Том Кланси
Червеният заек (21)

Глава 18
КЛАСИЧЕСКА МУЗИКА

Обратното съобщение се получи в Москва след полунощ. Дежурният свързочник го принтира и го отнесе върху бюрото на Майк Ръсел, без да го обработи. Заради осемчасовата разлика във времето с Вашингтон това бе най-натоварената част от денонощието за пристигащите телеграми. Въпросното съобщение беше поредният лист хартия с безсмислени драсканици, които нямаше право да разшифрова.

 

 

Както Мери Пат беше очаквала, Ед не можа да заспи въобще, но поне се постара да не вдига шум, за да не безпокои жена си. Съмненията също бяха част от шпионската работа. Дали Олег Иванич не беше подставен агент на КГБ, на чиято въдица той се хвана прекалено бързо? Дали Съветите не бяха хвърлили напосоки въдицата и не бяха хванали голяма риба още от първия опит? Дали КГБ участваше в подобни игри? Не, ако можеше да се довери на подробните инструкции в Ленгли. В миналото устройвали такива капани, но само за хора, за които били сигурни, че са в играта и които можели да ги отведат до други агенти и до явките.

Но вече никой не действаше по този начин. Никой не би поискал билет за бягство още при първата среща, освен ако не преследваше конкретна цел, като например неутрализирането на определен субект, а сегашният случай не можеше да е такъв. Двамата с Мери Пат не бяха направили все още нищо. Само шепа хора в посолството знаеха кой е и с какво се занимава. Не беше правил опити да вербува нови агенти, нито бе влизал в контакт със старите. А и теоретично погледнато, това не му влизаше в задълженията. Главният агент не работеше на терен. От него се очакваше да ръководи и да наглежда онези, които го правеха, като Дом Корсо, Мери Пат и останалите в неговия малък, но печен екип.

Ако Иван знаеше кой е той, защо ще вади козовете си толкова бързо? Така само щеше да предупреди ЦРУ. Не, в шпионажа никой не играеше по този начин.

Ами ако Заекът беше примамка, чиято цел е да разконспирира Фоли, а след това да му пробутва безполезна или фалшива информация? А ако цялата работа беше просто да се разкрие самоличността на главния агент в Москва? Но те не биха се насочили към него, ако не знаят кой е, нали така? Дори КГБ не разполагаше с толкова ресурси да си позволи да следи всеки служител от посолството — беше твърде тромаво и със сигурност щеше да вдигне под тревога персонала в посолството.

Следователно те не можеха да го обработват, без да знаят кой е, а ако знаеха, щяха да се опитат да не се издадат.

Така че Олег Иванович не можеше да е примамка. Той би трябвало да е истински. Нали така?

При всичката си интелигентност и опитност Фоли не можеше да изгради версия, с която да изобличи Заека. Проблемът беше, че не е много разумно.

Но какво в шпионажа въобще можеше да се нарече разумно?

Най-разумното бе да измъкнат тоя тип от тук. Имаха Заек, а Заекът трябваше да избяга от Мечката.

 

 

— Не можеш ли да споделиш какво те измъчва? — попита Кети.

— Не.

— Важно ли е поне?

— Да — кимна той. — Да, важно е, но проблемът е, че не знаем доколко е сериозно.

— Нещо, което засяга и мен?

— Не. Не е трета световна война или нещо такова. Но аз наистина не мога да говоря за това.

— Защо?

— Знаеш защо — секретно е. Ти не ме информираш за пациентите си, нали? Защото правилата на лекарската етика го изискват, а при нас правилото е да пазим тайна.

Колкото и да беше умна, Кети все още не можеше да проумее някои неща.

— Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Кети, ако можех да споделя с теб, вероятно щеше да предложиш някои идеи. Макар че не съм сигурен. Ти не си психиатър, а именно тази област от медицината има отношение към проблема — как хората реагират при заплаха, каква е мотивацията им, как възприемат действителността и как тези възприятия се отразяват върху поведението им. Опитвам се да влизам в мислите на хора, които не познавам, и да преценя какви действия биха предприели при определени обстоятелства. Изучавал съм човешкото мислене и преди да постъпя в Управлението, но както знаеш…

— Да, трудно е да се проникне в нечий мозък. И знаеш ли какво?

— Какво?

— По-трудно е да разгадаеш нормалните хора, отколкото лудите. Хората понякога може да разсъждават разумно, а да вършат щуротии.

— Заради възприятията си?

Тя кимна.

— Отчасти, но често се дължи на факта, че предпочитат да вярват на измислици.

Думите й накараха Райън да се замисли.

— Добре. Кажи ми нещо за… Йосиф Сталин например. Той е ликвидирал много хора. Защо?

— В някои от случаите причините са били реални, в други — от параноя. Когато е забелязвал истинска заплаха, е действал решително. Но при него е имало тенденция да вижда заплахи, които не са съществували или не са били достатъчно сериозни, за да заслужават убийство. Сталин е живял на границата между лудостта и нормалността и е преминавал през нея като човек върху мост, който не може да реши къде живее. В международната политика е действал разумно, колкото всички останали, но е бил безмилостен и никой никога не е смеел да му каже „не“. Един от лекарите в „Хопкинс“ написа книга за него. Четох я, когато учех във факултета.

