Том Кланси
Червеният заек (13)

Глава 10
ГРЪМ ОТ ЯСНО НЕБЕ

Трябваше добре да го обмисли. Сякаш решението се бе появило само, сякаш някаква външна сила бе завладяла съзнанието му, а чрез него и тялото му, а той се бе превърнал в зрител. Както повечето руснаци, не си взе душ, но изми лицето си и се обръсна със самобръсначка с ножче, минавайки по три пъти едно и също място. Тоалетната хартия влезе в употреба — заличи поне кръвта, ако не порязаното. Образите от съня още минаваха пред очите му като онзи филм за войната по телевизията. Не го оставиха на мира и по време на закуската, а очите му блуждаеха, което не остана незабелязано от жена му. Тя обаче реши да не казва нищо. Стана време да тръгва за работа. Измина пътя до метрото като автомат, без да сбърка посоката, воден от инстинкта си. Мозъкът му едновременно буксуваше и яростно работеше, сякаш се бе раздвоил на две отделни личности, но с някаква далечна връзка помежду им, която не виждаше и не разбираше. Носеше се като дървен клон по течението на планински бързей с такава скорост, че не можеше да види скалистите брегове отляво и отдясно. Изненада се, когато се опомни във влака, който пътуваше през тъмните тунели, изкопани от политически затворници на Сталин при ръководството на Никита Сергеевич Хрушчов, заобиколен от мълчаливите, почти безизразни лица на други съветски граждани. Те също отиваха към работните си места, който въобще не обичаха и към които не изпитваха никакво чувство на дълг. Но отиваха, защото само така можеха да припечелват пари, за да изхранват семействата си, миниатюрни болтчета в гигантската машина, която представляваше съветската държава, на която се предполагаше, че трябва да служат, и която се предполагаше, че служи на тях и на семействата им…

Не беше ли пълна лъжа? — питаше се Зайцев. Не беше ли? Как би могло убийството на един свещеник да послужи на Съветския съюз? По какъв начин служеше на всичките тези хора? На него, на съпругата му и на малката му дъщеричка? Щеше да ги нахрани ли? Или да им даде достъп до „специалните“ магазини, за да си купуват стоки, каквито останалите трудещи се не можеха дори да мечтаят да притежават?

Но той живееше по-добре от повечето хора във влака, напомни на себе си Олег Иванич. Не трябваше ли да е благодарен за това? Не ядеше ли по-добра храна, не пиеше ли по-качествено кафе, не гледаше ли телевизия на по-хубав апарат, не спеше ли на по-луксозни чаршафи? Не притежаваше ли комфорта, за който мечтаеха всички тези хора? „Защо така изведнъж се обезпокоих?“ — питаше се специалистът по комуникациите. Отговорът беше толкова очевиден, че му отне по-малко от минута да го открие. Дължеше се на положението му, именно то му осигуряваше комфорта, на който се радваше, но му осигуряваше и информация и той за пръв път в живота си осъзна, че в този случай информацията е проклятие. Той познаваше мисленето на хората, които определяха курса на страната, а информацията му подсказваше, че този курс е неправилен… пагубен, сякаш вътре в мозъка му се бе настанала някаква служба, която обработваше информацията и оценяваше курса като грешен. А с тази присъда се появяваше и нуждата да направи нещо, за да го промени. Не можеше да възрази, тъй като в страната му липсваше свобода. Нямаше открит начин да съобщи изводите си на останалите, макар че те може и да споделяха неговите оценки. Не можеше да помогне на хората да поискат от своите управници да се съобразят с техните тежнения. Не, нямаше начин да предприеме каквото и да било при съществуващата система. Трябваше да заема достатъчно висок пост, иначе ако изкажеше на висок глас съмненията си, щеше да загуби привилегиите си. Така над съвестта му взимаше връх страхът, че ще изгуби толкова много. Досега не бе чувал някоя ръководна политическа фигура в страната му, заставайки на принципни позиции, да е критикувала своите господари, че водят грешна политика. Не, системата го изключваше още с подбора на хората. Корумпираните избираха други корумпирани да им бъдат господари, за да не им отнемат привилегиите. Както велможите на царя рядко, ако въобще някога, са се питали как се чувстват под негово управление крепостните, така новите марксистки велможи не оспорваха системата, която им осигуряваше мястото в света. Защо? Защото светът не бе променил формата си — само белият цвят на царя беше сменен с червения цвят на социализма. А запазвайки формата си, той беше съхранил и методите на действие, а в един червен свят трудно се забелязаше още малко пролята кръв.

Влакът спря на станцията и Зайцев си проправи път през плъзгащата се метална врата към перона, сви наляво към ескалатора и излезе на улицата. В този ясен ден на късното лято се смеси с тълпата от хора, част от които с равномерни крачки вървяха към каменната постройка на Центъра и изчезваха през бронзовите врати покрай охраната. Зайцев показа пропуска си на униформения постови, който сравни снимката с лицето му и кимна с глава, давайки му знак, че може да влезе в масивната сграда. Без да издава чувствата си, както всеки друг ден, Зайцев слезе по каменните стъпала към приземието, мина през още една проверка и накрая влезе в комуникационния център.

