, които трябваше да се използват много внимателно. Но Мери Пат имаше набито око. Тя успя да надзърне в душата на този човек и разбра, че той можеше да е всичко друго, но не и лъжец.

— Да, може да се уреди много бързо, ако се налага. Но трябва да решим къде и как ще се срещаме. Тук повече не бива да разговаряме.

— Това е проста работа — отвърна Зайцев, определяйки място за среща на следващата сутрин.

„Явно много бързаш.“

— Как да ви наричам? — попита накрая тя.

— Олег Иванич — отговори той, без да се замисли, и осъзна, че каза истината, при положение че не бе сигурен дали не е по-добре да не издава самоличността си.

— Хубаво име. Аз съм Мария — каза тя. — Е, коя шапка ми препоръчвате?

— За вашия съпруг ли? Ето тази — отговори Иван, посочвайки мръсножълтата.

— Ще я купя. Благодаря, другарю.

Мери Пат огледа набързо шапката и след това провери цената — 180 рубли, повече от месечната заплата на работник в Москва. Подаде я на щандистката и след това плати на касата. Руснаците още не бяха открили кредитните карти. Взе касовата бележка, връчи я на предната щандистка, която й върна обратно шапката.

Оказа се вярно — руснаците бяха по-неефективни и от американското правителство. Невероятно, но факт, увери се с очите си. Стисна здраво кафявия хартиен плик, намери съпруга си и бързо го изведе навън.

— Е, какво си ми купила?

— Нещо, което ще ти хареса — обеща тя, сочейки плика, но блясъкът в сините й очи му подсказа всичко.

Тя погледна часовника си. Беше точно 3:00 часа във Вашингтон, прекалено рано за телефонен разговор. Не беше подходящо за нощния екип, дори за хората в МЕРКУРИЙ, на които обикновено имаха доверие. Беше разбрала това от собствен опит. Не, тази информация трябваше да се предаде шифрована по дипломатическата поща. След това оставаше само да се получи одобрението от Ленгли.

 

 

Колата им току-що бе проверена от техника в посолството — всеки го правеше, така че не ги издаваше като шпиони, а и сигнализацията във вратата и под капака на мотора не се бяха задействали предната нощ. Мерцедесът 280 бе снабден с модерна алармена система. За всеки случай обаче Ед Фоли включи касетофона, в който бе заредена касета на „Би Джийс“, музиката им можеше да раздразни слуха на всеки, който подслушваше. Ед увеличи звука достатъчно, за да заглуши разговора. Мери Пат се заклати в ритъма на музиката, както би направило всяко истинско калифорнийско момиче.

— Нашият приятел има нужда от пътуване — каза тя силно, за да я чуе съпругът й. — Той, жена му и дъщеря му, която е на три и половина.

— Кога? — поиска да узнае Ед.

— Скоро.

— Колко скоро?

— От нас зависи.

— Сериозен ли е? — попита Ед жена си, което означаваше: „Струва ли си да си губим времето с него?“

— Мисля, че да.

Човек никога не можеше да е сигурен, но Мери Пат имаше нюх за хората и той никога не се колебаеше да заложи на него. Той кимна.

— Имаме ли си компания? — бе следващият й въпрос.

Очите на Фоли огледаха улицата и огледалото. Ако ги следеше някой, то със сигурност беше невидимият човек.

— Никаква.

— Добре. — Тя понамали звука. — Ед, знаеш, че и аз ги харесвам, но ми бръмна главата.

— Добре, мила. Трябва да се отбия до посолството следобед.

— Защо? — попита тя с характерния полусърдит глас, познат на всеки женен мъж по света.

— Остана ми нещо да довърша от вчера…

— И да провериш резултатите от бейзболните мачове — изсъска тя. — Ед, защо не си сложим сателитна антена в апартамента?

— Работим по въпроса, но руснаците ни правят спънки. Страхуват се, че може да се използва за шпионаж — добави той с възмущение в гласа.

— Да, бе. Непрекъснато все това правим — каза тя за всеки случай, ако КГБ разполагаше с някой много печен човек, който да се е промъкнал през нощта под колата на паркинга. ФБР щеше да открие бръмбара, пък и тя се съмняваше, че руснаците имат подобен умник. Да не говорим, че радиостанциите им бяха пълен боклук. И все пак трябваше да внимават.

