Том Кланси
Червеният заек (33)

Глава 30
ФЛАВИАНСКИЯТ АМФИТЕАТЪР

— Райън? Какво е направил? — избоботи Боб Ритър.

— Спокойно, Боб. Няма причини да се вълнуваш толкова — каза Джеймс Гриър, полууспокоително, полузаплашително, докато съдия Мур ги гледаше с любопитство. — Изпратихме Джак да наблюдава операцията, тъй като нямахме подръка оперативен служител. Не беше негова прищявка, а и беглецът е на безопасно място в Централна Англия и доколкото чух, пее като канарче.

— И какво научихме досега?

— Като начало, че нашият приятел Андропов се канел да ликвидира папата.

Ритър се облещи.

— Доколко може да му се вярва?

— Това е причината, поради която Заекът е решил да се чупи — каза директорът на ЦРУ. — Той е беглец по съвест.

— Е, добре. Какво знае?

— Боб, изглежда, че беглецът, между другото името му е Олег Иванович Зайцев, е бил свързочник в комуникационния център, тяхната версия на нашия МЕРКУРИЙ.

— Виж ти — каза Ритър. — Наистина ли е така?

— Нали знаеш, че понякога човек пуска четвърт долар в цепката, дръпва ръчката и му се пада джакпотът — напомни Мур на своя подчинен.

— Така е, дявол да го вземе.

— Не мислех, че ще възразиш. А най-хубавото е, че Иван не знае за бягството — продължи директорът.

— И как сме успели да го изиграем?

— Ед и Мери Пат измислиха плана — каза Мур и му разказа цялата история. — И двамата заслужават потупване по рамото, Боб.

— И всичко това се е случило, докато ме нямаше — въздъхна Ритър. — Проклет да съм.

— Да, ще трябва да връчим няколко похвални грамоти, включително една на Джак — каза Гриър.

— Сигурно — примири се заместник-директорът на операциите. Замълча за миг, обмисляйки възможностите, които предлагаше операция БЕАТРИКС. — Някакви полезни сведения досега?

— Освен за заговора срещу папата ли имаш предвид? Псевдонимите на двама техни внедрени агенти. НЕПТУН, за който предполагаме, че работи във флота, и КАСИЙ, който вероятно е на Капитолия. Очакваме тепърва още информация.

— Говорих преди няколко минути с Райън. Той е безкрайно впечатлен, смята, че тоя приятел е цяла енциклопедия, или както се изрази, златна мина.

— А Райън знае това-онова за златото — изказа на глас мислите си Мур.

— Добре тогава, ще го наемем да се грижи за финансите ни, но той не е оперативен агент — измърмори Ритър.

— Боб, той се справи успешно. Ние не наказваме хората за това, нали така? — попита директорът на ЦРУ.

Време беше да се сложи точка, а Мур да се изяви в ролята си на апелативен съдия, какъвто беше само допреди няколко години: гласът на господ.

— Добре, Артър, искаш от мен да подпиша благодарственото писмо ли? — попита примирено Ритър, тъй като забеляза, че се задава буря.

Какво толкова, по дяволите, документът просто щеше да влезе в архива на ЦРУ. Тези похвали почти никога не виждаха бял свят. Управлението дори засекретяваше имената на оперативните служители, които бяха загинали геройски през последните трийсет години. Беше нещо като задна врата към рая, типично в стила на ЦРУ.

— Добре, господа, след като уредихме този административен въпрос, да се върнем към заговора за убийството на папата — предложи Гриър, опитвайки се да въведе ред на заседанието, за чиито участници се предполагаше, че са висши началници с тежест.

— Доколко солидна е информацията? — поиска да научи Ритър.

— Говорих с Базил преди малко. Той смята, че трябва да я приемем сериозно, но аз съм на мнение, че първо трябва да разговаряме със Заека, за да преценим степента на заплахата към полския ни приятел.

— Кажи го на президента.

Мур поклати глава.

— Той е ангажиран днес със законодателни дела, а по-късно следобед лети за Калифорния. В неделя и понеделник ще държи речи в Орегон и Колорадо. Ще се срещнем с него във вторник следобед към четири часа.

Мур можеше да поиска спешна среща, той имаше право да нарушава графика му при извънредни обстоятелства, но преди да разговарят очи в очи със Заека, беше немислимо. А и не беше изключено президентът да пожелае да се срещне със Заека лично. Той имаше такъв обичай.

— Какво е положението с агентурата ни в Рим? — обърна се Гриър към Ритър.

— Главният ни агент е Рик Нолфи. Добро момче, но се пенсионира след три месеца. Рим е наградата му преди края на кариерата му. Сам поиска тоя пост. Жена му Ан харесвала Италия. Имаме шестима души, които работят главно по натовски въпроси — двама опитни и четирима новобранци — докладва Ритър. — Но преди да ги предупредим, трябва да преценим заплахата, а и малко напътствия от президента няма да са ни излишни. Номерът е как да информираме хората, без да компрометираме източника си на информация. Момчета — подчерта Ритър, — след като положихме толкова усилия да прикрием бягството, няма логика да пропилеем информацията, която ни доставя, на вятъра, не мислите ли?

— Това е проблемът — бе принуден да се съгласи Мур.

— Папата без съмнение има охрана — продължи Ритър.

— Но тя едва ли е от мащабите на Сикрет Сървис. И ние не сме наясно доколко ги бива.

 

 

— Това е стара история — разказваше по същото време Райън в Манчестър. — Ако се възползваме от информацията прекалено свободно, компрометираме източника и той става безполезен. Но ако не я използваме от страх да не го издадем, все едно че нямаме източник — Джак допи виното си и отново напълни чашата. — Има книга за това, знаеш ли?

— Каква?

— „Тайната като нож с две остриета“. Авторът е един тип на име Джаспър Холмс. Инвалид от флота. Бил е радист в разузнаването по време на Втората световна война. Книгата описва много добре как действа разузнаването в подобни ситуации.

Кингшот се опита да си спомни дали бе чувал за книгата. Зайцев бе навън на моравата заедно с жена си и дъщеричката им. Госпожа Томсън се канеше да ги заведе на пазар. Трябваше да им осигурят малко лично време — спалнята им беше фрашкана с подслушвателни устройства, а освен това за успеха на цялата операция беше жизненоважно съпругата и хлапето да се чувстват добре.

— Е, Джак, каквото и да е замислил врагът, ще му трябва време да го изпълни. Тамошните бюрократи са по-мудни и от нашите.