Нощният екип тъкмо приключваше. На бюрото на Зайцев седеше човекът, който беше дежурил от полунощ до осем сутринта, Николай Константинович Добрик, произведен наскоро в чин майор като него.

— Добро утро, Олег — поздрави го приятелски Добрик, протягайки се във въртящия се стол.

— Добро утро, Коля. Как мина дежурството?

— Натоварен трафик от Вашингтон. Отново оня побъркан президент. Знаеше ли, че ние сме „центърът на злото в съвременния свят“?

— Той ли го каза?

Добрик кимна.

— Той. Резидентурата във Вашингтон ни изпрати текста на речта му — храна за съпратийците му, но все пак обидна. Очаквам посланикът да получи инструкции от външното министерство, а и Политбюро ще има какво да каже. Но поне ме държа буден, докато я четох.

— Не беше шифрована с еднократен код, предполагам?

Ако беше закодирана по този начин, щеше да е кошмар за служителите от нощната смяна.

— Не, слава Богу — отговори Добрик и думите, които подбра, не прозвучаха иронично. Този евфемизъм беше широко разпространен дори в Центъра. — Офицерите ни и в този момент се опитват да разгадаят думите му. В политическия отдел ще си играят с нея сигурно часове наред, а може и дни, предполагам ще я дадат накрая на психолозите.

Зайцев успя да се усмихне. Посланията, които щяха да си разменят водещите лекари и оперативните офицери, щяха да са забавни за четене, а като всички истински чиновници те също обичаха да четат забавните материали.

— Да се чуди човек как такива типове управляват велики сили — отбеляза Добрик, след което стана и запали цигара.

— Мисля, че му казват демократичен процес — отвърна Зайцев.

— В такъв случай да е жива и здрава колективната воля на народа, изразявана чрез любимата партия.

Добрик беше добър партиен член въпреки преднамерената насмешка в думите му.

— Така е, Коля. Всъщност — Зайцев погледна стенния часовник, беше подранил шест минути — пускам те да си ходиш, другарю майор.

— Благодаря ти, другарю майор.

Добрик се отправи към изхода.

Зайцев се настани на стола, все още топъл от задника на Добрик, и се подписа в графика. После изхвърли съдържанието на пепелника — Добрик, изглежда, никога не го правеше — и се подготви за новия работен ден. Почти не познаваше Добрик, виждаха се само сутрин, когато го сменяше. Това, че го пусна по-рано, беше нормално, ако не приятно. За него беше необяснимо как някой може да се навие доброволно да работи само нощем. Поне Добрик винаги разчистваше бюрото и не му оставяше купища несвършена работа, което позволяваше на Зайцев да се съсредоточи за няколко минути и да организира работата си за деня.

Този път обаче той не успя да се съсредоточи, тъй като в съзнанието му се върнаха образите, които май никога нямаше да забрави. Олег Иванович запали първата си цигара и стовари бумагите върху металното бюро, докато умът му блуждаеше някъде и си представяше неща, за които той дори не искаше да знае. Бяха минали десет минути, когато до бюрото му се появи шифровчик с папка.

— От Вашингтон, другарю майор — уведоми го чиновникът.

— Благодаря, другарю — отвърна Зайцев.

Отвори картонената папка и започна да разлиства телеграмите.

„Виж ти, помисли си той, този КАСИЙ е предал… да, още политически сведения.“ Не знаеше кой се крие зад псевдонима КАСИЙ, но трябва да беше помощник на високопоставен парламентарист, вероятно сенатор. Той изпращаше първокласна политическа информация, което навеждаше на мисълта, че има достъп до разузнавателни сведения. Излизаше, че и помощник на висш американски политик работи за Съветския съюз. Не му плащаха, което означаваше, че беше идеологически мотивиран агент, те бяха най-ценни.

Прегледа съобщението и след това напрегна паметта си, за да се сети на кого от горните етажи трябваше да докладва… Полковник Анатолий Григориевич Фокин от политическия отдел, чийто адрес беше „Бюро Вашингтон, линия ПР, Първи отдел, Първо главно управление“, на четвъртия етаж.

 

 

Извън града, полковник Иля Фьодорович Бубовой се беше отправил за сутрешния полет от София. За да хване самолета, той беше станал в три сутринта, а кола от посолството го откара до летището, за да вземе полета за Москва. Призовката дойде от Алексей Рождественски, с когото се познаваше от няколко години и който прояви любезност и му звънна предния ден, за да го успокои, че повикването в Центъра не беше свързано с нещо нередно. Съвестта на Бубовой беше чиста, но и при това положение беше хубаво да знае. Като децата, привикани в директорската стая, често офицерите си изкарваха акъла, когато трябваше да се явят в щаба. Както и да е, вратовръзката му беше с хубав възел, а обувките му лъщяха. Не беше с униформа, тъй като постът му на резидент в София поне теоретично беше тайна.

