Том Кланси
Червеният заек (7)

Глава 4
ЗАПОЗНАНСТВА

Беше пет часа вечерта в Лондон и обедно време в Ленгли, когато Райън вдигна безопасния телефон да се обади у дома. Трябваше да свикне с часовата разлика. Като повечето хора бе установил, че съзидателната част от деня му се дели на две половини. Сутрешните часове бяха най-подходящи за асимилиране на информацията, а следобедните — за размишляване. По същия начин вероятно стояха нещата и с адмирал Гриър и имаше опасност да се получи разминаване между неговия работен график и този на шефа му, което не беше добре. Трябваше да свикне също с механизма за работа с документите. Работеше в държавната администрация от дълго време и знаеше, че няма да е толкова лесно, колкото очакваше, нито толкова просто.

— Гриър — чу от слушалката, след като безопасната линия направи връзка.

— Тук е Райън, сър.

— Как е в Англия, Джак?

— Още не е валяло. Кети започва работа утре сутринта.

— Как е Базил?

— Не мога да се оплача от гостоприемството му, сър.

— Откъде се обаждаш?

— От Сенчъри Хаус. Предоставиха ми кабинет на най-горния етаж при един тип от руската секция.

— Обзалагам се, че ще искаш устройство срещу подслушване за домашния си телефон.

— Да, сър.

Старото копеле можеше да чете мисли.

— Нещо друго?

— Нищо, за което да се сетя в момента, адмирале.

— Нещо интересно да се е случило?

— Още се устройвам, сър. Руската им секция изглежда печена. Типът, с който ще работя, Саймън Хардинг, е много вътре в нещата — каза Райън, радостен, че Саймън не беше в стаята в момента, макар че не беше изключено телефонът да се подслушва… а може би… няма да го направят за един рицар на Викторианския орден… Кой знае?

— Децата добре ли са?

— Да, сър. Сали се опитва да гледа местната телевизия.

— Децата свикват бързо. По-лесно от възрастните.

— Ще ви държа в течение, адмирале.

— Документът от „Хопкинс“ трябва да е на бюрото ти утре.

— Благодаря. Мисля, че ще им хареса. Берни спомена няколко интересни неща. Онова нещо за папата…

— Какво казват братовчедите?

— Безпокоят се. Аз също. Негово светейшество явно яко ги е раздрусал и аз смятам, че Иван ще го забележи.

— Какво казва Базил?

— Не много. Не знам с какво разполагат. Предполагам, че изчакват да разберат какво могат да открият — Джак замълча за миг. — Нещо от наша страна?

— Още не — гласеше сбитият отговор, от който се подразбираше нищо, което мога да споделя с теб.

„Дали адмирал Гриър ми има доверие?“ — замисли се Джак. Без съмнение Гриър го харесваше. Но наистина ли смяташе, че го бива в анализите? Вероятно временното пребиваване в Лондон беше ако не лагер за новобранци, нещо като повтаряне на курсантската школа. Там именно морската пехота проверяваше дали младоците с пагони на лейтенанти имат достатъчно акъл да водят пехотинците на бойното поле. Тя имаше славата на най-трудното училище в пехотата. Не му беше лесно, но Райън го беше завършил с отличие. Може просто да е имал късмет…? Не беше служил достатъчно дълго, за да разбере, а може би акт на благосклонност след катастрофата с хеликоптера СН-46 над Крит — събитие, което още спохождаше кошмарите му. За щастие неговият артилерист и един от пехотинците го бяха стабилизирали, но все още го побиваха тръпки, като си представеше хеликоптер.

— Какво мислиш, Джак?

— Ако работата ми бе да пазя живота на папата, щях да изпитвам нервност. Руснаците могат да играят грубо, ако пожелаят. Това, което не мога да преценя, е реакцията на Политбюро — имам предвид колко им стиска. Когато го обсъждахме с Базил, му казах, че въпросът е колко са се стреснали от неговата заплаха, ако може да се определи като заплаха.

— Ти как би я определил, Джак? — попита заместник-директорът на разузнаването от 3400 мили разстояние.

— Хванахте ме натясно, сър. Предполагам, че е нещо като заплаха за начина им на мислене.

— Нещо като? Как си я представят?

Ако беше преподавател по история или политология, Джим Гриър можеше да бъде едно от най-гадните копелета. По нищо нямаше да отстъпва на отец Тим в университета в Джорджтаун.

— Разбрах въпроса ви, адмирале. Това е заплаха. И те ще я възприемат така. Но не съм сигурен колко сериозна ще им се види. Не е като да вярват в Бог. Техният „Бог“ е политиката, а политиката е просто процес, а не система от идеи, както ние разбираме понятието.

