Том Кланси
Червеният заек (25)

Глава 22
ДОСТАВКИ И РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ

Втората им среща отново се състоя в универсалния магазин, откъдето бащата на едно малко Зайче искаше да му купи дрешки за зимата. Това изненада донякъде Ирина Богданова, но приятно. Мери Пат, която бе експертът по пазаруването в семейство Фоли, се разходи из щандовете, за да разгледа стоките, и се изненада, че не всичко, което се предлагаше, бе съветски боклук. Имаше дори привлекателни… макар и недостатъчно привлекателни, че да ги купиш. Тя се загледа в щанда за кожени изделия. Тукашните кожи щяха да се купуват като топъл хляб в Ню Йорк, макар да не бяха изцяло в крак с колекциите на Фенди. В Русия нямаше италиански дизайнери, но качеството на кожите бе отлично. Руснаците обаче не знаеха какво да ушият от тях. „Колко жалко“ — каза си тя. Най-тъжното в Съветския съюз бе това, че правителството на тази мрачна страна пречеше на гражданите й да постигнат нещо повече. Тук липсваха оригинални идеи. Най-доброто, което можеше да се купи, бяха старинни произведения на изкуството от предреволюционната епоха — най-често миниатюри с религиозно съдържание. Собствениците им ги продаваха на черно, за да могат да закърпят семейния бюджет. Тя си бе купила няколко подобни произведения, опитвайки се да не се чувства крадец. За да не я гризе съвестта, никога не се пазареше и веднага плащаше исканата цена, без да се опитва да свали някой и друг процент. Това би било равносилно на пладнешки обир, мислеше си Мери Пат, а крайната цел на нейната мисия в Москва — тя дълбоко вярваше в това — бе да помогне на тези хора, макар и по начин, който те едва ли биха разбрали или одобрили. Но като цяло московчани харесваха нейната усмивка и дружелюбност. Без съмнение харесваха и валутните бонове, с които плащаше и срещу които можеха да се снабдят с луксозни стоки или да продадат на черно по курс три или четири за рубла.

Тя позяпа из магазина около половин час, след което забеляза обекта на щанда за детски дрехи. Обходи целия щанд, спирайки се да разгледа стоките, преди да се доближи до него.

— Добър вечер, Олег Иванич — поздрави тя тихичко, въртейки из ръцете си детско ескимосче за момиченце на три-четири годинки.

— Веселичко, нали?

— Вярно е. Интересува ме дали можете да си вземете няколко дни отпуск.

— Да, мога. Две седмици.

— Казахте, че съпругата ви се интересува от класическа музика, нали така?

— Точно така.

— Има един добър диригент. Казва се Йожеф Рожа. Ще изнася представление в Будапеща в неделя вечер. Най-подходящият хотел, където можете да отседнете, е „Астория“. Намира се близо до гарата и е популярен сред съветските туристи. Споделете с всичките си приятели, че ще пътувате. Приемете от тях поръчки за стоки, които биха искали да им купите от Будапеща. Направете всичко по начина, по който постъпват повечето съветски граждани. Останалото е наша работа — увери го тя.

— Цялото семейство — напомни й Зайцев. — И тримата.

— Разбира се, Олег. Вашият Зайчик ще види куп чудеса в Америка, а и там зимите не са така сурови като тукашните — добави Мери Пат.

— Ние, руснаците, се радваме на зимата — отговори й той, без да крие честолюбието си.

— В такъв случай можете да се установите на място, където климатът е студен като московския, а ако ви се прииска топло време през февруари, просто се качвате на колата или взимате самолета за Флорида и отдъхвате на слънчевия плаж.

— Да не сте туристически агент, Мери? — попита Заекът.

— За вас съм точно това. Удобно ли ви е да предавате информация на съпруга ми в метрото?

— Да.

„Не би трябвало“ — помисли си Мери Пат.

— А каква е най-хубавата ви вратовръзка?

— Синя на червени райета.

— Чудесно, носете я два дни преди да се качите на влака за Будапеща. Бутнете се в него и му се извинете, така ще знаем. Два дни преди да отпътувате от Москва, си сложете синята вратовръзка на райета — повтори тя.

Трябваше да внимава много. Хората често правеха тъпи грешки за най-прости неща дори когато — не, особено когато — животът им бе изложен на опасност. Затова и тя се опитваше да опрости максимално всичко. Само едно нещо за запомняне. Само едно нещо, което трябва да се направи.

— Да, това може да се уреди лесно.

„Значи, си оптимистично копеле, така ли?“

— Отлично. Моля, бъдете внимателни, Олег Иванич — каза тя и се отдалечи.

След пет-шест метра обаче спря и се обърна. В чантата си носеше камера „Минокс“. Изщрака пет кадъра и си излезе.

 

 

— Нищо ли не си хареса? — попита я съпругът й, след като се качиха на мерцедеса.

— Не, нищо, което да си заслужава. Най-добре да отидем до Хелзинки да си купим малко зимни дрехи — предложи тя. — Знаеш ли, бих искала да вземем влака до там. Сигурно ще е забавно пътуване. На Еди ще му хареса.