Униформен сержант от Червената армия го посрещна на входа и му отвори вратата на автомобила. Сержантът всъщност беше от КГБ, но това не биваше да се знае публично. Нищо чудно ЦРУ или други западни служби да имат очи на летището. Бубовой си беше купил „Советский спорт“ от будката, докато отиваше към колата. След трийсет и пет минути щеше да си е у дома. Софийски футболен клуб беше победил „Динамо“ от Москва с 3 на 2 преди няколко дни. Полковникът беше любопитен дали спортните журналисти искаха главите на московските футболисти, прикрито с марксистка фразеология естествено. Истинските социалисти винаги побеждаваха, но спортните журналисти се объркваха, когато един социалистически отбор загубеше от друг.

 

 

Фоли бързаше към метрото, след като тази сутрин се успа. Будилникът му беше изостанал заради спиране на тока и той се събуди от слънчевата светлина, която нахлуваше през прозореца, вместо от обичайния метален звън. Както обикновено, се мъчеше да не се оглежда много наоколо, но не устоя на изкушението да разпознае човека, чиято ръка бе претърсила джоба му. Реши да опита отново следобед във влака, който тръгваше от спирката в 17:41 ч., за всеки случай. За всеки случай какво? Фоли не знаеше отговора, но това бе една от вълнуващите страни на работата му. Ако е било случайност, добре, но през следващите няколко дни смяташе да пътува със същия влак, в същия вагон и на същата седалка. Руснаците се успокояваха, когато субектът, който следяха, действаше по установен ред, изненадващите ходове от страна на американците ги подлудяваха. Значи, щеше да се държи като „прилежен“ американец и да прави, каквото искаха. Това нямаше да им се стори подозрително. Главният агент в Москва поклати глава в почуда.

Слезе на спирката, взе ескалатора и излезе на улицата. От там се стигаше за нула време пеша до посолството, точно срещу „Света Богородица Микрочипская“, която беше най-голямата в света микровълнова печка. Всеки път го изпълваха приятни чувства, като видеше американския флаг на пилона и пехотинците във вътрешността, които му напомняха за дома. Те винаги изглеждаха добре с ризите си в цвят каки над униформените тъмносини панталони, кобурите с пистолетите и белите кепета.

Кабинетът му беше разхвърлян, както обикновено, което бе част от прикритието му на донякъде небрежен тип. Това обаче не се отнасяше за работата му в комуникационния център, нямаше начин. Комуникациите на посолството завеждаше Майк Ръсел, о.з. подполковник, бивш служител на управлението за сигурност на армията. Сега той работеше в Националната агенция за сигурност, която се предполагаше, че върши същата дейност, но за цялото правителство. Москва беше тежък пост за Ръсел. Чернокож и разведен, той нямаше големи шансове тук по отношение на жените, тъй като руснаците бяха известни с предразсъдъците си към хората с тъмна кожа. Почука силно на вратата.

— Заповядай, Майк — каза Фоли.

— Добро утро, Ед. — Ръсел имаше ръст под метър и шейсет и му стигаше до кръста, но иначе беше железен, що се отнася до кодовете и шифрите. — За теб не дойде почти нищо през нощта.

— Така ли?

— Да, само това — каза той и измъкна от джоба на сакото си плик, който му подаде. — Нищо важно.

Ръсел беше разшифровал телеграмата. Дори посланикът не можеше да нарежда на завеждащия комуникациите. Фоли изведнъж осъзна, че се радва за расизма на руснаците. Това правеше много по-малка вероятността Майк да го издъни. От всички хора в посолството Майк Ръсел единствен можеше да го закопае, затова разузнаванията по цял свят се стремяха винаги да държат изкъсо шифровчиците, които притежаваха огромна информационна власт във всяко посолство.

Фоли извади съобщението от плика. Съдържанието беше повече от банално, което доказваше, че ЦРУ си бе една правителствена бюрокрация, колкото и важна работа да вършеше. Изруга и мушна листа в машинката, чиито въртящи се стоманени колела го нарязаха на ивички от по два сантиметра.

— Сигурно е гот да приключиш работата си за деня само за десет секунди — изсмя се Ръсел.

— Обзалагам се, че във Виетнам не е било така.

— Определено не. Спомням си веднъж един от нашите се бе вмъкнал с предавател в щаба на армията им и беше тежка нощ.

— Хванаха ли го?

— О, да — отговори Ръсел, кимайки. — Местните се бяха пищисали яко. Разбрах, че свършил зле.

