Том Кланси
Червеният заек (27)

Глава 24
ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ПЛАНИНИТЕ

Беше приключение, особено за Светлана, макар че и останалите от семейството на Зайцев не бяха пътували досега с международен влак. Железопътните линии бяха като всички железопътни линии: километри от паралелни, пресичащи се и разделящи се релси, върху които се движеха вагони, превозващи един Господ знаеше какво и къде. Острите ръбове на релсите явно спомагаха за увеличаването на скоростта. Олег и Ирина запалиха цигари и загледаха любопитно през огромните, но мръсни прозорци. Седалките не бяха много високи и Олег веднага разбра как се разгъват леглата над главите им.

Разполагаха с две купета с врата помежду им. Ламперията беше дървена — бреза, както личеше от пръв поглед, — а към всяко от купетата имаше отделна тоалетна, което бе невероятно. Значи, зайчикът щеше за първи път през живота си да разполага със своя собствена — факт, който предстоеше тепърва да оцени.

Пет минути след като излязоха от гарата, влезе кондукторът, за да провери билетите им, които Зайцев веднага подаде.

— Вие сте от Държавна сигурност, нали? — попита учтиво кондукторът.

„Очевидно от туристическото бюро на КГБ са ги предупредили — каза си Зайцев. — Това е добре. Явно оная писарушка много държеше на дантелените гащи.“

— Не мога да обсъждам това, другарю — отговори Олег Иванич със строг поглед, за да е сигурен, че кондукторът ще осъзнае колко е важен. Това бе един от начините да си осигури човек добро обслужване. Един служител на КГБ не можеше да се мери с член на Политбюро, но по всички показатели биеше директор на фабрика например. Не че хората умираха от страх от КГБ, но все пак никой не искаше да си създава проблеми с Комитета.

— Разбира се, другарю. Ако имате нужда от нещо, моля, обадете ми се. Вечерята е в шест часа, а вагон-ресторантът е през един напред.

— Вкусно ли готвят? — реши да попита Ирина.

Без съмнение да си съпруга на служител от КГБ си имаше своите предимства.

— Храната не е лоша, другарко — отвърна кондукторът учтиво. — Самият аз се храня там — добави той, което бе доказателство само по себе си, както Олег и Ирина решиха.

— Благодаря, другарю.

— Приятно пътуване — каза той и си излезе.

Олег и Ирина извадиха книгите си. Светлана бе притиснала нослето си към прозореца, за да гледа света. Така пътешествието им започна, като само единият от тях знаеше крайната дестинация. Западна Русия е предимно равнинна, с далечни хоризонти, по което много си прилича с Канзас и Източно Колорадо. Пейзажът беше скучен и за двама им, но не и на техния зайчик, за който всичко беше ново и вълнуващо, особено добитъкът, който пасеше в полето. „Кравите — мислеше си Светлана — са толкова интересни.“

 

 

В Москва Найджъл Хейдок благодари на чиновника от Министерството на транспорта за отзивчивостта му, след което заедно с Пол Матюс и фотографа се отправиха към британското посолство. Там имаха фотолаборатория и фоторепортерът тръгна към нея, а Матюс го последва в кабинета му.

— Е, Пол, ще стане ли интересен материал?

— Предполагам, че ще се получи. Защо, много ли е важно?

— Да, за мен ще е от полза Съветите да си мислят, че мога да привлека вниманието към славната им страна — обясни Хейдок, хилейки се.

„Няма начин да не си от МИ-6, приятел“ — каза си Матюс, без да изрече на глас подозрението си.

— Предполагам, че ще измисля нещо. Бог ми е свидетел, че британските железници се нуждаят от малко помощ. Може би това ще насърчи някого от хазната да развърже малко кесията.

— Не е зле като идея — съгласи се Найджъл.

Ясно бе, че гостът му изпитва известни подозрения, но бе достатъчно благоразумен да не ги сподели на глас, може би до деня, когато Найджъл се върне в Сенчъри Хаус и двамата се засекат в някоя кръчма на „Флийт Стрийт“.

— Искаш ли да видиш снимките?

— Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. И бездруго изхвърляме повечето.

— Отлично — обяви Хейдок, след което се протегна и извади от барчето зад бюрото бутилка. — Ще пийнеш ли, Пол?

— Благодаря, Найджъл. Да, шери ще ми се отрази добре.

Фоторепортерът влезе с папка, пълна със снимки. Хейдок я взе и започна да ги разглежда.

— Отлична работа. Знаеш ли, когато аз използвам моя „Никон“, никога не уцелвам светлината — каза той.