— И КГБ ли, Ал? — зачуди се Райън. — Аз пък си мислех, че Комитетът е част от системата им, която работи ефективно, а Андропов не се слави като много търпелив, какво ще кажеш? Той беше техен посланик в Унгария през 1956 година, а тогава руснаците действаха доста решително.

— Тогава имаше сериозна политическа опасност за системата им — напомни му Кингшот.

— А папата не е ли? — настоя Райън.

— Идвам с теб — съгласи се оперативният агент.

— В сряда. Така ми каза Дан. Всяка сряда излизал на открито. Освен това се появява на балкона, от който отправя благословии и прочие, и всеки що-годе добър стрелец със снайпер може да го гръмне точно в този момент, но човек с пушка се забелязва дори от обикновените посетители, да не говорим, че снайперистът говори за „военни“, а военни означава „правителство“. А и тези появи не се насрочват предварително, най-малкото не са редовни, докато всяка проклета сряда следобед обикаля върху белия си автомобил из площада „Свети Петър“ сред огромното множество от богомолци. Ал, става дума за разстояние един пистолетен изстрел.

Райън се облегна на стола и отпи от бялото френско вино.

— Не съм убеден, че бих се навил да стрелям с пистолет отблизо.

— Ал, преди много време те изпратиха свой човек да ликвидира Лев Троцки със секира, а за това са нужни две стъпки разстояние — напомни му Райън. — Разбира се, положението сега е различно, но кога руснаците не са били склонни да жертват войниците си, още повече че извършител ще е онова българско копеле. Вашият човек го нарече експерт по убийствата. Не можеш да си представиш на какви чудеса са способни. Веднъж гледах един сержант артилерист в Куонтико, който изписа името си с четирийсет и пети калибър на петдесет стъпки разстояние. Видях го с очите си.

Райън така и не се научи да си служи майсторски с голям автоматичен „Колт“, но сержантът беше наистина виртуоз.

— Струва ми се, че преувеличаваш.

— Естествено — призна Райън — ще се чувствам значително по-добре, ако Негово светейшество носи бронирана жилетка „Кевлар“ под дрехите си.

Това, разбира се, не беше точно така. Тоя тип хора не изпитваха страх като простосмъртните. Не че се смятаха като повечето професионални войници за неуязвими. По-скоро те не се бояха от смъртта. Това се предполагаше, че важи за всеки католик, който се придържа към канона, но Джак не беше от тях. Не съвсем.

— Трезво погледнато, какво може да се направи? Заставаш сред тълпата и се вглеждаш в лицата на хората и как ще познаеш лицето, което търсиш? — попита Кингшот. — Откъде да знам дали Строков не е наел някой друг за стрелбата? Мога да си се представя как стрелям срещу някого, но не и сред тълпа.

— Използваш оръжие със заглушител. Заглушаваш шума и така изключваш до голяма степен вероятността да те разпознаят. Очите на всички ще се насочат към жертвата, не забравяй, и никой няма да разбере какво става около нея.

— Вярно е — съгласи се Ал.

— Знаеш, че човек винаги може да си намери причина да не прави нищо. Не беше ли на доктор Джонсън мисълта, че бездействието е по силите на всеки човек? — попита Райън, изгубил всякаква надежда. — Точно това правим, Ал, търсим си причини да не правим нищо. Ще оставим ли човека да умре? Просто ще си стоим тука, ще си пием виното и ще позволим на руснаците да го убият.

— Не, Джак, но не можем да действаме и на юруш. Операциите на терен трябва внимателно да се планират от професионалисти по професионален начин. Професионалистите могат много неща, но за това е нужна и заповед.

Заповедите обаче се даваха от друго място.

 

 

— Госпожо министър-прецедател, имаме основания да смятаме, че е в ход операция на КГБ за ликвидиране на папата в Рим — докладва сър Базил, който поиска срещата спешно, прекъсвайки следобедните й политически ангажименти.

— Наистина ли? — попита тя вместо отговор. Беше свикнала да чува всякакви небивалици от шефа на разузнаването и си бе създала навика да не реагира прекалено бурно. — Какъв е източникът на информацията?

— Информирах ви преди няколко дни за операция БЕАТРИКС. Заедно с американците го измъкнахме успешно. Направихме го така, че Съветите го смятат за мъртъв. Беглецът в момента е в тайна квартира край Манчестър — обясни Чарлстън на шефката на правителството.

— Американците знаят ли?

Базил кимна.

— Разбира се, госпожо министър-председател. Той е техен улов в края на краищата. Ще го прехвърлят в Америка идната седмица. Говорих с директора на ЦРУ съдия Мур по-рано днес. Предполагам, че той ще информира техния президент в началото на седмицата.

— Какво очакваш да предприемат? — бе следващият й въпрос.

— Трудно е да се каже, госпожо. Доста е сложно. Беглецът — името му е Олег — е изключително важен източник и трябва да се постараем да прикрием самоличността му, както и факта, че се намира откъм нашата страна на желязната завеса. Как точно да предупредим Ватикана за потенциалната опасност, е сложен проблем, меко казано.

— Наистина ли Съветите са започнали такава операция? — попита отново министър-председателката.

Беше прекалено дръзко дори за тях, макар да вярваше, че са способни на всичко.

— Така изглежда — потвърди сър Базил. — Но не сме запознати с подробностите. Не знаем също за кога е планирана.

— Ясно — министър-председателката замълча за миг. — Отношенията ни с Ватикана са приятелски, но не съвсем близки.

Този факт датираше от епохата на Хенри Осми, макар че с времето Римокатолическата църква беше загърбила неприятностите от миналото.

— За съжаление е така — съгласи се Чарлстън.

— Ясно — каза тя отново и се замисли още веднъж, преди да продължи. Наклони се напред и с достойнство и твърдост в гласа заяви: — Сър Базил, правителството на Нейно величество не стои безучастно, когато държавният глава на приятелска страна е заплашен с убийство от нашите врагове. Възлагам ви да обмислите какви действия може да се предприемат за предотвратяване на убийството.

Някои хора страдаха от мания за величие. Други — от решителност. Със своята неприкрита коравост министър-председателката на Обединеното кралство се числеше към втората група.

— Разбира се, госпожо премиер.

Проблемът се състоеше в това, че тя не го инструктира как, по дяволите, да стане това. Щеше, разбира се, да координира акцията с Артър в Ленгли. Но така или иначе трябваше да изпълни мисия, която в най-добрия случай можеше да се определи като трудна. Какво очакваха да направи? Да разположи ескадрила на специалните части на ВВС на площада „Свети Петър“ ли?

Но човек не можеше да каже „не“ на премиера, особено в заседателната зала на „Даунинг Стрийт“ 10.