Тогава Ръсел бил младши лейтенант. Родом от Детройт, баща му сглобявал бомбардировачи В-24 през Втората световна война и не спирал да увещава сина си, че било много по-приятно, отколкото да правиш фордове. Ръсел презираше всичко в Съветския съюз (те дори не можеха да оценят какво е истински джаз соул!), но допълнителните пари, които изкарваше тук — Москва официално се смяташе за тежък пост, — щяха да му осигурят един ден хубаво местенце в провинцията, където да ходи на лов за птици и сърни, а това било съкровената му мечта.

— Някакви съобщения за изпращане, Ед?

— Не и днес — още е рано.

— Добре. Тогава успешен ден — каза Ръсел и изчезна през вратата.

За разлика от шпионските романи работата на служителя на ЦРУ беше повече досадна, отколкото вълнуваща Поне две трети от времето на Фоли като оперативен агент се състоеше от писане на доклади, които в Ленгли някой четеше или изобщо не четеше, и в очакване на срещи, които можеше да се състоят, а можеше и да не се състоят. По-голямата част от работата, която бе свързана с излизане, вършеха подчинените му, тъй като позицията му беше твърде деликатна, за да се излага на риск нещо, за което често се налагаше да чете конско на жена си. Мери Пат обичаше екшъна малко повече, отколкото трябваше. Това донякъде го тревожеше, макар никой от двамата да не беше изложен на реална физическа опасност. Разполагаха с дипломатически имунитет, а руснаците в повечето случаи го зачитаха. Дори и малко да загрубееше играта, нямаше да се стигне до ексцеси, или поне така се надяваше.

 

 

— Добро утро, полковник Бубовой — поздрави го лъчезарно Андропов, без да става.

— Добър ден, другарю председател — отговори резидентът в София, въздъхвайки с облекчение, че Рождественски не го бе излъгал. Човек никога не можеше да бъде сигурен, но и не биваше да е прекалено подозрителен.

— Как е в София? — попита Андропов и му посочи кожения стол срещу огромното дъбово бюро.

— Всичко е наред, другарю председател, нашите братски социалистически колеги сътрудничат безрезервно, особено по турските проблеми.

— Добре. Имам предвид една задача и искам мнението ти дали е осъществима — гласът остана радушен.

— За какво става дума? — попита Бубовой.

Андропов изложи плана, наблюдавайки внимателно лицето на посетителя си, за да разбере каква ще е реакцията му. Реакция нямаше. Полковникът беше достатъчно печен, а освен това разбираше, че го изучават.

— Какъв е срокът? — попита той.

— Колко бързо можеш да уредиш нещата?

— Ще ми трябва помощ от българските приятели. Знам до кого да се допитам — полковник Борис Строков, много способен играч в ДС. Ръководи операциите им в Турция — контрабанда и други подобни, — което му отваря възможност за достъп до турски престъпни групировки. Контактите му ще са от полза, особено когато става дума за убийство.

— Продължавай — нареди председателят.

— Другарю председател, подобна операция няма да е проста. Щом няма начин стрелецът да проникне в покоите на целта, ще трябва да извършим покушението на публично място, а това ще означава много хора наоколо. Можем да кажем на стрелеца, че ще успеем да го измъкнем, но ще излъжем, разбира се. От тактическа гледна точка ще е по-добре да имаме и втори човек, който да застреля убиеца със заглушител. За него ще е по-лесно да избяга, тъй като вниманието на тълпата ще е привлечено към първия стрелец. Това решава и възможния проблем наемният убиец да се разприказва пред полицията. Италианската полиция няма добра обществена репутация, но това не е основателно. Резидентът ни в Рим може да ви каже, че следственото им отделение е много добре организирано и в него работят отлични професионалисти. Така че ще е в наш интерес стрелецът да бъде елиминиран незабавно.

— Но това няма ли да предизвика подозрение за намеса на разузнавателна служба? Ще е прекалено изпипано? — попита Андропов.

Бубовой се облегна и заговори благоразумно. Знаеше какво очаква да чуе Андропов и той беше готов да му угоди.

— Другарю председател, трябва да се съпоставят рисковете. Най-голямата опасност е, ако нашият убиец се разприказва по какъв начин се е озовал в Рим. Мъртъвците не говорят. Ако му запушим устата, няма как да се раздрънка. На другата страна й остава само възможността да прави догадки. От наша страна можем лесно да разтръбим чрез медиите, които контролираме, че мюсюлманите изпитват ненавист към главата на римокатолическата църква. Западните информационни служби ще се хванат на въдицата, а ние чрез умело насочване ще втълпим на общественото мнение какво се е случило. В Института за САЩ и Канада работят неколцина превъзходни учени, на които това им е работата, както знаете. Можем да ги използваме да разработят пропагандната версия, а хората ни от Първо главно управление ще я разтръбят. Така предлаганата операция крие рискове, разбира се, но макар да изглежда сложна, не е неизпълнима. Истинският проблем ще е в самото изпълнение и в сигурността на операцията. Затова е от съдбоносно значение убиецът да бъде елиминиран незабавно. Най-важното е да не попадне информация в ръцете на другата страна. Да си спекулират, колкото си щат, но без твърди факти практически няма да знаят нищо. Предполагам подготовката ще протече в много тесен кръг?

