Том Кланси
Червеният заек (26)

Глава 23
ВСИЧКИ НА БОРДА

Зайцев звънна в туристическото бюро в 15:30 часа. Надяваше се да не е проявил прекалено нетърпение, но бе напълно в реда на нещата хората да се вълнуват как ще прекарат отпуската си.

— Другарю майор, имате запазени места за влака вдругиден. Потегля от Киевската гара в тринайсет и трийсет и пристига в Будапеща два дни по-късно точно в четиринайсет часа. Билетите ви са за вагон девет-нула-шест в купета А и Б. Имате резервация в хотел „Астория“ в Будапеща, стая триста и седем, за единайсет дни. Хотелът се намира точно срещу Съветския културен дом, където КГБ естествено разполага с бюро за свръзка, в случай че се нуждаете от съдействие на място.

— Отлично. Благодаря ви за помощта — Зайцев се замисли за миг. — Ако искате нещо от Будапеща, мога да ви донеса.

— О, много ви благодаря, другарю — гласът на чиновника се оживи. — Да, може би бельо за жена ми.

— Какъв размер?

— Жена ми е истинска рускиня — отвърна гласът, като съвсем нямаше предвид, че сграда от анорексия.

— Много добре. Ще намерим нещо. Жена ми ще помогне.

— Отлично. Приятно пътуване.

— Благодаря, ще се постарая — обеща Зайцев.

След като уреди този проблем, Олег Иванич стана от бюрото си и отиде при дежурния началник, за да докладва за плановете си за следващите две седмици.

— Не работеше ли по някаква задача, за която само ти имаш достъп? — попита подполковникът.

— Да, но поисках разрешение от полковник Рождественски и той ми каза да не се притеснявам за това. Можете да му се обадите за потвърждение, другарю — каза му Зайцев.

Подполковникът така и направи в негово присъствие. Краткият телефонен разговор приключи с „Благодаря, другарю“. След това погледна към подчинения си.

— Добре, Олег Иванич, свободен си от тази вечер. А може ли да те помоля да ми донесеш нещо от Будапеща…

— Разбира се, Андрей Василиевич. Ще ми дадете парите, след като се върна.

Андрей беше свестен началник. Никога не крещеше и помагаше на подчинените си, когато го помолеха за нещо. Жалко, че работеше в служба, която убиваше невинни хора.

Оставаше само да разчисти бюрото си, което не бе трудно. Правилата в КГБ изискваха всяко бюро да изглежда като останалите, за да могат служителите да ги сменят, без да се смущават. Зайцевото изглеждаше точно според инструкциите. Моливите бяха идеално подострени и подредени и всяка бумага бе поставена на определеното място. Той изпразни пепелника и отиде до тоалетната. Изправи се пред огледалото и смени кафявата вратовръзка със синята на райета. Погледна часовника си. Беше малко рано. Зайцев се пошляя на връщане, като изпуши две вместо една цигара, поразходи се, за да се порадва на ясния следобед, купи си вестник и се запаси с шест пакета „Краснопресненский“, първокласни цигари, каквито пушеше Леонид Брежнев, преди да ги откаже, срещу две рубли и четирийсет копейки. Поне за влака да имаше по-свестни цигари за пушене. Освен това трябваше да си изхарчи рублите. Там, където отиваше, нямаха никаква стойност. След това се отправи към метрото, където погледна часовника. Влакът пристигна точно навреме.

 

 

Фоли беше на същото място, по същото време и правеше абсолютно същото — мислеше трескаво, докато влакът забавяше ход, преди да спре на същата станция. Усети леката вибрация от притока на качващи се пътници и бутаницата. Изпъна се и обърна страницата на вестника. След това влакът потегли. Инженерите или машинистите — дявол знае как се наричаха — обикновено тръгваха прекалено тромаво. Миг по-късно усети нечие присъствие до себе си. Не виждаше нищо, но го чувстваше. След около две минути някой се бутна в него. Фоли се обърна да види кой е.

— Извинете, другарю — каза Заекът.

Носеше синя вратовръзка на райета.

— Няма нищо — отвърна учтиво Фоли, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

„Много добре, след два дни на Киевската гара. Влакът за Будапеща.“ Заекът направи още една-две стъпки напред. Сигналът бе даден.

„Ракетата изстреляна.“ Фоли сгъна вестника и си проправи път до плъзгащите се врати. Мина по обичайния маршрут до дома. Мери Пат приготвяше вечерята.

