Том Кланси
Червеният заек (6)

Глава 3
ПРОУЧВАНИЯ

— Е, Джак вече се обзаведе с кабинет в Лондон — съобщи Гриър на колегите си от Седмия етаж.

— Радвам се да го чуя — каза Боб Ритър. — Мислиш ли, че знае как да го използва?

— Боб, между вас двамата с Райън да не би да има нещо? — попита заместник-директорът на разузнаването.

— Твоето русоляво момче се изкачва прекалено бързо по стълбата. Да не вземе да падне някой ден, че ще стане голяма каша.

— Да не искаш да направя от него поредната писарушка? — На Джеймс Гриър често му се налагаше да отбива хленченето на Ритър по отношение на състава и възможностите му в дирекцията по разузнаване. — При теб също има няколко изгряващи звезди. Това хлапе е много способно и аз няма да му преча, докато не си строши главата в стената.

— О-у-у, чувам удара — изкиска се заместник-директорът на операциите. — Добре де, коя от перлите в короната иска да поднесе на британските ни братовчеди?

— Нищо особено. Преценката за Михаил Суслов на докторите от „Джон Хопкинс“, които ходиха да му кърпят очите.

— Не им ли я дадохме вече? — попита съдия Мур.

Все пак не беше свръхсекретен документ.

— Мисля, че не са я искали. Мамка му, Суслов няма да го бъде дълго, както разбирам от онова, което чета.

ЦРУ имаше най-различни начини да определя здравословното състояние на височайшите съветски лидери. Най-често използваха снимки или още по-добре видеозаписи с въпросните лица. Управлението наемаше лекари — повечето професори в големите медицински университети, за да разгледат снимките и да поставят диагноза на болните, без да им се налага да пропътуват две хиляди и петстотин километра, за да ги посетят. Това не беше най-добрата медицинска практика, но по-добра от нищо. Освен това след посещения в Кремъл американският посланик се връщаше в посолството, за да продиктува впечатленията си за всичко, което бе забелязал, колкото и дребно и незначително да изглеждаше на пръв поглед. Понякога се подхвърляше идеята да се изпрати лекар като посланик, но не се бе случвало досега. Много често агентите им имаха за задача да се докопат до проби от урината на важни чужди държавници, тъй като урината беше добър източник на информация за здравословното състояние. Това ставаше чрез някои необичайни водопроводни услуги в „Блеър Хаус“, където отсядаха повечето чуждестранни високопоставени особи, както и чрез странни взломове в лекарските кабинети из целия свят. И от слуховете, винаги имаше слухове, особено там. Това се налагаше, тъй като здравословното състояние на човека играе роля за начина му на мислене и при взимането на решения. И тримата мъже в този кабинет се шегуваха, че ако наемат една-две цигански врачки, резултатите едва ли ще са по-малко точни от данните, които събираха чрез скъпоплатените разузнавачи, и май бяха прави. Във Форт Мийд, Мериленд, беше в ход разработка с кодовото име СТАРГЕЙТ. Там управлението наемаше по-големи шарлатани и от циганките. Започнаха да го правят главно защото и Съветите използваха такива хора.

— Много ли е болен? — попита Мур.

— От това, което видях преди три дни, няма да изкара и до Коледа. Остра коронарна недостатъчност, казват. Разполагаме със снимка, на която се вижда как пие вероятно нитроглицериново хапче. Зле му се пише на Червения Майк — заключи Гриър, използвайки прякора, който бяха лепнали на Суслов в управлението.

— Александров ли ще заеме мястото му? Някакви други предположения? — каза Ритър. — Мисля, че циганите са ги орисали при раждането им — още един Истински вярващ във великия бог Маркс.

— Не може всички да сме баптисти, Робърт — отбеляза Артър Мур.

— Това пристигна преди два часа по безопасния факс от Лондон — каза Гриър, подавайки листовете. Беше оставил най-хубавото за накрая. — Може да е важно — добави заместник-директорът на разузнаването.

Боб Ритър четеше много бързо.

— Исусе!

Съдия Мур се позабави. Както подобаваше на един съдия. Двайсетина секунди по-късно от заместник-директора на операциите той каза:

— Мили Боже! — Последва пауза. — Нищо ли нямаме за това от нашите източници?

Ритър се намести в стола си.

— Изисква се време, Артър, а и семейство Фоли още се настаняват.

— Предполагам, че ще дойде нещо от КАРДИНАЛА.

Те рядко споменаваха кодовото име на този агент. В колекцията от кралски скъпоценни камъни на ЦРУ той беше диамантът Кълинан.

— Ще получим, ако Устинов спомене нещо, а аз очаквам да го направи. Ако решат да предприемат някакви действия…

— Ще предприемат ли наистина, господа? — попита директорът на ЦРУ.

— Без никакво съмнение мислят по това — веднага отговори Ритър.

