Том Кланси
Червеният заек (16)

Глава 13
КОЛЕКТИВИЗЪМ

Андропов пристигна в Кремъл в 12:45 ч. за заседанието в 13:00. Шофьорът му мина със зила, ръчна изработка, през високата тухлена конструкция, която представляваше Спаската врата, покрай контролно-пропускателните пунктове и покрай гвардейците от Таманската дивизия, разквартирувана край Москва и използвана изключително с парадна цел. Войниците му отдадоха чест тържествено, но жестът им остана незабелязан от пътуващите в колата. От там имаше стотина метра до мястото, където друг войник отвори входната врата. Андропов забеляза неговия поздрав и му кимна разсеяно само колкото да даде знак на старши сержанта, че го е видял, след което изчезна в боядисаната в млечножълто сграда. Вместо да се качи по каменното стълбище, Андропов предпочете да вземе асансьора до втория етаж, следван от своя съветник, полковник Рождественски, за когото това щеше да е най-вълнуващото и най-притеснителното преживяване, откакто работеше в КГБ.

На втория етаж охраната беше дори още по-строга. Униформени офицери от Червената армия държаха ръцете си върху кобурите на пистолетите за всеки случай, ако възникнеше някаква неприятност. Но никакви неприятности не можеше да има при издигането му до поста генерален секретар, мислеше Андропов. Това нямаше да е дворцов преврат. Щяха да го изберат партийните велможи по обичайния ред, по който се предаваше властта в Съветския съюз — мъчително и неискрено, но предвидимо. Човекът, който щеше да получи политическото им доверие, за да председателства този съвет от велможи, трябваше да засвидетелства пред тях намерението си да ръководи не със силата на волята си, а зачитайки колективното начало. Никой от тях не желаеше нов Сталин, нито дори друг Хрушчов, който би могъл да води авантюристична политика. Тези мъже мразеха авантюрите. Те бяха научили от историята, че залагането винаги носи със себе си и възможността от загуба, а никой от тях не се бе изкачил толкова високо, че да рискува да загуби нещо. Те бяха вождовете на една нация от шахматисти, които знаеха, че победата се постига с изкусни ходове, много търпение и бавно разиграване в продължение на часове и че беше предопределена, както изгрева на слънцето.

Това бе един от днешните проблеми, мислеше си Андропов, настанявайки се до министъра на отбраната Дмитрий Устинов. И двамата седяха близо до председателстващия на местата, определени за членовете на Съвета за отбрана, които бяха петимата най-старши представители на съветското ръководство, включително секретарят по идеологията Суслов. Устинов вдигна очи от работните документи и го погледна.

— Юрий — каза министърът вместо поздрав.

— Добър ден, Дмитрий.

Андропов беше в добри отношения с маршала на Съветския съюз. Той никога не бе оспорвал неговите искания за финансиране на прехвалените и зле командвани съветски въоръжени сили, които се бяха нахендрили в Афганистан като китове на плажа. Всички си мислеха, че накрая ще победят. В края на краищата съветската армия никога не беше губила… е, ако не се брои първото нахлуване в Полша при Ленин през 1919 г., завършило с позорен провал. Но те предпочитаха да помнят само за разгрома на Хитлер, след като германците бяха стигнали почти до стените на Кремъл. Само дето бяха спрени една когато бяха атакувани от исторически най-надеждния съюзник на Русия — Генерал Зима. Андропов не беше почитател на съветските военни, но за колегите му в Политбюро те си оставаха гарантът за собствената им сигурност и за това, че страната ще им върви по гайдата. Разбира се, не от любов, а защото Червената армия разполагаше с огромно количество пушки. На свой ред КГБ и Министерството на вътрешните работи контролираха Червената армия. Трето главно управление на КГБ имаше за задача да държи под око всяка пушка в Червената армия. В нормалните страни това се наричаше система на контрол и баланси. Тук обаче беше баланс на терора.

Леонид Илич Брежнев пристигна последен, вървейки едвам като старец, какъвто беше, с провиснала кожа върху някога мъжественото си лице. Наближаваше осемдесетте — вероятно щеше да ги навърши, но нямаше да ги прехвърли, ако се съдеше по външния му вид. Това бе и добра, и лоша новина. Никой не знаеше какви мисли блуждаят в изкуфелия му мозък. Някога той притежаваше огромна лична власт. Андропов си го спомняше много ясно. Беше енергичен и обичаше да броди из гората и да убива сърни и дори мечки като безстрашен ловец на диви животни. Вече не. От години не беше стрелял по нищо — с изключение може би по някой и друг човек, но чрез втора или трета ръка. Но възрастта не бе размекнала Леонид Илич. Ни най-малко. Кафявите му очи продължаваха да гледат лукаво и да търсят предатели, понякога ги откриваха, макар и не където трябва. При Сталин подобно нещо означаваше сигурна смърт. Сега не. Но тежко на предателя, съсипваха го, лишаваха го от власт или го пращаха на някое забутано място в провинцията, където можеше да пукне от скука.