Главният агент повдигна вежди. „Сигурно е по-добре с влака — помисли той. — Няма да изглежда прибързано. С цяла камара куфари, половината празни, за да се натъпчат вътре всички глупости, които ще купиш със своите валутни рубли. Освен ако не се върнеш… а ако Ленгли и Лондон си размърдат задниците, ще се получи върховно бягство от къщи…“

— У дома ли се връщаме, скъпа? — попита Фоли.

„Щеше да е голям цирк, ако КГБ не подслушват апартамента и колата им, а те си играят на тайни агенти“ — каза си той. Е, в най-лошия случай щеше да е добро упражнение.

— Да, стига за днес.

 

 

— Мамка му — изруга Базил Чарлстън, вдигна слушалката и натисна три копчета върху апарата.

— Слушам, сър — каза Кингшот, влизайки в кабинета.

— Виж това — Чарлстън му подаде съобщението.

— По дяволите — изруга той на свой ред.

Сър Базил се усмихна.

— Предпочитай винаги простите и очевидните неща, така ли беше?

— Да, сър. И все пак те кара да се чувстваш тъпо — призна той. — Пожар в къщата. По-добър вариант от първоначалната ни идея.

— Е, да ни е за урок. Колко често стават пожари в Лондон, Алън?

— Нямам представа, сър Базил — бе принуден да признае най-старшият оперативен служител на СИС. — Но ще разбера.

— Допитай се до твоя приятел Нолън.

— Утре сутринта, сър — обеща Кингшот. — Поне шансовете ни се увеличават. ЦРУ работи ли също по въпроса?

— Да.

 

 

Както и ФБР. Директорът Емил Джейкъбс беше получил вече молбата на момчетата от „другата страна на реката“, както понякога наричаха ЦРУ в официалните кръгове във Вашингтон. Беше доста гнусно. Вдигна телефона и набра пряката линия с директора на ЦРУ.

— Предполагам имате основателна причина за това, Артър — попита той без никакви предисловия.

— Не по телефона, Емил, всъщност да.

— Три трупа, единият на мъж на трийсетина години, една жена на същата възраст и тригодишно момиченце — напомни му Джейкъбс, четейки от изпратената на ръка бележка от Ленгли. — Моите хора ще си помислят, че на шефа му хлопа дъската, Артър. Май ще е по-добре да поискаме помощ от местната полиция…

— Да, но…

— Да, знам, ще се разчуе. Добре де, мога да разпратя съобщения до всички регионални шефове и да ги накарам да прочетат сутрешните вестници, но ще е много трудно да се опази в тайна.

— Разбирам това, Емил. Очакваме помощ и от британците. Не е нещо, което можеш да разтръбиш. Само мога да ти кажа, че е много важно, Емил.

— Имаш ли някаква работа в Капитолия скоро?

— Заседание на комисията по разузнаването утре в десет. Проблеми с бюджета — обясни Мур.

Конгресът вечно търсеше под вола теле и на Мур непрекъснато му се налагаше да защитава управлението от хората на Капитолия, които бяха готови да ритнат ЦРУ по кокалчетата само и само след това да се оплакват, че „разузнаването търпи провали“.

— Добре, можеш ли да се отбиеш пътьом при мен? Искам да чуя повече за тая история кон за кокошка — попита Джейкъбс.

— Към девет без петнайсет става ли?

— За мен е удобно, Артър.

— Доскоро тогава — обеща Мур.

Директор Джейкъбс остави телефонната слушалка, чудейки се какво ли е толкова важно, че да искат от Федералното бюро за разследване да краде трупове.

 

 

В метрото на път към къщи, след като купи на своя Зайчик бяло ескимосче на червени и зелени цветчета, Зайцев обмисляше стратегията си. Кога ли да съобщи на Ирина за неочакваната почивка? Ако й поднесеше новината като изненада, щеше да възникне един проблем. Ирина можеше да се разтревожи за мястото си в счетоводния отдел в ГУМ, макар че по нейните думи отделът бе толкова разхайтен, че дори нямаше да забележат, ако някой липсва от работа. Ако я предупредеше отрано обаче, щеше да се появи друг проблем — опит от нейна страна да поеме всичко в свои ръце, както би направила всяка съпруга по света с твърдото убеждение, че мъжете не ги бива в тия неща. Би било забавно при дадените обстоятелства, помисли си Олег Иванич.

Не, ще й съобщи за пътуването в последния момент и ще използва като претекст онзи унгарски диригент. А голямата изненада щеше да й поднесе в Будапеща. Питаше се как ли ще реагира. Вероятно нямаше да е очарована, но тя бе руска жена, научена и възпитавана да се подчинява на мъжа си, което според всички руснаци бе в реда на нещата.

Светлана обичаше да се вози в метрото. Това важеше за всички малки деца. За тях всичко бе приключение, което възприемаха с широко отворените си детски очи, дори най-обикновени неща като пътуването в метро. Тя не вървеше, нито пък тичаше. Тя подскачаше като кученце или по-точно като зайче, помисли си нейният татко и й се усмихна. Дали малкият му зайчик щеше да открие нови приключения на Запад?