— Джак, трябва да се научиш да гледаш на действителността с очите на врага. Аналитичните ти способности са първокласни, но трябва да поработиш върху въображението си. Това не са акциите и ценните книжа, където си свикнал да работиш с твърди числа, а не с въображаеми. Казват, че Ел Греко е имал астигматизъм и затова е преиначавал образите. И те гледат на действителността през други очила. Ако успееш да погледнеш през тях, няма да имаш равен на себе си, но ти е необходимо въображение. Хардинг много го бива в това. Научи се от него как да проникваш в мозъците им.

— Познавате ли Саймън? — попита Джак.

— Чета анализите му от години.

„Няма нищо случайно, Джак“, помисли си той, макар че не следваше да е изненадан. Това беше вторият му урок за деня.

— Разбрано, сър.

— Не издавай изненадата си, момче.

— Да-да, сър — отговори Райън като новобранец с току-що обръсната глава.

„Няма да допускам подобна грешка в бъдеще“, адмирале. И в този момент Джон Патрик Райън се превърна в истински аналитик от разузнаването.

— Ще се обадя в посолството да ти предадат устройството за телефона. Знаеш как се работи с него, нали? — попита заместник-директорът на разузнаването за всеки случай.

— Да, сър. Знам.

— Добре. Тук при нас е време за обяд.

— Да, сър. Ще поговорим пак утре.

Райън постави слушалката върху вилката и извади картата от цепката на телефонния апарат. След това я прибра в джоба си. Погледна часовника си. Време беше да пуска кепенците. Беше разчистил от бюрото си секретните папки. Към 4:30 ч. следобед една жена с количка ги бе събрала, за да ги отнесе в централния архив. Саймън се върна тъкмо навреме.

— В колко е влакът ти?.

— В шест и десет.

— Ще пийнем ли по бира?

— Може, Саймън.

Стана и последва колегата си през вратата.

За четири минути стигнаха до „Фокс енд Кук“, традиционен пъб на една пряка от Сенчъри Хаус. Като че ли беше прекалено традиционен. Приличаше на реликва от времето на Шекспир с масивните дървени греди и мазилка от хоросан по стените. Сигурно беше за архитектурен ефект. Никоя сграда не би оцеляла толкова дълго. Вътре беше много задимено, а повечето от посетителите бяха с костюми и вратовръзки. Явно елитна кръчма, а постоянната клиентела беше от Сенчъри Хаус. Хардинг го потвърди.

— В тая дупка се разтоварваме. Съдържателят е бивш колега. Тук изкарва много повече, отколкото при нас.

Хардинг поръча две халби тъмно пиво „Тетлис“, без да чака подкана. Сервираха ги веднага. След това той заведе Джак до едно от ъгловите сепарета.

— Е, сър Джон, харесва ли ти при нас?

— Нямам оплаквания засега — той отпи една глътка. — Адмирал Гриър смята, че си много печен.

— Базил го смята за един от най-умните. Готино ли се бачка с него? — попита Хардинг.

— Да-а, голяма работа е. Изслушва те и ти помага да мислиш. Не тропа с крак, ако се издъниш. По-скоро обича да поучава, а не да злепоставя, поне с мене е такъв. На някои от по-старите аналитици им скъсва задниците от работа. Още не съм достатъчно дорасъл за това — Райън замълча. — Предполага се, че ти ще ме обучаваш, Саймън.

Прямотата на въпроса изненада домакина му.

— Не бих се изразил точно така. Аз съм специалист по Съветите. Ти си по-общ, доколкото разбирам.

— Ще чиракувам при теб — отвърна Райън.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Как да мисля като руснак.

Хардинг се засмя над бирата си.

— Това е нещо, на което всички се учим всеки ден. Номерът е да помниш, че за тях всичко е политика, а политиката, не забравяй никога, е свързана с мъгляви идеи. Особено в Русия, Джак. Не могат да произвеждат реални продукти като автомобили и телевизионни приемници, затова се хващат за всичко, което пасва на политическата им теория, казаното от Маркс и Ленин. А, естествено, Маркс и Ленин не са разбирали бъкел от истинските неща в истинския свят. Същата лудост като при религията, но вместо с мълнии и библейски чуми поразяват еретиците си с разстрел от наказателния взвод. Според техния мироглед всичко, което не върви както трябва, е резултат от политическо изменничество. Тяхната идеология пренебрегва човешката природа и тъй като политическата им теория е нещо като Светото писание, всичко в нея е вярно, грешна е само човешката природа. Както виждаш, няма особена логика в постройката. Учил ли си метафизика?

— В колежа в Бостън, втори курс. Йезуитите отделят цял семестър на нея — каза Райън, отпивайки дълга глътка. — Независимо дали искаш или не.