— Ще трябва да вземат трудно решение — предположи Гриър, разсъждавайки по-трезво. — Дали Негово светейшество не си търси белята? Не са много онези, които отиват до клетката на тигъра, отварят вратата и започват да го дразнят.

— Трябва да покажа това утре на президента — Мур спря и се замисли за миг. Редовната му седмична среща в Белия дом беше насрочена за десет часа на следващата сутрин. — Папският нунций май е извън града.

Оказа се, че останалите не знаят. Трябваше да провери.

— Какво ще му докладваш? — Въпросът зададе Ритър — Може да се предположи, че останалите в Рим са го разубеждавали да не го прави.

— Джеймс?

— Не ни ли връща към историята с Нерон?^[1] Излиза, че той заплашва руснаците със собствената си смърт… По дяволите, наистина ли някои хора си въобразяват подобни неща?

— Преди четиридесет години ти също рискува живота си, Джеймс.

Гриър беше служил във флота през Втората световна война и сега често носеше миниатюра на златни делфини върху ревера на сакото си.

— Артър, рискувах живота си колкото всички останали на кораба. Не уведомих с писмо Тоджо^[2] къде се намирам.

— Човекът си има сериозни мотиви, момчета — обади се Ритър. — И преди сме се сблъсквали с подобно нещо. Д-р Мартин Лутър Кинг^[3] никога не отстъпи в живота си, помните ли?

— Да, и предполагам, че ку-клукс-клан е бил за него толкова опасен, колкото е КГБ за папата — довърши Мур мисълта. — Свещениците гледат по друг начин на света. Нарича се „добродетелност“, ако не се лъжа. — Наведе се напред. — И така, ако президентът ме пита за това, а няма начин, мамка му, какво да му кажа?

— Нашите руски приятели може просто да са решили, че Негово светейшество е живял твърде дълго — отговори Ритър.

— Да вървят по дяволите, но е прекалено опасна стъпка — възрази Гриър. — Такива неща не се правят от служби като Комитета.

— Техният Комитет може — съобщи заместник-директорът на операциите на заместник-директора на разузнаването.

— Ще им струва адски скъпо, Боб. Те го знаят. Тези момчета са шахматисти, не картоиграчи.

— Това писмо е унизително за тях — отвърна Ритър. — Ваша чест, опасявам се, че животът на папата е в опасност.

— Рано е да се каже — възрази Гриър.

— Не и ако не сме забравили кой е начело на КГБ. Андропов е човек на партията и ако проявява някаква лоялност, то тя е към тази институция. Ако се чувстват уплашени или дори само притеснени, ще вземат мерки. Папата им хвърля ръкавица, господа — уведоми заместник-директорът (на операциите) останалите. — Нищо чудно да я поемат.

— Друг папа правил ли е подобно нещо? — попита Мур.

— Да се откаже от поста си? Не, поне аз не си спомням — призна Гриър. — Дори не съм сигурен дали има механизъм за това. Обзалагам се, че не е блъф. Трябва да сме наясно, че е решен да изпълни заканата си.

— Не — съгласи се Мур. — Не може да е блъф.

— Той е признателен на народа си. Не може да не е. Бил е енорийски свещеник в миналото. Кръщавал е децата им, венчавал ги е. Той познава тези хора. За него те не са просто аморфна маса, защото ги е покръствал и погребвал. Това е неговият народ. Вероятно гледа на цяла Полша като на своя енория. Ще им остане ли верен дори с цената на собствения си живот? Може ли да е другояче? — Ритър се наведе напред. — Не става дума за личен кураж. Ако не го направи, ще изложи католическата църква. Не, момчета, той не се шегува и не блъфира. Проблемът е ние какво да правим.

— Да спрем руснаците? — зачуди се Мур на глас.

— Невъзможно — отговори Ритър. — Много добре знаеш, Артър. Когато замислят операция, предпазните им мерки са много по-добри, отколкото на мафията. Колко надеждна е охраната му?

— Нямам представа — призна директорът на ЦРУ. — Чувал съм за швейцарските гвардейци с пъстрите униформи и пики… Не са ли го защитавали веднъж?

— Мисля, че да — отговори Гриър. — Някой се опитал да го убие и те се били в ариергард, докато той се измъквал от града. Повечето от тях били избити, доколкото знам.

— Сега главно позират за снимки и упътват хората към тоалетните — изрече мислите си на глас Ритър. — Но все нещо трябва да има. Папата е твърде изтъкната фигура и не може да не дразни разните откачалки. Ватиканът е на практика суверенна държава. Все трябва да има някои от държавните механизми. Предполагам, че можем да ги предупредим…

— Само ако разполагаме с нещо сигурно, с каквото в момента не разполагаме, нали така? — подчерта Гриър. — Знаел е, когато е изпращал това чудо, че ще раздразни лъва. Каквато и охрана да има, тя вече трябва да е вдигната под тревога.