— Харесваш ли връзката ми? Не каза нищо тази сутрин?

Очите на Мери Пат грейнаха. „Вдругиден“ — разбра тя. Трябваше да предадат съобщение, но това бе дребна работа. Надяваше се в Ленгли да имат готовност. БЕАТРИКС малко подрани, но пък защо да протакат?

— Какво има за вечеря?

— Исках да приготвя пържоли, но се опасявам, че ще трябва да се задоволим с пържено пиле днес.

— Идеално, скъпа.

— Пържолите вероятно ще останат за вдругиден — каза тя.

— Звучи добре. Къде е Еди?

— Естествено гледа „Трансформерите“ — отвърна тя и посочи към дневната.

— Иначе няма да е моето момче — каза Ед с усмивка. — Той е наясно с хубавите неща в живота.

Ед целуна нежно жена си.

— По-късно, тигре — каза му закачливо Мери Пат. За успешна операция се полагаше дискретно празненство. Не че тази бе приключила, но по всичко личеше, че върви натам, а бе първата им мисия в Москва. — Донесе ли снимките? — попита тя шепнешком.

Ед ги извади от джоба на сакото си. Качеството им не беше като на фотографиите от корицата на списание, но все пак показваха ясно Заека и малкото Зайче. Засега нямаха идея как изглежда госпожа Зайка, но се очакваше скоро да разберат. Щяха да помолят Найджъл и Пени да я снимат. Единият от тях щеше да наблюдава гарата, за да са сигурни, че заешкото семейство е хванало влака навреме.

— Ед, душът в банята нещо не е наред — оплака се Мери Пат. — Изглежда, дупките са запушени.

— Ще попитам Найджъл дали има инструменти.

Фоли излезе и след няколко минути се върна с Найджъл, който носеше инструментите.

— Здравей, Мери — махна й Найджъл, отправяйки се към банята.

След като влезе вътре, вдигна голям шум, докато отваряше сандъчето с инструментите, после пусна водата. Дори да имаше подслушвателно устройство, бе напълно заглушено.

— Е, Ед, какво има?

Ед му подаде снимките.

— Заекът и Зайчето. Не знаем още как изглежда госпожа Зайка. Вдругиден и тримата се качват на следобедния влак за Будапеща.

— От Киевската гара — каза Хейдок, кимвайки. — Искаш да снимам госпожа Зайка?

— Точно така.

— Няма проблем. Мога да го уредя.

Нещата се задвижиха. Като търговски аташе Найджъл можеше да измисли някаква история, за да прикрие истината. Той щеше да вземе със себе си някой послушен репортер, за да изглежда като отразяване на събитие — нещо, свързано с туризма например. Пол Матюс от „Таймс“ щеше да се навие. Матюс можеше да извика фоторепортер да направи професионални снимки на цялото заешко семейство за Лондон и за Ленгли. Иван не би заподозрял нищо. Колкото и важни тайни да знаеше Заекът, той бе само един от хилядите служители на КГБ, достатъчно незначителен, за да го забележи някой. На сутринта Хейдок щеше да звънне в съветската железопътна компания и да каже, че нейната посестрима във Великобритания, която също бе държавна собственост, иска да почерпи от руския опит… да, това би свършило работа. Най-много от всичко Съветите обичаха някой да прояви интерес към начина, по който работеше славната им система. Найджъл се протегна да спре водата.

— Мисля, че така е добре, Едуард.

— Благодаря, приятел. Имаш ли представа къде в Москва се продават добри инструменти?

— Не знам, Ед. Тия са ми от времето, когато бях младеж. Наследих ги от баща ми.

Фоли се сети какво се бе случило с бащата на Найджъл. Да, той също желаеше БЕАТРИКС да успее. Не искаше да пропусне възможността да зачука един в задника на руската Мечка.

— Как е Пени?

— Бебето трябва да излезе не по-рано от седмица. Всъщност докторите смятат, че ще се роди след три седмици, но…

— Докторите никога не знаят с точност, друже. Никога — предупреди Фоли своя приятел. — Един съвет, навъртай се около нея. Кога смяташ да я отведеш у дома?

— След десет дни. Така поне ни посъветва лекарят от посолството. Полетът трае само два часа.

— Вашият лекар е оптимист. Тия работи никога не стават по план. Не вярвам да искате малкото англичанче да се роди в Москва?

— Не, Едуард. Не искаме.

— Е, дръж Пени далече от батута — каза Ед, намигвайки.