— Добър ден, другари — поздрави генералният секретар любезно, доколкото позволяваше неговият мърморещ глас.

Добре поне, че вече го нямаше показното подлизурство и комунистическите царедворци не се надпреварваха да спечелят благоволението на марксисткия император. Празните приказки можеха да изядат половината време на заседанието, а на Андропов му предстоеше да обсъди важни дела.

Леонид Илич бе информиран предварително и след като си изсърба следобедния чай, обърна очи към председателя на КГБ.

— Юрий Владимирович, искаш да обсъдиш нещо с нас, нали така?

— Благодаря, другарю генерален секретар. Другари — започна той, — появи се нещо, което изисква нашето внимание. — Той махна на полковник Рождественски, който бързо обиколи масата и връчи копия от Варшавското писмо. — Това, което виждате пред себе си, е писмо, изпратено миналата седмица във Варшава от папата в Рим. — На всеки от присъстващите бе дадено фотокопие на писмото плюс превод на руски, изпълнен с бележки под линия. — Смятам, че това е потенциална политическа заплаха за нас.

— Виждал съм вече това писмо — заяви Александров от „кандидатското“ място. В знак на уважение към Михаил Суслов, който беше на смъртно легло, мястото на идеолога отляво на Брежнев стоеше празно, макар че на масата пред стола имаше същата папка с документи като пред останалите, сякаш Суслов щеше да се обади за последен път от очакващата го ниша в кремълската стена.

— Това е възмутително — заяви мигновено маршал Устинов. Той бе навлезнал в седемдесетте. — За какъв се мисли този свещеник?

— Е, той е поляк — напомни на колегите си Андропов и смята, че е негов дълг да осигури на бившите си сънародници политическа защита.

— Защита срещу какво? — попита министърът на вътрешните работи. — Заплахата за Полша идва от собствените й контрареволюционери.

— А на полското ръководство не му стиска да се справи с тях. Още миналата година ви предупредих, че трябва да нахлуем там — напомни на останалите първият секретар на Московския партиен комитет.

— Ами, ако те ни се противопоставят? — попита министърът на селското стопанство от далечния край на масата.

— Може да си сигурен, че ще го направят — изказа мислите си на глас вътрешният министър. — Най-малкото ще възразят политически.

— Дмитрий Фьодорович? — Александров отправи въпроса си към маршал Устинов, който беше във военна униформа, окичена с ордени и медали, между които двете златни звезди — два пъти „Герой на Съветския съюз“. Удостоиха го с тях заради политическата му смелост, а не на бойното поле, но все пак беше един от най-умните хора в стаята. Ордените му бяха присъдени за работата му на политкомисар по време на Великата отечествена война и заради заслугите му за навлизането на СССР в космическата епоха. Мнението му бе предвидимо, но го уважаваха заради прозорливостта му.

— Въпросът, другари, е дали поляците ще окажат съпротива с въоръжените си сили. Едва ли ще е военна заплаха за нас, но ще ни постави в неудобно политическо положение вътре и извън страната. С други думи, те не могат да спрат Червената армия на бойното поле, но ако направят опит, политическите последици ще са огромни. Затова подкрепих миналата година решението ни да окажем политически натиск върху Варшава, което се увенча с успех, ако си спомняте.

Вече седемдесет и четири годишен, Дмитрий Фьодорович се беше научил на предпазливост, особено що се отнася до международната политика. Подтекстът беше, че такава съпротива ще предизвика реакция от Съединените щати, които обичаха да си пъхат носа където не им е работа.

— В самата Полша може да доведе до още по-големи политически вълнения, така поне смятат моите аналитици — уведоми Андропов колегите си, а в стаята настъпи ледена тишина.

— Доколко сериозно може да се окаже това, Юрий Владимирович? Колко напечено може да стане? — обади се за първи път от началото на заседанието Брежнев изпод рунтавите си вежди.

— Полша продължава да е нестабилна заради контрареволюционните елементи в обществото й. Особено неспокойно е сред работниците. Имаме източници сред съзаклятниците от „Солидарност“ и те съобщават, че гърнето продължава да ври. Проблемът с папата се състои в това, че ако изпълни заканата си и се върне в Полша, ще се превърне в обединителен център за поляците и ако достатъчен брой от тях бъдат въвлечени, може да се опитат да променят строя — предупреди председателят на КГБ.