— Няма начин това да убегне от вниманието на президента. Ще поиска да узнае повече и да му представим варианти за действие. Мамка му, откакто произнесе оная реч за „империята на злото“, няма спокойствие. Ако наистина предприемат нещо, а ние не ги озаптим, ще изригне като вулкана на връх Света Елена. Тук, в Америка, има поне сто милиона католици и повечето от тях гласуваха за него.

На свой ред и Джеймс Гриър се зачуди колко ли далеч ще стигне всичко това.

— Господа, всичко, което имаме засега, е изпратено по факса фотокопие на писмо до правителството във Варшава. Не знаем със сигурност дали в Москва са запознати с него. Нямаме засега някакъв сигнал за реакцията от Москва. Не можем да кажем на руснаците все още, че знаем за писмото. Така че не можем да ги заплашим. Вързани са ни ръцете. Не можем по същата причина да съобщим и на папата, че се безпокоим. Ако Иван реши да действа, да се надяваме, че някой от хората на Боб ще ни предупреди, а и Ватиканът си има собствено разузнаване, при това, както знаете, много печено. Така че всичко, което имаме до момента, е една хартийка с любопитна информация, която вероятно е вярна, но дори това не е потвърдено.

— Значи, да стоим със скръстени ръце и само да умуваме? — попита Мур.

— Какво друго може да се направи, Артър? Иван едва ли ще реагира веднага. Не е в стила му, не и за нещо, което е с толкова сериозни политически последици. Боб?

— Да, вероятно си прав — съгласи се заместник-директорът на разузнаването. — Така или иначе, президентът трябва да научи за това.

— Работата е малко ачик — предупреди Гриър. — Но ще трябва да го уведомим. — Преди всичко той беше наясно, че ако не кажеха на президента и се случеше нещо страшно, щеше да им се наложи да си търсят нова работа. — Ако в Москва има някакво развитие, все ще чуем, преди да стане нещо драстично.

— Добре, мога да му кажа точно това — съгласи се Мур.

„Г-н президент, следим нещата отблизо.“ Приказки от този род обикновено вършеха работа. Мур позвъни на секретарката да донесе кафе. Утре в десет щяха да уведомят президента в Овалния кабинет, а следобед щеше да се състои срещата му с шефовете на другите служби, ДИА^[4] и АНС^[5], за да разбере дали те разполагаха с нещо важно по въпроса. По-логично беше двете срещи да станат в обратния ред, но обикновено така насрочваха заседанията.

 

 

Първият му работен ден продължи по-дълго, отколкото очакваше. Ед Фоли беше впечатлен от московското метро. Архитектът явно беше откачалката, проектирала каменната сватбена торта, на каквато приличаше Московският държавен университет — без съмнение любимото творение на Джо Сталин, чиито естетически виждания стигаха от едната до другата крайност. Напомняше по странен начин на царските дворци, но в представите на безнадежден алкохолик. Метрото беше проектирано така, че изглеждаше величествено и едновременно приличаше на затвор. Блъсканицата от хора обаче беше много приемлива за един шпионин. Въобще нямаше да е трудно да се измъкне от опашката си, ако следваше правилата, а Едуард Франсис Фоли много го биваше в това. На Мери Пат положително щеше да и хареса тук. За нея тази среда щеше да е като светът на Дисни за Еди, особено тълпите от хора, всичките говорещи на руски. Неговият руски беше доста добър. Нейният — книжовен, тъй като го бе учила в скута на дядо си. Трябваше да го промени малко, ако не искаше да предизвиква подозрения, че езиковите й умения са прекалено добри за съпруга на дребен чиновник в посолството.

Метрото го устройваше идеално. Едната от станциите се намираше само на няколко преки от посолството, а другата беше буквално до прага на кооперацията им. Дори най-параноичната сянка от Второ управление нямаше да приеме за подозрителен факта, че го използва, въпреки прословутата американска любов към автомобилите. Оглеждаше се наоколо не повече от обикновен турист, но знаеше, че вече си има една опашка. По-късно сигурно щяха да са повече. Беше нов в посолството и руснаците искаха да разберат дали ще се промъква като шпионин на ЦРУ. Реши да се държи като невинен американец в чужбина, което за тях можеше да е все тая. Зависеше колко опитен е сегашният му преследвач, а това нямаше как да се разбере. Без съмнение от две седмици имаше опашка. Което се очакваше. Щяха да следят и Мери Пат, а вероятно и Еди. Руснаците бяха параноична измет, но нямаше право да се оплаква, нали така? Не и след като работата му бе да проникне в най-строго пазените тайни на страната им. Беше новият главен агент, макар да се предполагаше, че е тайна. Това беше една от новите налудничави идеи на Боб Ритър. Обикновено самоличността на главния агент на ЦРУ в посолството не се криеше. Рано или късно всеки изгаряше по един или друг начин — било заради издънка на отдела за разузнаване или оперативна грешка, а това беше като да изгубиш девствеността си. Веднъж като ти я отнемат, връщане няма. Управлението обаче много рядко използваше семейство като оперативен екип и му беше струвало години, за да си създаде прикритие. Възпитаник на нюйоркския университет „Фордам“, Ед Фоли беше вербуван съвсем млад, след като ФБР беше проверило биографията му и след като бе започнал работа като обикновен репортер на „Ню Йорк Таймс“. Той написа няколко интересни статии, но съвсем малко на брой и го предупредиха, че макар „Таймс“ да няма желание да го уволнява, за него ще е по-добре да си намери работа в някой по-малък вестник, където ще се справи по-добре. Той разбра намека и отиде в Държавния департамент като пресаташе — пост, който му носеше сносна чиновническа заплата, но не обещаваше бляскаво бъдеще. Официалните му задължения в посолството бяха да подтичва около елитните чуждестранни кореспонденти на големите американски вестници и телевизионни мрежи, да им осигурява достъп до посланика и останалите служители в посолството и после да се чупи, докато те предаваха своите важни съобщения.