— Какво пишеше в нея?

Госпожа Райън вдигна рамене.

— Не беше изцяло убедително. Модерната наука показва, че душевните болести се причиняват от химичен дисбаланс в мозъка, а не от това, че татко ти някога те е шляпал прекалено много или че си заварил майка си в леглото с любовника й. Но ние не можем да изследваме химичния състав в кръвта на Сталин, нали?

— Не. Мисля, че изгориха тленните му останки и поставиха урната… Не си спомням къде — призна Джак.

Май че не беше в Кремълската стена? А може би заровиха ковчега, а не го изгориха? Не си струваше да си напъва мозъка.

— Смешно е. Редица исторически фигури са вършели разни неща, защото са били психически нестабилни. Сега бихме могли да ги оправим с литий и други медикаменти, открити главно през последните три десетилетия. Но в ония времена са познавали само спирта и йода. И може би баенето — добави тя.

— Сигурно и Распутин е имал химичен дисбаланс, а? — зачуди се Джак на глас.

— Вероятно. Не си го спомням добре, не беше ли някакъв откачен свещеник?

— Не свещеник, а мистик. Ако днес беше жив, вероятно щяха да го показват по телевизията като евангелист. Какъвто и да е бил, е погубил династията на Романовите, които и бездруго са били безполезни.

— И Сталин се е възползвал?

— Първо Ленин, след него Сталин. Владимир Илич е пукнал от мозъчен удар.

— От високо кръвно може би или увеличен холестерол, който се е отложил в мозъка му и го е довършил. А Сталин е бил по-зъл, нали?

— Ленин никога не е действал открито, но Сталин е бил забавен като Тамерлан^[1], а може би като някой цезар, попаднал в двайсети век. Когато Романовите си връщали разбунтувало се село, избивали всичко живо, включително кучетата.

— Нима?

— Да, но британците винаги щадят кучетата. Много сантиментално се отнасят към тях — добави Джак.

— На Сали й липсва Ърни — напомни му Кети в типичния женски стил да се отплесва към нещо, което няма връзка с разговора.

Ърни беше кучето им, което остана в Америка.

— На мен също, но тази есен ще се позабавлява — скоро започва сезонът на патиците. Ще му се наложи да вади от водата всички простреляни птици.

Кети потрепери. Тя никога не бе ловувала нещо по-живо от хамбургер в местния супермаркет — но режеше човешки същества със скалпел. „Къде е логиката?“ — помисли си Райън с усмивка. Но в света нямаше правило, което да изисква желязна логика — поне на него не му бе известно.

— Не се тревожи, скъпа. На Ърни ще му хареса. Повярвай ми.

— Да, сигурно.

— Той обича да плува — добави Джак, продължавайки да я дразни. — Нещо интересно около очните болести идната седмица?

— Не, само рутинни неща — прегледи на очите и предписване на очила през цялата седмица.

— И нищо забавно, като да разрежеш окото на някое копеле и след това да го зашиеш отново?

— Процедурата не е такава — тросна му се тя.

— Бейби, не бих могъл да забия в нечие око скалпела, без да си изкарам акъла, а по-вероятно е да припадна.

Самата мисъл за това го накара да потрепери.

— М-м-да — бе всичко, което тя можа да отговори след това признание.

Тя не проумяваше защо в школата на морската пехота в Куонтико, Вирджиния, не ги учеха да понасят подобни неща.

 

 

Мери Пат усещаше, че съпругът й е още буден, но времето не бе подходящо да разговарят дори с жестове. Вместо това тя обмисляше варианти за операцията — как да измъкнат пратката. Москва бе опасно място. И от други градове на Съветския съюз нямаше да е по-лесно, тъй като тукашният екип не разполагаше с голям личен състав, който да покрие тази огромна страна. А и разузнавателните операции се организираха предимно в столиците на чуждите държави, тъй като само там пращаха „дипломати“, които всъщност бяха вълци в овчи кожи. Скритият замисъл на правителствата бе столиците да се използват само за стриктно административни услуги, а не за дейности, свързани с военната и други деликатни сфери, макар че никой не го правеше. Освен това важните правителствени клечки обичаха техните служители да са им подръка, за да се наслаждават на възможността да упражняват властта си. А те — важните клечки — живеят само за това, независимо дали са в Москва, в Берлин по времето на Хитлер или във Вашингтон, окръг Колумбия.

В такъв случай, ако Москва не ставаше, откъде можеха да го изведат? Не бяха много местата, където Заекът можеше да пътува свободно. Не и на запад от бодливата тел, както Мери Пат наричаше желязната завеса, спусната в Европа през 1945 година. Повечето от страните, където човек като него би пожелал да отиде, не бяха никак удобни за ЦРУ. Плажовете на Сочи може би? Теоретично да, но беше невъзможно просто така да подсвирнеш на някоя подводница, а флотът щеше да се навие на куково лято само защото е бил помолен за това.