— Разбира се, Ед — отвърна той и си помисли, че американският хумор беше много тъп.

„Колко любопитно“ — каза си Фоли, изпращайки приятеля си до входната врата. Той винаги бе смятал, че британските деца се раждат на петгодишна възраст и че веднага ги изпращат в пансион. Дали ги отглеждаха като американските? Щеше да разбере.

 

 

Трупът на Оуен Уилямс не бе прибран от никого — оказа се, че няма семейство и че бившата му съпруга не се интересува от него, особено след като бе умрял. По искане на Патрик Нолън от лондонската полиция местната прибра тялото в алуминиев ковчег, който бе натоварен на полицейска камионетка и откаран на юг към Лондон. Но не съвсем. Камионетката спря на предварително уговорено място, където алуминиевият ковчег бе прехвърлен на друга камионетка, без опознавателни знаци. Накрая той се озова в районната морга на северния лондонски квартал Суис Котидж.

Трупът не беше в добро състояние, но и не беше докосван от никого. Необгорената задна част имаше характерния синкаво-морав цвят на мъртвата тъкан. След като сърцето спре, под тежестта си кръвта се събира в долните части на тялото — при този случай на гърба, — където поради липсата на кислород придава на мъртвото тяло бледосинкав цвят, оставяйки горната част неприятно бледа като слонова кост. Завеждащият моргата бе цивилен, но изпълняваше понякога специални поръчки за тайните служби. Заедно с патолога огледаха тялото за нещо необичайно. Най-гадна бе миризмата на опечената човешка плът, но на носовете си имаха хирургически маски, за да не я усещат.

— Татуировка под лакътя, частично обгорена — каза завеждащият моргата.

— Веднага ще я оправим.

Патологът запали пропановата горелка, насочи я към ръката и изгори остатъците от татуировката.

— Нещо друго, Уилям? — попита той след две минути.

— Не виждам нищо друго. Горната част е добре опечена. Косата липсва изцяло. — Миризмата от изгоряла човешка коса е особено противна. — Едното ухо е напълно овъглено. Мисля, че тоя приятел е бил мъртъв, преди да се подпали.

— Не би могло иначе — каза патологът. — Газовият анализ на кръвта показва, че въглеродният окис е доста над смъртоносното ниво. Съмнявам се, че този клетник е усетил нещо.

След това той обгори отпечатъците на пръстите, поигра си с горелката върху двете ръце, за да не личи, че е имало умишлена намеса.

— Готово — каза накрая патологът. — Ако има някакъв начин това тяло да се идентифицира, ще ми е любопитно да го узная.

— Ще го замразите ли? — попита завеждащият.

— Не, не е необходимо. Ако го охладим до два-три градуса по Целзий, разлагането ще е едвам забележимо.

— Тогава сух лед.

— Точно така. Металният ковчег е добре изолиран и се затваря херметически. Сухият лед не се топи, както знаеш. Той директно се изпарява. Сега трябва да го облечем.

Докторът беше донесъл бельото му, което бе силно повредено от огъня. Общо взето, това бе неприятна работа, но патолозите и погребалните агенти свикват отрано с професията си. Те просто имаха по-различен начин на мислене и по-различна професия. Но дори за тях това бе доста отвратително. Щяха да ударят поне по едно питие повече тази вечер. След като приключиха, алуминиевият ковчег беше натоварен на камионетката и откаран в Сенчъри Хаус. Щяха да оставят върху бюрото на сър Базил за сутринта бележка, с която да го уведомят, че двойникът на Заека е готов за последния си полет.

 

 

По-късно същата нощ на около пет хиляди километра разстояние в Бостън, Масачузетс, избухна газовата печка на горния етаж в двуетажна къща точно срещу пристанището. В момента на експлозията в къщата се намираха трима души. Двамата възрастни, неженени, бяха пияни, а четиригодишната дъщеричка на жената — момиченцето нямаше роднински връзки с обитателя от мъжки пол — спеше. Огънят се разпространи бързо, прекалено бързо, за да могат двамата възрастни да реагират. И тримата умряха почти веднага по-скоро от задушаване, отколкото от пламъците. Пожарната на Бостън пристигна само за десет минути. Спасителният екип със стълбата си проправи път през огъня с помощта на водните струи от два маркуча, откри телата и ги изнесе навън, съзнавайки, че бе твърде късно. Капитанът веднага разбра какво се бе случило. От старата печка в кухнята беше изтекъл газ. Собственикът на къщата бе отказал да я смени и сега заради неговото скъперничество бяха загинали три човешки същества. (Той естествено с радост щеше да прибере сумата от застраховката и да каже колко много съжалява за трагичния инцидент.) Това съвсем не бе първият подобен случай. Нямаше да е последният и той, и хората му щяха да сънуват кошмари за тримата мъртъвци, особено за малкото момиченце. Но това бе част от работата им.