Най-важната му задача бе да се прави на компетентен, но не прекалено. Тукашният кореспондент на „Таймс“ беше издрънкал вече на колегите си, че Фоли няма нужния акъл за журналист в най-голямата американска вестникарска корпорация и че тъй като не беше на възраст за преподавател — другата синекурна длъжност за некадърните журналисти, — бе станал правителствен лизач. Фоли правеше всичко възможно да поддържа тази легенда, тъй като знаеше, че КГБ е пуснал хората си да слухтят сред американския журналистически корпус, за да разберат мнението на репортерите за служителите в посолството. Най-доброто прикритие за тайния агент беше да го смятат за тъпанар, защото тъпанарите не ставаха за шпиони. Трябваше да благодари за това на Ян Флеминг и на филмите, създадени по неговите романи. Джеймс Бонд беше умник. Не и Ед Фоли. Не, Ед Фоли беше чиновник. Най-налудничавото в тая история бе, че Съветите, чиято страна се управляваше от тъпи бюрократи, обикновено се хващаха на въдицата, сякаш бяха пасли трева в някоя ферма в Айова.

„Няма предвидими неща в шпионажа… освен тук“, си каза главният агент на ЦРУ. При руснаците нещото, на което можеше да се разчита, бе предвидимостта. Сякаш всичко бе написано в огромна книга и всеки играеше по правилата в нея.

Фоли се качи на мотрисата и се озърна, за да прецени как го гледат другите пътници. Дрехите му го издаваха, че е чужденец, както ореолът отличаваше светеца в ренесансовите картини.

— Кой сте вие? — попита някой за изненада на Фоли.

— Моля? — отвърна Фоли на руски с лош акцент.

— А, вие сте американец.

— Да, точно така. Работя в американското посолство. Първи ден ми е. Току-що пристигнах в Москва.

Опашка или не, знаеше, че е най-добре да казва истината.

— Харесва ли ви тук? — продължи да разпитва инквизиторът.

Приличаше на чиновник, може би офицер от контраразузнаването или сътрудник. Или просто бюрократ в държавно предприятие, който страда от любопитство. Имаше такива. Щеше ли обикновен гражданин да го заговори? Вероятно не, сметна Фоли. Беше им забранено да контактуват с чужденци, но руснаците бяха дяволски любопитни за всичко, свързано с американците. Инструктирани да презират и дори да мразят американците, те често ги гледаха, както Ева е гледала ябълката.

— Метрото е впечатляващо — отвърна Фоли, оглеждайки се непресторено, доколкото можеше.

— Къде живеете в Америка? — беше следващият въпрос.

— Ню Йорк.

— Играете ли хокей в Америка?

— О, да! Почитател съм на нюйоркските рейнджъри от детските си години. Бих искал да гледам тукашния хокей — беше напълно вярно. Руският хокей беше в областта на спорта като Моцарт в музиката. — От посолството са взели билети, както разбрах днес, за ЦСКА — добави той.

— Ъм-м — изсумтя московчанинът. — Аз съм от „Крилете“.

„Този тип може би е искрен“, помисли си Фоли изненадан. Руснаците бяха запалени по хокея, както американците по бейзбола. Но във Второ главно управление също можеше да има хокейни запалянковци.

— Шампионът не е ли ЦСКА?

— Слаби са. Видяхте ли какво им се случи в Америка?

— В Америка играем по-силово — това ли беше думата? — На вас нашите хокеисти сигурно ви се струват като хулигани.

Фоли отиде с влак до Филаделфия, за да гледа мача. „Флайърс“, известни повече като „побойниците“, смазаха гостите от Русия за негов кеф. Тимът от Филаделфия извади дори тайното си оръжие, застаряващата Кейт Смит, да изпее химна, а това яко ги подковаваше, все едно им поднасяха за закуска пирони и младенци. Мамка му, какъв мач се получи!