Оставаха единствено братските социалистически страни в Източна Европа, които бяха привлекателни като туристически обекти, колкото Мисисипи през лятото: приятно местенце, ако искаш да избягаш от плантациите с памук и от знойната жега, но нищо повече. Полша беше изключена. Варшава бе възстановена след тежките разрушения, които Вермахтът й нанесе, но в момента Полша беше непроницаема заради вътрешните й политически проблеми, а най-подходящият изходен пункт, Гданск, се охраняваше строго като руско-полската граница. С нищо не допринесе това, че британците помогнаха да отмъкнат от там най-новия модел руски боен танк Т-72. Мери Пат се бе надявала откраднатият танк да е от полза, но някой идиот в Лондон се бе похвалил на медиите и цялата история гръмна във вестниците. Така пристанището на Гданск бе отрязано като изходен пункт за следващите няколко години. Ами ГДР? Малцина руснаци биха дали и пукната пара да посетят Германия. Чехословакия? Прага беше интересен град, прочут с архитектурата си от имперско време и със своя културен живот. Симфоничните оркестри и балетът там не отстъпваха на руските, а и музеите и галериите с изкуство бяха отлични. Но чешко-австрийската граница се охраняваше също много строго.

Следователно оставаше… Унгария.

Унгария — досети се тя. Будапеща беше стар имперски град, управляван някога с твърда ръка от австрийската династия на Хабсбургите, превзет от руснаците през 1945 година след тежка и продължителна битка с германските СС, а по-късно възстановен навярно до предишната си слава, на която се бе радвал векове наред в миналото. Унгарците не бяха ентусиазирани комунисти, както показаха през 1956 година, преди да бъдат усмирени от руснаците по лична заповед на Хрушчов, а после под напътствията на Андропов в качеството му на тогавашен посланик на СССР — превърнати в щастливи социалистически братя, но все пак управлявани малко по-либерално след краткия, потушен с кръв бунт. Всички бунтовнически водачи бяха обесени или разстреляни. Прошката не беше добродетел, изповядвана от марксизма-ленинизма.

Мнозина руснаци пътуваха с влака за Будапеща. Унгария беше съседка на Югославия, комунистическия Сан Франциско, което руснаците не можеха да посетят без позволение, но Унгария търгуваше свободно с Югославия, така че съветските граждани можеха да си купуват от там видеоапарати, маратонки „Рийбок“ и луксозно бельо. Обикновено те заминаваха с един пълен и два или три празни куфара и дълъг списък с поръчки от свои приятели.

Съветските хора пазаруваха свободно в Унгария, тъй като притежаваха валутни рубли, които всички социалистически държави от СИВ бяха задължени да приемат като знак на почит към Големия брат в Москва. Будапеща бе нещо като бутика на Източния блок. Там се намираха дори аудио и видеокасети за касетофоните и видеокасетофоните, произвеждани в братските социалистически фабрики по японски модел. Касетите се внасяха контрабандно от Югославия с всякакви записи — от най-невинни евъргрийни до порнофилми като „Деби завладява Далас“. В Будапеща имаше също прилични музеи и исторически паметници, чудесни оркестри и добра кухня. С две думи, много подходящо място, където Заекът можеше да отиде, без да предизвиква и най-малкото съмнение, че няма намерение да се връща в любимата си родина.

Това е началото на план, помисли си Мери Пат. Така че не бе будувала напразно цяла нощ.

 

 

— Какво точно се случи? — попита посланикът.

— Служител на унгарската държавна сигурност си пиел кафето на съседната маса, когато моят агент оставил съобщението — обясни Сел на посланика в личния му кабинет. Той се намираше на най-горния етаж на мястото, където навремето е бил настанен унгарският кардинал Йожеф Миндсенти^[2], прекарал дълги години от живота си в посолството на САЩ. Обичана фигура и от американските служители, и от унгарския народ, той бил хвърлен в затвора от нацистите, освободен след идването на Червената армия и почти веднага след това върнат обратно в затвора, тъй като не бил особено запален по Новата вяра, наложена от Русия. Всъщност пъхнали кардинала в дранголника по обвинение, че е бил отявлен роялист и че проповядвал връщане на имперското управление на Хабсбургите. Местните комунисти не притежавали голямо въображение. Дори и в началото на двайсети век Хабсбургите са популярни в Будапеща, колкото корабни плъхове, разнасящи чума.

— Защо е трябвало ти да се явиш на срещата, Джим? — попита посланикът Питър Ериксън — Острието.

Той трябваше да отговори на острата, но напълно предвидима нота, която бе пристигнала заедно с главния агент на ЦРУ, който седеше пред него в кабинета му.

— Жената на Боб Тейлър, ако не си забравил, е бременна. Имаше някакви проблеми и той трябваше да я закара до болницата на Втора армия в Карлсруе да я прегледат.

Ериксън изсумтя:

— Да, бях забравил.

— Така или иначе, с една дума, се прецаках — трябваше да признае Сел.