„Ето една хубава снимка на Заека, а най-важното на госпожа Зайка.“ Избра си три снимки, мушна ги в чекмеджето си и след това върна папката. Матюс разбра намека.

— Е, ние трябва да се връщаме да приготвим материала. Благодаря за помощта, Найджъл.

— Удоволствието е мое, Пол. Ще се оправите ли сами или да ви изпратя?

— Няма нужда, старче.

Матюс и фоторепортерът изчезнаха в коридора. Хейдок извади снимките. Госпожа Зайка беше типична рускиня с овалното си славянско лице — тя можеше да има милиони сестри из Съветския съюз. Трябваше да свали няколко килограма и да си намери шивач на Запад… ако въобще стигнат до там — напомни си той. Висока около метър и шейсет и пет, седемдесет килограма, не беше грозна в никакъв случай. Детето беше много сладко, забеляза той, с искрящо сините си очи и щастливо изражение — твърде малко, за да се е научило да крие чувствата си зад непробиваема маска, както правеха тук всички възрастни. Не, децата бяха еднакви навсякъде по света със своята невинност и неприкрито любопитство. Най-важното бе, че вече разполагаха с висококачествени снимки на цялото заешко семейство.

Куриерът се намираше на последния етаж до кабинета на посланика Джон Кени. Хейдок му връчи плик от дебела хартия, запечатан с метален клипс, лепило и восъчен печат. Адресът беше пощенска кутия на Форин Офис, използвана от Сенчъри Хаус, на обратната страна на Темза точно срещу Уайтхол. Куфарчето на куриера беше от скъпа кожа, с дръжки, изобразяващи герба на династията Уиндзор. Към тях бяха прикачени белезници, за да го закопчава на китката си за по-голяма сигурност въпреки строгите правила на Виенската конвенция. Кралският куриер се отправи с кола на посолството към международното летище „Шереметиево“, за да вземе полет 737 на Британските авиолинии до „Хийтроу“. Снимките щяха да бъдат предадени в ръцете на сър Базил, преди да се прибере вкъщи за вечеря, а някои от експертите в Сенчъри Хаус със сигурност щяха да останат до късно пред нощта, за да ги проучат. Това щеше да е последната официална проверка, която да установи дали Заекът беше истински. Щяха да сравнят физиономията му с лицата на всички агенти на КГБ, които имаха в архива, и ако беше номер, Ед и Мери Пат ги чакаха тежки времена. Но Хейдок не вярваше да се стигне дотам. Той беше на едно мнение с колегите си от ЦРУ. Тоя тип изглеждаше истински. Да, но не се ли отнасяше това за всичките агенти на Второ главно? Най-накрая се отби в комуникациите, за да изпрати бърза шифрограма до централата на Сикрет Сървис, че важна пратка, свързана с операцията БЕАТРИКС, е на път чрез куриер. Всички щяха да се облещят, а човек от СИС щеше да чака в пощенския отдел на Уайтхол за въпросния плик. „Правителствената бюрокрация поначало е мудна, но когато трябваше да се свърши нещо важно, се размърдваше, така поне беше в СИС“ — помисли си Хейдок.

 

 

Полетът продължи два часа и двайсет минути — малко по-дълго заради неблагоприятните въздушни течения, — преди самолетът да кацне на Трети терминал на летище „Хийтроу“. От там представител на Форин Офис откара куриера до Центъра с черен ягуар и кралският вестоносец достави пратката и се запъти към кабинета си. Преди още да стигне, служител на СИС грабна плика и отпраши по моста Уестминстър през Темза.

— Донесе ли го? — попита сър Базил.

— Заповядайте, сър.

Служителят му подаде плика. Чарлстън провери печатите и след като се увери, че никой не беше пипал, го отвори с помощта на ножа за хартия. За първи път видя как изглежда Заекът. Три минути по-късно Алън Кингшот влезе в кабинета. Чарлстън му подаде цветните снимки.

Кингшот взе най-горната и дълго я гледа.

— Значи, това е нашият Заек, така ли?

— Точно така, Алън — потвърди сър Базил.

— Изглежда съвсем обикновен. Жена му също. Момиченцето е много сладко — изказа на глас впечатленията си оперативният агент. — Сега са на път към Будапеща, нали?

— Тръгнали са от Киевската гара преди пет часа и половина.

— Найджъл се е справил добре — Кингшот разгледа лицата отблизо, чудейки се каква ли информация имаше в главата на този мъж и дали ще успеят да се възползват от нея. — Е, БЕАТРИКС продължава. Разполагаме ли с трупове?

— Мъжът от Йорк ни е подръка. Ще трябва да обгорим още малко лицето му — отбеляза Чарлстън с погнуса.