— Под пет души засега. Колко още ще се наложи да участват? — Андропов беше впечатлен от професионализма и хладнокръвието на Бубовой.

— Най-малко трима българи. Те ще наемат турчина — трябва да е турчин задължително.

— Защо? — попита Андропов, макар че знаеше отговора.

— Турция е мюсюлманска страна, а между християнската църква и исляма отдавна съществува неприязън. Така операцията ще предизвика още по-голям раздор между двете религиозни общности, което може да се смята за бонус — обясни резидентът в София.

— А как ще подберем убиеца?

— Ще оставим това на полковник Строков — той има руски произход, между другото. Семейството му се заселило в София в края на миналия век, но той споделя нашия начин на мислене. Полковникът е наш човек — увери Бубовой своя шеф. — Завършил е нашата академия и е опитен разузнавач.

— Колко време ще е нужно?

— Зависи повече от Москва, отколкото от София. Строков ще трябва да получи одобрението на своите началства, но това е политически въпрос, а не оперативен. След като получи заповедта… около две седмици, най-много четири.

— Какви са шансовете за успех? — попита председателят.

— Между средни и високи по моя преценка. Агентът на ДС ще закара убиеца до съответното място, а след това ще го застреля веднага след като изпълни поръчката, след което ще избяга. По-рисковано е, отколкото изглежда. Убиецът ще бъде с пистолет вероятно, и то без заглушител. Вниманието на тълпата ще се привлече от гърмежа. Повечето хора ще се разбягат, но някои ще се нахвърлят с надеждата да хванат стрелеца. Дори да падне от безшумен изстрел в тила, хората пак ще се втурнат към него, а през това време нашият човек ще се измъкне в суматохата — обясни Бубовой, който съвсем ясно си представяше всичко. — Стрелбата с пистолет не е толкова проста работа, както изглежда във филмите. Да не забравяме, че на бойното поле на всеки убит се падат по двама-трима ранени. Нашият убиец ще се доближи на не повече от четири-пет метра. Това разстояние е достатъчно за професионалист, но нашият човек няма да е такъв. След това идва сложният въпрос с медицината. Ако не си прострелян в главата или в сърцето, един опитен хирург може да те измъкне от гроба. Така че, погледнато реалистично, шансът за успех на операцията е петдесет на петдесет. Естествено ще трябва да се вземат предвид и последиците от евентуален провал. Това е политически въпрос, другарю председател — заключи Бубовой, което означаваше, че при неуспех задникът му ще е спасен.

Същевременно той съзнаваше, че успешно изпълнение на задачата ще му донесе генералски звезди, а това за полковника беше приемлив залог с огромен потенциал за печалба и нищожен риск за загуба и се връзваше изцяло с неговия кариеризъм и патриотизъм.

— Много добре. Какво трябва да се направи?

— Преди всичко ДС се намира под пълен политически контрол. Секцията, която ръководи полковник Строков, работи с много малко писмени документи и е под прекия надзор на българското Политбюро. Така че ще е нужно политическо одобрение, което предполага одобрение и от нашето политическо ръководство. Българите няма да ни сътрудничат без официално искане от нашето правителство. От там нататък нещата са изцяло от оперативен характер.

— Ясно — Андропов замълча за около половин минута.

Вдругиден щеше да се състои заседание на Политбюро. „Дали не беше още рано да поставя открито въпроса?“ — чудеше се той. Дали щеше да срещне спънки? Трябваше да им покаже Варшавското писмо, а те нямаше да останат доволни. Ще им го представи по такъв начин, че да не остане и капка съмнение за неотложността на проблема… и да ги сплаши.

Дали щяха да се стреснат? Е, щеше да им помогне малко, нали? Андропов помисли още няколко секунди и стигна до благоприятно заключение.

— Нещо друго, полковник?

— Едва ли е нужно да се споменава, че операцията трябва да се държи в строга тайна. Ватиканът разполага със собствена, много ефективна разузнавателна служба. Би било грешка да ги подценяваме — предупреди Бубовой. — Така че на нашето Политбюро и на българите трябва да им стане ясно, че този въпрос не може да се обсъжда извън техния кръг. А специално за нас означава никой друг, нито Централният комитет, нито партийният Секретариат. И най-малкото изтичане на информация ще е пагубно за операцията. В същото време — продължи той — ни предстои доста работа. Папата по необходимост не може да се самоизолира, а не може да има и защитата, която нашата и всяка друга държава осигурява на своя държавен глава. От оперативна гледна точка той е „лесна“ мишена — ако, подчертавам, успеем да намерим убиец, готов да поеме риск за живота си, като се доближи плътно до него.