Не беше в стила му да се оправдава. С кариерата му в ЦРУ беше свършено, но не можеше да се направи нищо. Много по-зле му се пишеше на нещастното, непохватно копеле, което изпорти всичко. Служителите на унгарската служба за държавна сигурност — Аламвиделши хатошаг, или АВХ, — които го разпитваха, сигурно злорадстваха, че така лесно са го пипнали. Шибан аматьор, ядосваше се Сел. Крайният резултат беше, че унгарското правителство го обяви за персона нон грата и му нареди да напусне страната в срок от четирийсет и осем часа — за предпочитане с подвита опашка.

— Съжалявам, че трябва да се лишим от теб, приятел, но нищо не може да се направи.

— Аз и бездруго вече ще съм безполезен тук — Сел изпусна дълга въздишка.

Той беше пребивавал тук достатъчно дълго, за да си създаде стройна шпионска мрежа, която доставяше политическа и военна информация. Вярно, тя не беше кой знае колко значима, тъй като самата Унгария не беше значима страна, но човек никога не знаеше кога може да се случи нещо важно, та било и в Лесото, където не бе изключено да е следващото му назначение — мислеше си Сел. Не беше зле да си купи чадър да се пази от слънцето и плетена кошница… Поне щеше да хване края на световното по хокей у дома.

В момента Будапеща беше извън играта. „Не че на Ленгли много ще му липсва“ — самоуспокояваше се Сел.

Телеграмата за случилото се щеше да замине по телекса от посолството до Фоги Ботъм, разбира се, шифрована. Посланик Ериксън написа отговора до унгарското външно министерство, в който отхвърляше изцяло абсурдните твърдения, че Джеймс Сел, втори секретар в посолството на Съединените американски щати, е извършил нещо, несъвместимо с дипломатическия му статут, и протестираше от името на Държавния департамент на САЩ. Вероятно до седмица Вашингтон щеше да изгони някой от унгарските дипломати — дали истински или работещ под прикритие, щеше да реши допълнително. Ериксън предполагаше, че ще е истински. Защо да гонят агент, след като ФБР можеше да продължи да го държи под око, за да види в чия градина ще прескочи. Играта щеше да продължи. Според посланика това бе глупава игра, но всеки член на екипа му я играеше повече или по-малко ентусиазирано.

 

 

Телеграмата за Сел, както се оказа, бе сметната за твърде маловажна, така че я бутнаха в купчината с обикновените съобщения, за които не си струваше да развалят уикенда на шефа на ЦРУ. Съдия Мур така или иначе получаваше доклади всеки ден, а според единодушното мнение на дежурните служители това съобщение можеше да почака до 8:00 часа в неделя, тъй като съдиите обичаха реда. А Будапеща беше извън Схемата на голямата политика.

 

 

Неделната утрин в Москва бе като неделните утрини навсякъде другаде, само дето бяха малко хората, които се обличаха празнично, за да отидат на църква. Това се отнасяше и за Ед и Мери Пат. Всяка неделя в посолството на САЩ католически свещеник отслужваше литургия, но те рядко присъстваха, макар че и двамата бяха католици в достатъчна степен, че да чувстват вина за тези прегрешения, дължащи се на мързела им. Самоуспокояваха се, че изкупват греха си, тъй като се бяха наели да вършат работата на самия Господ в земята на неверниците. И така за днес планът бе да изведат Еди на разходка в парка, където можеше да поиграе с деца на неговата възраст. Поне такава бе привидно идеята. Ед се измъкна от леглото и се отправи към банята, последван от жена си, а после и от малкия Еди. Нямаше сутрешни вестници, телевизията беше тъпа и в неделя, както през останалото време. Оставаше да разговарят по време на закуската, което се удаваше трудно на американците. Синът им бе още много малък и впечатлителен, така че за него Москва беше интересна, макар че повечето му приятелчета бяха американчета или британчета, които живееха като семейството му в дипломатическия квартал, охраняван от милицията или от КГБ — мненията по този въпрос се различаваха, което всъщност бе все тая.

Срещата бе насрочена за 11:00 часа. Олег Иванич щеше да бъде разпознат лесно, както и Мери Пат. Като паун сред крави, както обичаше да казва мъжът й (въпреки че паунът беше птица от мъжки пол). Реши да не се издокарва днес. Без грим, обикновена прическа, джинси и пуловер. Не можеше да промени фигурата си — местната естетика предпочиташе по-високите и по-тежки поне с десет килограма жени. Начин на хранене, предполагаше тя. Вероятно когато храната не е достатъчна в страна, където преобладава гладът, ядеш повече. А може би слоят тлъстина топлеше повече през зимата? Съпругите на тукашните клечки се разпознаваха много лесно, тъй като облеклото им напомняше на дрехите, които носеха жените от Апалачия от поредицата детски анимационни филмчета „Забутаната страна“. Това сравнение обаче бе ужасно несправедливо за жителите на Апалачия, помисли си Мери Пат.

— Идваш ли с нас, Ед? — попита тя след закуската.