— Няма как, сър — каза Кингшот. — Ами другите два?

— Имаме два кандидат-трупа в Америка. Майка и дъщеря, загинали при пожар в Бостън, доколкото разбрах. ФБР работи по въпроса. Трябва да им изпратим снимката, за да е сигурно, че труповете са подходящи.

— Ще се погрижа незабавно, сър.

— Добре, Алън, ако обичаш.

Машината на долния етаж служеше за предаване на цветни снимки — същите използваха в редакциите на вестниците. Тя беше сравнително нова и с нея лесно се боравеше, както обясни операторът на Кингшот. Той хвърли бегъл поглед на снимката. Изпращането й до идентична машина, произведена от „Ксерокс“, и намираща се в Ленгли, отне по-малко от две минути. Кингшот взе обратно снимката и се върна в кабинета на Чарлстън.

— Готово, сър.

Сър Базил му махна с ръка да седне.

Чарлстън погледна часовника си и изчака пет минути, тъй като Централата на ЦРУ беше огромна сграда, а хората от комуникациите работеха в приземието. След това се обади на Артър Мур по безопасния телефон.

— Добър ден, Базил — чу се гласът на Мур по дигиталната линия.

— Здравей, Артър. Получи ли снимката?

— Току-що. Малко симпатично семейство — каза директорът на ЦРУ. — Това на гарата ли е?

— Да, Артър, те са на път, както се разбрахме. Ще пристигнат в Будапеща след дванайсет, не след деветнайсет часа.

— Добре. Вие там готови ли сте, Базил?

— Съвсем скоро ще приключим с подготовката. Но имаме проблем с онези клетници от Бостън. Трупът на мъжа е подръка. Първите впечатления са, че ще свърши работа.

— Добре, ще накарам ФБР да ускорят нещата — отвърна Мур.

Трябваше да прати снимките в сградата на ФБР. „Налага се да се доверя на Емил за тая гадна задача“ — помисли си той.

— Добре, Артър. Ще поддържаме връзка.

— Доскоро, Базил.

— Отлично — Чарлстън затвори телефона и след това погледна към Кингшот. — Кажи на хората ни да подготвят тялото за транспортиране в Будапеща.

— Кога, сър?

— До три дни — отвърна сър Базил.

— Слушам — каза Кингшот и излезе.

Чарлстън се замисли за миг и реши, че е време да предупреди американеца. Той натисна друго копче на телефона. Отне му само минута и половина.

— Да, сър — каза Райън, докато влизаше в кабинета.

— Тръгваш за Будапеща, три дни, най-много четири, но е по-вероятно три.

— Откъде тръгвам?

— Има сутрешен полет на Британските авиолинии от „Хийтроу“. Можеш да тръгнеш от тук, а може да вземеш такси от гара „Виктория“. По време на полета ще те придружава наш човек. В Будапеща ще те поеме Анди Хъдсън, той е главният ни агент там и има добра агентурна мрежа.

— Да, сър — отговори Райън, без да знае какво друго да каже преди първата си задача на терен. Беше време да зададе въпрос. — Какво точно ще се случи, сър?

— Не знам със сигурност, но Анди има тесни контакти с местни контрабандисти. Очаквам, че ще уреди прехвърляне в Югославия, а от там връщане у дома с чартърен самолет.

„Върхът. Още шибани самолети! — помисли си Райън. — Не може ли с влак?“ Но от бившите морски пехотинци не се очакваше да проявяват страх.

— Добре, става.

— Може да поговориш със Заека — дискретно — предупреди Чарлстън. — След това ще присъстваш на първия разпит в Съмърсет. Накрая, предполагам, ще бъдеш един от хората, които ще го придружат до САЩ, вероятно с транспортен самолет на американските военновъздушни сили от базата в Бентуотърс.

„От хубаво по-хубаво“ — каза си Джак. Трябваше да преодолее нежеланието си да лети. Вътрешно бе убеден, че рано или късно ще го направи. Само че още не беше готов психически. Добре поне, че нямаше да лети с безмоторен СН-46. Но стига е мислил за това.

— Колко време ще отсъствам от къщи? „И ще спя далеч от жена си“ — довърши мислено въпроса Райън.

— Четири дни, най-много седем. Зависи как ще се развият събитията в Будапеща — отвърна Чарлстън. — Трудно е да се предвиди с точност.