Новината за пожара бе излъчена по телевизионните канали в емисията в единайсет. Специалният агент на ФБР в Бостън гледаше телевизия, очаквайки да чуе резултатите от плейофите по бейзбол. Наложи се да отиде на официална вечеря и пропусна прякото предаване по Ен Би Си. След като чу новината, веднага се сети за налудничавия телекс, който се бе получил през деня. Промърмори някаква псувня и вдигна телефона.

— ФБР — отвърна дежурният млад агент.

— Събуди Джони — нареди специалният агент. — Семейство е изгоряло при пожар на улица „Хестър“. Той знае какво да прави. Ако има някакви проблеми, да ми се обади.

— Слушам, сър.

Помощник специалният агент Джон Тейлър, родом от Южна Каролина, четеше в леглото си, когато телефонът звънна. Той предпочиташе колежанския футбол пред професионалния бейзбол. И изпсува, докато отиваше към банята. Взе пистолета и ключовете от колата и се отправи на юг. Той също бе прочел телекса от Вашингтон, който го накара да се запита какви ли наркотици използва Емил Джейкъбс, но това не му влизаше в работата.

 

 

Не след дълго, само че през пет часови пояса на изток, Джак Райън се измъкна от леглото, взе си вестника и включи телевизора. Си Ен Ен също излъчи историята за пожара в Бостън — у дома бе все още тъмна нощ, изпълнена със събития. Той изрече наум кратка молитва за жертвите на пожара и след това се замисли дали тяхната газова печка е наред, макар че къщата им бе значително по-нова от дървената купчина, останала на мястото на изгорялата постройка в южната част на Бостън.

Когато дървото се запали, гори силно и бързо. Явно прекалено бързо, след като тези хора не бяха успели да се измъкнат навън. Спомни си, че баща му често говореше за уважението си към пожарникарите, хората, които се втурват вътре в горящите сгради, а не бягат от тях. Сигурно най-тежката част от работата им бе да намерят безжизнен труп. Поклати глава, разтвори вестника си и се протегна за чашата с кафето, а жена му, въпреки че видя само края на трагичната история, потъна в собствените си мисли. Припомни си как в трети курс в медицинския факултет лекуваха пострадали при пожари и ужасните писъци при отстраняването на изгорялата тъкан от откритите рани, а най-гадното бе, че те нямаше как да облекчат страданието им. Тези хора от Бостън обаче бяха мъртви. Стана й неприятно, но бе виждала толкова много смърт. Понякога побеждаваха Злите сили, просто такъв бе животът. Не беше никак приятна мисъл за един родител, още повече, че малкото момиченце в Бостън бе на възрастта на Сали, а никога нямаше да порасне. Тя въздъхна. Добре поне, че сутринта й предстоеше операция, което щеше да е от значение за нечие здраве.

 

 

Сър Базил Чарлстън живееше в скъпа къща в лондонския район Белгрейвия, южно от Найтсбридж. Вдовец, чиито пораснали деца отдавна се бяха отделили, той бе свикнал да живее сам, макар че го охраняваха дискретно през всичкото време. Три пъти седмично идваше прислужница да почиства. Не я караше да му готви, тъй като предпочиташе да се храни навън, а понякога сам си приготвяше нещо леко. Както се полагаше на един шпионски крал, имаше безопасен телефон, телекс и нов факс. Нямаше подръка секретарка, но ако се случеше нещо важно, а той не бе в службата, му пращаха по куриер съобщенията, които се получаваха в Сенчъри Хаус. Той смяташе, че тъй като „опозицията“ държи къщата му под око, беше по-хитро да си седи у дома в кризисни моменти, за да изглежда сякаш всичко е спокойно. А иначе наистина нямаше голяма разлика. Къщата му бе свързана със Сикрет Сървис чрез директен кабел.

Още рано сутринта някой от Сенчъри Хаус бе решил, че той трябва да бъде информиран за мъртвото тяло на мъж, с което СИС се бе снабдила за операцията БЕАТРИКС. Много подходяща новина за закуска, помисли си сър Базил и направи гримаса на отвращение. Нуждаеха се от три трупа, при това единия на малко дете — мисъл, която не бе лесно да се преглътне със сутрешния чай и овесената каша.