— Не, скъпа. Ще почистя кухнята и ще довърша книгата, която започнах миналата седмица.

— Шофьорът на камиона е убиецът — провикна се тя. — Чела съм я.

— Безкрайно съм ти благодарен — измърмори той.

Мери Пат погледна часовника си и двамата с Еди излязоха. Паркът се намираше на три преки в източна посока. Тя махна на часовия — определено е от КГБ, реши Мери Пат и сви наляво, държейки за ръка Еди. По американските стандарти движението по улицата не беше оживено. Времето захладняваше и тя се зарадва, че облече на Еди ризка с дълги ръкави. Обърна се да погледне сина си и установи, че няма опашка. Това, разбира се, не означаваше, че някой не наблюдава с бинокъл от съседната сграда, но по някаква причина тя реши, че не е така. Правеше се на тъпа американска блондинка и почти всички я възприемаха като такава. Дори хората от пресата, с които Ед имаше контакти в посолството, я смятаха за по-глупава и от него, което бе добре дошло. Тия бърборковци повтаряха всичко, което двамата с Ед си говореха, докато мълвата не се разнесеше като глазурата на нейните кейкове. Всичко стигаше до ушите на КГБ със скоростта на светлината, тъй като между двете общности интелектуалното кръвосмешение бе начин на живот, а руснаците слушаха репортерите и трупаха всичко в дебелите досиета, докато слуховете не се превърнеха във „всеизвестна истина“. Добрият оперативен агент винаги използваше външни хора да изградят прикритието му. Едно такова прикритие не почиваше на истината, както често става в реалния живот, но това го правеше приемливо дори за професионалните шпиони.

Паркът беше отблъскващ като всичко останало в Москва. Съвсем малко дървета и изпотъпкана трева. Сякаш КГБ проектираше парковете така, че да не стават за явки. Това, че се ограничаваха и местата за срещи между московските младежи и възможността да се целуват, изглежда, не безпокоеше съвестта на хората от Центъра, която явно бе като на Пилат Понтийски в ден за размисъл.

Ето го и Заека, на стотина метра от тях, застанал на подходящо място до детска площадка за три-четиригодишни малчугани. Докато приближаваше, Мери Пат се увери със собствените си очи, че руснаците милееха за децата си — в този случай дори още повече, тъй като служител на КГБ Заекът имаше достъп до магазините с по-качествени стоки за потребление за разлика от средния руснак, което личеше по облеклото на малката му дъщеричка. Говореше добре за характера му, реши Мери Пат. Този тип дори можеше да й хареса, което би било неочакван подарък за оперативен служител. Повечето от агентите бяха по-противни и от уличните джебчии в Южен Бронкс. Той я мерна, но не задържа погледа си към нея по-дълго, отколкото отегчен човек, който разхожда детето си, би огледал района. Двамата американци се разхождаха така, че ако някой наблюдаваше, със сигурност щеше да реши, че срещата им е случайна.

— Еди, виж там едно малко момиченце. Кажи му здравей. Опитай се да упражняваш руския си — предложи мамчето.

— Добре! — отвърна Еди и се втурна тромаво към момиченцето, спря точно до него и му каза:

— Здравей!

— Здравей.

— Казвам се Еди.

— Аз се казвам Светлана Олеговна. Къде живееш?

— Там — отговори Еди и посочи към дипломатическия квартал.

— Това вашият син ли е? — попита Заекът.

— Да, Еди-младши. Едуард Едуардович по вашему.

— И той ли е от ЦРУ? — опита се да се пошегува Олег Иванич.

— Не съвсем.

Почти театрално тя му подаде ръка. Трябваше да го пази за всеки случай, ако ги снимаха.

— Аз съм Мери Патриша Фоли.

— Така ли. Съпругът ви хареса ли шапката?

— О, да. Вие имате вкус към кожите.

— Повечето руснаци имат. — След това той смени тона. Беше време за говорят по същество. — Решихте ли дали ще ми помогнете?

— Да, Олег Иванич, бихме могли. Вашата дъщеря е толкова сладка. Казва се Светлана, така ли?

Заекът кимна.

— Да, това е моят малък зайчик.

Съвпадението беше направо невероятно. Техният Заек наричаше малкото си момиченце зайче. Това предизвика у нея великолепна усмивка.

— Е, Олег, как ще ви измъкнем в Америка?

— Мен ли питате? — попита той с известна недоверчивост.

— Нуждаем се от малко информация. Вашите любими занимания и интереси например, също и на съпругата ви.

— Играя шах. Чета книги, главно за старите игри на шах. Жена ми има класическо образование. Обича музиката — класическата, не боклука, който свирят в Америка.

— Любими композитори?

Той поклати глава.

— Всички класически композитори — Бах, Моцарт, Брамс, не знам имената на всичките. Това е страстта на Ирина. Учила е пиано като дете, но не била достатъчно добра, за да постъпи в музикалната академия. Това е най-голямата й мъка, а и нямаме пиано вкъщи, за да свири — добави той, съзнавайки, че трябва да й даде този род информация, за да подпомогне усилията й да спаси него и семейството му. — Какво друго ви интересува?