 

 

На никой от тях не се беше случвало да се храни при осемдесет километра в час. Приключението за малкото им момиченце ставаше все по-забавно. Вечерята беше вкусна. Говеждото беше съвсем прилично по средните съветски стандарти, така че не се разочароваха, а също и картофите и зеленият боб. Пийнаха естествено и водка да удавят болката от пътуването. Те се движеха заедно със залеза на слънцето през обширни поля, използвани главно за земеделие. Ирина се наведе през масата, за да нареже месото на своя зайчик, наблюдавайки как малкото ангелче хапва вечерята си като голямо момиче, за каквото се смяташе, заедно с чаша мляко.

— Е, очакваш ли с нетърпение почивката? — попита Олег жена си.

— Да, особено пазаруването — отвърна тя естествено.

Част от Олег беше спокойна — всъщност не се бе чувствал така спокоен от седмици. Наистина се случваше. Неговата измяна — част от съвестта му мислеше по този начин — бе в ход. „Колцина от сънародниците му, питаше се той, всъщност колцина от неговите колеги в Центъра, биха се възползвали и биха проявили куража да го направят?“ Нямаше отговор. Живееше в страна и работеше в място, където всеки криеше вътре в себе си истинските си мисли. А в КГБ не важеше дори руският обичай за свещеното приятелство, което се скрепваше чрез споделяне на неща, за които хвърляха в затвора. Не, никой служител на КГБ не правеше такива неща. КГБ се крепеше върху равновесието от преданост и измяна. Предаността към държавата и нейните граници и измяната от страна на всеки, който ги нарушава. И тъй като той вече не вярваше в тези принципи, се бе обърнал към предателството, за да спаси душата си.

Сега измяната беше в ход. Ако Второ главно управление знаеше за плановете му, щяха да са луди да го пуснат във влака. Той можеше да избяга на някоя от междинните спирки или просто да скочи от него, докато забавя ход на някое предварително уговорено място, където да го чакат западняците. Не, беше в безопасност, поне докато пътуваше във влака. Така че беше по-разумно да се успокои и да изчака, за да разбере какво ще последва. Непрекъснато си повтаряше, че е избрал правилното решение, а това създаваше у него усещането, колкото и илюзорно да беше, че е в безопасност. Ако имаше Бог, той със сигурност щеше да закриля човек, бягащ от злото.

 

 

Вечерята в къщата на Райън беше пак спагети. Рецептата за соса Кети имаше от майка си, в чиито вени не течеше и капка италианска кръв. Мъжът й го обичаше много, също и вкусния италиански хляб, който Кети купуваше от хлебарница в центъра на Чатъм. На другия ден не й предстоеше операция, така че пийнаха вино с вечерята. Време бе да й съобщи.

— Скъпа, ще трябва да замина за няколко дни.

— Оная история с НАТО ли?

— Да, бейби. Най-вероятно три или четири дни, или малко повече.

— Можеш ли да ми кажеш за какво е?

— Не е позволено.

— Шпионска работа.

— Да. — Това поне имаше право да й каже.

— Какво е шпионин? — попита Сали.

— Това, което татко работи — отвърна Кети, без да помисли.

— Шпионин като във Вълшебникататоз ли? — продължи Сали.

— Какво? — попита баща й.

— Страхливият Лъв казва, че вярва на шпионите, забрави ли? — отговори Сали.

— А, имаш предвид „Вълшебникът от Оз“ ли?

Това бе все още любимото й филмче през тази година.

— Нали това казах, тати.

„Как можеше нейният татко да е толкова глупав!“

— Не, татко не е такъв — отговори Джак на дъщеря си.

— А защо тогава мама го каза? — настоя Сали.

„Има заложби за агент на ФБР“ — помисли си Джак.

Беше ред на Кети:

— Сали, мама само се шегуваше.

— О-о.

Сали се зае отново със своите писгети. Джак погледна жена си. Не биваше да говорят за работата му пред дъщеря им, никога. Малките деца не пазеха тайна по-дълго от пет минути. Стана му ясно, че никога не трябваше да говори пред дете нещо, което не би искал да излезе на първа страница на „Вашингтон Поуст“. Всички в Гриздейл Клоуз мислеха, че Джон Патрик Райън работи в посолството на САЩ и че има щастлив брак с очен хирург. Не им трябваше да знаят, че е служител на Централното разузнавателно управление. Щяха да проявяват прекалено любопитство. Щяха да подхвърлят шеги.

— Три-четири дни, така ли? — попита Кети.

— Така ми казаха. Може да е малко по-дълго, но не много, надявам се.

— Важно ли е?

Сали явно бе наследила от майка си жилката да разпитва непрекъснато, смяташе Райън… е, беше взела и малко от него.

— Достатъчно важно, за да ме карат да си пъхна задника в самолет.

Това постигна нужния ефект. Кети знаеше колко много мрази мъжът й да лети на самолет.