— Това е неприемливо — отбеляза със спокоен глас Леонид Илич. На тази маса повишаваха тон само хората, които търсеха отдушник за стреса. Спокойният тон беше далеч по-опасният. — Ако падне Полша, ще я последва Германия…

А след това и целият Варшавски договор, което ще остави Съветския съюз без буферна зона срещу Запада. НАТО беше силен и щеше да става още по-силен благодарение на започнатия от американците нов етап на въоръжаване. Те бяха вече запознати с този тревожен проблем. Всеки момент в Западна Германия щяха да пристигнат новите американски танкове и самолети. Най-обезпокоителната новина бе започналото обучение на американските войници. Все едно че ги готвеха да ударят на Изток.

Падането на Полша и на Германия щеше да означава, че пътят до съветската територия ще се съкрати с повече от хиляда километра, а на тази маса нямаше човек, който да не помни последния път, когато германците нахлуха в Съветския съюз. Въпреки твърденията, че НАТО е отбранителен съюз, чиято едничка цел била да не допусне Червената армия да марширува по Шан-з-Елизе, според Москва НАТО и всички останали американски съюзници бяха като гигантска примка, предназначена за колективните им вратове. Те нееднократно бяха обсъждали това надълго и нашироко. И съвсем не се нуждаеха от допълнителна политическа нестабилност. Като комунисти, макар не толкова ревностни като Суслов и Александров, те се опасяваха преди всичко да не би народът им да се отвърне от Правата вяра, която беше източникът на собствената им лична власт, на нея те дължаха удобния си живот. Тази власт беше вторичен продукт на народно селско въстание, с което бе свалена династията на Романови — или поне те така си мислеха, независимо какво казваше историята, и не си правеха никакви илюзии какво би донесло за тях едно въстание.

Брежнев се размърда на стола си.

— Излиза, че този полски свещеник е заплаха.

— Да, другари, точно така — каза Андропов. — Неговото писмо е откровена заплаха за политическата стабилност на Полша, а оттук и на целия Варшавски договор. Католическата църква има политическо влияние в цяла Европа, включително в нашите братски социалистически съюзници. Ако се откаже от поста си и се върне в родината си, това само по себе си ще е равнозначно на политически акт.

— Йосиф Висарионович Сталин веднъж зададе въпроса с колко дивизии разполага папата. Отговорът е нито една, разбира се, но ние не бива да пренебрегваме неговото влияние. Предлагам да се опитаме да го разубедим да не предприема подобна стъпка чрез дипломатически контакти…

— Това ще е пълна загуба на време — възрази веднага външният министър. — Поддържаме от време на време дипломатически контакти с Ватикана. Те ни изслушват учтиво, разтоварят с нас благоразумно, а после си правят каквото си знаят. Не, не можем да им повлияем, дори с открити заплахи. Те възприемат заплахите като предизвикателства.

С това въпросът беше поставен ребром на масата. Андропов изпитваше благодарност към министъра на външните работи, който също бе на негова страна по проблема за унаследяването. Понякога се питаше дали Брежнев си дава сметка и дали въобще се интересува какво ще стане след смъртта му — е, сигурно го беше грижа за съдбата на децата му, но това бе лесноразрешимо. За всеки от тях щяха да се намерят синекурни партийни постове, а и нямаше да има повече сватби, за да се налага използването на сервиза от китайски порцелан и на сребърните прибори от „Ермитажа“.

— Юрий Владимирович, как КГБ може да се справи с тази заплаха — бе следващият въпрос на Брежнев.

„Толкова е лесен за манипулиране“ — помисли си Андропов с благодарност.

— Възможно е да елиминираме заплахата, като елиминираме човека, който стои зад нея — отговори председателят със спокоен и равен глас.

— Да го убием? — попита Устинов.

— Да, Дмитрий.

— Какви са рисковете? — попита външният министър неочаквано.

Дипломатите обикновено се тревожеха за подобни неща.

— Не може да ги избегнем изцяло, но може да ги контролираме. Хората ми подготвиха оперативен план, който предвижда папата да бъде застрелян по време на публична проява. Доведох помощника си полковник Рождественски да ви запознае с подробностите. С ваше позволение, другари? — Последва колективно кимане с глави. Андропов се обърна към помощника си: — Алексей Николаич?

— Другари — полковникът се изправи и тръгна към катедрата, мъчейки се да овладее треперенето на коленете си. — Операцията е без кодово име и ще остане така от съображения за сигурност. Папата се появява публично всяка сряда следобед. Обикновено обикаля площада „Свети Петър“ в открит автомобил, което го излага на опасност от нападение, и се доближава на три-четири метра от събралото се множество.

Рождественски беше подбрал много внимателно думите. Присъстващите бяха наясно с библейските теми и терминология. Дори тук човек не можеше да отрасне, без да придобие познания за християнството, та ако ще да го презираше.