„Вероятно… ако успея да я отведа до там жива“ — напомни си Зайцев. Щеше да е опасно, но той се страхуваше не за себе си, а за дъщеричката си. Колко странно бе това. А може би не? Вече нищо не знаеше. Знаеше само, че му предстои да изпълни важна мисия, и не забелязваше нищо друго около себе си. Останалото бе просто сбор от стъпки, в чийто край се виждаше ясна светлина и това бе всичко, което можеше да види. Странно, но откакто у него се породиха първите съмнения за операция шест-шест-шест, светлината сякаш ставаше все по-ярка и по-ярка, докато накрая го заслепи напълно. Приличаше на нощна пеперуда, привлечена от светлината, която кръжи все по-близо и по-близо до нея. Само можеше да се надява, че светлината не бе огън, който да го изгори.

— Стигнахме, татко! — разпозна Светлана тяхната спирка, хвана го за ръка и го задърпа към плъзгащите се врати. Минута по-късно тя скочи върху движещите се стъпала на ескалатора, сияеща цялата от вълнение. Детето му приличаше по-скоро на възрастните американци, каквито си ги представяха руснаците — търсеха само възможности да се забавляват и не забелязваха опасностите и заплахите, които внимателните и трезви съветски граждани съзираха навсякъде. Но ако американците наистина бяха толкова глупави и наивни, защо Съветите вечно се стремяха, но така и не успяваха да ги догонят? Наистина ли Америка бе права там, където СССР често грешеше? Това бе по-дълбок въпрос, за който той почти не се бе замислял. Всичко, което знаеше за Америка, бе неприкрита пропаганда, която чуваше всяка вечер по телевизията или четеше в официалните съветски вестници. Разбира се, че не може да е истина, но познанията му бяха непълни, тъй като в действителност не разполагаше с достоверна информация. Така че бягството му на Запад щеше да е като скок в неизвестността. Ако неговата страна грешеше, следователно другата свръхсила трябваше да е права. Предстоеше му огромен, дълъг и опасен скок, мислеше си той, докато вървеше по тротоара, хванал за ръка малкото си момиченце. Каза си, че трябва да е по-предпазлив.

Но бе твърде късно да се страхува. Да се върне назад би било толкова опасно, колкото и да продължи. Въпросът в крайна сметка опираше до това кой ще го унищожи — страната му или съвестта му, — ако не успееше да изпълни мисията си. А дали в Америка щеше да получи отплата за опита си да направи нещо, което смяташе за правилно? Сякаш се бе озовал в положението на Ленин и на другите герои на революцията: бе съзрял неправда и искаше да я предотврати. Защо? Защото бе негов дълг. И трябваше да вярва, че враговете на страната му разбират правдата и неправдата, както той я разбира. Дали беше така? Американският президент бе обявил родината му за центъра на злото в света. По същия начин говореха в страната му за Америка. Кой бе правият? Кой грешеше? Но неговата страна и неговата служба се канеха да убият невинен човек, а това бе границата, до която можеше да различи доброто от злото.

Олег и Светлана свиха наляво към техния блок и точно в този миг той осъзна окончателно, че връщане назад няма. Не можеше да промени решението си, а само да хвърли заровете и да изчака, за да види какво ще му се падне.

Къде ли щеше да отрасне дъщеря му? Това също зависеше от хвърлените зарове.

 

 

Първо се случи в Йорк, най-големия град в Северна Англия. Специалистите по пожарна безопасност предупреждават всеки, който е готов да чуе, че най-маловажният проблем при пожарите е какво ги причинява, тъй като те винаги избухват по една и съща причина. Оуен Уилямс се почерпи една вечер с приятели в любимата си кръчма „Кафявият лъв“, като обърна шест халби тъмно пиво след дългия и уморителен работен ден в дъскорезницата. След като се прибра в апартамента си на третия етаж, му се доспа жестоко, но това не му попречи да включи телевизора и да запали последната за деня цигара. Главата му клюмна върху дебелата възглавница и той успя да дръпне само няколко пъти, преди алкохолът и умората да го приспят. След като се унесе, ръката му се отпусна и цигарата падна върху завивките. Отначало започна да тлее бавно, но след десетина минути белите памучни чаршафи пламнаха. Уилямс се бе развел с жена си година по-рано и сега нямаше кой да го предупреди, че мирише на изгоряло, така че постепенно димът изпълни стаята чак до тавана, а пламъците погълнаха чаршафите и дюшека.

Хората обикновено не умират от пламъците, а по-скоро от дима, както стана с Оуен Уилямс. Димът — специалистите го наричат „изгорели газове“ — се състои от горещ въздух, въглероден окис и сажди, които представляват частички недоизгоряла материя. От всичките компоненти въглеродният окис е най-смъртоносният, тъй като се свързва с червените кръвни телца. Реакцията е по-силна в сравнение с начина, по който хемоглобинът се свързва със свободния кислород, доставян чрез кръвта до различните органи на човешкото тяло. Въздействието му върху човешкото съзнание е като на алкохола — предизвиква еуфория, характерна за лекото пиянство, последвана от кома, а ако се стигне до края, какъвто бе този случай, смърт, причинена от недостиг на кислород в мозъка. Така че Оуен Уилямс не само не се събуди от пожара, но и изпадаше във все по-дълбок и по-дълбок сън, докато накрая се пренесе във вечността на трийсет и две годишна възраст.