— Научихме ли нещо друго от беглеца?

— Да, госпожо. Съобщи ни псевдонима на внедрен съветски агент, най-вероятно в Уайтхол. Кодовото му име е МИНИСТЪРА. Когато разберем нещо повече за въпросния човек, службите за сигурност ще го пипнат.

— Какви сведения им донася?

— Политически и разузнавателни, госпожо. Олег смята, че заема високопоставен пост, но засега не разполагаме с достатъчно данни, за да го идентифицираме.

— Любопитно.

Историята се повтаряше. Агентът можеше да е от кеймбриджката група, която бе снабдявала Съветския съюз с важни сведения по време на войната и след това до шейсетте години. А можеше да е вербуван по-късно. Чарлстън беше успял да прочисти редиците на СИС, но Уайтхол не беше в неговия периметър на действие.

— Дръжте ме в течение — заяви тя, а нейните заповеди тежаха като гранитен блок, донесен от Синайските планини.

— Разбира се, госпожо премиер.

— Ще помогне ли, ако поговоря с президента на Съединените щати по въпроса за папата?

— По-добре да изчакаме първо да бъде уведомен от ЦРУ. Не бива да заобикаляме системата им. Измъкването на беглеца е в края на краищата американска операция и е редно Артър първо да го разпита.

— Добре. Но когато разговарям с него, искам да му обърна внимание, че ние приемаме заплахата присърце и че очакваме от него да предприеме действия по същество.

— Госпожо премиер, не смятам, че ще остане безучастен.

— Съгласна съм. Той е почтен човек.

Пълната истина за тайната подкрепа на САЩ по време на Фолклендската война едва ли щеше да излезе наяве още дълги години. Щатите не можеха да си позволят да развалят отношенията си с Латинска Америка. Но и премиерът на Великобритания не беше от хората, които биха забравили с лека ръка една такава помощ, пък била тя и тайна.

— Имаше ли проблеми при изпълнението на операция БЕАТРИКС? — попита тя.

— Никакви, госпожо — увери я Чарлстън — Хората ни направиха всичко като по учебник.

— Надявам се да се погрижите за тях.

— Разбира се, госпожо премиер — обеща Чарлстън.

— Добре. Благодаря, че ме посетихте, сър Базил.

— За мен бе удоволствие както винаги, госпожо премиер.

Чарлстън стана, мислейки си, че ако Райън беше тук, щеше да заяви, че тя споделя неговото мнение. И щеше да е прав. По обратния път до Сенчъри Хаус сър Базил се чудеше каква операция би могъл да планира и въобще възможно ли е да измисли нещо. Но именно за това му плащаха толкова щедро.

 

 

— Здравей, скъпа — каза Райън.

— Къде си? — попита Кети.

— Не мога да ти кажа точното място, но се върнах в Англия. Работата, която трябваше да свърша на континента, се усложни и се налага да се погрижа за още нещо.

— Можеш ли да се отбиеш вкъщи да се видим?

— Страхувам се, че не. Добре ли сте?

— Добре сме, освен че ни липсваш — отвърна Кети с нотка на гняв и разочарование в гласа.

Тя бе сигурна в едно: където и да бе ходил Джак, тона не бе Германия. Но не можеше да го каже по телефона. Беше наясно с правилата в шпионажа.

— Съжалявам, скъпа. Само мога да те уверя, че това, което правя, е наистина важно.

— Не се съмнявам — отстъпи тя с пълното съзнание, че Джак искаше да е у дома при семейството си.

Той не беше от хората, които биха напуснали града ей така, за кеф.

— Как е работата ти?

— По цял ден предписвам очила. За утре имам лека операция. Почакай малко, Сали иска да те чуе.

— Здравей, татко — обади се тънко гласче.

— Ей, Сали, как си?

— Добре — хлапетата винаги отговаряха по този начин.

— С какво се занимава днес?

— С госпожица Маргарет рисувахме с водни бои.

— Нещо интересно ли?

— Да, крави и коне! — отвърна тя ентусиазирано. Сали обичаше най-много пеликаните и кравите.

— Радвам се, миличко. Сега трябва да кажа нещо на мама.

— Добре.

Сали явно си помисли, че предстоящият разговор щеше да е много важен, докато се връщаше към филмчето „Вълшебникът от Оз“ в дневната.

— Как е малкият приятел? — попита Джак жена си.

— Дъвче си пръстите през повечето време. В момента е в кошарката и гледа телевизия.

— По-лесно се гледа от Сали, когато беше на неговата възраст — каза Джак с усмивка.

— Слава Богу, няма колики — съгласи се доктор Райън.

— Липсваш ми — призна й Джак.

Беше вярно. Тя наистина му липсваше.

— И ти на мен.

— Трябва да се връщам на работа — каза Джак.

— Кога ще се прибереш?

— След няколко дни, надявам се.

— Добре. — Налагаше се да се примири с този тъжен факт. — Обади се пак.

— Непременно, скъпа.

— Довиждане.

— Доскоро. Обичам те.

— И аз те обичам.

— Чао.

— Чао, Джак.

Райън върна слушалката върху вилката и за пореден път си каза, че не е роден за такъв живот. Подобно на своя баща, и той желаеше да си спи в леглото при жена си. Всъщност дали някога баща му бе спал далеч от къщи? Джак не успя да си спомни. Само че той си бе избрал професия, при която явно това не можеше да се избегне. Макар да очакваше да е обратното. Беше аналитик, работеше на бюро и си спеше у дома, но очевидно нещата не стояха точно така, мамка му.

За вечеря сервираха говеждо по уелингтънски и йоркширски пудинг. Госпожа Томсън ставаше за главен готвач в реномиран ресторант. Джак не знаеше откъде е месото, но определено беше по-сочно в сравнение с месото от британските говеда, които се хранеха изключително с трева. Или се снабдяваше с продукти от специално място, или просто знаеше какво да прави с тях. Полята с френски вино, вечерята беше брилянтна — епитет, по който много си падаха в Обединеното кралство.

Руснаците се нахвърлиха на храната, както Георгий Жуков бе атакувал Берлин — с огромен кеф.

— Олег Иванич, трябва да ви призная, че храната в Америка невинаги е толкова вкусна — каза Райън в изблик на откровение. Той избра за констатацията си момента, когато госпожа Томсън се появи на вратата на столовата. Джак се обърна към нея: — Госпожо, ако се нуждаете от препоръки за главен готвач, ми се обадете непременно.

Ема му пусна приятелска усмивка.

— Благодаря, сър Джон.