— Значи, след като получа одобрението на Политбюро, а след това отправим искане до българските ни братя, ти ще задействаш тоя полковник Строков. За какъв срок ще може да се осъществи?

— Месец, в най-лошия случай два месеца. Ще ни трябва подкрепа от нашите хора в Рим за неща като графиците за проявите на папата, но само толкова. Ръцете ни въобще няма да се изцапат, ако Строков окаже съдействие за ликвидирането на стрелеца.

— Да не искаш този приятел Строков да се заеме лично?

— Да — кимна Бубовой. — Борис Андреевич не възразява да си мокри ръцете. Правил е подобни неща и преди.

— Много добре — Андропов погледна към бюрото си. — И никакви писмени документи за операцията. След като получа одобрението, ще ви уведомя да задвижите нещата, но само от моя кабинет. И то с оперативен код 15-8-82-666. Всичко останало ще ви бъде предавано чрез куриер на четири очи. Ясно ли е?

— Ясно, другарю председател. Нищо писмено с изключение на кода. Със сигурност ще ми се наложи да летя често между София и Москва, но това не е проблем.

— Може ли да се има доверие на българите? — запита Андропов с изненадваща нотка на безпокойство.

— Напълно, другарю председател. Отдавна си сътрудничим с тях на оперативно равнище, а те са професионалисти в този род неща — повече и от нас, уверявам ви. Имат по-богат опит и от нас. Когато някой трябва да умре, обикновено българи поемат задачата вместо нас.

— Да, другарят Рождественски ме информира. Досега не бях наясно с това.

— Вие, разбира се, можете да се срещнете с полковник Строков, ако пожелаете — предложи Бубовой.

Андропов поклати глава.

— По-добре е да не го правя.

— Както прецените, другарю председател.

Така е по-добре, помисли си Бубовой. Андропов беше партиен функционер и не беше свикнал да си цапа ръцете. Всички политици си приличаха — кръвожадни, но чистички, разчитаха на друг да им върши мръсната работа и да изпълнява гнусните им желания. Е, такава му беше работата, каза си полковникът, а тъй като благините бяха в ръцете на политиците, той трябваше да им играе по свирката, за да може да бърка в кацата с меда. Л той си падаше по сладостите на живота повече от всеки друг в Съветски съюз. В края на мисията можеше да му се уредят генералски пагони, хубав апартамент в Москва и дори скромна виличка на Ленинските възвишения. Щеше да се радва да се върне в Москва, а също и жена му. Ако цената за това беше смъртта на един чужденец, неудобен за страната му, толкова по-зле за чужденеца. Трябвало е да помисли по-внимателно кого може да засегне.

— Благодаря, че се отзовахте и ме запознахте с професионалната си оценка, другарю полковник. Ще поддържаме връзка.

Бубовой се изправи.

— Служа на Съветския съюз — каза той и се отправи към вратата.

Рождественски го чакаше в стаята на секретаря.

— Как мина, Иля?

— Не съм сигурен дали ми е позволено да отговоря — отвърна предпазливо той.

— Ако става дума за операция 666, тогава ти е позволено, Иля Фьодорович — увери го Рождественски и го изпрати през вратата до коридора.

— Е, тогава мога да ти кажа, че срещата мина добре, Алексей Николаич. Повече мога да ти кажа само с позволението на председателя.

Това можеше да е проверка дали ще си държи езика зад зъбите, откъде да е сигурен дали Рождественски му е приятел наистина.

— Казах му, че може да разчита на теб, Иля. Това може да се окаже от полза и за двама ни.

— Ние си изпълняваме задълженията, Алексей, както всички в тази сграда.

— Ще те изпратя до колата. Можеш да хванеш следобедния полет.

Няколко минути по-късно Рождественски се върна в кабинета на Андропов.

— Е? — попита председателят.

— Каза, че срещата е минала добре, но че няма да добави нито дума без ваше позволение. Иля Фьодорович е сериозен професионалист, другарю председател. Аз ли ще бъда вашият посредник за мисията?

— Да, ти, Алексей — потвърди Андропов. — Ще те уведомя, когато дойде времето. — Андропов усещаше, че не е нужно той лично да направлява операцията. Той беше мозъкът, а изпълнението щеше да остави на подчинените си. — Какво знаеш за онзи полковник Строков?

— Българинът ли? Той е известно име. Опитен разузнавач, в миналото е специализирал в операции за покушения. Има богат опит, а очевидно и Иля го познава отблизо.

— Как човек специализира в покушения? — попита председателят, явно незапознат с тази страна от работата на КГБ.