— Е, комунизмът е метафизика, приложена безмилостно към реалния свят, а когато нещата не пасват, вината е в чимовете, които не влизат в шибаните дупки. Това може да се окаже доста неприятно за горките чимове. Джо Сталин изби милиони от тях, отчасти по идеологически причини, отчасти заради лудостта и невменяемостта си. Тоя ненормалник е олицетворение на параноята. Хората си плащат, когато ги управляват луди със свитък от правила в ръка.

— Но доколко вярва сегашното политическо ръководство в марксистката теория?

Поклати глава замислено.

— Това е въпросът, Джак. Отговорът е, че ние не знаем, мамка му. Всички те твърдят, че вярват безусловно, но дали е така? — Хардинг млъкна, за да отпие на свой ред. — Само когато им отърва, мисля аз. Но зависи за кого говорим. Например Суслов вярва безрезервно, но останалите? До някаква степен и вярват, и не вярват. Предполагам, че приличат на онези хора, които са имали дълго време навика да ходят на църква всяка неделя, а след това са го изоставили. Част от тях все още вярват, но една по-малка или по-голяма част не. Онова, в което наистина вярват, е, че държавната идеология е източник на тяхната власт и позиции. Така че за пред обикновените хора трябва да изглежда, че вярват, защото вярата е единственото нещо, на което дължат властта и позициите си.

— Интелектуална инерция — зачуди се на глас Райън.

— Точно така, Джак. Първият закон на Нютон за движението.

Част от Райън искаше да възрази на тази гледна точка. Светът трябваше да е по-смислен. Но беше ли? Кой казваше, че трябва? И кой налагаше подобни правила? И толкова ли просто можеше да се обясни? Това, което Хардинг току-що обясни с по-малко от двеста думи, служеше като оправдание за милиарди долари разходи, стратегически оръжия с невъобразима сила и милиони хора, чиито униформи бяха свидетелство за враждебност, която предизвикваше агресия и смърт във време на война или преди война.

Но светът се въртеше около идеи, добри или лоши, и конфликтът между този свят и собствения свят на Райън определяше действителността, в която той работеше, определяше ценностната система на хората, които се бяха опитали да убият него и семейството му. Не беше ли това действителността? Не, нямаше правило, което да заставя света да има смисъл. Хората сами решаваха кое има смисъл и кое не. Така че не беше ли всичко в света въпрос на възприятие? Плод на ума? Какво беше действителността?

С тези въпроси именно се занимаваше метафизиката. Когато Райън учеше в колежа в Бостън, му се струваше толкова чисто теоретична, че не забелязваше нищо общо между нея и действителността. Беше твърде сложна за деветнайсетгодишния Райън да я разбере и също толкова сложна сега, когато е на тридесет и две, осъзна той. Днес обаче оценките се изписваха често с човешка кръв, а не в студентската книжка.

— За Бога, Саймън. Нали знаеш, че ще е много по-лесно, ако вярваха в Бог.

— Тогава, Джак, ще се стигне до нова религиозна война, а този вид войни са кървави, ако не си забравил. Спомни си само кръстоносните походи — един бог срещу друг. Този вид войни са много мръсни. Истински вярващите в Москва смятат, че препускат на гребена на историята и носят съвършенство за човешкия живот. Сигурно откачат, като гледат, че страната им дори не може да се изхрани, но се опитват да пренебрегнат този факт. Но е трудно да се пренебрегне празен корем, нали така? Така те хвърлят цялата вина върху нас и върху „пораженците“ — предателите и саботьорите — в собствената им страна. Такива хора те хвърлят в затвора или ги убиват — Хардинг вдигна рамене. — Лично аз ги смятам за езичници, които вярват в погрешното божество. Така е по-лесно. Изучавал съм политическата им теология, но тя е с ограничена стойност, защото, както казах, много от тях не вярват в същината на системата. Понякога те разсъждават като диваци от руско племе, чиято представа за света е обратна на западните стандарти. Историята им е такава каша, че изучаването й излиза извън западната логика. Те са ксенофоби в най-висша форма, винаги са били по разбираеми исторически причини. Тях винаги са ги заплашвали и от изток, и от запад. Монголите например са стигнали на запад чак до Балтийско море, а германците и французите — до портите на Москва. Те са странни птици, както казваме ние. Едно знам със сигурност — никой човек, който е с всичкия си, не би искал те да са му господари. Жалко наистина. Иначе имат великолепни поети и композитори.

— Цветя сред бурените — предположи Райън.

— Точно така, Джак. Съвсем правилно — Хардинг извади лулата си и я запали с клечка кибрит. — Е, как е бирата?

— Отлична, много по-добра от нашата.

— Чудя се как преглъщате вашата бира. Но говеждото ви е по-вкусно от нашето.

— Храним животните с царевица. Месото им става по-вкусно, отколкото с трева — Райън въздъхна. — Още свиквам с живота тук. Всеки път щом се почувствам удобно, нещо ме клъцва като змия във висока трева.