 

 

Кети изведе Сали и малкия Джак да поиграят навън. Паркът се намираше само на две преки от „Фристоу Уей“. Там имаше люлки, а Сали много ги обичаше, и трева, която малчуганът можеше да скубе и да пъха в устата си. Той тъкмо се учеше да си служи с ръчичките. Всичко, което попадаше в малкото му юмруче, моментално се озоваваше в устата му — факт, познат на всеки родител по света. Както и да е, това бяха последните дни, в които децата можеха да поиграят на слънце. Предстояха дълги зимни нощи. Освен това осигуриха малко тишина и спокойствие на Джак да поработи върху книгата си за Холси.

Той тъкмо беше измъкнал един от учебниците по медицина на Кети, за да прочете за херпес зостер — кожно заболяване, което е тормозело американския адмирал в много неудобен момент. Само от това, което прочете в уводната част за болестта — свързваха я с варицелата, — му стана ясно, че за застаряващия адмирал тя е била като средновековно мъчение. Още по-тежко трябва да е преживял факта, че любимата му група бойни кораби, „Ентърпрайс“ и „Йорктаун“, е трябвало да отплават на важна мисия без него. Но е приел това като мъж — единствения начин, по който Уилям Фредерик Холси-младши е приемал всичко в живота си, и лично е препоръчал Ричмънд Спруънс да заеме мястото му. Двамата са били коренно различни. Холси — грубиян, пияч, як пушач, бивш футболист. Спруънс — непушач, изтънчен интелектуалец, който никога не повишавал тон. Но станали много близки приятели, а по-късно по време на войната си разменили командването на тихоокеанския флот, преименувайки го от Трети на Пети флот.

„Това — мислеше си Райън — е най-неопровержимото доказателство, че Холси също е бил интелигентен, а не грубиянинът и агресорът, за какъвто го представят неговите, съвременници по вестниците.“ Интелектуалецът Спруънс едва ли щеше да се сприятели с един недодялан тъпак. Но техните екипажи са се зъбили един на друг като котараци, които се бият за разгонена котка — вероятно войнишкият вариант на „моят татко може да набие твоя татко“ при децата на възраст до седем години.

Джак разполагаше със собствено описание на Холси за болестта му, макар че думите му със сигурност са били туширани от неговия редактор и съавтор, тъй като Бил Холси действително е говорел като уличен бандит на няколко питиета. Вероятно това е била и една от причините да се харесва толкова много на журналистите.

Записките и няколко документа бяха натрупани на купчинка до компютъра му. Джак работеше на текстообработваща програма „Уърдстар“. Беше доста сложна, но значително по-приятна, отколкото да тракаш на пишеща машина. Чудеше се кой щеше да е най-подходящият издател. Издателството на флота го търсеше отново, но той като че ли предпочиташе някое по-голямо. Първо обаче трябваше да завърши книгата. Така че да се залавя за работа и да разгадае сложния начин на мислене на Холси.

Днес обаче се разсейваше. Не беше обичайно за него. Пишеше както обикновено с по четири пръста, но мозъкът му не беше концентриран, сякаш се мъчеше да се отклони към нещо друго. Това се дължеше на работата му на аналитик в ЦРУ. Някои от проблемите просто не го оставяха на мира и го принуждаваха да мисли непрекъснато за тях, докато не намереше отговора на някой въпрос, който често биваше безсмислен. Понякога му се бе случвало същото, докато работеше в „Мерил Линч“, когато купуваше акции и търсеше скрити рискове или възможности за печалба при покупко-продажбата на някоя компания. Това често бе предизвиквало разправии с шефовете в нюйоркската централа, но Райън не беше човек, който би направил нещо само защото така му е наредило началството. Даже в морската пехота очакваха от един офицер, колкото и младши да беше, да мисли, а на брокера клиентите доверяваха парите си да се грижи за тях като за свои. В повечето случаи той успяваше. Когато инвестира собствени средства в „Северозападната железопътна компания“, шефовете му го съветваха да не рискува, но той не ги послуша и спечели много пари, включително за клиентите си, които му се довериха. Това му доведе цяла тълпа нови клиенти. Така че Райън се бе научил да вярва само на инстинктите си за нещата, които не можеха да се видят или да се подушат. Едно от тях беше въпросът за папата. Наличната информация не даваше възможност да се нарисува цялостната картина, но той бе свикнал. В търговията с акции се бе научил как и кога да залага пари при липса на пълна картина и в девет от десет случая се бе оказвал прав.