— Въпросът е как стрелецът да се добере до предната редица посетители, така че да стреля от максимално късо разстояние и съответно да улучи.

— Успехът не е сигурен, така ли? — попита строго министърът на вътрешните работи.

Рождественски положи усилия да не се притесни.

— Другарю министър, рядко работим с понятия като абсолютна сигурност. Дори умел изстрел с пистолет не може да гарантира перфектен удар по движеща се мишена, още повече че обстоятелствата няма да позволят внимателно прицелване. Убиецът трябва да извади бързо оръжието от мястото, където го е укрил, и веднага да натисне спусъка. Ще може да произведе два, вероятно три изстрела, преди тълпата да се нахвърли върху него. В този момент втори човек ще го застреля откъм гърба с пистолет със заглушител и след това ще избяга. Така италианската полиция няма да има кого да разпитва. Ще използваме нашите български социалистически съюзници да изберат стрелеца, да го придружат до мястото и след това да го елиминират.

— А как нашият български приятел ще се измъкне при тези обстоятелства? — попита Брежнев.

Личните му познания за огнестрелните оръжия му позволиха да изпусне техническите подробности, забеляза Андропов.

— Най-вероятно тълпата ще насочи вниманието си към извършителя на покушението и няма да забележи изстрела на човека от разузнаването. На практика той ще е безшумен, а шумът от площада ще е невъобразимо голям. Нашият човек просто ще се отдръпне и ще изчезне сред множеството — обясни Рождественски. — Офицерът, комуто смятаме да възложим задачата, е с голям опит в подобни операции.

— Има ли си име? — попита Александров.

— Да, другарю, бих могъл да ви го съобщя, ако настоявате, но от съображения за сигурност…

— Правилно, полковник — намеси се Устинов. — Не ни трябва да знаем името му, нали така, другари?

Всички глави около масата кимнаха в съгласие. За тези мъже секретността бе естествена както пикаенето.

— Няма да се използва пушка? — попита вътрешният министър.

— Това носи рискове. Сградите около площада се наблюдават от силите за сигурност на Ватикана, швейцарските наемници и…

— Бива ли ги тия швейцарци? — попита друг глас.

— Колко добри трябва да са, за да забележат човек с пушка и да вдигнат тревога? — попита Рождественски съвсем основателно. — Другари, когато планираме подобна операция, се опитваме да предвидим всички варианти. Усложненията са враг номер едно при такова начинание. По план всичко, което трябва да се направи, е двама души да се смесят с многохилядната тълпа и да се доближат до субекта. После е само въпрос на стрелба. Пистолетът може лесно да се скрие в дрехите. Никой не претърсва и не проверява богомолците. Ние смятаме, другари, че това е възможно най-добрият план, освен ако не наредите да изпратим войници от Спецназ в покоите му във Ватикана. Това също е вариант, но тогава ще е невъзможно да се скрие произходът на операцията. Ако бъде одобрена, мисията ще се ограничи до двама души, от които само единият ще остане жив, но почти сигурно ще се измъкне.

— Колко благонадеждни ще са извършителите? — попита председателят на Комитета за партиен контрол.

— Българският разузнавач е ликвидирал лично осем души и има контакти с турския престъпен контингент, откъдето ще подбере атентатора.

— Турчин? — продължи да разпитва партийният другар.

— Да, мюсюлманин — потвърди Андропов. — Ако за операцията бъде обвинен турски последовател на Мохамед, още по-добре за нас, другари. Не мислите ли?

— Няма да навреди на целите ни — съгласи се външният министър. — Така дори в очите на Запада ислямът ще се покаже още по-варварски. Америка ще увеличи подкрепата си за Израел, а това ще предизвика раздразнението на мюсюлманските страни, от които купува своя петрол. В цялата тая работа има изтънченост, която много ми допада, Юрий.

— Значи, сложността на операцията се ограничава изцяло до последиците, а не до самото изпълнение? — отбеляза Устинов.

— Точно така, Дмитрий — потвърди Андропов.

— Какви са възможностите операцията да бъде свързана с нас? — попита секретарят на Украинската компартия.

— Ако остане само един мъртъв турчин, ще е изключително трудно да се направи връзка с нас — обясни председателят на КГБ. — Операцията няма кодово име. Броят на хората, които ще знаят за нея, не надхвърля двайсет и повечето от тях са в тази стая. Няма да има писмени документи. Другари, мерките за сигурност ще са абсолютни. Искам да ви помоля да не споделяте с никого за това, което обсъдихме. Нито със съпругите си, нито с личните ви секретари и политически съветници. Само така може да се гарантира, че няма да изтече информация. Не бива да забравяме, че западните разузнавателни служби непрестанно се мъчат да открият тайните ни. В този случай не трябва да го допуснем.