Три часа по-късно един негов съсед, който работеше на смени, се прибра вкъщи и усети миризмата на дим в коридора на третия етаж и това го разтревожи. Втурна се към вратата и след като никой не отговори на блъскането, изтича до своя апартамент и набра телефонния номер на пожарната. Тя се намираше само на шест преки от тук. И както става във всяка пожарна по света, огнеборците се измъкнаха от походните си легла, нахлузиха ботушите и защитните си облекла, спуснаха се по металния прът до партера, натиснаха копчетата на автоматичната врата и потеглиха бързо с пожарната кола, последвана от камиона със стълбата. И двамата шофьори познаваха улиците не по-зле от таксиджиите и стигнаха до жилищната кооперация след по-малко от десет минути, а през това време звънът на камбанката ги държеше будни. Пожарната спря и двамата мъже издърпаха свободния край на маркуча до триъгълния пожарен кран със сръчни, добре отработени движения. Мъжете от камиона със стълбата, които имаха за задача преди всичко да издирят и да спасят пострадалите, се втурнаха в сградата. Там откриха, че бдителният съсед, който ги бе извикал, е потропал на всички врати и е събудил съседите си от третия етаж, които бяха напуснали апартаментите си. Той посочи на пожарникаря вратата, която му трябваше, и широкоплещестият мъж я разцепи с два удара на брадвата. Посрещна го гъст облак черен дим, а миризмата, която проникваше през противогаза му, подсказа на опитните му сетива, че е от изгорял дюшек. Слава богу, че дойдохме навреме, каза си той веднага, но миг по-късно установи, че не бе вярно. Всичко в това тъмно утро, включително ранният час, бе против тях. Втурна се към спалнята в дъното, разби прозореца с брадвата, за да изгони дима от стаята, след това се обърна и пред очите му се откри гледка, която бе виждал поне трийсет пъти — очертанията на неподвижно човешко тяло сред дима. В този момент в стаята влязоха двама от колегите му и измъкнаха Оуен Уилямс в коридора.

— Мамка му — каза единият от тях.

Старшият санитар на екипа нахлузи кислородната маска върху мъртвешки бледото лице и занатиска копчето, за да вкара чист кислород в белите дробове, докато вторият мъж масажираше гръдния кош на жертвата, за да накара сърцето да заработи отново. През това време пожарникарите вмъкнаха маркуча с отверстие около шест сантиметра в апартамента и започнаха да го обливат с вода.

Всичко бе направено като по учебник. Пожарът бе потушен за по-малко от три минути. Скоро след това се разнесе и димът. Пожарникарите свалиха противогазите. Но на етажната площадка Оуен Уилямс не показваше никакви признаци на живот. Според правилата обаче никой не се смяташе за мъртъв, докато смъртта не бъде установена от лекар, и тялото бе отнесено до бялата линейка на улицата. Хората от спасителния екип бяха обучени да действат по строго определен начин и те направиха всичко според инструкциите. Първо поставиха тялото на носилка, след това провериха дали зениците на очите реагират, после вкараха още кислород в белите дробове и продължиха да масажират гръдния кош, за да накарат сърцето да заработи. Раните от изгарянията по кожата можеха да почакат. Най-важното бе да възстановят дишането и сърдечната дейност. Шофьорът потегли по тъмната улица към болницата „Кралица Виктория“, която се намираше на километър от тук.

Докато стигнаха обаче, хората от спасителния екип вече знаеха, че беше чиста загуба на тяхното ценно време. В спешното отделение ги очакваха. Шофьорът обърна линейката и спря. Задните врати се отвориха и носилката на колела бе вкарана в болницата, докато млад лекар наблюдаваше, без да докосва нищо.

— Вдишване на дим — каза пожарникарят, влизайки през плъзгащата се врата. — Тежко отравяне от въглероден окис.

Дълбоките изгаряния можеха да почакат.

— Откога е така? — попита лекарят от спешното.

— Не знаем. Не изглежда никак добре, докторе. Отравяне с въглероден окис, фиксирани и разширени зеници. Никаква реакция на кислород.

Лекарите опитаха всичко възможно. Не можеше да се отпише с лека ръка животът на един трийсетгодишен човек, но час по-късно стана ясно, че Оуен Уилямс вече никога няма да отвори сините си очи. По нареждане на лекаря опитите за спасяване на живота му бяха преустановени. Обявиха часа на смъртта и го отбелязаха в смъртния акт. Отвън, както му е редът, стояха полицаи и си бъбреха с пожарникарите, докато чакаха. В лабораторията бе изпратена кръвна проба за газов анализ. След петнайсет минути бе установено равнището на въглероден окис от тридесет и девет процента — много над нормата за летален изход. Той бе умрял още преди пожарникарите да навлекат защитните си облекла.

От тук нататък бе задължение на полицията да поеме случая. Бе загинал човек и това трябваше да се задвижи по каналния ред.