— Имам валиум. Искаш ли нещо по-силно?

— Не, благодаря, скъпа, този път не.

— Ако ти призлее в самолета, тъкмо ще разбереш.

Нямаше нужда да добавя, че ще е също по-лесно за лекуване.

— Скъпа, беше с мен, когато гърбът ми пострада, помниш ли? Имам лоши спомени от летенето.

— Толкова е забавно да се лети — възрази Сали.

Това със сигурност бе наследила от майка си.

 

 

Пътуването неизбежно е уморително, така че семейство Зайцеви се изненадаха приятно да заварят леглата си оправени, когато се върнаха в купетата. Ирина преоблече дъщеря си с жълтата нощница на цветенца. Тя целуна както винаги родителите си за лека нощ и се качи на леглото сама, след което се пъхна под завивката. Но вместо да заспи, подпря главата си на възглавницата и се загледа през прозореца в притъмнелите ниви. Само тук-там се мяркаха светлините на някой колхоз, но това още повече омайваше малкото момиченце.

Майка й и баща й оставиха вратата между двете купета открехната, да не би да се уплаши от някакъв кошмар или да й дотрябва внезапно утешителна прегръдка. Преди да си легне, Светлана провери дали под леглото може да се скрие голяма черна мечка и се зарадва, като не откри скривалище. Олег и Ирина се зачетоха в книгите си, но постепенно от тракането на влака задрямаха.

 

 

— БЕАТРИКС е в ход — каза Мур на адмирал Гриър. — Заекът и семейството му най-вероятно в момента пресичат Украйна с влака.

— Мразя да седя и да чакам — посочи заместник-директорът на разузнаването.

За него беше по-лесно да признае това. Той никога не бе работил на терен, изпълнявайки шпионска задача. Не, цял живот бе прекарал на бюрото, преглеждайки разузнавателни сведения. В моменти като този си припомняше удоволствието да стоиш на вахта на боен кораб — в неговия случай предимно подводници — и да наблюдаваш вятъра и вълните, да усещаш полъха на бриза върху лицето си и без много приказки да смениш курса и скоростта на своя кораб, вместо да чакаш, за да разбереш какво ти готви океанът или врагът. Там човек хранеше илюзията, че е господар на съдбата си.

— Търпението е добродетел, която най-трудно се придобива, Джеймс, и колкото повече доближаваш целта, толкова повече се нуждаеш от него. За мен е като да седя в съда и да чакам адвокатите да стигнат до същината, особено като знам какви глупости ще надрънкат — призна Мур.

Той някога беше участвал в операции на терен и бе наясно, че в по-голямата си част работата се състоеше от чакане. Никой не контролираше съдбата си, но го научава чак в напреднала възраст. Човек просто се опитва да се намеси в един или друг момент, допускайки възможно най-малко грешки.

— Ще съобщим ли на президента?

Мур поклати глава.

— Няма смисъл да се вълнува излишно. Ами ако реши, че тоя тип разполага с важна информация, а после се окаже, че не е така? Защо да го разочароваме. Не е ли достатъчно, че ние тук сме подложени на това?

— Артър, ние никога не разполагаме с достатъчно информация и колкото повече научаваме, толкова по-добре разбираме от какви сведения се нуждаем и какво ни липсва.

— Джеймс, момчето ми, никой от нас не е учил за философ.

— Това идва заедно с посивялата коса, Артър.

В този момент се появи Майк Бостък.

— Още няколко дни и БЕАТРИКС ще е в учебниците по история — обяви той с усмивка.

— Майк, къде, по дяволите, си се научил да вярваш в Дядо Коледа? — попита директорът на ЦРУ.

— Съдия, всичко е ясно: имаме беглец, който в момента бяга. Разполагаме с добър екип, който да го измъкне от Червената земя. Трябва да имаш доверие в силите, които си изпратил да изпълнят задачата.

— Не всички са наши сили — напомни му Гриър.

— Базил ръководи прилична служба, адмирале. Много добре знаеш това.

— Вярно е — съгласи се Гриър.

— Значи, само чакаш да разбереш какво ще има под коледната елха, така ли, Майк? — попита Мур.

— Пратил съм писмото си до Дядо Коледа, а той винаги носи подаръците. Всеки го знае. — Той сияеше от мисълта за онова, което предстоеше. — Как ще процедираме, след като пристигне?

— Мисля си да го настаним във Фермата в Уинчестър — заразсъждава на висок глас Мур. — Трябва да му дадем възможност да се освободи от напрежението… Може би да попътува малко.

— Каква сума? — попита Гриър.