— В действителност длъжността му е друга, но ДС разполага с малка група служители, които имат богат опит. А неговият опит е най-богат. Оперативното му досие е безупречно. Ако не ме лъже паметта, лично е ликвидирал седем или осем души, които е трябвало да умрат — главно българи, мисля. Май че и един-двама турци, но не и западни граждани.

— Трудно ли е да се направи? — попита Андропов.

— Самият аз нямам опит — призна Рождественски. — Той не посмя да добави, че хич и не иска да има. — Онези, които казват, че главната им грижа е не самото изпълнение, а приключването на задачата, имат предвид, че трябва да се избегне полицейското разследване. Съвременните полицаи се справят доста ефективно с разследването на убийства. А в този случай трябва да се очаква най-енергично разследване.

— Бубовой иска онзи приятел Строков лично да участва в мисията и да елиминира убиеца веднага след стрелбата.

Рождественски кимна замислено.

— Звучи съвсем логично. Ние с вас, доколкото си спомням, също говорихме за това.

— Да — Андропов затвори очи за миг. Отново в главата му изплува образът. Така без съмнение щяха да се решат редица политически проблеми. — Да, следващата ми задача е да получа одобрението на Политбюро за мисията.

— Толкова бързо, другарю председател? — полковник Рождественски попита, без да съумее да прикрие изненадата си.

— Утре следобед, надявам се.

 

 

Долу в комуникациите Зайцев беше позволил всекидневните му задължения да завладеят изцяло съзнанието му. Изведнъж се сепна и усети колко безсмислена беше работата му. Те искаха да се върши машинално, а той бе машината. Той беше запаметил почти като автомат кое обозначение за кой конкретен офицер от горните етажи беше предназначено и за кои операции се отнасяше. Толкова много информация имаше в главата си, че сам се учудваше как я помни. Беше станало постепенно, без да забележи. Сега чак го забеляза.

Но идентификационният номер 15-8-82-666 не излизаше от съзнанието му…

— Зайцев? — попита някакъв глас. Обърна се и забеляза полковник Рождественски.

— Да, другарю полковник?

— Съобщение за резидента в София.

Подаде му формуляра, надлежно попълнен.

— С машината или с код, другарю?

Полковникът се замисли за миг, преценявайки двете възможности. Предпочете по-сигурната.

— С еднократен код, мисля.

— Както заповядате, другарю полковник. Ще е готово за няколко минути.

— Добре. Когато Бубовой се прибере, тъкмо ще го чака на бюрото му.

Изтърси фразата, без да се замисли. Хората по цял спят са приказливи и никакво обучение не може да ги спре.

„Значи, резидентът от София е бил тук?“ — разбра Зайцев, без да му се наложи да пита.

— Да, другарю полковник. Да ви се обадя ли да потвърдя?

— Да, благодаря, другарю майор.

— Служа на Съветския съюз — увери го Зайцев.

Рождественски се качи отново горе, докато Зайцев се захвана с шифрограмата.

СТРОГО СЕКРЕТНО

НЕЗАБАВНО И СПЕШНО

ОТ: КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, ЦЕНТЪРА В МОСКВА

ЗА: РЕЗИДЕНТА В СОФИЯ

ОТНОСНО: ОПЕРАЦИЯ 15-8-82-666

ЗА ВСИЧКИ БЪДЕЩИ КОНТАКТИ ВАШАТА СВРЪЗКА ЩЕ Е ПОЛКОВНИК РОЖДЕСТВЕНСКИ ПО РАЗПОРЕЖДАНЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ.

Съобщението беше съвсем кратко, но с гриф „Незабавно и спешно“. Това означаваше, че е важно за председателя Андропов, а освен това беше от оперативен характер, а не просто запитване до някой от резидентите.

„Те наистина не се шегуват“ — осъзна Зайцев.

Какво, по дяволите, да прави? Никой в тази стая — в цялата сграда — не беше в състояние да спре операцията. Но извън сградата…?

Зайцев запали цигара. Щеше да вземе метрото, както обикновено. Дали онзи американец ще е там?

Изстина при мисълта, че възнамерява да извърши предателство. Не само звучеше страшничко, но и в действителност беше страшно престъпление. Но обратната страна на монетата означаваше да се седи със скръстени ръце, докато убиват един невинен човек… не, не можеше да си позволи това.