— Някой от вас да има здравословни проблеми? — Те пак разговаряха на руски и той забеляза колко добре говори езика му.

— Не, здрави сме. Моята Светлана изкара обичайните детски болести, но нищо сериозно.

— Добре. — „Това улеснява нещата“, помисли си Мери Пат. — Тя е толкова мило момиченце. Сигурно се гордеете с нея?

— А дали ще й хареса животът на Запад? — изказа той притесненията си на висок глас.

— Олег Иванич, никое дете никога не е имало причина да не харесва живота в Америка.

— А как се чувства вашият малък Еди в Съветския съюз?

— Липсват му приятелчетата, разбира се, но точно преди да пристигнем тук, го заведохме в Дисниленд. Той още живее със спомените от преживяното.

Последва реакция на изненада:

— Дисниленд? Какво е това?

— Огромен увеселителен парк с невероятни забавления за децата и за възрастни, които не са забравили детството си. Намира се във Флорида — обясни тя.

— Не бях чувал за това.

— Ще ви се стори забележителен и ужасно забавен. Да не говорим за дъщеря ви — тя замълча. — А какво мисли жена ви за вашите планове?

— Ирина не знае нищо — отговори Зайцев, което бе пълна изненада за американската му събеседничка.

— Какво казахте? — „Да не си откачил?“ — помисли си Мери Пат.

— Ирина е добра съпруга. Тя ще направи каквото й кажа — руското мъжко самолюбие явно беше от агресивен вид.

— Олег Иванич, това е много опасно за вас. Трябва да сте наясно.

— Опасността за мен ще дойде, ако ме хване КГБ. Тогава ще съм мъртъв, а и всички останали — добави той, като си помисли, че известно шикалкавене е в негов интерес.

— Защо искате да напуснете? Какво ви накара да сметнете, че това е необходимо?

— КГБ планира да убие един човек, който не заслужава да умре.

— Кой? — беше длъжна да попита.

— Ще ви уведомя, след като пристигна на Запад.

— Справедлив отговор — бе принудена да признае тя. — „Играеш си на предпазливост, а?“

— Още нещо — добави той.

— Да?

— Внимавайте какви съобщения изпращате на вашата централа. Има основания да смятам, че комуникациите ви са компрометирани. Трябва да използвате еднократни кодове, както правим ние в Центъра. Разбирате какво искам да ви кажа.

— Всички съобщения, свързани с вас, бяха шифровани и изпратени по дипломатически куриер до Вашингтон. — Облекчението, което се изписа на лицето му от думите й, бе искрено, макар да се опита да го прикрие. Заекът й бе съобщил току-що изключително важна новина. — Проникнали са в системата ни, така ли?

— И това е нещо, за което ще ви уведомя, когато стигна на Запад.

„Мамка му — помисли Мери Пат. — Явно имат молец и той може да е навсякъде, включително в Розовата градина на Белия дом. По дяволите…“

— Добре, ще вземем най-строги мерки за сигурност при вашия случай — обеща тя. Но това означаваше най-малко два дни протакане, тъй като предлаганият метод за шифроване датираше от Втората световна война. Ритър ще бъде очарован. — Бихте ли казали кой начин би бил най-безопасен?

— Британците смениха шифровъчната си техника преди четири месеца. Но още не сме успели да я разгадаем. Знам го със сигурност. Точно кои ваши комуникационни връзки се подслушват, не знам, но съм сто процента сигурен, че някои са изцяло компрометирани. Моля, имайте това предвид.

— Разбира се, Олег Иванич.

Тоя приятел имаше информация, от която ЦРУ се нуждаеше. Голям удар! Най-големият кошмар на всяка тайна служба бе врагът да проникне в комуникациите й. Цели войни са били печелени или губени по тая причина. Руснаците не разполагаха с компютърна технология за разлика от американците, но пък имаха едни от най-блестящите математици в света, а човешкият мозък бе най-опасният от всички инструменти, при това далеч по-компетентен и сложен от машините. Дали Майк Ръсел пазеше още някои от старите еднократни кодове в посолството? ЦРУ ги беше използвало в далечните времена, но те бяха прекалено обременителни за работа и ги бяха изоставили. АНС разказваше на всички, които се интересуваха, че ако ще да си съдере задника, Сиймур Крей не можел да пробие шифрите й дори с най-новия си суперкомпютър КРЕЙ-2, та ако ще да е на амфетамини. Ако това не отговаряше на истината, тогава Америка щеше да пострада до степен, която трудно можеше да се предвиди. Но имаше много системи за шифроване и ако някой успееше да разгадае някоя от тях, това не означаваше непременно, че ще се справи и с останалите. Или поне така разправяха всички… но комуникациите не бяха най-силната й област. Дори и на нея й се налагаше понякога да се довери на някого и на нещо. Но това бе все едно да те уцелят в гърба с пистолета, с който дават началото на състезанието по сто метра бягане, а ти да продължиш да тичаш към финалната лента. Мамка му.