— Зависи — отговори Мур. Той беше човекът, който контролираше тайния бюджет на Управлението. — Ако информацията я бива… да кажем, милион. И добра работа, след като изцедим всичко от него.

— Чудя се къде може да започне работа? — намеси се Бостък.

— Е, ще оставим на него да реши.

Беше едновременно и просто, и сложно. Първо, семейството на Заека трябваше да научи английски. Нови самоличности. Нуждаеха се от нови имена, вероятно щяха да ги обявят за норвежки имигранти, за да има обяснение за акцента. ЦРУ разполагаше с правомощието да приема до сто нови граждани годишно чрез Службата за имиграция и натурализация. (Те никога не използваха цялата квота.) Зайците щяха да получат номера за социални осигуровки, шофьорски книжки — вероятно трябваше да минат уроци по кормуване преди това, със сигурност жената — от общината във Вирджиния. (Управлението поддържаше сърдечни отношения с властите на щата. Ричмънд никога не задаваше прекалено много въпроси.)

После идваше психологическата помощ за хора, които са се откъснали от своята среда и които трябваше да се адаптират към нова, изцяло различна страна. Управлението ползваше услугите на професор психолог от Колумбийския университет.

След това щяха да ги запознаят с по-стари бегълци, за да ги въведат в новия начин на живот. Новите имигранти никога не свикваха лесно с тия неща. Руснаците се чувстваха в Америка като деца, които влизат за първи път в магазин за играчки — беше изумително във всяко едно отношение, без никаква база за сравнение, като на друга планета. Трябваше да създадат максимално добри условия за бегълците. Първо, заради информацията и, второ, за да не пожелаят да се върнат обратно, което би било сигурна смърт, най-малкото за съпруга, но се бе случвало преди, толкова силно чувство е носталгията по родината.

— Ако предпочитат хладен климат, ще ги пратим в Минеаполис, Сейнт Пол — предложи Гриър. — Но, господа, не мислите ли, че избързваме малко?

— Джеймс, ти винаги си бил здравомислещият тук — усмихна се директорът на ЦРУ.

— Все някой трябва да изпълнява тази роля. Нека първо да се излюпят яйцата и после да броим пилетата.

„Ами ако тоя тип не знае нищо? — мислеше си Мур. — Какво ще стане, ако се окаже, че само е искал да избяга?

Мамка му на тоя занаят!“ — завърши мисълта си директорът на ЦРУ.

— Нали Базил ще ни държи в течение, а и твоето момче Райън ще се грижи за интересите ни.

— Няма що, голяма новина, съдия. Базил сигурно си пие бирата и си умира от смях.

— Той е добро момче, Майк. Не го подценявай. Онези, които го направиха, сега са в щатския затвор в Мериленд и чакат обжалването — каза Гриър в защита на своето протеже.

— А, да, вярно, че някога е бил морски пехотинец — примири се Бостък. — Какво да кажа на Боб, ако се обади?

— Нищо — веднага отговори директорът на ЦРУ. — Докато не разберем от Заека в каква степен са проникнали в комуникациите ни, трябва да внимаваме какво пускаме по жицата. Ясно ли е?

Бостък кимна като първокурсник.

— Да, сър.

— Поисках от службата за сигурност да проверят телефонните линии. Те настояват, че са чисти. Чип Бенет е все още бесен и вилнее из Форт Мийд.

Не беше нужно Мур да добавя, че твърдението на Заека за комуникациите беше най-страшното разкритие за Вашингтон след Пърл Харбър. Но сигурно щяха да успеят да му го върнат тъпкано на Иван. Надеждата крепеше Ленгли, както всичко друго на света. Нямаше начин руснаците да знаят нещо, което дирекцията за наука и технологии да не знае, но човек трябваше да заложи, за да види картите.

 

 

Райън опаковаше кротко багажа си. Кети беше по-добра в тия неща. Той изобщо не бе наясно от какво щеше да има нужда. От какво ли се състоеше багажът на един шпионин? Строг костюм. А дали не трябваше да си носи такъмите от морската пехота? (Той още ги пазеше, белите якички и всичко останало.) Скъпи кожени обувки? От змийска кожа? Като че ли звучеше подходящо. Накрая се спря на нестрог костюм и два чифта всекидневни обувки — едните полуофициални, другите спортни. Всичко това трябваше да се побере в една чанта. Сак от зебло с двойни дръжки щеше да е лесен за носене и нямаше да прави впечатление. Прибра паспорта си в чекмеджето на бюрото. Сър Базил щеше да му даде нов британски, дипломатически или обикновен, с който може да ти разгонят фамилията. Ново име. „Проклятие — помисли си Джак. — Трябваше да запомни новото си име и да реагира на него.“ Досега бе свикнал да има само едно.