— Трябваше да ограничите обсъждането до Съвета за отбрана — изрече мислите си на висок глас Брежнев.

— Леонид Илич, мислих за това — отвърна Андропов. Но политическите последици изискват вниманието на цялото Политбюро.

— Да, разбирам — съгласи се генералният секретар, кимайки. — Той обаче не успя да схване, че Андропов беше премислил внимателно линията си на поведение. Той не желаеше да бъде сметнат за авантюрист от присъстващите, на които не след дълго щеше да разчита да го изберат за генерален секретар. — Добре, Юрий, нямам възражения — каза Брежнев замислено.

— И все пак този план е опасен — заяви секретарят на Компартията на РСФСР. — Длъжен съм да ви обърна внимание, че ме притеснява.

— Григорий Василиевич — отвърна шефът на Украинската компартия, — относно Полша искам да ви предупредя, че ако тамошното правителство падне, последиците за мен няма да са приятни. Нито за теб — предупреди той. — Ако този поляк се върне в родината си, резултатът ще е пагубен за всички ни.

— Разбирам това, но не може с лека ръка да се предприеме убийство на един държавен глава. Смятам, че първо трябва да го сплашим. Има начини да му въздействаме.

Министърът на външните работи поклати глава.

— Вече ви казах, че ще е загуба на време. Хората като него не се страхуват от смъртта. Бихме могли да заплашим привържениците на църквата му във Варшавския договор, но е твърде възможно да се получи точно обратният на желания от нас ефект. Ще изпаднем във възможно най-неблагоприятната ситуация — последиците от нападките срещу римокатолическата църква без възможност да елиминираме този църковник, който ни създава неприятности. Не — той отново поклати глава. — Ако ще предприемаме нещо, трябва да действаме обмислено, решително и бързо. Юрий Владимирович, колко време ще е нужно за изпълнението на мисията?

— Полковник Рождественски? — попита председателят на КГБ.

Всички глави се обърнаха към полковника и той положи усилия да запази гласа си спокоен. Това бяха твърде дълбоки води за един полковник. Цялата операция сега щеше да легне на раменете му — възможност, за която не се бе сетил. Но ако искаше генералски звезди, трябваше да се нагърби с тази отговорност, нали така?

— Другарю министър, по моя преценка между четири и шест седмици, ако още днес вие дадете разрешение за операцията и уведомите българското Политбюро. Ще използваме техни хора, за което е нужно неговото съгласие.

— Андрей Андреевич, доколко според теб София ще сътрудничи? — попита Брежнев.

Министърът на външните работи се замисли за миг.

— Зависи какво ще поискаме от тях и как ще го поискаме. Ако узнаят целта на операцията, може да се опитат да протакат.

— Можем ли да им поискаме съдействие, без да ги уведомим за целта? — попита Устинов.

— Да, така мисля. Можем да им предложим стотина нови танка или някой и друг боен самолет като знак за социалистическа солидарност — предложи министърът на външните работи.

— Да проявим щедрост — съгласи се Брежнев. — Доколкото съм информиран, те са изпратили искане в този смисъл до Министерството на отбраната, така ли е, Дмитрий?

— Разбира се, че ще проявим щедрост — потвърди маршал Устинов. — Те наистина поискаха от нас танкове и МИГ-ове.

— В такъв случай да товарим танковете на влака и да ги пращаме към София. Другари, предстои ни гласуване уведоми Политбюро генералният секретар. На единадесетте членове процедурата им се стори малко прибързана, докато седмината кандидат-членове, които нямаха право на глас, само наблюдаваха и кимаха. Както обикновено, гласуваха единодушно. Никой не се обяви против, въпреки че неколцина изпитваха известни съмнения, които прикриха чрез мълчанието си. В тази зала никой не можеше да си позволи да се отклони от колективния дух. Тук властта беше ограничена, както навсякъде по света — факт, върху който те рядко се замисляха и никога не оспорваха.

— Много добре — обърна се Брежнев към Андропов. — На КГБ се възлага да извърши тази операция и дано Бог се смили над душата на полския свещеник — добави той по селски простодушно. — Нещо друго?

— Другарю, ще позволите ли… — запита Андропов и получи кимване в съгласие. — Нашият брат и приятел Михаил Андреевич Суслов ще си отиде скоро от този сняг след дългогодишна предана служба в името на партията, която е толкова скъпа на всички ни. Неговият стол вече е празен поради заболяването му, а аз мисля, че е време да бъде запълнен. Предлагам Михаил Евгениевич Александров да бъде следващият секретар на ЦК по идеологията и да бъде издигнат за член на Политбюро.

Александров дори се изчерви. Той вдигна ръка и заговори почти искрено:

— Другари, моят — нашият — приятел не си е отишъл още. Не мога да заема местото му приживе.