В същото време бе невъзможно човек да не се вълнува от операция БЕАТРИКС. Ако техният Заек казваше истината — не всички го правеха, — трябваше да знае купища важни неща. Най-полезно естествено би било, ако можеше да идентифицира съветските агенти в правителството на Нейно величество. Това всъщност бе задължение на Службата за сигурност, погрешно наричана МИ-5, но двете агенции си сътрудничеха тясно, по-тясно, отколкото ЦРУ и ФБР в Америка, или поне така се струваше на Чарлстън. Сър Базил и хората му отдавна подозираха, че във Форин Офис Съветите разполагат с високопоставен източник, но все още не можеха да го или да я засекат. Така че ако успееха да измъкнат Заека — а това не можеше да се смята за направено, преди да се направи, — хората му щяха да зададат уместно този въпрос в тайната къща извън Тонтън, по пътя за планините в Съмърсет.

 

 

— Няма ли да ходиш днес на работа? — попита Ирина съпруга си, който досега трябваше да е тръгнал за службата.

— Не, имам изненада за теб — обяви Олег.

— Каква?

— Утре заминаваме за Будапеща.

Тя наистина се изненада.

— Какво?

— Реших да си взема отпуската, а в момента в Будапеща изнася концерти нов диригент, Йожеф Рожа. Нали обичаш класическата музика. Реших да ви заведа заедно със зайчика, скъпа.

— О! — бе всичко, което тя успя да каже. — Ами работата ми в ГУМ?

— Не можеш ли да се освободиш?

— Смятам, че ще мога — предположи Ирина. — Но защо точно в Будапеща?

— Заради музиката, освен това ще си купим някои неща. Имам цял списък с поръчки от колегите в Центъра — каза той.

— Ами, да… ще накупим хубави неща за Светлана — съгласи се тя. — Работейки в ГУМ, тя много добре знаеше какви стоки се продават в Унгария. Някои от тях не се намираха дори в специалните магазини. — А кой е тоя Рожа?

— Млад унгарски диригент, който е на турне в Източна Европа. Много е известен, скъпа. Ще дирижира Брамс и Бах, доколкото си спомням, с един от унгарските държавни оркестри — добави той. — А и ще направим добър пазар.

Едва ли имаше жена в света, която да не приеме положително подобна възможност, смяташе Олег. Той изчакваше търпеливо следващите й възражения.

— Нямам какво да облека.

— Скъпа моя, та нали за това отиваме в Будапеща. Ще можеш да си купиш всичко, от което имаш нужда.

— Добре…

— Да не забравиш да опаковаш багажа само в едната чанта. Ще вземем и няколко празни за нещата, които ще напазаруваме за себе си и за приятелите. — Но…

— Ирина, погледни на Будапеща като на един огромен универсален магазин. Унгарски видеокасетофони, западни джинси, бельо, истински парфюми. Ще се пукнат от завист в ГУМ-а — обеща й той.

— Добре…

— Така си и знаех, скъпа. Отиваме на почивка! — каза той малко пресилено.

— Щом казваш — отвърна тя, усмихвайки се. — Ще звънна в службата да ги предупредя. Не вярвам да им липсвам много.

— Единствените хора, които им липсват в Москва, са членовете на Политбюро, и то само около ден и половина, колкото е нужно, за да бъдат сменени — каза той.

Най-после този въпрос беше уреден. Щяха да се качат на влака за Унгария. Ирина започна да обмисля какво да вземе със себе си. Олег оставяше на нея да се оправя с тия неща. „Само след седмица или десетина дни ще имаме много по-хубави дрехи“ — помисли си свързочникът от КГБ. А вероятно след месец-два щяха да посетят онова вълшебно място Дисниленд в американския щат Флорида…

Чудеше се дали в ЦРУ съзнаваха колко много разчиташе на тях и се молеше — доста необичайно действие за служител на КГБ — да си свършат работата така, както той се надяваше.

 

 

— Добро утро, Джак.

— Здравей, Саймън. Нещо ново по света? — Джак си остави кафето, преди да си съблече шлифера.

— Суслов е умрял снощи — съобщи Хардинг. — Ще го обявят в следобедните вестници.

— Колко жалко. Още един прилеп си намери мястото в ада, а? — „Поне пукна с добро зрение благодарение на Берни Кац и докторите от «Джон Хопкинс»“, помисли Райън. — Усложнения вследствие на диабета?