Едно от хубавите неща в „Мерил Линч“ беше, че човек знаеше самоличността си. „Да бе — продължи мисълта си Джак, — целият свят разбра, че съм човек на Джо Мюлър. Никога вече.“ Всеки самомнителен задник можеше да печели пари, а неговият тъст бе един от тях.

— Приключи ли? — попита Кети иззад гърба му.

— Почти, бейби — отговори Джак.

— Няма да е опасно за теб, нали?

— Не вярвам, мила.

Но Джак не умееше да лъже и издаде своята несигурност.

— Къде отиваш?

— Казах ти, че в Германия, забрави ли?

„Ух-х, пак ме хвана.“

— Нещо, свързано с НАТО?

— Така ми казаха.

— С какво се занимаваш в Лондон, Джак? Сенчъри Хаус не е ли нещо, свързано с разузнаване…

— Кети, знаеш много добре. Аз съм аналитик. Проучвам информацията от различните източници и се опитвам да разбера какво означава, след което пиша доклади. Както виждаш, не е много по-различно от онова, което вършех в „Мерил Линч“. Работата ми е да анализирам информация. Казват, че ме бива в тия неща.

— Няма да има никакви оръжия?

Беше полувъпрос, полуконстатация. Джак предполагаше, че имаше връзка с работата й в Спешното отделение в „Хопкинс“. Като цяло лекарите не обичат оръжията с изключение на онези, които ходят на лов за птици през есента. Тя не обичаше пушката му „Ремингтън“, прибрана незаредена в дрешника му, а още по-малко обичаше заредения „Браунинг“, скрит на един от рафтовете в гардероба.

— Скъпа, наистина няма да има оръжия. Аз не съм от тоя вид шпиони.

— Добре — каза тя полууспокоена. Не че му повярва изцяло, но много добре съзнаваше, че не може да го разпитва повече за работата му, както той не можеше да я пита за пациентите й. Оттук идваше безсилието й. — Дано да не отсъстваш дълго.

— Скъпа, знаеш, че мразя да съм далеч от теб. Дори не мога да заспя, ако не си до мен, по дяволите.

— Тогава ме вземи със себе си.

— За да отидеш на пазар в Германия ли? Какво би си купила? Разни щуротии за Сали?

— Нали знаеш, че обича анимационни филмчета.

Не беше убедителна.

— Добър опит, бейби, но не става. Бих искал да дойдеш, но няма как.

— Дявол да го вземе — отговори лейди Райън.

— Живеем в несъвършен свят, маце.

Тя адски мразеше точно този афоризъм и отговорът й бе нечленоразделно мърморене, но така или иначе нямаше какво друго да отговори.

Няколко минути по-късно в леглото Джак се чудеше какво, по дяволите, щеше да прави. Разумът му подсказваше, че ще е нещо рутинно във всяко едно отношение, с изключение на мястото. Но заради една дреболия Ейб Линкълн не успя да се наслади докрай на пиесата в театъра „Форд“^[1]. Щеше да е на чужда територия — не, на враждебна територия. Вече живееше в чужда страна. Но британците го харесваха. Унгарците едва ли щяха да го харесат. Сигурно нямаше да го застрелят, но нямаше да му връчат и почетен ключ на града. Ами ако откриеха, че пътува с фалшив паспорт? Какво предвиждаше в този случай Виенската конвенция? Но той не трябваше да хленчи. Все пак беше бивш морски пехотинец. Предполагаше се, че е безстрашен. Да, бе, сигурно. Горе-долу най-смелата му постъпка беше отпреди няколко месеца вкъщи, когато се обади малко преди лошите момчета да развалят партито. Така се отърва да не напълни гащите от опрян в главата му пистолет. Справи се, но не се чувстваше герой. Оцеля, успя да убие оня тип с автомата „Узи“, но единственото нещо, от което се чувстваше добре, бе, че не уби онова копеле Шон Милър. Не, остави щатът Мериленд да се оправи с него, освен ако Върховният съд не се намеси, но не му се виждаше много вероятно при този конкретен случай с дузина мъртви агенти на Сикрет Сървис. Съдилищата почти никога не се отнасяха пренебрежително към убитите ченгета.