— Реакцията ти е напълно разбираема, Миша — отбеляза генералният секретар, използвайки умалителното му име. — Но Михаил Андреевич е тежко болен и няма да го бъде. Едно такова назначение, разбира се, трябва да се одобри от Централния комитет като цяло.

Всеки знаеше, че това беше чиста формалност. Брежнев фактически даде благословията си за издигането на Александров, а той тъкмо от това се нуждаеше.

— Благодаря, другарю генерален секретар.

Сега вече Александров щеше да гледа празния стол вляво от Брежнев спокойно, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще седне на него официално. Когато Суслов умреше, той щеше да рони сълзи заедно с останалите. А и едва ли Михаил Андреевич щеше да разбере. Неговият най-сериозен проблем в момента беше как ще се изправи пред смъртта — една от най-големите мистерии на живота, и какво го очаква в отвъдното. Това бе проблем, пред който всеки от присъстващите щеше да се изправи рано или късно, но за повечето бе достатъчно далечен, така че можеха да си позволят да го пропуснат… засега.

Юрий Андропов си мислеше, че в това се състои една от разликите между тях и папата, който скоро щеше да умре от ръцете им.

Заседанието приключи точно в четири следобед. Присъстващите се разделиха, както обикновено с приятелски думи и ръкостискания, преди всеки да поеме по пътя си. Андропов се отправи с полковник Рождественски към изхода. Много скоро той щеше да си тръгва последен, както се полагаше на един генерален секретар.

— Другарю председател, може ли да ме изчакате минутка — попита Рождественски и тръгна към тоалетната. Минута и половина по-късно излезе с по-спокойна походка.

— Справи се отлично, Алексей — каза му Андропов и двамата заслизаха по стълбите вместо с асансьора. — Какво е впечатлението ти?

— Другарят Брежнев изглежда по-зле, отколкото очаквах.

— Да, така е. Не му помогна много това, че остави цигарите — Андропов бръкна в джоба на сакото си за пакета „Марлборо“. На заседанията на Политбюро вече избягваха да пушат от уважение към Леонид Илич, а на председателя на КГБ му се бе допушило много. — Какво друго?

— Мина в забележително колективен дух. Очаквах повече разногласия и спорове.

На „Дзержински“ 2 разузнавачите обсъждаха много по-разпалено, особено когато ставаше дума за оперативни планове.

Те всички са предпазливи играчи, Алексей. Хората с много власт обикновено са такива и така трябва да бъде. Но често не предприемат никакви действия, тъй като се страхуват от всичко ново и различно.

Андропов съзнаваше, че страната му се нуждае от нещо ново и различно и се питаше какви ли трудности ще трябва да преодолее, за да го постигне.

— Но, другарю председател, нашата операция…

— Това е друго нещо, полковник. Когато усетят, че са застрашени, действат. Те се страхуват от папата. И вероятно са прави. Не мислиш ли?

— Другарю председател, аз съм само един полковник. Аз служа. Не управлявам.

— Продължавай в същия дух, Алексей. Така е по-безопасно.

Андропов се настани в колата и веднага потъна в мислите си.

 

 

Един час по-късно Зайцев беше към края на работния ден и очакваше да си тръгне, когато полковник Рождественски се появи до него без предупреждение.

— Капитане, изпрати това съобщение незабавно до София — замълча за миг. — Някой друг чете ли телеграмите?

— Не, другарю полковник. Идентификационният номер означава, че трябва да минава само през мен. Заповедта за това е в другата папка.

— Добре. Ще продължиш по същия начин и занапред — каза полковникът и му подаде бланката.

— На вашите заповеди, другарю полковник.

Зайцев не го изчака да излезе и се захвана с шифроването, тъй като времето до края на работния ден едвам щеше да му стигне.

СВРЪХСЕКРЕТНО

НЕЗАБАВНО И СПЕШНО

ОТ: КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, ЦЕНТЪРА, МОСКВА

ДО: РЕЗИДЕНТА, СОФИЯ

ОТНОСНО: ОПЕРАЦИЯ 15-8-82-666

ОПЕРАЦИЯТА ОДОБРЕНА. СЛЕДВАЩАТА СТЪПКА ОЧАКВАНО ОДОБРЕНИЕ ОТ БЪЛГАРСКОТО ПОЛИТБЮРО. ПРОДЪЛЖАВАЙ ПОДГОТОВКАТА НА ОПЕРАЦИЯТА.