— Наистина, госпожо, готвите превъзходно.

— Много сте мил.

Джак се зачуди дали тя щеше да хареса неговите пържоли на скара и спаначеното пюре на Кети. Номерът беше да се снабдиш с хубаво говеждо месо от Айова, което тук бе трудно осъществимо, макар че можеше да опита чрез Военснаб в базата в Грийнъм Комънс…

Нахраниха се за около час. Питиетата след вечерята също бяха отлични. Поднесоха им водка „Старка“ като допълнителен жест на гостоприемство към руснаците. Джак забеляза, че Олег я погълна на един дъх.

— И членовете на Политбюро не се хранят така — отбеляза Заекът, след като вечерята приключи.

— В Шотландия се отглеждат подходящи говеда. Това месо беше от Абърдийн Ангъс — обясни Ник Томсън, докато разтребваше масата.

— С царевица ли ги хранят? — попита Райън.

Тук не отглеждаха много царевица.

— Не знам. Японците в Кобе например дават на говедата си бира — каза бившето ченге. — Може да правят същото и в Шотландия.

— Това обяснява качеството — отвърна Джак и се засмя. — Олег Иванич, трябва да опитате британското пиво. Най-хубавото в света.

— А американското? — попита руснакът.

Райън поклати глава.

— Не е същото, за съжаление. Това е нещо, по което британците ни бият.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди Кингшот. — Ирландците са истински царе. Обожавам бирата „Гинес“, макар че в Дъблин е по-добра, отколкото в Лондон.

— Защо да си хабим хубавите неща за вас, момчета? — пошегува се Джак.

— Проклетият ирландец си остава винаги проклет ирландец — отбеляза Кингшот.

— Е, Олег — обърна се Райън към руснака, след като запали цигара, — има ли още нещо, което може да направим за вас? Имам предвид — да се почувствате по-удобно?

— Няма от какво да се оплачем, но предполагам, че ЦРУ едва ли ще ни осигури толкова красива къща.

— Олег, аз съм богат човек, но не разполагам с такъв дом — отвърна Райън, усмихвайки се. — Но със сигурност домът ви в Америка ще е далеч по-удобен от апартамента ви в Москва.

— Ще мога ли да си купя кола?

— Разбира се.

— Колко ще чакам?

— За какво да чакаш? Да си купиш кола?

Зайцев кимна.

— Олег, има стотици автомобилни къщи, откъдето може да си избереш която кола пожелаеш, да я платиш и след това да я откараш у дома. Обикновено оставяме на жените си да изберат цвета — добави Джак.

Заекът го изгледа недоверчиво.

— Толкова лесно?

— Да. Бях свикнал да карам фолксваген, но напоследък започнах да се привързвам към ягуара и като се върна у дома, най-вероятно ще си купя. Идеален двигател. На Кети също й харесва, но тя със сигурност ще се върне към любимото си порше. Кара тази марка още от пубертета. Макар че не е практичен за жена с две деца — добави Райън с надежда.

Той не харесваше особено двуместния германски автомобил. Мерцедесът му се струваше значително по-безопасен.

— И къща ли се купува толкова лесно?

— Зависи. Ако си купуваш нова къща, е много лесно. Но ако предпочиташ къща, която вече е нечия собственост, първо трябва да се срещнеш със собственика и да му направиш предложение. Но агенциите за недвижими имоти ти идват на помощ.

— Къде ще живеем?

— Където пожелаете. „След като ти изцедим мозъка“ — Райън се въздържа да добави това. — В Америка имаме поговорка: „Ние сме свободна страна.“ А също и обширна. Винаги може да откриеш място, което да ти хареса и където да се установиш. Мнозина бегълци живеят в района на Вашингтон. Нямам обяснение за това. На мен лично не ми допада. През лятото не е никак приятно.

— Адска жега — съгласи се Кингшот. — И ужасно влажно.

— Ако не ви хареса там, опитайте във Флорида — посъветва го Джак. — Но там е доста фрашкано с хора.

— А когато пътуваш от едно място в друго, не ти искат документи, така ли? — попита Зайцев.

„Като за шпионин от КГБ тоя тип не е много информиран“ — помисли си Джак.

— Никакви документи — увери го Райън. — Ще те снабдим с кредитна карта „Американ Експрес“, за да ви е по-лесен животът.

След това му се наложи да обясни на Заека какво е това кредитна карта. Отне му десет минути. За съветския гражданин това беше толкова чужда идея. Накрая Зайцев разбра.

— В края на месеца обаче трябва да си погасиш сметката — предупреди го Кингшот. — Някои хора забравят за това и след това им се стоварват на главите куп финансови неприятности.

 

 

Чарлстън си беше у дома в Белгрейвия, пийваше отлежало бренди „Луи Тринайсети“ и си бъбреше със свой познат. Сър Джордж Хендли му беше приятел от трийсет години. Адвокат по професия, той беше сътрудничил на британското правителство през по-голямата част от живота си, като често консултираше тайните служби и Форин Офис. Имаше право на достъп до най-големите тайни и до отдела за свръхсекретна информация. През годините бе спечелил доверието на няколко премиери и го смятаха за благонадежден не по-малко от самата кралица. Той предполагаше, че това се дължи на обучението му в престижната мъжка гимназия в Уинчестър.

— Папата, виж ти.

— Да, Джордж — потвърди Чарлстън. — Премиерът иска от нас да помислим как да го опазим. Бедата е, че засега нямам никаква идея. Невъзможно е да се свържем директно с Ватикана.

— Прав си, Базил. Човек може да се довери на тяхната лоялност, но не и на политиката им. Имаш ли представа дали тайната им служба е на ниво?

— Бих казал, че са първа класа в редица области. На кого другиго да се довери човек, ако не на свещеник и какъв по-добър начин за предаване на информация от изповедта? Плюс всички останали техники, които са известни по света. Политическото им разузнаване е на висотата на нашето, а вероятно и по-добро. Допускам, че знаят за абсолютно всичко, което става в Полша например. И едва ли в Източна Европа имат много тайни от тях. Не може да им се отрече способността да печелят доверието на всеки човек. Държим под око комуникациите им от години.

— Наистина ли? — учуди се Хендли.

— Наистина. През Втората световна война бяха много ценни за нас. Във Ватикана тогава служеше германски кардинал на име Мансдорф — не е ли странно? Звучи като еврейско име. Собствено име Дитер, архиепископ на Манхайм, издигнат на дипломатическа служба във Ватикана. Пътуваше много. Снабдяваше ни с вътрешна информация за нацистката партия още от 1938 година до края на войната. Не му пукаше особено за Хитлер.