Зайцев откъсна бланка за телеграми от кочана, постави листа върху бюрото си и написа на английски с мек молив: АКО ПРОЯВЯВАТЕ ИНТЕРЕС, УТРЕ НОСЕТЕ ЗЕЛЕНА ВРАТОВРЪЗКА. Смелостта му стигна до тук този следобед. Сгъна листа и го мушна в пакета с цигарите, като внимаваше да изглежда спокоен, тъй като всяко необичайно нещо в тази стая правеше впечатление. След това драсна нещо върху друга бланка, смачка я, изхвърли я в кошчето за отпадъци и се върна към нормалните си задължения. В следващите три часа Олег Иванович премисляше действията си всеки път, щом бръкнеше в джоба си за цигарите. Идваше му да извади сгънатия лист, да го накъса на парченца и да го изхвърли в коша с отпадъците за изгаряне. Всеки път обаче листчето си оставаше на мястото, а той се самоуспокояваше, че все още не е направил нищо. Опита се да не мисли повече за това, а да си гледа работата и нарочно се остави на течението, за да мине по-бързо денят. Накрая си каза, че съдбата му е в нечии други ръце. Ако стигнеше у дома, без да се случи нищо необичайно, щеше да извади листчето от пакета с цигари и да го изгори в кухнята и с това щеше да приключи. Към четири следобед Зайцев погледна към напръскания с постна боя таван на комуникационния център и прошепна нещо като молитва.

Най-после дойде краят на работния ден. Измина обичайното разстояние по обичайния път до обичайната спирка на метрото, слезе с ескалатора на перона. Разписанието на влаковете беше точно като приливите и отливите, накрая се качи във вагона заедно със стотици други пътници.

И тогава сърцето му за малко да спре. Американецът беше вътре, застанал на същото място. В дясната му ръка имаше вестник, който четеше, а с лявата се държеше и ръкохватката. Шлиферът му бе разкопчан и падаше свободно върху елегантната му фигура. Открехнатият джоб го примамваше, както сирените са примамвали Одисей. Зайцев си проправи път към другия край на вагона, примъквайки се между пътниците. Дясната му ръка се плъзна в джобчето на ризата му за пакета с цигарите. Сръчно измъкна сгънатата бланка за телеграми от него и я скри в дланта си, правейки път за слизане, тъй като влакът наближаваше спирка. Всичко вървеше по мед и масло. Блъсна се в американеца, мушна листчето и след това веднага се дръпна.

Зайцев си пое дълбоко дъх. Направи го. Каквото и да последва оттук нататък, зависеше от други.

Дали мъжът наистина беше американец или дегизиран агент на Второ главно?

Дали „американецът“ видя лицето му?

Имаше ли значение. Върху бланката бяха отпечатъците от пръстите му. Зайцев не можеше да предвиди какво ще се случи. Когато късаше бланката, много внимаваше, а ако го разпитват, щеше да каже, че тъй като кочанът стои върху бюрото му, всеки може да я е взел. Ако се придържаше към тази версия, можеше да заблуди дори КГБ. Не след дълго слезе от влака и излезе на чист въздух. Молеше се никой да не е забелязал пъхването на ръката му в джоба, докато палеше цигарата си.

 

 

Сетивата изневериха на Фоли, колкото и да беше обигран. Тъй като шлиферът му беше разкопчан, той не беше усетил никакъв допир с изключение на обичайната бутаница във всяко метро, независимо дали в Москва или в Ню Йорк. Но докато се отдалечаваше от влака, пъхна ръце в джобовете си и в левия напипа нещо и бе напълно сигурен, че не го е сложил сам. Лека сянка на изненада премина през лицето му, но тренингът му помогна веднага да се овладее. Устоя на изкушението да се огледа за опашка, тъй като си даде сметка, че поради редовния си график, който спазваше, човекът, който го следи, ще е сменен, а и положително бяха монтирали камери на покривите на околните сгради. Навсякъде по света използваха едни и същи трикове. Прибра се вкъщи, както всеки ден — поздрави охраната на входа, качи се на асансьора и влезе през вратата.

— Прибрах се, скъпа — обяви Ед Фоли, изваждайки листчето чак след като заключи. Беше сигурен, че в апартамента няма камери — дори американската технология не беше стигнала до там, а вече бе успял да се убеди от собствени наблюдения, че руснаците са зле технически. Разтвори листчето и застина на място.

— Какво има за вечеря? — попита високо.

— Ела да видиш, Ед — гласът на Мери Пат идваше откъм кухнята.

На печката цвърчаха наденички. Имаше пюре от картофи, сос с печен боб — типичната вечеря на американските трудещи се. Но хлябът беше руски, в което нямаше нищо лошо. Малкият Еди гледаше детски филм по видеото, което означаваше, че вниманието му ще е ангажирано в следващите двайсет минути.

— Нещо интересно днес? — попита Мери Пат откъм печката. Обърна се, за да получи обичайната си целувка, а съпругът й отговори с уговорената парола за „необичайно събитие“.

— Абсолютно нищо, бейби.

Думите му привлякоха любопитството й дотолкова, че когато й показа листа, тя го погледна и разтвори широко очи.

Не я изненада толкова съдържанието, колкото заглавката върху листа: КОМИТЕТ ЗА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ. КОМУНИКАЦИИ.

По дяволите — прочете той по устните на жена си.

— Ще гледаш ли наденичките, скъпи. Трябва да свърша нещо.

Ед взе вилицата и обърна едната. Жена му се върна почти веднага с вратовръзка в наситено зелен цвят в ръка.