— Е, минала е само седмица.

— Децата ще придобият смешен акцент.

— Цивилизован, Райън, цивилизован — засмя се Хардинг. — Вие, янките, ни разваляте езика, знаеш ли?

— Да, бе, точно.

Не след дълго Райън щеше да нарича бейзбола „обиколки“, което беше игра за момичета тук. Да си го начукат, но те не разбираха нищо от бърза игра с топка.

 

 

На свой ред Ед Фоли изведнъж осъзна, че е бесен заради бръмбарите в апартамента им. Всеки път, когато правеше любов с жена си, някой кретен в КГБ ги слушаше. Сигурно тези перверзници се забавляваха, но това, за Бога, беше любовният живот на семейство Фоли, той не беше ли неприкосновен? Двамата с Мери Пат бяха предупредени какво ги очаква и дори жена му се бе пошегувала по време на полета — самолетите не можеше да се подслушват. Така щели да покажат на тия варвари как живеят истинските хора. Той се разсмя, но сега хич не му беше смешно. Все едно бяха животни в проклетия зоопарк, а хората ги гледаха, хилеха се и се побутваха. Дали КГБ щеше да води сметка колко често го правеха? „Много е възможно“, помисли си той, щяха да слухтят за евентуални трудности в брака им като претекст да вербуват него или Мери Пат. Всички го правеха. Така че трябваше да се чукат редовно, за да разберат онези, че подобна възможност отпада, а дали да не си поиграят на съпрузи, които не могат да се понасят, за да видят какво ще стане… Не, реши главният агент, би било излишно усложнение за престоя им в Москва. Това, че беше тукашният шеф на разузнаването, бе достатъчно сложно само по себе си.

Само посланикът, военният аташе и неговите подчинени знаеха кой е всъщност. Рон Фийлдинг беше дубльорът му, а работата му бе да мърда като прилежен червей на кукичката. Когато паркираше, понякога оставяше козирката на шофьорското място спусната или автомобила обърнат на деветдесет градуса. Друг път слагаше цвете в бутониерата си и го сваляше, преди да мине покрай някоя жилищна сграда, сякаш сигнализираше на някого. А най-готино беше, когато се шмугваше в уличната тълпа, симулирайки опит да се измъкне от опашката си. Подобни номера объркваха контраразузнаването от Второ главно управление. Понякога преследваха случайни московчани, дори ги привикваха на разпит или поставяха под наблюдение горките копелета и следяха всичко, което правеха. Ако не друго, това принуждаваше КГБ да хаби сили и средства за глупости и да преследва фантоми. Най-хубавото беше, че смятаха Фийлдинг за нескопосан главен агент на ЦРУ. Това винаги караше другия лагер да се чувства добре и беше хитър ход на ЦРУ. Играта, която той играеше, им изглеждаше като игра на стражари и апаши.

Но наличието на бръмбари в спалнята го изнервяше. А не можеше да си позволи да вземе някоя от обичайните мерки, като да пусне високо радиото. Не биваше да действа като обучен агент. Трябваше да се прави на тъпак, а това изискваше акъл и дисциплина и най-вече старание. Не биваше да допуска и най-малката грешка. Само една грешчица можеше да доведе до убийство на човек, а Ед Фоли имаше съвест. Беше опасно за един оперативен агент да проявява съвест, но обратното за него беше невъзможно. Трябваше да се грижиш за агентите си, за чужденците, които работеха за теб и те захранваха с информация. Всички — е, почти всички — си имаха проблеми. Най-големият беше алкохолизмът. Той очакваше всеки от информаторите му да е пияница. Някои бяха дори откачени. Повечето искаха да се отърват от всичко — от шефовете си, от системата, от страната си, от комунизма, от половинките си, от целия перверзен свят. Неколцина вероятно бяха наистина привлекателни хора. Но Фоли нямаше да ги търси. Те трябваше да го потърсят. Той беше длъжен да играе с картите, които бяха раздадени. Правилата в тази игра бяха строги и дяволски трудни. Жена му беше в безопасност. Е, разбира се, нещата около него можеха да загрубеят — или около Мери Пат, — но и двамата имаха дипломатически паспорти и ако някой се опиташе да се ебава с тях, някъде в Америка на някой съветски дипломат от висок ранг можеше да му се случи нещо неприятно от ръцете на улични отрепки, които можеха да бъдат, а можеха и да не бъдат преоблечени ченгета. Дипломатите не обичаха такива неща и затова гледаха да ги избягват. Истината бе, че руснаците спазваха правилата повече от американците. Така че той и жена му бяха в безопасност, но агентите им, ако се издънеха, щяха да видят милост, колкото мишка в лапите на садистична котка. Тук още измъчваха, разпитите продължаваха часове наред. Законът се определяше от управляващите, а правораздаването зависеше от това дали е зареден пистолетът на стрелеца. Така че трябваше да се грижи за агентите си, независимо дали бяха пияници, проститутки или престъпници, като за свои деца, да им сменя памперсите, да им носи биберона с вода и да им бърше носовете.