Хардинг вдигна рамене.

— Плюс пределната възраст, предполагам. Нашите източници съобщиха, че е получил инфаркт. Поразителното е, че дъртият мръсник е имал сърце. Мястото му заема Михаил Евгениевич Александров.

— Той също не е стока. Кога ще погребат Суслов?

— Той е член на Политбюро и вероятно ще му организират държавно погребение с траурна музика и всичко останало, след това ще го кремират и ще положат урната с праха му в Кремълската стена.

— Знаеш ли, винаги съм се чудел какво ли чувства един истински комунист на смъртното си легло? Дали си мисли, че всичко е било една огромна, шибана измама?

— Нямам представа. Но Суслов без никакво съмнение бе истински вярващ. Може да си е мислил за добрините, които не е успял да направи през живота си, водейки човечеството към Светлото бъдеще.

„Никой не би могъл да е чак толкова тъп“ — щеше да отговори Райън, но Саймън вероятно бе прав. Нищо друго не обременява човешкия мозък по-дълго от глупавата идея, а Червения Майк със сигурност е кътал своите близо до сърцето си, което най-накрая се бе пръснало. Само че най-добрият комунистически сценарий за след смъртта отговаряше на най-лошия в представите на Райън, а именно, че ако комунистът е бил грешник, трябва да си плати скъпо. „Лош късмет, Мишка, дано да си носиш сенник.“

— Добре, днес каква задача имаме?

— Премиерът иска да знае дали смъртта му ще повлияе върху политиката на Политбюро.

— Кажи й, че няма. В политическо отношение Александров е истински близнак на Суслов. Той смята, че Маркс е Бог, а Ленин е неговият пророк и че Сталин до голяма степен е бил прав, само дето е прилагал прекалено некултурно политическата теория. Останалите в Политбюро не вярват в подобни дивотии, но трябва да се правят, че вярват. Така че можеш да оприличиш Александров на новия диригент на идеологическия симфоничен оркестър. Не харесват вече музиката, но играят по свирката, тъй като това е единственият танц, който знаят. Мисля, че няма да има абсолютно никаква промяна в политическите им решения. Обзалагам се, че ще го слушат, когато говори, но думите му ще минават от едното в другото им ухо. Правеха се, че уважават Суслов, но в действителност не беше така.

— Малко по-сложно е, но мисля, че си схванал най-важното — съгласи се Хардинг. — Проблемът е, че трябва да измисля десетина страници, в които да изложа мнението си.

— Да, в бюрократичен стил.

Райън не бе успял досега да усвои тоя начин на изразяване и това бе една от причините адмирал Гриър да го харесва толкова много.

— Има си правила, Джак. Премиерката — всъщност всички премиери по света — обичат да им поднасят нещата на разбираем за тях език.

— Сигурен съм, че Желязната лейди разбира и от езика на хамалите.

— Само когато самата го говори, сър Джон, а не когато други й говорят по този начин.

— Сигурно е така — предаде се Райън. — Какви документи ни трябват?

— Разполагаме с подробно досие на Александров. Поръчах вече да го донесат.

Значи, денят щеше да мине в писане на измишльотини, помисли си Райън. Щеше да е далеч по-интересно да анализира икономиката им, но трябваше да помогне на Саймън в съчиняването на пространен некролог за човек, когото никой не бе харесвал и който вероятно бе умрял в самота.

 

 

Въпросът се уреди дори по-лесно, отколкото се надяваше. Хейдок очакваше, че руснаците ще останат доволни и обаждането до източника му в Министерството на транспорта действително свърши работа. В десет часа на другата сутрин той, Пол Матюс и фоторепортер от „Таймс“ щяха да бъдат на Киевската гара, за да подготвят репортаж за съветския железопътен транспорт и да направят сравнение с практиката в британските железопътни линии, които според повечето британци се нуждаеха от помощ, особено управленските среди.

Матюс вероятно подозираше, че Хейдок е от МИ-6, но не обелваше нито дума за това, тъй като шпионинът толкова много му помагаше в изнамирането на различни материали. Това бе обичайният начин, по който се създаваха приятелски връзки с журналистите — дори ги обучаваха на някои номера в академията на Сикрет Сървис. В американското ЦРУ действаше официална забрана. „Конгресът на Съединените щати прокарваше най-невероятните и абсурдни закони, за да спъва по всякакъв начин работата на разузнавателните служби“ — смяташе британецът, макар да бе сигурен, че хората на терен ги нарушаваха всеки божи ден. Самият той нарушаваше понякога далеч по-малко ограничителните правила за работа на неговата служба. И досега не го бяха хванали, както никой не бе разбрал за агентурната му мрежа в Москва…

 

 

— Здрасти, Тони. — Ед Фоли подаде приятелски ръка на кореспондента на „Ню Йорк Таймс“. Питаше се дали Принс знае колко много го презираше. Вероятно чувствата им бяха взаимни. — Какво имаме за днес?