— Ще ни създаде неудобства, но ще направим каквото е необходимо да ви предпазим. Вие държите да ви измъкнем скоро, нали?

— До края на седмицата ще е най-добре не толкова за мен, колкото за човека, чийто живот е в опасност.

— Разбирам — каза тя, макар че въобще не разбираше.

Тоя тип можеше да й готви капан и ако беше така, го правеше като истински професионалист, а тя не усещаше да е такъв. Не, този човек не беше опитен оперативен агент. Беше играч, но не като нея.

— Много добре. Когато отидете утре на работа, напишете доклад за срещата ни — посъветва го тя.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Кажете на началниците си, че сте се запознали с американка, съпруга на дребен служител в посолството. Опишете и мен, и сина ми…

— И да им кажа, че сте красива, но тъпа американка и че имате сладко и възпитано момченце — предположи той. — И че вашият руски се нуждае от доста работа?

— Бързо схващате, Олег Иванич. Обзалагам се, че сте добър шахматист.

— Недостатъчно. Никога няма да стана гросмайстор.

— Всички ние се простираме в някакви граници, но в Америка ще откриете, че са доста по-широки, отколкото в Съветския съюз.

— Към края на седмицата?

— Когато съпругът ми е с яркочервената си вратовръзка, вие ще определите времето и мястото за срещата. Вероятно до утре следобед ще ви дадем знак и ще уредим подробностите.

— Желая ви приятен ден. Къде научихте така добре руския език?

— Моят дядо е бил флигел-адютант на Алексей Николаевич Романов — обясни тя. — Когато бях дете, ми разказваше много истории за младия принц и за ранната му смърт.

— Значи, омразата ви към Съветския съюз има дълбоки корени, а?

— Само към вашите управници, Олег. Не към народа на тази страна. Бих искала да ви видя свободни.

— Някой ден може. Но няма да е скоро.

— Историята, Олег Иванич, се прави от нищожен брой големи неща и от огромен брой малки нещица.

Това бе нейното верую. И отново заради камерите, ако имаше такива, тя му подаде ръка и повика сина си. Те се разхождаха из парка още час, преди да си тръгнат към къщи за обяд.

Но вместо да обядват вкъщи, се отправиха заедно към посолството, а по пътя си приказваха за дребни неща като възхитително ясното време. След като пристигнаха там, хапнаха хотдог в бюфета на посолството. Еди се заигра в детската стая, а Ед и Мери Пат отидоха в кабинета му.

— Той какво каза? — извика главният агент.

— Той каза, че жена му — името й е Ирина между другото — не знае нищо за намеренията му.

— Кучи син!

— Да, но пък донякъде намалява рисковете да бъдем разкрити. Поне няма опасност тя да се изпусне някъде.

Жена му винаги гледаше оптимистично на нещата.

— Да, скъпа, докато не се опитаме да ги измъкнем и тя не реши, че никъде няма да ходи.

— Той твърди, че винаги го слуша. Нали знаеш, че тук мъжете обичат да командват.

— При теб тоя номер не минава — въздъхна главният агент.

По много причини и не на последно място това, че тя бе мъжкарана.

— Аз не съм рускиня, Ед.

— Добре, какво друго каза?

— Не се доверява на комуникациите ни. Смята, че някои от системите са компрометирани.

— Мили Боже! — той замълча. — Още добри новини?

— Причината, поради която иска да напусне страната, е, че КГБ се готвел да убие някого, който по думите му не заслужавал да умре.

— Каза ли кой е той?

— Не и докато не задиша свободния въздух. Но има и добра новина. Жена му си пада по класическата музика. Трябва да открием добър диригент в Унгария.

— Унгария?

— Мислих за това миналата нощ. Най-подходящото място, откъдето да го измъкнем. Това е районът на Джим Сел, нали?

— Да. — И двамата познаваха Сел от времето на своето обучение във Фермата на ЦРУ в Тайдуотър, Вирджиния, встрани от магистрала 64 и на няколко километра от Уилямсбърг. — Винаги съм смятал, че заслужава да работи на по-добро място — Ед се замисли за няколко секунди. — Значи от Унгария през Югославия, така ли смяташ?

— Винаги съм знаела, че си умен.

— Добре… — Очите му се вторачиха в стената, докато мозъкът му продължаваше да работи. — Да, можем да опитаме.

— Ще носиш червена вратовръзка в метрото. Той ще ти пъхне съобщение за мястото на срещата, уреждаме всичко и измъкваме Заека от града заедно с майка Зайка и малкото Зайче. О, това ще ти хареса, той нарича дъщеричката си зайчик.

— Флопси, Мопси и Котънтейл? — изпробва Ед чувството си за хумор.

— Харесва ми. Ще наречем операцията БЕАТРИКС — предложи тя.

И двамата бяха чели „Заека Питър“ на госпожа Потър. Кой не я е чел?

— Сега проблемът е да получим одобрение от Ленгли. Ако не можем да се доверим на обичайните канали за комуникация, координирането на операцията ще е много тежко.