При всички случаи беше груба игра и той не можеше да спи добре през нощта. Дали руснаците забелязваха? Дали имаше камери в стените? Нямаше ли да е прекалена перверзия? Но след като американската технология не беше напреднала дотам, беше дяволски сигурен, че същото важи и за руската. Може би. Фоли си напомни, че тук живееха и умни хора, а много от тях работеха за КГБ.

Радваше се, че жена му спи като невръстно дете. Тя беше по-добра от него като оперативен агент. Чувстваше се като риба във вода. Ами акулите? Предполагаше, че е нормално един мъж да се тревожи за жена си, колкото и способен агент да беше тя. Просто мъжете бяха програмирани по този начин, както тя беше програмирана да е майка. Мери Пат изглеждаше като ангел в сумрака с разпиляната си руса като на бебе коса върху възглавницата и леката усмивка върху лицето, когато спеше. За руснаците тя бе потенциален шпионин, но за Ед Фоли любима жена, колега и майка на детето му. Колко странно, че хората можеха да бъдат едновременно толкова различни неща в зависимост от това кой ги преценява и всичко беше вярно. С това философско умозаключение — Боже, той имаше нужда от сън! — Ед Фоли затвори очи.

 

 

— Е, и какво каза той? — попита Боб Ритър.

— Не беше очарован — отговори съдия Мур, без да изненада никого. — Но разбира, че ние не можем да направим много. Вероятно ще произнесе реч идната седмица за достойнството на работника, особено на организирания в профсъюз.

— Добре — измърмори Ритър, — да го каже на въздушните диспечери.

Заместник-директорът на операциите беше цар на тъпите шеги, макар че усещаше кога да си държи езика зад зъбите в неподходяща компания.

— Къде ще говори? — попита заместник-директорът на разузнаването.

— В Чикаго, идната седмица. Там живее голяма общност от етнически поляци — обясни Мур. — Ще им говори за корабостроителните работници, разбира се, и ще им разкаже, че някога е бил профсъюзен лидер. Не съм виждал речта му, но очаквам да е сладникава като ванилов сладолед с шоколадови пръчици.

— А вестниците ще пишат, че ухажва гласоподавателите със сини якички — отбеляза Джим Гриър. Лишени от наивност, каквито се предполагаше, че трябва да бъдат, вестниците не се хващаха много на въдицата, освен ако новината не им се поднесеше, гарнирана с кетчуп и пържени картофки. Те бяха майстори на политическите проповеди, но не разбираха бъкел от това как се играеше тази игра в действителност, докато не им се подскажеше, за предпочитане с едносрична дума. — Нашите руски приятели дали ще обърнат внимание?

— Вероятно. Имат добри аналитици в Института за САЩ и Канада. Може някой да се изпусне мимоходом по време на обикновен разговор във Фоги Ботъм, че следим положението в Полша с известно безпокойство, тъй като имаме много американски граждани от полски произход. Засега не можем да отидем по-далече — обясни съдия Мур.

— Значи се безпокоим за Полша, но не и за папата засега? — доизясни ситуацията Ритър.

— Още не знаем нищо по въпроса, нали така? — попита шефът на ЦРУ реторично.

— Няма ли да се чудят защо папата не ни е уведомил за заплахата…?

— Вероятно не. Начинът, по който е написано писмото, предполага лична комуникация.

— Не чак толкова лична, след като Варшава го е предоставила на Москва — забеляза Ритър.

— Както жена ми обича да казва, това е друго нещо — посочи Мур.

— Знаеш ли, Артър, понякога подобно шикалкавене ми причинява главоболие — оплака си Гриър.

— Играта си има правила, Джеймс.

— И в бокса има правила, но не им пречи да си нанасят директни крошета.

— „През цялото време се пази“ — това е правило номер едно в бокса — припомни Ритър. — Е, ние все още не разполагаме с конкретни предупреждения, нали така? — Всички поклатиха едновременно глави като потвърждение. — Какво друго каза той, Артър?

— Очаква от нас да разберем дали е заплашен животът на Негово светейшество. Ако му се случи нещо, президентът ще се почувства като насран.

— Заедно с милиард и повече католици — съгласи се Гриър.

— Предвиждате ли възможността руснаците да наемат северноирландски протестанти да им свършат работата? — попита Ритър с гадна усмивка. — Те също не го обичат, не забравяйте. Това е нещо, което Базил трябва да провери.

— Робърт, мисля, че това не е много вероятно — сподели Гриър разсъжденията си. — Те мразят комунизма не по-малко от католицизма все пак.