— Очакваме официална декларация от посланика за смъртта на Михаил Суслов.

Фоли се разсмя.

— Нещо от сорта на това, че е дяволски щастлив, задето гадното дърто копеле си отиде, ще свърши ли работа?

— Мога ли да те цитирам? — Принс извади писалката и бележника си.

Време бе да стане сериозен.

— Не съвсем. Все още нямам инструкции по този въпрос, Тони, а шефът е зает с друго в момента. Едва ли ще намери време да те приеме преди късния следобед.

— Все пак се нуждая от няколко думи, Ед.

— „Михаил Суслов беше важен член на Политбюро и значим идеологически фактор в страната. Съжаляваме за преждевременната му кончина.“ Това ще е достатъчно ли?

— Първото ти изречение ми хареса повече и беше по-вярно — отбеляза кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“.

— Срещал ли си се с него?

Принс кимна.

— Няколко пъти, преди и след като докторите от „Хопкинс“ му оперираха очите…

— Наистина ли? Искам да кажа, че чух това-онова, но нищо конкретно — каза Фоли, правейки се на глупак.

Принс кимна отново.

— Абсолютно вярно. Очила като дъна на бутилки от кока-кола. Любезен, с добри маниери и всичко останало, но под външността му се криеше „суров човек“. Той беше нещо като върховен комунистически проповедник.

— Така ли мислиш?

— Да, сякаш беше от друг свят, все едно че виждаше неща, които другите не забелязваха, като свещеник или нещо такова. Без съмнение той вярваше в комунизма. И не съжаляваше за това.

— Сталинист? — попита Фоли.

— Не, но преди трийсет години е бил. Представям си го съвсем ясно как подписва заповед за убийството на някого, без това да се отрази на съня му, не и на нашия Мишка.

— Кой ще заеме мястото му?

— Не съм сигурен — каза Принс. — Моите източници казват, че не знаят.

— Мислех, че е гъст с другия Майк, оня тип Александров — предположи Фоли, чудейки се дали източниците на Принс са толкова добри, колкото той си въобразяваше.

Съветското ръководство много се забавляваше да се ебава със западните журналисти. Във Вашингтон беше различно. Там журналистите можеха да влияят върху политиците. Тук обаче тоя номер не минаваше. Членовете на Политбюро не се плашеха от медиите — по-скоро беше тъкмо обратното.

Явно връзките на Принс не бяха чак толкова стабилни.

— Възможно е, но не съм сигурен. При вас какво се говори?

— Още не съм ходил да обядвам, Тони, и не съм чул клюките — парира го Фоли. „Много се лъжеш, ако си въобразяваш, че ще получиш от мен някаква информация.“

— Е, до утре или най-късно вдругиден ще знаем.

„Но би било по-добре за теб, ако пръв направиш прогнозата, и очакваш да ти помогна, нали така? Не и в тоя живот“ — каза си Фоли, но след това размисли. Принс едва ли би бил добър приятел, но пък можеше да е от полза, а не си струва да си създаваш врагове само заради идеята. От друга страна, ако проявеше прекалена отзивчивост към тоя тип, той щеше да предположи, че Фоли е шпионин или че знае кои са шпионите. А Тони Принс бе от хората, които обичаха да дрънкат много и да се правят на умни… „Не, по-добре Принс да ме мисли за тъпанар, тъй като, за да блесне пред другите, ще разправя за мен колко съм задръстен.“

А най-доброто прикритие, както беше научил във Фермата, е да те смятат за глупак. Беше донякъде обидно за собственото аз, но пък полезно за мисията, а Ед Фоли бе човек с чувство за мисия. Така че… „майната му на Принс и на онова, което си мисли. Аз съм човекът в тоя град, който знае кое е от значение.“

— Знаеш ли какво, ще поразпитам наоколо — ще разбера какво мислят хората.

— Разбира се. „Не очаквах от теб нещо полезно“ — помисли си Принс, без да успее да се прикрие.