— А свръзките им?

— Мансдорф ни беше снабдил с техните шифри. Смениха ги след войната, разбира се, но не промениха системата си за кодиране и нашите момчета понякога ги подслушват. Кардинал Дитер Мансдорф беше добър човек. Но така и не получи признание за работата, която свърши. Почина през 1959 година, доколкото си спомням.

— В такъв случай ние не знаем дали Ватикана знае за операцията?

„Уместен въпрос“, помисли си Чарлстън, но той отдавна си го задаваше.

— Според нашия беглец всичко става при изключително строги мерки за сигурност. Посланията се предават на ръка чрез куриер, без да минават през шифровъчните машини, тоя род неща. Освен това участват силно ограничен кръг хора. Едно от най-важните имена, които знаем, е на българския оперативен агент Борис Строков, полковник от ДС. Подозираме, че той е човекът, който уби Георги Марков на улицата срещу моя офис.

Чарлстън смяташе, че мястото за убийството е било умишлено подбрано, а изпълнението — замислено като пряко предизвикателство към Сикрет Сървис. ЦРУ и КГБ имаха негласно споразумение да не извършват убийства в столицата на противника. СИС нямаше подобни договорки с никого — факт, който вероятно бе струвал живота на Георги Марков.

— Значи, смятате, че той ще е убиецът?

Чарлстън махна с ръка.

— Това е всичко, което знаем, Джордж.

— Не е много — забеляза Хендли.

— Така е, но е по-добре от нищо. Разполагаме със снимки на тоя Строков. Скотланд Ярд за малко не е успял да го арестува на „Хийтроу“, откъдето се е измъкнал към Париж, а от там в София.

— Явно е бързал да си замине — предположи Хендли.

— Той е професионалист, Джордж. Колцина като него биват залавяни? Ако се върнем назад в историята, ще видим, че е цяло чудо, че въобще от Скотланд Ярд са успели да му хванат следите.

— Значи, смяташ, че той може да е в Италия? — беше констатация, не въпрос.

— Възможно е, но кой може да каже със сигурност? — попита Чарлстън. — По Латеранския договор италианците имат ограничена наказателна юрисдикция, която подлежи на вето от Ватикана — обясни сър Базил. Трябваше да проучи как стоят нещата в юридически аспект. — Ватикана разполага със собствена служба за сигурност — швейцарските гвардейци, както знаеш, — но колко ги бива, един господ знае. Италианските власти нямат право да обградят района със свои сили за сигурност по очевидни причини.

— С други думи, министър-председателката те е насадила на пачи яйца, като ти е възложила неизпълнима мисия.

— Да, за съжаление, Джордж — трябваше да се съгласи сър Базил.

— В такъв случай с какви възможности разполагаш?

— Всичко, което мога да направя, е да поставя мои агенти сред тълпата, които да се озъртат за убиеца на Марков.

— Да допуснем, че го мернат, после какво?

— Освен да го помолят учтиво да напусне района — каза Базил. — Може и да помогне. Той е професионалист и ако бъде забелязан, се предполага, че ще го снимат. Най-вероятно ще се откаже.

— Неубедително — каза Хендли.

— Така е — съгласи се Чарлстън. — Но поне ще представя някакъв план на премиера.

— Кого ще изпратиш?

— Имаме добър агент в Рим — Том Шарп. Той разполага с четирима помощници, а вероятно ще изпратим още няколко от Сенчъри Хаус.

— Звучи разумно, Базил. Защо ме повика?

— Надявах се да дадеш някоя идея, Джордж — каза Базил и удари последна глътка, макар че му се искаше да пийне още малко бренди, но реши да се въздържи.

— Човек може да направи само онова, което може — каза съчувствено Хендли.

— Би било жалко този благ човек да умре от ръцете на проклетите руснаци. И за какво? Защото иска да подкрепи народа си. Подобна лоялност заслужава награда, а не публична екзекуция.

— Министър-председателката явно мисли като теб.

— Да, и тя не се поколеба да заеме твърда позиция — нещо, с което тя бе прочута в цял свят.

— А американците? — попита Хендли.

Чарлстън вдигна рамене.

— Те още не са говорили с беглеца. Доверяват ни се, Джордж, но не изцяло.

— Ами, направи онова, което е възможно. Вероятно КГБ няма да изпълни замисъла си всеки момент. А Съветите ефективни ли са?

— Ще разберем — бе всичко, което Чарлстън можеше да каже в отговор.

 

 

Тук бе значително по-тихо, отколкото в собствения му дом, въпреки че къщата се намираше близо до магистрала, мислеше си Райън, докато се измъкваше от леглото в 6:50 часа. Умивалникът бе издържан в ексцентричната британска традиция с два крана — един за горещата, а другият за студената вода, за да е сигурно, че лявата ти длан ще се свари, а дясната ще замръзне, когато пожелаеш да си измиеш ръцете. Както винаги, бе приятно да се обръсне и да измие зъбите си като начало на деня, та дори той да започваше със скапано кафе „Тейстърс Чойс“.

Джак завари Кингшот в кухнята. Беше загадка защо хората спяха в неделя до късно, но не и в събота.

— Послание от Лондон — каза Ал вместо поздрав.

— За какво?

— Въпрос. Какво ще кажеш за полет до Рим днес следобед?

— За какво става дума?

— Сър Базил изпраща неколцина агенти във Ватикана да огледат как стоят нещата. Иска да знае дали ще се присъединиш. В края на краищата операцията е на ЦРУ, нали така?

— Кажи му, че съм съгласен — отговори Джак, без дори да се замисли. — Кога?

В този момент осъзна, че отново е действал импулсивно. Мамка му.

— Следобеден полет от „Хийтроу“. Имаш време да се прибереш у дома и да се преоблечеш.

— Кола?

— Ник ще те закара — отвърна Кингшот.

— Какво ще кажеш на Олег?

— Истината. Така ще се почувства важен — каза Ал. Това винаги се отразяваше добре на бегълците.

 

 

Райън и Томсън тръгнаха след час, багажът на Джак беше върху седалката.

— Тоя Зайцев изглежда важен беглец — каза Ник, след като излязоха на магистралата.

— Обзалагам се, Ник. Знае невероятно много неща. За нас ще е златна мина.

— Много мило от страна на ЦРУ, че ни позволи да поговорим с него.

— Обратното би било проява на скъперничество. Измъкнахме го благодарение на вас, момчета, да не говорим колко ловко прикрихте бягството.

Джак не знаеше какво повече да добави. Колкото и доверено лице да беше Ник, той не бе наясно какъв достъп имаше той до секретната информация.