— Играха грубичко наистина, но да не би да са бабички. Армейците явно се мислеха за балерини от „Болшой театър“, щом така се пързаляха и си подаваха. Не е зле понякога да им подрежат крилата.

— Е, спомням си олимпиадата през 80-а, но честно казано, беше чудо да бием най-добрия ви тим.

— Чудо! Да, бе! Треньорът ни проспа мача. Играчите също. Вашите хлапета играха надъхано и спечелиха честно. Треньорът ни заслужаваше разстрел.

Да, този мъж говореше като истински запалянко.

— Знаете ли, иска ми се синът ми да се научи тук да играе хокей.

— На колко години е? — Очите му гледаха искрено.

— На четири и половина — отговори Фоли.

— Подходяща възраст да започне да се пързаля. В Москва има много места, където децата могат да карат кънки, нали, Ваня? — обърна се той към мъжа до него, който слушаше разговора със смесица от любопитство и неудобство.

— Трябват му подходящи кънки — каза другият мъж. — Иначе може да си изкълчи глезените.

Типично руски отговор. В тази сурова страна загрижеността за децата беше истински вълнуваща. Руската мечка имаше меко сърце за децата, но твърдо като гранит — за възрастните.

— Благодаря. Ще се погрижа.

— В квартала за чужденци ли живеете?

— Да — потвърди Фоли.

— Трябва да слезете на следващата спирка.

— О, спасиба и приятен ден.

Проправи си път към вратата, обръщайки се, за да кимне за довиждане на новите си руски приятели. КГБ? Чудеше се. Вероятно, но не беше сигурен. Ще установи това, ако ги види пак в метрото след около месец.

Ед Фоли не знаеше, че целият разговор бе проследен от един мъж, който седеше на около два метра от тях и държеше вестник „Советский спорт“. Името му бе Олег Зайцев, а Олег Иванович беше от КГБ.

Главният агент на ЦРУ слезе от мотрисата и последва тълпата към ескалатора. Преди доста време той щеше да го изведе до портрет на Сталин в цял ръст, но портрета вече го нямаше, а не бе сменен с друг. Въздухът навън захладняваше, което бе типично за ранната есен. Стана му приятно след задухата в метрото. Около него десетина или повече мъже запалиха от смрадливите си цигари и поеха всеки по пътя си. Оставаше само една пряка до обградения със стени дипломатически квартал и до будката на часовия, който изгледа Фоли и разбра по палтото му, че е американец. Дори не му поиска документ за самоличност и естествено не се усмихна. Руснаците не се усмихваха много. Това беше доста шокиращо за американските посетители в страната. Мрачното изражение на руските хора беше загадка за чужденците.

 

 

Две спирки по-нататък Олег Зайцев се двоумеше дали да напише доклад. От КГБ насърчаваха офицерите да пишат такива доклади отчасти като свидетелство за тяхната лоялност и отчасти като доказателство, че проявяват бдителност по отношение на гражданите на Големия враг, както наричаха Америка в професионалните му среди. По-скоро беше израз на служебната параноя, която КГБ съзнателно подхранваше. Но работата на Зайцев беше бумащината и той не виждаше никакъв смисъл от още една ненужна бумага. Щяха само да я погледнат, най-много да я прочетат от любопитство и да я връчат на друг бюрократ от неговия етаж, който да я пъхне в някое от чекмеджетата. Времето му беше твърде ценно, за да го пилее за глупости. Освен това дори не беше разговарял с чужденеца, нали така? Слезе на спирката си, качи се на подвижните стъпала и излезе навън сред свежия вечерен въздух, където запали цигара „Труд“. Беше отврат. Имаше достъп до „затворените“ магазини и можеше да си купува френски, британски, дори американски цигари, но бяха скъпи, а парите му не бяха неограничени, както възможностите му за избор. Затова пушеше популярната марка „Труд“ като милионите свои сънародници. Дрехите, които носеше, бяха с малко по-добро качество от облеклото на повечето му другари, но не чак толкова, че да се отличава прекалено. Оставаха две преки до неговия блок. Квартирата му номер три беше на първия етаж — американците щяха да го водят като втори. Той беше доволен, че не е по-високо, защото така не рискуваше да му излиза душата, когато спреше асансьорът, а това се случваше поне веднъж месечно. Днес работеше. Вратата на портиерната на партера беше затворена. Ако имаше технически неизправности, възрастната жена, която я обитаваше, щеше да го чака, за да го уведоми. Така че днес в сградата всичко бе наред. Не че беше повод да се отпразнува, просто една от дребните радости в живота, за които трябваше да се благодари на Господ или който там определяше капризите на съдбата. Цигарата му изгасна, докато доближаваше входната врата. Зайцев хвърли фаса в пепелника и тръгна към асансьора, който като никога го очакваше с отворена врата.