— Андропов едва ли ще излезе чак толкова далече извън клишетата — отсъди Мур. — Никой при тях не го прави. Ако реши да види сметката на папата, ще използва собствени ресурси и ще пипа внимателно. Така ще разберем дали ще се стигне до крайности, да не дава Господ. Ако усетим, че върви натам, ще трябва да ги разубедим.

— Не вярвам да се стигне дотам. Политбюро е благоразумно — каза заместник-директорът на разузнаването. — Едва ли ще им е от полза. Никой шахматист не играе по този начин, а шахматът е все още тяхна национална игра.

— Кажи го на Лев Троцки — отряза го Ритър.

— Това е било лично. Сталин е искал да му изяде черния дроб с лук и сос — отвърна Гриър. — Това е било изцяло омраза на лична основа и не му е принесло никаква полза на политическо равнище.

— Не така е мислел чичо ти Джо. Той се е страхувал наистина от Троцки…

— Не, едва ли. Добре, можете да си говорите, че е бил параноично копеле, но дори той е знаел разликата между параноя и истински страх — Гриър си даде сметка, че сбърка в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му. Опита се да замаже нещата. — Но дори да се е страхувал от старата пушка, сегашните не са като него. Те не страдат от параноята на Сталин, но ако трябва да бъдем по-точни, липсва им неговата решителност.

— Джим, грешиш. Варшавското писмо е потенциална заплаха за тяхната политическа стабилност и те ще го вземат на сериозно.

— Робърт, не знаех, че си толкова религиозен — пошегува се Мур.

— Не съм, те също не са, но ще се притеснят. Много ще се притеснят. Дали ще е достатъчно, за да предприемат радикални действия? За това не съм сигурен, но доста ще се замислят, мамка им.

— Тепърва ще разберем — отвърна Мур.

— Артър, това е моята оценка — каза заместник-директорът на операциите, а когато той кажеше нещо, нещата ставаха сериозни, особено в рамките на Централното разузнавателно управление.

— Кое промени толкова бързо мнението ти, Боб? — попита съдията.

— Колкото повече мисля за това, от тяхна гледна точка, толкова по-сериозно ми изглежда.

— Планираш ли нещо?

От този въпрос Ритър се почувства малко неловко.

— Още е рано да натоварвам семейство Фоли с голяма задача, но ще им дам някои наставления да се поогледат.

Това беше оперативен въпрос и обикновено останалите оставяха на Боб Ритър и на неговия инстинкт на оперативен агент да решава. Да се получи информация от един агент беше много по-безопасно, отколкото да се предадат инструкции на този агент. Тъй като се предполагаше, че всички служители в посолството в Москва се следят непрекъснато или периодично, беше опасно да ги кара да правят нещо, което би изглеждало като шпионаж. Това важеше особено за Фоли — те бяха новаци и зорко ги наблюдаваха. Ритър не искаше те да се издадат по обичайните причини плюс още една — това, че той се спря на екип от съпруг и съпруга, беше рискована игра и ако не успееше, щеше да рикошира върху него. Покерджия от висока класа, Ритър не желаеше да изгуби всичките си чипове с лека ръка. Той възлагаше големи надежди на семейство Фоли. Нямаше да рискува да ги издъни само две седмици след назначението им в Москва.

Другите двама не се месеха, което позволяваше на Ритър да действа, както смята за добре.

— Както знаете — каза Мур, облягайки се назад, — ние тук сме най-добрите и най-умните, най-информираните хора от сегашната президентска администрация, а нямаме и понятие за нещо, което може да се окаже дебела работа.

— Така е, Артър, — съгласи се Гриър. — Но ние носим отговорността и не можем да си позволим да говорим, преди да имаме доказателства.

— Това е, което исках да чуя, Джеймс.

Това означаваше, че всички извън тази сграда имаха свободата да се правят на всезнайковци, но не и те тримата. Не, те трябваше да внимават за всяка дума, която изричаха, тъй като хората приемаха мненията им за факти. А тук, на седмия етаж, човек научаваше, че нещата не стояха точно така. Ако наистина бяха толкова добри, щяха да си уредят живота по друг начин, например да прибират печалби от акции.

 

 

Райън се настани във фотьойла с „Файнаншъл Таймс“ в ръка. Повечето хора предпочитаха да го четат сутрин, но не и Джак. Сутрините бяха за политическите новини, за да се подготви за работата си в Сенчъри Хаус. На връщане, докато караше към къщи, слушаше новините по радиото, тъй като много често шпионската работа се ръководеше от събитията. Чак сега можеше да си почине с финансовите новини. Британският вестник не беше точно като „Уолстрийт Джърнъл“, но по-различният подход към нещата го интригуваше — даваше му нов поглед по абстрактни проблеми, към които той можеше да приложи американската практика. Освен това го държеше в течение на пазара. Тук, изглежда, имаше богати финансови възможности, които само чакаха да бъдат оползотворени. Той откри, че няколко от тях можеха да направят европейската му авантюра полезна. Все още гледаше на работата си в ЦРУ като на нещо странично в живота си, чиято крайна цел стигаше значително по-далече. Щеше да изиграе картите си в подходящия момент.