Добрата новина бе, че Томсън знаеше какво не трябва да пита.

— Значи, баща ви е бил полицай?

— Да, детектив. Криминални случаи главно. Повече от двайсет години се занимаваше с това. Стигна до лейтенант. Знае се, че капитаните се занимават само с административна работа, а баща ми не си падаше писарушка. Обичаше да лови лошите момчета и да ги вкарва на топло.

— Къде?

— В затвора. Щатският затвор на Мериленд е доста злокобна на вид сграда в Балтимор край водопада Джоунс. Прилича на средновековна крепост, но по-страшен. Затворниците го наричат Замъка на Франкенщайн.

— Одобрявам това, сър Джон. Никога не съм изпитвал съчувствие към убийците.

— Баща ми не споделяше много-много. Никога не работеше у дома. Мама не искаше и да знае. С изключение на един път, когато един баща беше убил сина си за хамбургер с раци. Нещо като сандвич с месо от раци — обясни Джак. — Беше ужасно нелепо. Бащата — убиецът — се поболя от мъка. Но това не можеше да върне сина му.

— Невероятно е колко много убийци реагират по този начин. Първо излизат от контрол и отнемат човешки живот, а след това се разкъсват от угризения.

— Колкото по-рано остарееш, толкова по-късно поумняваш — цитира Джак поговорка от Дивия запад.

— Така е. Въобще тая работа е дяволски тъжна.

— Какво ще кажеш за оня тип Строков?

— Той е рядка птица — отвърна Томсън. — Не се срещат много като него. За такива като него отнемането на човешки живот е част от работата. Без мотиви в обичайния смисъл и рядко оставят физически улики. Много трудно е да ги разкриеш, но обикновено ги разкриваме. Разполагаме с достатъчно време и рано или късно някой се раздрънква и стига до ушите ни. Повечето престъпници започват да говорят в затвора — обясни Ник. — Но не и хора от типа на Строков. Това, че му хванахме следите, си беше чист късмет. Господин Марков си спомни, че някой го е боднал с чадър, спомни си също цвета на костюма, с който е бил облечен похитителят. Един от нашите полицаи забелязал човек с подобен костюм, чието поведение му се сторило странно. Нали знаеш, вместо веднага да се измъкне, Строков останал да се увери, че Марков ще умре. Предишните им два опита се бяха провалили, затова възложили операцията на него. Строков е добър професионалист. Искал да е напълно сигурен и изчакал, докато прочете съобщението за смъртта във вестниците. Започнал да подпитва персонала в хотела. Тогава се намеси службата за сигурност. Правителството реши да не предизвиква международен скандал и затова ни спряха. Изпуснахме го само за два дни, мисля. Първия ден Строков взе такси до „Хийтроу“ и отлетя за Париж. Бях в екипа. Стоях само на петнайсет метра от него. Двама наши детективи с камери го снимаха. На последната снимка се вижда как Строков върви към боинга. На другия ден правителството ни даде карт бланш да го задържим за разпит.

— Малко късничко, а?

Томсън кимна.

— Доста. Много ми се искаше да го закопчая, но рибата отплува. Французите го преследваха до летището „Дьо Гол“, но той така и не напусна международния терминал, не размени нито дума с никого. Подлецът не прояви никакъв признак на разкаяние. Предполагам, че за него е било същото като да цепи дърва за огрев — каза бившият детектив.

— Да. Като във филмите, стреляш и после изпиваш едно сухо мартини. Но има голяма разлика, когато пречукаш добър човек.

— Вината на Марков се състоеше в това, че водеше предаване по Би Би Си — продължи Ник, стискайки кормилото малко по-здраво. — Предполагам, че в София са се дразнели от онова, което говореше.

— Хората зад желязната завеса не са имали истинска свобода на словото — напомни му Райън.

— Проклети варвари. А сега същият човек се кани да убие папата! Аз не съм католик, но той е Божи наместник, а и изглежда благ човек. Нали си чувал, че и най-печените престъпници се колебаят, когато трябва да застрелят свещеник.

— Да, знам. Не си струва да се гневи Бог. Но те не вярват в Бог, Ник.

— Имат късмет, че не аз съм Бог.

— Да, не би било зле да притежаваш силата да изкорениш всички злини от света. Проблемът е как шефовете на Строков си представят нещата, които вършат.

— Затова имаме закони, Джак — да, знам, че те също имат.

— Това е проблемът — съгласи се Джак, докато навлизаха в района на Чатъм.

— Приятен квартал — каза Томсън, завивайки към хълма.

— Не е лошо. На Кети й харесва. Аз предпочитам да сме по-близо до Лондон, но тя има други представи.

— Всички жени са такива — захили се Томсън, свивайки надясно към Фристоу Уей, а после наляво към Гриздейл Клоус.

Къщата се показа. Райън слезе и измъкна багажа си.

— Тати — изпищя Сали, когато той влезе през вратата.

Райън пусна чантата на пода и я прегърна. Той отдавна бе забелязал, че малките момиченца се прегръщат най-добре, само дето целувките им бяха малко мокри.

— Как е моята малка Сали?

— Добре — отвърна тя.

— Здравейте, доктор Райън — поздрави го госпожица Маргарет. — Не ви очаквах.

— Отбивам се за малко. Само се преобличам и пак заминавам.

— Заминаваш отново? — попита Сали силно разочарована.

— Съжалявам, Сали. Татко има малко работа.

Сали се изскубна от ръцете му.

— Пфу.

След това се върна пред телевизора, поставяйки своя татко на мястото му.

Райън схвана намека и се качи по стълбите. Три — не, четири — чисти ризи, пет чифта бельо, четири нови вратовръзки и… да, малко горни дрехи. Две нови сака и два чифта панталони. Иглата му за вратовръзки от морската пехота. Остави купчината с мръсни дрехи върху леглото, грабна пълната чанта и слезе долу. После остави багажа на пода и пак се качи горе за паспорта. Нямаше вече нужда да пътува с фалшивия британски паспорт.

— Чао, Сали.

— Чао, татко — отвърна тя, но после премисли, скочи на крака и се втурна да го прегърне.

Когато пораснеше, нямаше да покорява мъжките сърца, а направо щеше да ги изтръгва и да ги пече на скара. Дотогава обаче имаше доста време и все още нейният татко можеше да й се радва. Малкият Джак спеше в кошарката си и Райън реши да не го буди.

— До скоро, приятел — каза той и се отправи към входната врата.

— Къде отивате? — попита госпожица Маргарет.

— Извън страната по работа — обясни Джак. — Ще звънна на Кети от летището.