— Добър вечер, другарю Зайцев — поздрави го операторът, който обслужваше асансьора.

— Добър вечер, другарю Гленко.

Мъжът беше ветеран инвалид от Великата отечествена война, което бе видно от медалите му. Артилерист, така поне казваше. Вероятно беше информаторът на жилищния блок и уведомяваше някой от другите агенти на КГБ за необичайни събития, като в замяна си докарваше нещо допълнително към пенсията, отпусната му от Червената армия. Обикновено така се отплащаха. Гленко натисна копчето и след като асансьорът спря бавно на неговия етаж, отвори вратата. От там до квартирата му оставаха около пет метра.

Отключи вратата и веднага го лъхна миризмата на варено зеле — ясно, за вечеря имаше борш. Не беше необичайно. Боршът беше традиционна гозба в руската кухня заедно с черния хляб.

— Тати!

Олег Иванович се наведе да прегърне малката Светлана. Тя беше светъл лъч в живота на Зайцеви със закръгленото си личице и ведра усмивка.

— Как е моят малък зайчик днес?

Пое я в ръцете си и получи мила целувчица.

Светлана ходеше на детска градина заедно с деца на нейната възраст — не точно предучилищно обучение, но не беше и ясла. Дрешките й съчетаваха всичко пъстро, което можеше да има в тази страна — зелен пуловер и сиви панталонки над малки обувки от червена кожа. Ако достъпът до специалните магазини му даваше някакво предимство, то бе свързано с нещата, които можеше да купува за малкото си момиченце. В Съветския съюз не продаваха дори пеленки за бебетата. Майките обикновено използваха за целта стари чаршафи. Затова първата им грижа беше да привикнат децата си да си казват, когато им се допишка. Светлана се бе научила неотдавна за облекчение на майка си. Олег последва миризмата на зеле до кухнята, където завари жена си.

— Здравей, драги — каза Ирина Богданова от печката.

Зеле, картофи и малко свински бут, както се надяваше той, вряха в тенджерата. Чай и хляб. Не беше извадила още водката. Зайцеви си пийваха, без да прекаляват. Обикновено изчакваха Светлана да си легне. Ирина работеше като счетоводителка в универсалния магазин ГУМ. Беше завършила Московския държавен университет и имаше по-свободни разбирания в западен смисъл, без да беше еманципирана. Край кухненската маса висеше пазарската чанта, с която ходеше навсякъде, оглеждайки се за нещо, което можеше да купи за ядене или за оскъдно подредения им апартамент. Това означаваше висене по опашки, което беше главното занимание на съветската жена, освен приготвянето на вечеря за съпруга й независимо от това къде работеше. Ирина знаеше, че той работи в Държавна сигурност, но не и какво прави, важното бе, че носеше добра заплата и имаше униформа, която обличаше рядко, и му предстоеше издигане. Така че с каквото и да се занимаваше, го правеше добре по нейна преценка и това й стигаше. Дъщеря на пехотинец от Великата отечествена война, тя бе получила образование в държавно училище с успех над средния, но така и не постигна онова, което искаше. Свиреше на пиано, но талантът не й достигна, за да учи в консерваторията. Беше пробвала да пише, но и в това поприще не й достигна талант, за да я публикуват. Беше привлекателна жена, малко по-слаба от руските стандарти. Сивкаво-кафявата й коса стигаше до раменете и обикновено беше добре сресана. Обичаше да чете всякакви книги, които си заслужаваха, и слушаше класическа музика. Понякога със съпруга си ходеха на концерти в зала „Чайковски“. Олег предпочиташе балета, така че гледаха и балетни постановки, като се снабдяваха с билети благодарение на това, че работеше на площад „Дзержински“ 2. Още не беше достатъчно израснал в службата, за да ги канят на другарските вечеринки с танци на старшите офицери от КГБ. Вероятно когато стане полковник, надяваше се тя. За момента живееха като всички държавни чиновници средна ръка, свързвайки двата края от заплата до заплата. Единствената добра новина беше достъпът им до валутните магазини, където понякога купуваше хубави стоки за себе си и Светлана. А кой знае, по-късно вероятно щяха да си позволят и второ дете. И двамата бяха още млади и едно малко момченце щеше да развесели дома им.

— Нещо интересно днес? — попита тя.

Това беше обичайната им закачка.

— Нищо интересно не би могло да има в службата — пошегува се той в отговор.