Сега нямаше какво да залага, освен да начеше крастата си. Нещо ставаше. Той не знаеше какво. Всичко, което бе видял, бе копие на предупредително писмо до Варшава, за което със сигурност бе уведомена и Москва, където банда дъртаци щяха да го възприемат като заплаха.

Не беше никак много за начало, каза си Райън. Допуши му се. Цигарата понякога му помагаше да мисли по-добре, но ако Кети усетеше миризмата на дима, щеше да настане ад вкъщи. Но дъвката не помагаше в моменти като този.

Той се нуждаеше от помощта на Джим Гриър. Адмиралът често се отнасяше с него като със собствен син — неговият беше загинал във Виетнам, както Райън научи впоследствие, което го предразполагаше да обсъжда понякога с него проблемите си. Със сър Базил Чарлстън не беше така близък, а със Саймън бяха почти връстници и имаха еднакъв опит. А и проблемът беше от такова естество, че човек не можеше да го разнищи сам. Искаше му се да може да го обсъди с жена си — докторите бяха умни, но не бе позволено, а и Кети не познаваше обстановката достатъчно добре, за да разбере заплахите. Не, тя бе израснала в по-привилегирована среда, дъщеря на милионер с луксозен апартамент на „Парк Авеню“, най-реномираните училища, собствен автомобил за шестнадесетия й рожден ден и всички екстри на живота, който бе твърде далече от обхвата на оръжие. За разлика от Джак. Неговият баща беше ченге в криминалното следствие. И макар да не носеше работа вкъщи, Джак бе задавал достатъчно въпроси, за да разбере, че в истинския свят дебнат непредвидими опасности и че някои хора не разсъждават и не постъпват като нормалните хора. Наричаха ги Лошите и те можеха да бъдат много лоши. Никога не бе живял без съвест. Дали я бе придобил в детството си или в католическото училище, или я беше наследил, Джак не знаеше. Знаеше само, че да се нарушават правилата е лошо нещо, но знаеше също, че правилата са продукт на разума, а разумът бе най-висшето нещо, така че правилата можеха да се нарушават, ако имаш добра, ама дяволски добра причина за това. Наричаха го преценка, а пехотинците, колкото и да бе странно, се научаваха да правят преценки. Човек преценяваше обстановката, обмисляше възможностите за действие и взимаше решения. Понякога се налагаше да се реагира почти мигновено. Затова плащаха на офицерите повече, отколкото на сержантите, макар че бе препоръчително да се вслушваш в съвета на своя сержант-артилерист.

Но Райън не разполагаше с нито една от тези възможности в момента и това бе лошата новина. Добрата новина беше, че засега не се забелязваше непосредствена заплаха. Не трябваше да забравя обаче, че се намира в среда, където заплахите не винаги се забелязваха, а работата му бе да ги открие, като сглоби парченцата от наличната информация. Но дори и те липсваха засега. Само предположения, които трябваше да нагоди към мисленето на хора, които не познаваше и никога нямаше да види и за които само бе чел в документи, написани от други хора, които също не познаваше. Беше като да си лоцман на един от корабите на Христофор Колумб и да си мислиш, че там, в далечината, има суша, но не знаеш къде е и кога ще доплаваш до нея, а само се надяваш на Господа да не се случи през нощта по време на буря и сушата да не е скалист риф, който да изтърбуши дъното на кораба. Собственият му живот не бе в опасност. Но както предишната му професия го бе научила да се отнася с парите на клиентите си като със свои, така сега трепереше за живота на другите хора като за живота на собствените си деца.

От тук идваше и тръпката. Можеше да звънне на адмирал Гриър, но във Вашингтон бе още рано и не можеше да си позволи да безпокои шефа си. Още повече, че нямаше какво да му съобщи, а само щеше да му зададе няколко въпроса. Така че се облегна на стола и се вторачи в компютърния екран, търсейки нещо, което не беше там.