— Приятен път, доктор Райън.

— Благодаря, Маргарет.

— Не сме закъснели, нали? — попита Райън, след като се настани в колата.

— Ни най-малко — отговори Томсън.

Дори да бяха закъснели и този авиолайнер щеше да забави полета си поради незначителен технически проблем.

— Добре.

Джак нагласи седалката, за да се облегне по-удобно назад, и след малко задряма. Когато се събуди, тъкмо доближаваха Трети терминал на „Хийтроу“. Томсън спря до мъж в цивилни дрехи, който приличаше на правителствен служител.

Беше точно такъв. Веднага щом Райън се измъкна от колата, мъжът му подаде плик с билета.

— Сър, полетът ви е след четирийсет минути, изход дванайсети — уведоми го мъжът. — В Рим ще ви посрещне Том Шарп.

— Как изглежда? — попита Джак.

— Той ще ви познае, сър.

— Чудесно.

Райън прибра билета и се насочи към задната част на колата за багажа си.

— Ще се погрижа за това, сър.

„Тоя вид пътувания си имаха своите предимства“, каза си Джак. Той махна на Томсън и тръгна към терминала, оглеждайки се за дванайсети изход. Откри го съвсем лесно. Райън седна близо до изхода и погледна билета — отново 1-А, първа класа. Явно СИС поддържаше сърдечни отношения с британските авиолинии. Сега му оставаше да издържи полета.

Качи се на самолета след двайсетина минути, настани се, закопча колана и нагласи часовника си един час напред. Изслуша обичайните брътвежи с безполезни наставления за сигурността по време на полета и инструкциите как се закопчава коланът, което Джак вече бе направил.

Полетът продължи два часа. Кацнаха на летище „Леонардо да Винчи“ в 3:09 часа местно време. Джак слезе от самолета и се огледа за гишето, където щяха да подпечатат дипломатическия му паспорт. Почака пет минути, тъй като го бе изпреварил друг дипломат, който порови доста из джобовете си, за да си открие паспорта.

След като приключи с формалностите, грабна багажа си от движещата се лента и излезе навън. Забеляза мъж с кафява брада и сив костюм, който го наблюдаваше.

— Вие сте Джак Райън, нали?

— А вие трябва да сте Том Шарп.

— Правилно. Позволете да ви помогна за багажа.

Джак винаги се чудеше защо ли хората правят това. Самият той го правеше често, а пък британците бяха шампиони по добри обноски.

— Вие какъв сте? — попита Райън.

— Главният агент в Рим — отвърна Шарп. — Чарлстън ме предупреди за пристигането ви, сър Джон, и ми нареди да ви посрещна лично.

— Много любезно от страна на Базил — каза Джак.

Колата на Шарп беше „Бентли“ седан, металик, с кормило отляво в знак на уважение към това, че се намираше във варварска страна.

— Готин автомобил, приятел.

— Прикритието ми е заместник-шеф на дипломатическата мисия — обясни Шарп. — Можех да се уредя с ферари, но щеше да е прекалено показно. Всъщност не се занимавам много с оперативна работа, по-скоро с административни глупости. Може да се каже, че съм истински заместник-шеф, тъй като движа дипломацията, а от това направо откачаш.

— Как е в Италия?

— Приятно място, приятни хора. Не са от най-организираните. Говорят, че при нас, британците, е пълна бъркотия, но в сравнение с тях ние сме направо прусаци.

— Ченгетата им как са?

— Бива ги. Разполагат с няколко разновидности полицейски сили. Най-добри са карабинерите, полувоенизирана полиция. Някои от тях са отлични. В Сицилия се мъчат да разчистят мафията — свинска работа, но съм убеден, че някой ден ще успеят.

— Информираха ли ви защо съм тук?

— Някои хора смятат, че Юрий Андропов се канел да убие папата. Така пишеше в телекса.

— Да. Току-що измъкнахме техен човек и той потвърди. Смятаме, че казва истината.

— Подробности?

— Страхувам се, че не. Мисля, че ме изпратиха тук да работя с вас, докато някой измисли какво точно трябва да се направи. По моите сметки опитът за покушение може да бъде направен в сряда.

— На седмичното появяване на площада?

Джак кимна.

— Да.

Караха по магистралата от летището за Рим. Пейзажът се стори някак странен на Джак, но му отне няколко минути, преди да си обясни защо. Наклонът на покривите върху сградите беше по-различен — по-плитък, отколкото бе свикнал. Явно тук не падаше много сняг през зимата. Иначе къщите изглеждаха като захарни бучки, боядисани в бяло, за да отразяват горещината от италианското слънце. Е, всяка страна си имаше уникална архитектура.

— В сряда, а?

— Така мисля. Търсим човек на име Борис Строков, полковник от българската Държавна сигурност. Смятан е за професионален убиец.

Шарп се съсредоточи в пътя.

— Чувал съм това име. Не беше ли заподозрян за убийството на Георги Марков?

— Точно той. Ще ни изпратят снимки.

— Куриерът пристигна със същия самолет — обясни Шарп. — Но тръгна по друг път към града.

— Някакви идеи какво може да се направи?

— Ще ви настаним в посолството — всъщност в жилищната сграда, където аз живея, на две преки от посолството. Хубава е. След това ще отидем до площад „Свети Петър“ да огледаме. Ходил съм там да разглеждам забележителностите. Колекцията от произведения на изкуството на Ватикана не отстъпва на колекцията на кралицата. Идвал ли сте друг път в Рим?

— Никога.

— Добре тогава, да направим едно кръгче, за да добиете първи впечатления за мястото.

Рим бе място, дезорганизирано в невероятна степен. Така изглеждаше обаче и картата на Лондон, чиито бащи явно не са били женени за майките на града. Освен това Рим беше по-стар с поне хиляда години, издигнат по времето, когато най-бързо движещото се нещо е бил конят. А в истинския живот конете са много по-бавни, отколкото в уестърните на Джон Форд. Не особено прави линии вместо пътища и лъкатушеща река по средата. На Райън всичко му се стори старо — дори не старо, а прастаро, сякаш някога по улиците тук са се разхождали динозаври. Това малко трудно се връзваше с натоварения автомобилен трафик, разбира се.

— Това е Флавианският амфитеатър. Наричат го Колизеум, тъй като император Нерон издигнал своя статуя в цял ръст точно отпред — разказа Шарп — и хората кръстили стадиона с това име за ужас на династията на Флавий, който всъщност го е построил с богатствата, заграбени по време на еврейския бунт, за който пише Йосиф.