Но какво ли щеше да стане в Унгария? Той щеше да е само наблюдател, полуофициален агент на ЦРУ, който ще контролира евакуирането на някакъв тъп руснак, проявяващ желание да смени местожителството си в Москва. „Защо, по дяволите, все на мен се случват подобни неща?“ — чудеше се Джак. Сякаш играеше лотарията на дявола и всеки път излизаха неговите числа. Ще се отърве ли някога от това? Плащаха му да предсказва бъдещето и да пише своите прогнози, макар вътрешно да бе наясно, че не би могъл да се справи сам. Нуждаеше се от други хора да му съобщават къде какво се случва, така че да може да прави сравнения с неща, за които всеки знаеше, че са станали, а след това да разгадае какво някой си можел да направи. Вярно, че се справяше доста добре в борсовата търговия, но досега не бяха убивали никого за няколко акции. А сега нищо чудно неговият собствен задник да попаднеше на мушката. Просто върхът, мамка му. Загледа се в тавана. Защо винаги ги боядисваха бели? Черният цвят не беше ли по-подходящ за спалня? Навсякъде имаше само бели тавани, дори в затъмнени стаи. Дали имаше някаква логика в това?

А беше ли логично да не може да заспи? Защо все си задаваше идиотски, тъпи въпроси, които нямаха отговор? Не, той беше почти сигурен, че няма да му се случи нищо. Базил не би позволил да му се случи нещо лошо. Ще се приеме много зле в Ленгли, а британците не можеха да си позволят това — прекалено неудобно. Съдия Мур нямаше да забрави никога, а и щеше да се помни от хората в управлението поне десет години напред. Така че, не, СИС нямаше да позволи да му се случи нещо.

От друга страна, те нямаше да са единствените играчи на терена и както в бейзбола, проблемът бе, че и двата тима щяха да играят за победата и трябваше да се уцели точният момент да изпратиш топката със скорост деветдесет и пет метра в час към евтините места на стадиона.

„Не бива да хленчиш, Джак“ — каза си отново той. Хората, на чието мнение държеше, биха се срамували от него — по-лошо, той би се срамувал от себе си. Значи, иска или не иска, трябваше да се стегне и да излезе на терена, и да се надява да не изпусне проклетата топка.

Или просто да се върне в „Мерил Линч“, не, в никакъв случай, по-скоро би се върнал в пехотата. Наистина съм готов да го направя — осъзна Райън с огромна изненада. Това правеше ли го смел или само твърдоглав? „Това е въпросът“ — помисли си той. А отговорът можеше да дойде от някой друг, някой, който би видял само едната страна на равенството. Човек може да вижда единствено физическата страна, не и мисълта, която бе вътре в нея. А това не стигаше, за да се отсъди, до голяма степен журналистите и историците се опитваха да представят действителността по този начин, сякаш можеха да разберат истината от дистанцията на времето или на мястото. Да, точно така.

Както и да е, багажът му бе събран и с малко късмет най-неприятното щеше да е пътуването със самолет. Колкото и да го мразеше, беше напълно предвидимо… освен ако не паднеше някое от крилата.

 

 

— Какво, по дяволите, става? — попита Джон Тайлър, макар че въпросът му не бе адресиран към никого.

Телексът в ръката му само съдържаше заповеди без никакви обяснения.

Телата бяха транспортирани до следствието с молба да не се пипат. Тайлър се замисли за миг, а след това позвъни на заместник-прокурора, с когото обикновено работеше.

— Какво искаш от мен? — попита с недоумение Питър Мейфеър.

Беше завършил трети по успех Правния факултет в Харвард преди три години и сега правеше кариера в Прокуратурата. Хората го наричаха Макс.

— Чу ме.

— И за какво е всичко това?

— Не знам. Знам само, че е наредено лично от Емил. Имам усещането, че е свързано с отсрещния бряг на реката, но от телекса не се разбира нищо. Какво да правим?

— Къде са труповете?

— В следствието, предполагам. Върху тях има предупредителни табелки да не се заравят. Затова, предполагам, че са във фризера.

— И ги искаш сурови?

— Замразени, предполагам, но сурови. „Как звучи само, дявол да го вземе“ — помисли си помощник специалният агент.

— Имат ли семейства?

— Полицията не е открила нищо до този момент.

— Добре, засега нещата да останат така. Ако не се появят роднини, ще ги обявим за социално слаби и ще ги предадем на федералните. Нали знаеш какво правим с умрелите улични пияници. Слагаме ги в евтини ковчези и ги заравяме в гробището Потърс. Къде ще ги откараш?

— Не знам, Макс. Предполагам, че трябва да изпратя обратен факс до Емил да ми каже.

— Спешно ли е? — попита Мейфеър, чудейки се какво толкова важно може да има в това.

— Да, Макс.

— Добре, ще тръгна веднага към следствието.

— Ще се видим там. Благодаря.

— Дължиш ми бира и вечеря в „Сийфорд“ — каза заместник-прокурорът.

— Готово — отвърна Тайлър.