Зайцев изчака да изтече по телекса, след това изпрати по куриер копието до най-горния етаж. После си тръгна, вървейки по-бързо от обикновено. На улицата извади пакета с цигари, за да запали една, преди да се качи на ескалатора в метрото. Погледна висящия от тавана часовник. Явно беше бързал повече от необходимото. Пропусна влака, отваряйки пакета с цигари като извинение, в случай че някой го наблюдаваше, макар че ако беше така, вече можеше да смята себе си за мъртъв. От тази мисъл ръцете му се разтрепериха, но беше късно. Следващият влак пристигна точно навреме и той се качи във вагона, смесвайки се с петнайсетина други трудещи се…

Ето го и него. С разкопчан шлифер четеше вестник и се държеше с другата ръка за хромираната дръжка.

Зайцев се отправи натам. В дясната си ръка държеше втората бележка, която извади от пакета с цигари. Да, съвсем ясно се виждаше, че мъжът е със зелена вратовръзка, защипана с игла от жълт метал. Кафяв костюм, чиста бяла риза, която от пръв поглед си личеше, че е скъпа, със съсредоточено във вестника лице. Човекът не се оглеждаше. Зайцев си приближи още малко.

 

 

Едно от нещата, на които Ед Фоли бе обучаван във Фермата, беше как да усъвършенства периферното си зрение. С подходящи упражнения човешките очи можеха да разширят полезрението си, за което непосветените дори не подозираха. В школата на ЦРУ той се беше научил да забелязва номерата на сградите, без да обръща глава. Беше като при карането на велосипед. Веднъж като се научиш, го можеш, стига да се концентрираш, когато се наложи. И така забеляза, че някой се приближава бавно към него — бял мъж, среден на ръст, кафяви очи и кестенява коса, която се нуждаеше от подстригване, неугледни дрехи. Не можеше да види лицето му достатъчно ясно, за да го запомни и за да може да го разпознае. Славянски черти, това беше всичко. Безизразно, но очите определено гледаха към него. Фоли не позволи дишането му да промени ритъма си, макар че сърцето му заби с един-два удара по-бързо.

„Хайде, Иван. Сложил съм шибаната вратовръзка, точно както искаше.“ Беше се качил от спирката близо до сградата на КГБ. Така че този тип трябва да беше шпионин. Изглежда, не беше капан. Ако е човек на Второ главно, щяха да организират нещата по друг начин. Така се набиваше прекалено на очи, беше твърде аматьорско, не по начина, по който би действал КГБ. Щяха най-малкото да го направят на друга спирка на метрото.

„Тоя тип е искрен, мамицата му“ — помисли си Фоли. Наложи си да изчака търпеливо, което не беше лесно дори за опитен разузнавач, но пое дълбоко дъх и запази спокойствие, като напрегна сетивата си, за да уловят и най-слабия натиск върху джоба на шлифера му.

 

 

Зайцев огледа вагона възможно най-разсеяно. Никой не го наблюдаваше, дори не забеляза нечии очи да гледат в същата посока. Дясната му ръка се плъзна в отворения джоб бързо, но не прекалено бързо. След това се отдръпна.

 

 

Бинго помисли си Фоли, а сърцето му пропусна два-три удара. „Добре, Иван, какво е съобщението този път?“

Налагаше се отново да прояви търпение. Нямаше смисъл да рискува живота на тоя приятел. Ако той наистина работеше в руския МЕРКУРИЙ, не се знаеше колко важно може да се окаже. Като при първото подръпване на въдицата в рибарската лодка. Не знаеш дали е риба или стара обувка. Това щеше да се разбере по-късно, ако въобще се стигнеше до там. Вербуването — превръщането на някой невинен съветски гражданин в доставчик на информация за ЦРУ, т.е. шпионин, беше доста по-трудно, отколкото да свалиш някое маце на танцова забава. Номерът беше момичето да не забременее, а агентът да не бъде убит. Не, при тази игра първо се започваше с един бърз танц, след това бавен, после първата целувка, първото опипване и ако човек имаше късмет, следваше разкопчаване на блузката… а после…

Влакът спря. Фоли свали ръката си от металната дръжка и се огледа…

Ето го и него, гледаше право към Фоли, който веднага запечата физиономията му в мисления си фотоалбум.

„Неправилно поведение, приятел. Така ще си прецакаш задника. Никога не гледай директно към своя вербовчик на публично място.“ Очите на Фоли се плъзнаха по него, но лицето му остана безизразно, докато минаваше покрай човека, след като умишлено избра да слезе от по-далечната врата.

 

 

Зайцев беше впечатлен от американеца. Той го беше изгледал, но очите му не издадоха нищо, дори не се разбра, че го е погледнал. Мина бързо край него и също толкова бързо слезе от влака. „Дано да си този, който се надявам да си“ — молеше се Зайцев наум.

 

 

Петдесет метра по-нататък на улицата Фоли не си позволи дори да бръкне в джоба си. Съвсем ясно усети пъхването на ръката. А Иван едва ли го беше направил за разнообразие.