Джак го беше виждал по телевизията и във филмите, но на живо не изглеждаше по същия начин. Беше построен от мъже, които са разполагали само със своята пот и конопени въжета. Формата му напомняше невероятно на стадиона на „Янките“ в Ню Йорк. Само дето в Бронкс не бяха взели ничие здраве от бачкане. В Рим обаче се беше ляла много човешка пот. Беше време да изоставят официалностите.

— Ако някога изобретят машина на времето, бих искал да се озова в древния Рим. Говоря като варварин, нали?

— Това е просто тяхната версия на ръгби — каза Шарп. — Тук, между другото, играят много добър футбол.

— Футболът е момичешка игра — изсумтя Райън.

— Ти наистина си варварин, сър Джон. Футболът — обясни той с изисканото си произношение — е джентълменска игра за грубияни, а ръгбито е грубиянска игра за джентълмени.

— Ще го запомня. Бих искал да погледна „Интернешънъл Хералд“. Моят отбор по бейзбол играе в Световните серии, а аз дори не знам как се представя.

— Бейзбол? Това вече е момичешка игра — обяви Шарп.

— Чувал съм го и преди. Вие, британците, просто не разбирате.

— Както вие не разбирате какво е истинският футбол, сър Джон. В Италия са по-запалени по него и от нас. Играят със страст, а не като германците, които са като проклети роботи.

Приличаше му на споровете за разликата между фалцов удар, косо подаване или параболичен удар. Райън не беше голям спец по бейзбола и не можеше да долови всички тънкости. Зависеше много от телевизионния коментатор как ще го определи. Но едно знаеше със сигурност — нямаше бейзболен играч, който е в състояние да посрещне с бухалката добра фалцова топка, отправена към външния ъгъл.

След минути стигнаха до базиликата „Свети Петър“.

— По дяволите — възкликна Джак.

— Големичка е, а?

Не беше голяма, беше огромна. Шарп зави наляво покрай катедралата, навлезе в търговски район, главно с бижутерски магазини, и паркира.

— Какво ще кажеш да поогледаме?

Райън нямаше нищо против да се поразтъпче, но непрекъснато трябваше да си напомня, че беше тук не за да се възхищава на архитектурните творения на Браманте и Микеланджело, а да подготви терена за операция, както го бяха обучавали в Куонтико. Не изглеждаше трудно, стига човек да говори местния език.

Отгоре сигурно щеше да прилича на старо игрище за баскетбол. Кръглата част на площада беше с диаметър около двеста метра, след което се стесняваше до към една трета от този размер, когато човек се отдалечаваше от огромните бронзови врати на църквата.

— Когато излиза пред богомолците, стои изправен върху автомобила си, който е нещо средно между джип и кола за голф. Обикновено се движи сред тълпата по строго определен маршрут — обясни Шарп. — Обикаля около, да речем, двайсет минути в зависимост от това дали се налага колата да спира заради напора на тълпата, както се изразявате вие, американците. Според мен не трябва да го оприличаваме на политик. Той е почтен човек, с истински добродетели. Не всички негови предшественици са били такива. А и не е страхливец. Живял е при нацистите и при комунистите, но никога не се е отклонявал от пътя, който е избрал в живота си.

— Разбирам, нещо като да вървиш по ръба на бръснача — измърмори Райън. Съзнанието му беше заето от една-единствена мисъл. — А къде се пада слънцето?

— Зад гърбовете ни.

— Значи, ако има някой от лошите, ще застане ей там, с гръб към слънцето, а не така, че да му блести в очите. А хората от тълпата ще са обърнати наопаки, с лице към слънцето. Едва ли това е най-важното, но когато си заложил живота си, се възползваш от всяка дреболия. Носил ли си някога униформа, Том?

— Да, в Колдстриймския гвардейски полк. Стигнах до капитан. Участвах в някои операции в Аден, но служих главно в щаба. Съгласен съм с оценката ти — каза Шарп, след което сподели собствените си виждания. — Всички професионалисти са предвидими, тъй като се обучават по една и съща програма. Ами ако използва автомат?

— Колко души ще участват?

— Още четирима освен мен. Чарлстън може да изпрати още неколцина от Лондон, но едва ли ще са много.

— Да сложим един ей там?

Райън посочи към колонадата. Височината й беше около двайсет метра, а може би двайсет и пет? Същото положение, от което Лий Харви Осуалд беше стрелял срещу Джон Кенеди… „с италианска карабина“, напомни си Джак. От тази мисъл го полазиха тръпки.

— Може да сложим там някой от хората ми, дегизиран като фотограф.

И продълговат обектив на камерата, който да служи като телескоп.

— А радиовръзка?

— Ще поддържаме връзка с обикновени уоки-токита. Ако не разполагаме с такива в посолството, ще поръчам да ни изпратят от Лондон.

— По-добре да са от типа, който използват военните — по-малки са на размер и може да се скрият. Имахме такива в морската пехота, със слушалки като на транзистор. Още по-добре ще е, ако сигналът е кодиран, но това е трудно осъществимо. „А и тоя тип системи съвсем не са изцяло благонадеждни“ — помисли си Райън, но не го изрече на глас.

— Да, може да помислим за това. Имаш добро око, сър Джон.

— Не изкарах дълго в морската пехота, но в новобранската школа те учат на неща, които не се забравят лесно. Мястото е прекалено голямо, за да го покрият само шест човека, приятел.

— А това е нещо, на което ни учат в СИС — каза Шарп.

— В САЩ Сикрет Сървис щеше да изпрати повече от сто обучени агенти — а може и повече. Освен това щяха да поставят под наблюдение всеки хотел, мотел и всяка съмнителна сграда в района — Джак въздъхна. — Господин Шарп, а колко голяма е тълпата?

— Различно. През лятото в туристическия сезон тук се събират толкова хора, че да изпълнят стадион „Уембли“. Идната седмица сигурно ще има няколко хиляди — предположи той. — Колко точно е трудно да се предвиди.

„Тази операция ще е истинско безумие“ — каза си Райън.

— Някакъв начин да проверим хотелите, за да засечем оня тип Строков?

— В Рим има много повече хотели, отколкото в Лондон. Трудно е да ги покрием с четирима агенти. Не бива да искаме помощ от местната полиция, нали така?

— Зависи какви са инструкциите от Базил — каза Райън, досещайки се за отговора.

— Всичко да стане тихомълком. Не, не можем да уведомим никого за това, което правим.

Той дори не можеше да поиска помощ от тукашните агенти на ЦРУ. Ритър никога нямаше да позволи, осъзна Джак. Безумие беше оптимистичният вариант.