Той явно не бе толкова добър, колкото си въобразяваше. Не го биваше за покерджия, реши главният агент, докато го изпращаше до вратата. Погледна часовника си. Време за обяд.

 

 

Както повечето гари в Европа, и Киевската беше боядисана в бледожълто. В същия цвят бяха боядисани и повечето стари кралски дворци, сякаш в началото на деветнайсети век на континента е имало излишък от охра. „Слава Богу, че във Великобритания не е било така“ — мислеше си Хейдок. Таванът бе направен от стъкла в рамки, за да може да влиза светлина, но както в Лондон стъклата рядко, ако въобще някога, се почистваха и бяха покрити със сажди от отдавна излезлите от употреба парни локомотиви с техните бойлери, подгрявани с въглища.

Но руснаците си бяха руснаци. Те изпълваха перона с евтините си куфари и почти никога не идваха сами, а на семейни групи, та дори само един от тях да заминаваше. Те се сбогуваха, разменяйки си страстни целувки — жена с мъж или мъж с мъж, което винаги поразяваше англичаните като нещо странно. Но това бе местен обичай, а всички местни обичаи изглеждат странни на външните посетители. Влакът Киев — Белград — Будапеща тръгваше по разписание точно в 1:00 часа следобед, а руските железници, подобно на московското метро спазваха стриктно разписанията.

На няколко метра от влака Пол Матюс разговаряше с представител на съветските държавни железници. Двамата обсъждаха тяхната движеща сила. Те бяха изцяло електрифицирани, откакто другарят Ленин беше решил да снабди с електричество целия Съветски съюз и да ликвидира изостаналостта. Странно, но първото се бе оказало по-лесно за изпълнение от второто.

Огромният локомотив ВЛ80Т, направен от два тона стомана, стоеше на трети коловоз пред влаковата композиция, състояща се от три обикновени и шест спални вагона, международна класа, вагон-ресторант, и три пощенски вагона най-отпред. Кондукторите и стюардите все още бяха отвън на перона и гледаха намусено, както гледат повечето руснаци, които работят в областта на услугите.

Хейдок се озърташе наоколо, опитвайки се да разпознае Заека и Зайчето. Часовникът на гарата показваше 12:15 часа, както и ръчният му часовник. Кога ли щеше да се появи Заекът? Хейдок винаги подраняваше, когато му предстоеше да пътува било с влак или със самолет. Каквато и да бе причината, той пристигаше час по-рано, вероятно от страх да не закъснее, останал от детските му години. Но не всеки мислеше така — напомни си Найджъл. Например жена му. Той дори малко се притесняваше, че тя ще роди в колата на път за болницата, което ще предизвика голяма бъркотия. През това време Матюс задаваше въпроси, а фоторепортерът щракаше със своя „Кодак“. Най-после…

Да, ето го Заека заедно с госпожа Зайка и малкото Зайче. Найджъл побутна леко по рамото фотографа.

— Снимай онова семейство, ето там, с малкото сладко момиченце — каза му той за всеки случаи, ако НЯКОЙ подслушваше.

Фоторепортерът изщрака най-малко десет пози една след друга, след това извади друг фотоапарат „Никон“ и изщрака още десет. „Отлично“ — помисли си Найджъл. Щеше да има снимките още преди посолството да заключи врати в края на работния ден. Ще занесе няколко снимки на Фоли, а останалите ще изпрати веднага по кралски куриер (аристократичен термин за дипломатически куриер), за да са на бюрото на сър Базил още преди да е дошъл на работа на другата сутрин. Замисли се как ли щяха да прикрият бягството на Заека и по-конкретно как ще се снабдят с трупове. Гадна работа, добре че не го бяха натоварили той да организира операцията.

Заешкото семейство мина на десетина стъпки разстояние покрай него и приятеля му журналист. Вървяха мълчаливо, само момиченцето като всички момиченца по света се обърна и ги изгледа. Той му намигна, а то му пусна усмивка в отговор. Доближиха до кондуктора и му показаха билетите си.

Матюс продължаваше да задава въпроси и да получава учтиви отговори от усмихнатия руски железопътен функционер.

В 12:59:30 часа кондукторът, поне така предполагаше Хейдок, съдейки по униформата му, провери дали всички врати са затворени. После свирна с уста и размаха палката, за да сигнализира на машиниста, че е време да потегля. Точно в 13:00 часа се чу свирката на локомотива и влакът започна да се отдалечава бавно от перона, набирайки постепенно скорост на път за Киев, Белград и Будапеща.