— Татко се обади днес — каза Кети, която преглеждаше медицинското си списание.

Беше брой на „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин“, едно от шестте списания, за които се абонира.

— Какво иска Джо?

— Попита как сме, как се чувстват децата, тоя ред неща — отговори Кети.

„Да не е луд да си хаби думите да пита за мен.“ Джо Мюлър, високопоставена персона в „Мерил Линч“, не одобряваше начина, по който неговият зет напусна финансовия бизнес, след като бе имал нещастието да му даде дъщеря си за съпруга, първо, за да учи, а след това да си играе на стражари и апаши с шпиони и други правителствени служители. Джо не гледаше с добро око на властта и нейните креатури — той ги смяташе за готованци, които живеят на гърба на хора като него. Джак споделяше почти същите виждания, но все някой трябваше да се пребори с тигрите в света и един от тях беше Джон Патрик Райън. Той обичаше парите като Джо, но за него те не бяха цел, а средство. Беше като хубавия автомобил — можеше да те закара на приятни места, но след като те отведе там, не можеше да ти служи за легло. Джо не гледаше на живота по този начин и дори не се опитваше да разбере онези, които не мислеха като него. От друга страна, той обичаше дъщеря си и не й попречи да стане хирург. Вероятно смяташе, че приляга на момичетата да се грижат за болни хора, докато правенето на пари беше мъжка работа.

— Радвам се, скъпа — каза Райън, без да вдигне очи от „Файнаншъл Таймс“.

Японската икономика беше започнала да изглежда нестабилна в очите на Райън, но не и според редакцията на вестника. Е, и друг път бяха допускали грешки.

 

 

Беше безсънна нощ в Москва. Андропов изпуши повече от обичайния пакет „Марлборо“, но остана само на една водка, след като се прибра у дома от дипломатическия прием в испанското посолство — пълна загуба на време. Испания се беше присъединила към НАТО и контраразузнаването й депресиращо ефективно разгадаваше опитите му да внедри агент в правителството им. Може би трябваше да опита с двореца на краля. Царедворците са забележително бъбриви, а правителството, което дойде след изборите, вероятно щеше да държи нововъзстановения монарх информиран, за да му се подмазва. И така пийна вино, хапна малко и побъбри за обичайните салонни глупости. „Да, лятото наистина беше превъзходно, как мислите?“ Понякога се чудеше дали издигането му в Политбюро си струваше, след като се налагаше да си губи времето. Не му оставаше минутка свободна дори да прочете нещо — само работата и дипломатическите и политическите ангажименти, които нямаха край. Сега разбираше какво беше да си жена, мислеше си Андропов. Не е чудно, че те непрекъснато натякваха и мърмореха на мъжете си.

Но мисълта за Варшавското писмо не излизаше от главата му. „Ако правителството във Варшава продължи да потиска безпричинно своя народ, ще бъда принуден да се оттегля от папството и да се върна при народа си в този тежък момент.“ Това копеле! Заплашваше мира в света. Дали американците нямаха пръст в тая работа? Никой от агентите му не беше донесъл за подобно нещо, но човек никога не знаеше. Американският президент не изпитваше приятелски чувства към страната му и винаги търсеше начини да оскърби Москва — това безмозъчно нищожество твърдеше, че Съветският съюз е центърът на злото в света! Едно нищожно актьорче като тоя кучи син си позволяваше да говори така! Дори протестите в американските медии и научните среди не можеха да намалят обидата. Европейците също се хванаха за думите му, а най-лошото бе, че и интелигенцията в Източна Европа се хвана, което причини купища неприятности и проблеми за подчинените му контраразузнавания на Варшавския договор. Като че ли си нямаха друга работа, ядосваше се Юрий Владимирович, докато изваждаше поредната цигара от червено-белия пакет. Дори не чуваше музиката, която свиреше, тъй като мозъкът му беше изцяло ангажиран с информацията.

Правителството във Варшава трябваше да смаже онези контрареволюционни елементи в Данциг^[1] — странно, но Андропов винаги наричаше този пристанищен град със старото му немско име, — ако не искаше да му се случи нещо. Москва го беше предупредила недвусмислено да си опича акъла, а поляците знаеха какво е заповед. Присъствие на съветски танкове на тяхна земя щеше да им покаже какво е необходимо и какво не. Ако онази глупост „Солидарност“ стигнеше по-далеч, заразата щеше да се разпространи — на запад към Германия, на юг към Чехословакия и на изток към Съветския съюз. Не можеха да го позволят.