Веригата завършваше в Лондон, в сградата от стъкло и метал на Скотланд Ярд с триъгълната табелка отпред, която заблуждаваше туристите, че това е името на лондонската полиция, а всъщност беше названието на улицата, на която се е намирала старата централна сграда. Там стоеше бележка, на която пишеше, че главният полицейски началник Нолън от специалния отряд моли да бъде информиран за всеки смъртен случай, причинен от пожар. Така че телепистът вдигна слушалката и звънна на посочения номер. Това бе телефонът на дежурния офицер от специалния отряд, който на свой ред се обади в Йорк, за да поиска някои уточнения. След това звънна на Нолън Мъника, макар да бе само четири часа сутринта.

— Много добре — отвърна Нолън, след като се събуди. — Предупреди ги да не пипат трупа, да не докосват нищо. Погрижи се да разберат, че не трябва дори да го докосват.

— Слушам, сър — отговори сержантът. — Ще предам заповедта ви.

Патрик Нолън се опита да заспи отново, докато подсъзнанието му не преставаше да се чуди за какъв дявол й трябваше на Сикрет Сървис изпечен човешки труп.

Любопитството го гризеше, макар цялата тая история да бе доста противна — дотолкова, че не можа да заспи най-малко двайсет минути. Накрая все пак се унесе.

 

 

Съобщенията прелитаха през Атлантика до Източна Европа и обратно през цялата нощ. Те се обработваха от свързочниците в различните посолства. Нископлатени и претоварени с работа служители, но на практика единствените, на които се разчиташе да изпращат най-деликатната информация от източника до крайния потребител, а следователно и единствените, които имаха достъп до нея. Това бяха също хората, към които враговете проявяваха най-голям интерес. И по таза причина те бяха и най-наблюдаваните от всички служители било в централите, било в отделните посолства, без при това да получават никаква компенсация за неудобствата, които бяха принудени да търпят. Както и да е, та благодарение на тези често подценявани служители съобщенията се озоваваха на нужното бюро.

Един от получателите бе Найджъл Хейдок, при когото пристигна най-важното от сутрешните съобщения, тъй като той засега бе единственият, запознат в подробности с операция БЕАТРИКС. Телеграмата се получи в кабинета му, където работеше под прикритието на търговски аташе към посолството на Нейно британско величество на западния бряг на река Москва.

Хейдок закусваше в посолството, тъй като жена му бе в напреднала бременност и той смяташе за неуместно да я кара да му приготвя закуската. Освен това Найджъл смяташе, че тя трябва да се наспива добре, за да се подготви за безсънните нощи, които я очакваха, след като се роди малкият разбойник. И така той седеше на бюрото си, пиеше сутрешния си чай и хапваше кифла с масло, когато пристигна телеграмата от Лондон.

— По дяволите — изсумтя Найджъл и след това се замисли.

Идеята на американците да разиграят операцията „КЪЛЦАНО МЕСО“ беше наистина блестяща — гадна и мръсна, но блестяща. А и по всичко личеше, че сър Базил се е вързал здраво. Този дърт мошеник Базил много си падаше по такива изпълнения. Настоящият шеф бе почитател на старата школа и обожаваше заплетените операции. „Прекалената му интелигентност може да стане причина да го свалят от поста му някой ден — мислеше си Хейдок, — но начинът, по който се перчи, е възхитителен.“ Значи, Заекът отиваше в Будапеща, откъдето трябваше да се уреди да избяга…

 

 

Анди Хъдсън предпочиташе за закуска кафе, яйца с бекон, пържени домати и препечен хляб.

— Дяволски хитро — каза той на висок глас.

Със своята дързост операцията много допадаше на авантюристичния му нрав. Значи, трябваше да вмъкнат тайно в Унгария три трупа — на мъж, жена и момиченце. Не беше прекалено трудно, но трябваше да внимава да не се провали, ако искаше да получи повишение в бъдеще. Сикрет Сървис бе единствената правителствена служба във Великобритания, която при успех възнаграждаваше щедро своите служители, но тежко на онзи, който се издънеше. В Сенчъри Хаус нямаше профсъюз да защитава работните пчелички. Той обаче бе наясно с това, когато постъпи на работа. Нямаше да му отнемат пенсията, разбира се, ако успееше да натрупа достатъчно трудов стаж. Тази операция не бе от калибъра на Световната купа, по-скоро можеше да се оприличи на вкарването на победния гол за „Арсенал“ срещу „Манчестър Юнайтед“ на стадион „Уембли“.

Първата му задача за деня бе да провери презграничните си контакти, които според него бяха напълно надеждни. Той бе хвърлил много сили да ги създаде, а и вече ги бе използвал. Но се налагаше отново да ги провери. Дали да се свърже и с агентите си от унгарската държавна сигурност? — чудеше се той. Каква щеше да е ползата от това? Щеше да разбере дали унгарската тайна полиция е на крак и дали души наоколо. Ако се окажеше, че е така, Заекът нямаше да отпътува от Москва. Информацията, която очакваха от него, бе много важна за сложната операция, която ЦРУ беше замислило да изпълни с помощта на СИС, а КГБ не се шегуваше, така че всичко трябваше да се провери много съвестно. В шпионската работа другата страна винаги бе непредвидима. Хората с малко по-различни виждания бяха твърде много, затова всеки се стремеше да действа самостоятелно. Не, унгарската държавна сигурност едва ли знаеше много, ако въобще знаеше нещо. КГБ нямаше доверие в никого и предпочиташе да действа на тъмно, особено когато работата опираше до оръжие.