Не, само обичайните съобщения от и за оперативните агенти, които той разпращаше по съответния ред чрез вътрешните куриери до кабинетите на офицерите, които в действителност движеха работата в КГБ. Предишната седмица ги посети важен полковник, за да види как работят, без да се усмихне или да каже приятелска дума, или дори да зададе въпрос в продължение на двайсет минути, преди да изчезне в асансьора. Олег разбра, че беше важна клечка, от това, че го придружаваше полковникът, който ръководеше неговия отдел. Дори да бяха разменили и една дума, бяха далече от него, за да ги чуе. В неговия отдел хората, ако въобще разговаряха, по-скоро си шепнеха, а и той бе обучен да не проявява излишно любопитство. Но само толкова. Капитан Олег Иванович Зайцев беше твърде умен, за да не използва мозъка си. За неговата работа бе нужно поне подобие на преценка, за да се свърши добре, а това изискваше предпазливост като на мишка, която се промъква през стая, пълна с котки. Винаги се допитваше до прекия си началник и винаги задаваше най-смирено въпросите си, преди да получи одобрение. Олег имаше талант за това и бяха започнали да го забелязват. Нямаше начин скоро да не го повишат в чин майор. По-голяма заплата, още по-голям достъп до валутните магазини и постепенно повече независимост — не, това не беше съвсем вярно. Само малко по-голяма самостоятелност в работата му. Някой ден дори можеше да попита дали изпращаното послание не е малко безсмислено. „Това ли наистина искаме да се направи, другарю?“ Толкова често този въпрос му бе на езика. Не му влизаше в работата да взима оперативни решения, разбира се, но можеше — или щеше да може в бъдеще — да възрази срещу някоя формулировка в заповедите съвсем открито. Често през него минаваха съобщенията, предназначени за агент 457 в Рим например, и той всеки път се чудеше дали наистина страната му желае да поеме риска от последиците, ако се обърка операцията. Понякога ставаха провали. Само преди два месеца видя телеграма от Бон, в която се предупреждаваше, че нещо се е издънило със западногерманското контраразузнаване и оперативният офицер беше поискал спешно инструкции, а инструкциите гласяха да си върши работата и да не оспорва интелигентността на своите началници. И този оперативен агент изведнъж изчезна. „Дали го бяха арестували и застреляли?“ — чудеше се Олег. Той знаеше имената на някои оперативни агенти, на практика названията на всички операции и голяма част от целите и задачите. Нещо повече, знаеше имената на стотици чужденци, които работеха за КГБ. Често това бе като да четеш истински роман. Някои от оперативните служители имаха литературни заложби. Техните телеграми не приличаха на сбитите комюникета от служителите с пагони. Не, те обичаха да предадат душевното състояние на своите агенти, смисъла на информацията и на съответната мисия. Те можеха да се изразяват като екскурзоводи, които описват забележителностите на групите посетители. От Зайцев не се очакваше да обработва такава информация, но той беше мислещ човек, да не говорим, че във всяка телеграма имаше скрити кодове. Правописна грешка в третата дума например означаваше, че агентът е разкрит. Всеки оперативен служител имаше собствена система от такива кодове и Зайцев имаше списък на всичките. Досега само два пъти беше забелязал нередности. В единия от случаите неговият пряк началник му нареди да не обръща внимание и да го приеме като неволна грешка — факт, който още го притесняваше. Вярно, че грешката не се повтори повече, което вероятно доказваше, че наистина е била неволна. Още повече, че както твърдяха началствата, хората, които се обучаваха в Центъра, почти никога не ги разкриваха. Те бяха най-добрите в света, а всеки знаеше, че западният враг не бе от най-умните. Капитан Зайцев се подчини тогава, но за всеки случай написа своята предупредителна анотация и лично се увери дали е прибрана при документите, подсигурявайки задника си като всеки добър бюрократ.

Ами ако прекият му началник беше под контрола на някое западно разузнаване? Беше умувал върху това и тогава, и по-късно, обикновено след няколко чашки пред телевизора у дома. Самото компрометиране беше въпрос на съвършенство. Никъде в КГБ не съществуваше писмен списък с имената на офицерите и агентите. Не, „херметизацията“ беше концепция, измислена още през 20-те години, ако не и по-рано. Дори председателят Андропов не разполагаше с подобна информация, да не би да избяга на Запад и да я отнесе със себе си. КГБ не вярваше никому, дори на собствения си председател. И колкото и странно да бе, само хората в неговия отдел имаха достъп до такъв широк диапазон от сведения, те обаче не бяха оперативни работници. Те бяха само свръзка.

Но един от хората, които КГБ винаги се опитваше да компрометира, не беше ли шифровчикът в чуждите посолства? Тъй като той или тя беше най-обикновен служител, недостатъчно умен да му поверяват важни неща, не беше ли тя именно човекът, комуто поверяваха най-много? Много често това бяха жени и агентите на КГБ бяха обучени да ги прелъстяват. Беше чел рапортите им, в които описваха как ги прелъстяваха, понякога до най-малките подробности вероятно за да впечатлят началниците на горния етаж със своята мъжественост и всеотдайност в служба на държавата. Да ти плащат, за да чукаш жени, според Зайцев не беше чак толкова героична конспиративна работа, но пък жените трябва да бяха ужасно грозни, а да се изпълняват мъжки задължения при такива обстоятелства сигурно беше трудно.