От друга страна, ако полското правителство успееше да се справи с тях, нещата щяха отново да се успокоят. До следващия път?

Ако имаше малко по-широк поглед, той сигурно щеше да забележи основния проблем. Като член на Политбюро Андропов беше изолиран от несгодите на живота в страната му. Не му липсваше нищо. Качествената храна беше толкова достъпна за него, колкото телефонната слушалка. Разкошният му апартамент беше луксозно обзаведен и оборудван с германска техника. Мебелите бяха удобни. Асансьорът в сградата никога не излизаше от строя. Разполагаше с шофьор, който го караше до службата и обратно вкъщи. Имаше охрана, която го пазеше от неприятностите на уличните престъпници. Пазеха го като Николай Втори и за разлика от повечето хора смяташе, че условията му за живот са нормални, макар че интелектуалната му същност не беше изцяло на това мнение. Хората отвън имаха какво да ядат, имаха филми и телевизия, спортни тимове, на които да се радват, и шанс да си купят лека кола, нали така? В замяна на неговите усилия да им осигури всичко това той заслужаваше да живее малко по-добре. В това имаше резон. Не работеше ли той повече от останалите? Какво друго, по дяволите, можеха да искат тези хора?

А сега този полски поп се опитваше да разстрои цялата система.

„Като нищо ще го направи“, мислеше Андропов. Някога Сталин беше задал прословутия въпрос колко дивизии командва папата, но дори и той трябва да е съзнавал, че не цялата сила на света се събира в дулото на оръдието.

Ако Карол наистина се оттеглеше от поста, тогава какво? Щеше да се опита да се върне в Полша. Можеха ли поляците да не го пуснат — да му отнемат гражданството например? Не, все някак той щеше да се промъкне в Полша. Андропов и поляците имаха внедрени агенти в църквата, разбира се, но подобни неща обикновено стигаха само до тук. А до каква степен църквата беше успяла да внедри свои агенти в неговите служби? Не можеше да се установи. Така че всеки опит да не бъде допуснат в Полша бе обречен на провал, а ако се върнеше в Полша, това щеше да предизвика огромно бедствие.

Можеха да опитат по дипломатически път. Подходящ външнополитически служител щеше да замине за Рим, да се срещне тайно с Карол и да се опита да го разубеди да не изпълни заканата си. Но с какви карти можеше да играе? Открита заплаха за живота му… нямаше да свърши работа. Подобни предизвикателства бяха по-скоро покана за мъченичество и за канонизиране в светец, което още повече щеше да го насърчи да предприеме пътуването. За един вярващ това си бе покана за рая, изпратена от самия Сатана, и той щеше да я приеме с готовност. Не, такъв човек не се плашеше от смъртта. Дори да заплашеха народа му със сурови мерки, пак щяха да го окуражат да се прибере възможно най-скоро, за да го защити, и така да се превърне в още по-голям герой в очите на света.

„Неподправеността на заплахата, която беше изпратил на Варшава, само потвърждаваше опасенията“, призна на себе си Андропов. Имаше един сигурен отговор: на Карол щеше да му се наложи да провери сам дали има Бог.

Има ли Бог? — чудеше се Андропов. Този въпрос хората си бяха задавали векове наред, докато Карл Маркс и Владимир Ленин не бяха разрешили проблема — поне за Съветския съюз. Не, си каза Юрий Владимирович, беше твърде късно за него да преосмисля отговора на този въпрос. Не, Бог няма. Животът беше тук и сега, а когато си отидеше, просто нямаше да го има, така че най-доброто, което можеше да се направи, е да изживееш живота си пълноценно, да събереш плодовете, които можеш да достигнеш, и да построиш стълба, за да грабнеш онези, които не можеш да достигнеш.

Но Карол се опитваше да промени тази аксиома. Искаше да разклати стълбата, а може би цялото дърво? Това бе малко по-сложен въпрос.

Андропов се извърна, както си седеше на стола, и си наля малко водка, след което отпи порядъчна глътка. Карол се опитваше да наложи фалшивата си вяра, като разклати самите основи на Съветския съюз и на съюзниците му, убеждавайки хората, че има нещо по-добро, в което да вярват. Така искаше да обърка работата на цели поколения, но той и страната му нямаше да го позволят. Той обаче не можеше да попречи на усилията на Карол. Не можеше да го убеди да се откаже. Не, Карол трябваше да бъде спрян веднъж завинаги.

Нямаше да е лесно, нито безопасно. Но бездействието щеше да е още по-малко безопасно за него, за неговите колеги, за страната му.

Така че Карол трябваше да умре. Първо Андропов трябваше да подготви план. След това да го представи на Политбюро. Преди да предприеме действия, трябваше да организира целия заговор така, че да гарантира успех. Е, нали за това служеше КГБ?