Така че единственото умно нещо бе да провери възможностите за бягство, при това много внимателно, или в противен случай да чака оня тип Райън да пристигне от Лондон и да надзърта зад гърба му… „Райън — замисли се той. — ЦРУ.“ Същият, който… не, абсурд. Просто съвпадение. Не можеше да е другояче. Тоя Райън беше новобранец — американски новобранец. „Чисто съвпадение“ — реши главният агент в Будапеща.

 

 

На Райън му се доядоха кроасани и този път си позволи да си купи няколко заедно с кафето, преди да вземе такси от гара Виктория до Сенчъри Хаус. След като пристигна, видя на закачалката в ъгъла сакото на Саймън, но не и самия него. „Вероятно е при сър Базил“ — каза си той, настани се до бюрото си и започна да преглежда купчината със съобщения от предишната нощ. Кроасаните — излъга се и си купи три заедно с масло и желе от грозде — бяха стари, така че едва ли щеше да ги изяде. Жалко, че си направи труда да ги донесе до тук. Кафето също не го биваше. Напомни си да изпрати на „Старбъкс“ писмо с предложение да открият свои представителства в Лондон. Британците имаха нужда от хубаво кафе, за да се откажат най-после от шибания си чай, а тази нова компания от Сиатъл можеше да свърши добра работа, стига да успееше да обучи хора да го приготвят както трябва. Той вдигна очи, когато вратата се отвори.

— Добро утро, Джак.

— Здрасти, Саймън. Как е сър Базил тази сутрин?

— Много е запален по операция БЕАТРИКС. Може да се каже, че тя вече е в ход.

— Можеш ли да ме светнеш какво става?

Саймън Хардинг се замисли за миг, след което му обясни накратко.

— Да не би някой да е откачил? — попита Райън, след като го изслуша.

— Джак, наистина е измишльотина, но едва ли ще е трудно да се изпълни — съгласи се с него Хардинг.

— Стига да не си изповръщам червата — отвърна Джак мрачно.

— Тогава си вземи найлонова торба — предложи му Хардинг. — Вземи си една от самолета.

— Много смешно, Саймън — Райън замълча. — Какво, да не би да е нещо като бойно кръщение за мен?

— Не, ние не правим такива неща. Идеята е на твоите хора, а молбата за изпълнение на операцията е лично на съдия Мур.

— Мамка му! — каза Джак. — И те искат да ме натопят в лайната, така ли?

— Джак, целта е не просто да измъкнем Заека, а да го направим така, че Иван да го помисли за умрял заедно с жена му и детето му.

Всъщност онова, което смущаваше Райън, бяха труповете. Едва ли имаше нещо по-противно. „Той още не знае най-гадната подробност“ — помисли си Саймън Хардинг, радостен, че му я спести.

 

 

Зайцев влезе в административния отдел на втория етаж. Легитимира се пред момичето и почака няколко минути, преди да влезе в кабинета на началника.

— Да? — попита чиновникът, без дори да го погледне.

— Искам да си взема отпуск. Ще водя жена си до Будапеща. Там ще има концерт, който тя иска да чуе, тъй като много харесва диригента. Предпочитам да пътуваме с влак, а не със самолет.

— Кога?

— До няколко дни. Всъщност възможно най-скоро.

— Ясно — туристическото бюро на КГБ се занимаваше с какви ли не неща, повечето от тях чисто човешки. Туроператорът — как другояче можеше да го нарече Зайцев — дори не вдигна очи да го погледне. — Трябва да проверя дали има места във влака.

— Искам да пътуваме с международния в купе с три легла. Имам дете, нали знаете?

— Няма да е лесно — отвърна бюрократът.

— Другарю, ако срещнете някаква трудност, се свържете, моля, с полковник Рождественски — каза Зайцев тихичко.

Името накара чиновника да впери очи в Зайцев. Сега единственият проблем беше дали да се обади на полковника. Средностатистическите писарушки обикновено внимават да не се пречкат много-много пред началниците, а като повечето служители в Центъра и този изпитваше страх от шефовете на последния етаж. От една страна, полковникът може би щеше да се поинтересува дали някой не злоупотребява с името му. От друга страна, да се насочва вниманието на един висш служител към досаден и незначителен червей от администрацията не беше здравословно. Чиновникът се вгледа в Зайцев, опитвайки се да разбере дали той наистина имаше позволение да използва името и авторитета на полковник Рождественски.

— Ще видя какво може да се направи, другарю майор — обеща той.

— Кога да се обадя?

— По-късно днес.

— Благодаря, другарю.