Фоли мина покрай оградата, влезе в сградата и се качи на асансьора. Отключи и се мушна през вратата. Чак след като я затвори, бръкна в джоба си.

Мери Пат беше там и го наблюдаваше. Тя веднага забеляза в очите му неприкрития блясък на успешната развръзка.

Ед извади бележката. Беше същата бланка като предишната. Фоли я прочете на един дъх, след това още веднъж и после трети път, преди да я подаде на жена си.

Очите на Мери Пат също блеснаха.

Истинска риба, каза си Фоли. Вероятно голяма риба. Иван искаше нещо много съществено. Който и да е той, не беше глупак. Нямаше да е лесно да изпълни искането му, но ще опита. Това означаваше просто да накара сержанта артилерист да се ядоса, при това видимо да прояви гнева си, тъй като посолството постоянно се наблюдаваше. Едно подобно нещо не трябваше да изглежда обичайно или преднамерено, но и не изискваше актьорско майсторство, достойно за Оскар. Беше сигурен, че морските пехотинци ще се справят. След това усети ръката на Мери Пат в неговата.

— Здравей, скъпа — каза той за микрофоните.

— Здрасти, Ед — ръката й се пъхна в неговата.

„Този приятел е ис[тински]“ — каза му с жестове.

Той отвърна с кимване.

„У[тре] сут[ринта]“ — попита тя и получи в отговор ново кимване.

— Скъпа, трябва да се върна в посолството, забравих нещо на бюрото си, мамка му.

— Добре, но не закъснявай. Вечерята е почти готова, пържоли, картофи и царевица.

— Звучи вкусно — съгласи се той. — Не повече от половин час.

— Добре, бягай.

— Къде са ключовете на колата?

— В кухнята.

И двамата се отправиха натам.

— Без целувка ли ще ме пуснеш? — попита той с възможно най-умилкващия се глас.

— В никакъв случай — отговори тя закачливо.

— Нещо интересно днес?

— Не, само онова момче Принс от „Таймс“.

— Той е шушумига.

— И още как. Доскоро, скъпа.

Фоли излезе. Махна на постовия, като направи гримаса на досада за театрален ефект. Той сигурно щеше да отбележи излизането му, можеше дори да се обади някъде, а при късмет отиването му до посолството щеше да бъде регистрарано от момчетата в апартамента на Второ главно управление, които ще решат, че Ед Фоли се е прецакал и е забравил нещо на бюрото си. Напомни си на връщане да сложи върху предната седалка на мерцедеса някакъв плик. Шпионите печелеха парите си най-вече като запомняха всичко и не забравяха нищо.

В този час на деня до посолството се стигаше по-бързо с кола, отколкото с метрото, а това се вместваше изцяло в работния му график. След няколко минути той мина през външната врата на посолството покрай охраната от морски пехотинци и се качи до кабинета си. Там вдигна телефонната слушалка и докато набираше номера, взе голям хартиен плик и пъхна в него вестник „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

— Да, Ед?

Гласът беше на Доминик Корсо, един от агентите на Фоли. По-възрастен от своя шеф, Корсо имаше прикритие като търговски аташе. Работеше в Москва от три години и се разбираше добре с главния агент. Беше нюйоркчанин, родом от околностите на Ричмънд, Стейтън Айлънд, син на детектив от полицията на Ню Йорк. Приличаше на истински италианец, какъвто си беше, но доста по-умен, отколкото представителите на неговата етническа общност биха признали. Корсо имаше лукавите кафяви очи на стара лисица, но прикриваше своята интелигентност.

— Имам нужда от теб.

— За какво става дума?

Фоли го осведоми.

— Сериозно ли говориш? — попита той не по най-обичайния начин.

— Да.

— Добре, ще предам на сержанта. Сигурно ще поиска да знае защо.

Сержант Том Дрейк, началник на охраната от морски пехотинци в посолството, знаеше за кого работи Корсо.

— Кажи му, че е шега, но важна.

— Добре — отговори Корсо. — Нещо, което трябва да знам?

— Засега нищо.

Корсо примигна. „Добре, щом шефът не иска да сподели с него някаква информация, значи е деликатна, което не беше необичайно все пак“ — помисли си Корсо. В ЦРУ често човек не знаеше с какво се занимават другите от екипа му. Той не познаваше добре Фоли, но знаеше достатъчно, за да изпитва към него уважение.

— Добре, ще го потърся веднага.

— Благодаря, Дом.

— Как се чувства хлапето в Москва? — попита агентът своя шеф на излизане от вратата.

— Свиква. Ще се почувства по-добре, като се научи да се пързаля. Наистина си пада по хокея.

— Е, попаднал е на подходящото място.

— Вярно е — Фоли си събра нещата и се изправи. — Хайде да свършим тази работа, Дом.

— Веднага, Ед. До утре.