В крайна сметка се получаваше така, мислеше си Олег Иванович, че често доверяваха световни тайни на обикновените чиновници, а той бе един от тях, не беше ли това смешно? По-смешно и от зелевата супа, колкото и питателна да бе тя. В крайна сметка излизаше, че съветската държава се доверява на някои хора въпреки факта, че „доверие“ беше понятие, отдалечено от колективния начин на мислене, колкото човекът от Марс. И той бе един от тях, а яркозелената блузка на дъщеря му — един от резултатите на тая ирония. Нареди няколко книги върху кухненския стол и разположи отгоре им Светлана на такава височина, че да може да си изяде вечерята. Ръчичките на Светлана бяха прекалено малки за алуминиевата лъжица, но поне не й тежеше, като яде. Все още се налагаше да маже филийките й с масло. Колко беше хубаво да можеш да си позволиш истинско масло.

— Зърнах нещо хубаво в специалния магазин на идване към къщи — заяви Ирина, подобно на повечето жени, които съобщават такива неща на съпрузите си по време на вечеря, за да ги хванат в добро настроение.

Зелето беше много вкусно, а бутът, изглежда, бе полски. Явно днес бе пазарувала в специален магазин. Тя бе придобила този навик едва от девет месеца и вече се чудеше как ли е могла да живее без него.

— И какво е то? — попита Олег, сърбайки от своя грузински чай.

— Сутиени, шведски.

Олег се засмя. Сутиените родно производство като че ли бяха предназначени само за селските жени, които сякаш кърмеха слонове, а не деца — прекалено големи за жена с телосложението на съпругата му.

— Колко струват? — попита той, без да я погледне.

— Само седемнайсет рубли.

„Седемнайсет валутни рубли“, не я поправи. Валутната рубла имаше реално покритие. Теоретично можеше да се заменя срещу „твърда“ чуждестранна валута за разлика от хартийките, които използваха за заплатите на работниците и чиято стойност бе изцяло теоретична… като всичко останало в страната му, като се замислиш.

— Какъв цвят?

— Бял.

Вероятно в специалния магазин имаха също черни и червени, но руската жена рядко носеше такива неща. Хората тук имаха много консервативни навици.

След като се навечеряха, Олег остави кухнята на грижите на жена си и отидоха с малката си дъщеричка в дневната да гледат телевизия. По новините съобщаваха, че прибирането на реколтата е в ход, както всяка година, и че героичните земеделци от колхозите в северните райони първи са ожънали и прибрали реколтата от пшеница. Реколтата беше богата, съобщи телевизията. „Добре, каза си Олег, няма да има недостиг на хляб през зимата… вероятно.“ Човек никога не можеше да е сигурен в това, което казваха по телевизията. Следващата новина беше за разполагане на американски ядрени оръжия в натовските страни въпреки основателните съветски искания Западът да не предприема подобни неоправдани, дестабилизиращи и провокативни действия. Зайцев знаеше, че съветските ракети СС-20 се разполагат навсякъде, но те естествено не бяха по някакъв начин дестабилизиращи. Най-интересното предаване тази вечер по телевизията щеше да е „Служим на Съветския съюз“, в което показваха военни операции и млади съветски бойци, които служат на отечеството си. Щяха да излъчат репортаж — нещо много рядко — за бойците, които изпълняваха „международния си дълг“ в Афганистан. Съветските медии не отразяваха събитията там и на Олег му беше любопитно какво ще излъчат. Понякога в обедната почивка обсъждаха войната в Афганистан. Той обикновено слушаше и не се обаждаше, тъй като не бе служил в казармата, за което впрочем ни най-малко не съжаляваше. Разказваха толкова покъртителни истории за насилието в пехотата, а освен това не харесваше униформата. Неговата униформа на офицер от КГБ, която слагаше рядко, бе достатъчно неприятна. Но кадрите съдържаха детайли, които думите не могат да опишат, а той имаше набито око за подробностите, което изискваше работата му.

 

 

— Както знаеш, всяка година в Канзас жънат пшеницата, но никога не съобщават за това по новините на Ен Би Си — сподели Ед Фоли с жена си.

— Предполагам, че за тях е огромно постижение да се изхранят — отбеляза Мери Пат. — Как е кабинетът ти?

— Малък.

След това Фоли махна с ръка така, което означаваше, че нищо интересно не се бе случило.

Скоро ще й се наложи да пообиколи с колата, за да провери за капани. Най-важната им задача в Москва бе работата им с агента КАРДИНАЛ. Полковникът знаеше, че има нова свръзка. Уреждането на този въпрос щеше да е деликатна работа, но Мери Пат беше свикнала с деликатните задачи.