Зайцев си излезе и тръгна по коридора към асансьорите. Уреди тоя въпрос благодарение на своя временен покровител от най-горния етаж. За всеки случай, ако всичко се развиваше според плана, той бе пъхнал синята вратовръзка на райета в джоба на сакото си. Върна се на бюрото си и продължи да запаметява съдържанието на постъпващите съобщения. Колко жалко, мислеше си той, че не може да преснима тефтерите с еднократните кодове. Беше опасно, а да ги запомни не бе по силите дори за неговата тренирана памет.

 

 

Задвижено — това беше единствената дума в телеграмата, която Фоли получи от Ленгли. Значи операцията беше в ход. Добре. В Централата бързаха с БЕАТРИКС вероятно защото Заекът ги бе предупредил за възможен пробив в комуникациите, което без съмнение бе предизвикало голяма суматоха на Седмия етаж. А дали беше истина? Не. Майк Ръсел не вярваше. Самият той бе наясно, че ако е така, част от агентите му досега щяха да бъдат пометени като конфети след парад… освен ако не бяха двойни агенти под съветски контрол, а той щеше ли да разбере? „Вероятно да“ — реши Фоли. Нямаше начин всички да станат двойни агенти. Някои неща не може да се прикрият, освен ако Второ главно управление на КГБ не бе организирало най-изкусната операция в историята на шпионажа. На теория бе възможно, но на практика изключително трудно за изпълнение, тъй като качеството на подаваната информация трябваше да е на високо ниво, прекалено високо, за да я предоставят доброволно…

Но не биваше да изключва изцяло подобна възможност. Без съмнение АНС вече проверяваше надеждността на техните КХ-7 и на останалите шифровъчни машини, а и във Форт Мийд разполагаха с печен екип, чиято работа бе да прониква в съветските системи. Колкото и да ги биваше руските математици, все пак не бяха същества от друга планета… освен ако нямаха агент, внедрен дълбоко във Форт Мийд, а това бе нещо, от което всеки се притесняваше. Колко ли ще трябва да плати КГБ за подобна информация? Вероятно милиони. А те едва ли имаха толкова много пари. Освен че бяха стиснати, в КГБ не зачитаха дори собствените си хора и гледаха на тях като на вещи за употреба. Вярно, че успяха да измъкнат Ким Филби и да го скрият на сигурно място в Москва. Западните разузнавания знаеха къде живее и дори бяха снимали пребоядисалото се копеле. Те бяха наясно също, че е започнал да пие много, дори по руските стандарти. А когато руснаците загубеха някой от агентите си, дали се опитваха да договорят сделка за размяна? Не и откакто ЦРУ се беше спазарило за Франсис Гари Пауърс, нещастния пилот, чийто самолет Ю-2 руснаците свалиха през 1961 година и когото размениха срещу полковник Рудолф Абел — един от най-блестящите руски агенти в Ню Йорк. Това не можеше да не служи като спирачка за всеки американски гражданин, хранещ илюзии, че може да забогатее чрез банкова сметка в Матюшка Рус. Освен това предателите ги очакваха доста тежки времена във федералните затвори, което също бе спирачка, и то каква.

Но предатели имаше, колкото и заблудени да бяха. Поне епохата на идеологическите шпиони до голяма степен бе отминала. Те безспорно бяха най-продуктивните и най-верните. Но това се отнасяше за времето, когато хората бяха убедени, че комунизмът е движещата сила на човешкото развитие. Сега руснаците не вярваха в марксизма-ленинизма с изключение на Суслов, който бе жив мъртвец, и на Александров — човека, който щеше да го наследи. Така че повечето от тия копелета, агентите на КГБ на Запад, бяха наемници. Не приличаха по нищо на борците за свобода, с които Фоли работеше по московските улици. Това бе илюзия, в която вярваха всички служители на ЦРУ, включително жена му.

А Заекът? Той се бе вбесил от нещо. Казваше, че е убийство. Нещо, което би засегнало честолюбието на един почтен човек. Точно така, при Заека подбудите бяха свързани с честта, поради което той заслужаваше внимание и отплата от страна на ЦРУ.

„Господи, колко илюзии трябва да храни човек в тоя тъп, шибан занаят“ — помисли си Фоли. Да, човек трябваше да е психолог, любеща майка, строг баща, близък приятел и отец изповедник за идеалистично настроените, разгневените или просто алчни индивиди, които ставаха изменници на родината си. Някои от тях пиеха много. Други изпитваха такава ярост, че заплашваха самите себе си, поемайки безсмислени рискове. Някои бяха напълно откачени, лишени от разум, клинично болни. Други сменяха сексуалната си ориентация — по дяволите, част от тях тръгваха по тоя път и затъваха яко. А Ед Фоли бе принуден да изпълнява за тях функциите на „Социални грижи“, което съвсем не подхождаше за човек, който смята себе си за боец срещу Огромната грозна мечка. „Е, едно по едно“ — каза си той. Избра тази професия с пълното съзнание, че заплащането е недостойно, че никога няма да получи отплата или признание за опасностите — физически и психически, които я съпътстваха, или от милионите граждани, за чиято безопасност работеше, че е презирана от медиите, които на свой ред презираше, и че не може да защити себе си, като разкрие истината за това, което работеше. Какъв шибан начин на живот.

Но професията носеше и удовлетворение, като например да измъкнеш Заека от Града на лъжата.

Ако БЕАТРИКС успееше.

Фоли си даде сметка, че за пореден път бе разбрал какво е да спечелиш световното по хокей.

 

 

Ищван Ковач живееше на няколко преки от сградата на унгарския парламент, разкошна постройка, която приличаше на Уестминстърския дворец, на третия етаж на жилищен дом от началото на миналия век, чиито четири тоалетни се намираха на първия етаж, който водеше към изключително мрачен вътрешен двор. Хъдсън взе метрото до парламента, а останалата част от пътя извървя пеш, след като се увери, че никой не го следи. Преди това звънна по телефона — най-забележителното бе, че телефонните линии не се подслушваха главно заради неефективността на тукашната телефонна система.

Ковач бе толкова типичен унгарец, че заслужаваше да поместят снимката му в някоя от несъществуващите рекламни туристически брошури: на петдесет и осем години, мургав, с топчесто лице, кафяви очи и черна коса. Само дето се обличаше по-добре от средния гражданин заради занятието си. Ковач беше контрабандист. Това осигуряваше доста охолен живот в родината му. Внасяше нелегално стоки от южната съседка Югославия, която трудно можеше да се определи като марксистка страна и чиито граници бяха достатъчно отворени, за да може хитър човек като него да купува от там западни стоки и да ги препродава в Унгария и останалите страни от Източна Европа. Контролът по границите с Югославия не бе никак строг, особено за хора в добри отношения с граничарите. Ковач бе един от тях.

— Здравей, Ищван — поздрави го Анди Хъдсън с усмивка.

„Ищван“ бе местният вариант на името Стивън, а „Ковач“ — на фамилията Смит.

— Добър ден, Анди — отвърна Ковач на поздрава.

Той веднага отвори бутилка светлокафяво токайско вино, което Хъдсън харесваше и което бе нещо като шери, с малко по-различен вкус, но със същото предназначение.

— Благодаря, Ищван — каза Хъдсън и отпи една глътка. Беше от най-отбраната марка и етикет с шест кошници, пълни с грозде. — Как върви бизнесът?

— Отлично. Нашите видеокасети се харесват в Югославия, а техните вървят у нас като топъл хляб. Само какви пениси вадят тия актьори, а?

— И жените не са за изхвърляне — отбеляза Хъдсън.

Той бе гледал част от филмите.

— Как е възможно една курва да е толкова красива?

— Американците плащат на курвите си много по-скъпо, отколкото ние в Европа. Но те са без сърца, Ищван.

Хъдсън никога не бе плащал на курва.

— Сърцата им въобще не ме интересуват — отвърна Ковач и се захили.

Той бе погълнал солидно количество токайско вино от сутринта, тъй като през нощта не му предстоеше работа.

— Може да ти поискам услуга.

— Какво да ти донеса?

— Нищо. Нещо да изнесеш — обясни Хъдсън.

— Проста работа. Граничарите създават повече проблеми, когато внасяме, макар че и на това му се намира цаката.

Той щракна с двата пръста, за да покаже от какво се интересуваха най-много граничарите — мангизи.

— Добре, но пакетът може да е обемист — предупреди Хъдсън.

— Колко голям? Да не искаш да изнеса танк? — Унгарската армия тъкмо бе получила от новите руски танкове Т-72 за повдигане на бойния дух, както обясниха по телевизията. — Не е невъзможно, но ще излезе солено.

Поляците вече бяха снабдили СИС с танк от същия модел — факт, който бе широкоизвестен.

— Не, Ищван, много по-малък. С моите размери, но четири пакета.

— Четирима души? — попита Ковач и получи вместо отговор втренчен поглед. — Разбрах, проста работа. — Басд мег — добави той, което означаваше „Да го еба“.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Ищван — каза Хъдсън с доволна усмивка. — Колко?

— За четирима души в Югославия… — Ковач се замисли за малко. — Ами, пет хиляди дойче марки.

— Ез курва драга! — възрази Хъдсън или поне се опита. (На унгарски това означаваше „Адски е скъпо!“.) — Добре, крадец такъв! Ще ти платя колкото искаш, само защото си ми приятел. Но да знаеш, че ти е за последно. — Той си допи виното. — Както знаеш, мога да изпратя пакетите и по самолет.

— Само че летищата са фрашкани с ченгета — напомни му Ковач. — Жалките копелета са винаги на линия заедно с нещастните си началници. Абсурд е да ги подкупиш.

— Вярвам ти — съгласи се Хъдсън. — Добре. Ще ти се обадя.

— Когато пожелаеш. Знаеш къде да ме намериш.

Хъдсън стана.

— Благодаря за питието, приятел.

— То е като смазочно масло за бизнеса — отвърна Ковач, докато отваряше вратата да изпрати госта си.

Пет хиляди германски марки щяха да покрият голяма част от дълговете му, а освен това можеше да купи с тях доста стоки, които да препродаде в Будапеща срещу солидна печалба.