— Никога не са споменавали във Фермата, че тази работа е лека. Спомни си какво ни казваше Джон Кларк. Бъдете гъвкави.

— Да, точно така. — Той въздъхна дълбоко — При ограниченията в комуникациите ще означава, че трябва да планираме и да изпълним всичко тук, на място, без помощта на Ленгли.

— Ед, предполага се, че нещата и бездруго стоят по тоя начин. Ленгли най-много да каже, че не може да направим това, което сме замислили — което в крайна сметка бе задължението на всяко ръководство по света.

— На чии комуникации можем да се доверим?

— Заекът каза, че британците имат нова система, в която не са проникнали още. Дали са ни останали еднократни кодове някъде тук?

Главният агент поклати глава.

— Аз поне не знам. — Фоли вдигна телефонната слушалка и набра съответния номер. — Майк? На работа ли си днес? Какво ще кажеш да се отбиеш за малко? Благодаря.

Ръсел пристигна след няколко минути.

— Здрасти, Ед, здравей, Мери. Какво правите тук днес?

— Имам въпрос.

— Казвай.

— Разполагаме ли с еднократни кодове?

— Защо питаш?

— Падаме си по извънредните мерки за сигурност — отговори тя.

Този преднамерено „небрежен“ отговор не свърши работа.

— Да не искате да кажете, че системите не са сигурни? — попита Ръсел, прикривайки трудно тревогата в гласа си.

— Има причини да смятаме, че някои от шифровъчните системи не са напълно сигурни — уведоми Ед свързочника на посолството.

— Мамка му — той си пое въздух и след това добави с известно неудобство: — Извинявай, Мери.

Тя се усмихна.

— Няма нищо, Майк. Не знам значението на думата, но съм я чувала и преди.

Ръсел не схвана много шегата. Разкритието преди това беше прекалено шокиращо за него и в момента не му беше до шеги.

— Какво повече можете да ми кажете за това?

— Засега нищо, Майки — отвърна главният агент.

— Но смятате, че е вярно?

— За съжаление, да.

— Добре. В сейфа ми има няколко стари еднократни кода, осем или девет. Така и не ги изхвърлих. Човек никога не знае дали няма да му дотрябват.

— Майкъл, ти си много печен — кимна Ед одобрително.

— Стават за десетина съобщения от стотина думи всяко, стига във Форд Мийд да пазят шифровъчните кръгове, но момчетата, до които изпращам телеграмите, не хвърлят много-много. Вероятно ще ги открият в някое старо чекмедже.

— Много ли са трудни за използване?

— Мразя проклетата система. Знаете защо. По дяволите, приятели, та новата шифровъчна система е само на една година. Новата британска система е неин пригоден вариант. Познавам екипа в Отдел Зет, който я разработи. Говорим за 128-битово кодиране плюс всекидневен код, който е уникален за всяка машина. Как, по дяволите, може да се проникне в това чудо?

— Освен ако нямат свой агент във Форт Мийд, Майк — напомни му Ед.

— Дайте ми това шибано копеле и ще го одера живо с ловджийския си нож.

Самата мисъл вдигна кръвното му толкова, че той дори не се сети да се извини на дамата за вулгарния си език. Този чернокож мъж беше убил и одрал не една сърна, но жадуваше да се пребори с мечка и да я превърне в килим. Руската кафява мечка щеше да му свърши добра работа. — Добре, а мога ли да уведомя Форта за това?

— Не със сегашната система — отвърна Фоли.

— Добре, ако чуете силен и гневен рев откъм Запад, ще знаете какво е.

— По-добре не обсъждай това с никого засега, Майк — каза Мери Пат. — Много скоро ще разберат по други канали.

Думите й подсказаха на Ръсел, че съобщението за Заека, което предаде предния ден, бе свързано с човек, когото бързаха да изведат от страната, и сега му стана ясно защо. Техният Заек беше специалист по свръзките, а беше ясно като бял ден, че когато ти падне подобен улов, трябва час по-скоро да го натовариш на влака. По-скоро означаваше при това на момента или веднага щом успееш да го уредиш.

— Добре, дайте ми съобщението. Ще го шифровам на компютъра и след това още веднъж с еднократния код. Ако са проникнали в системата ми — той успя да се сдържи да не псува повече, — ще разберат ли нещо?

— Ти кажи — отговори Ед Фоли.

Ръсел се замисли за миг и след това поклати глава.

— Не, не би трябвало. Дори когато пробиеш системите на врага, не можеш да уловиш повече от една трета от трафика. Системите са прекалено сложни, освен ако ония типове нямат агент на място, който да чете разшифрования текст. А срещу това няма спасение, не и доколкото касае мен.

Това бе другата плашеща мисъл. В крайна сметка те играеха същата игра и преследваха същите цели. Да внедрят свой човек вътре, който да им издава информацията, която може да докопа. Като техния КАРДИНАЛ — дума, която дори не смееха да изрекат на глас. Но те сами бяха направили своя избор, макар да знаеха, че и другата страна я бива много в тази игра, смятаха себе си за по-добрите.

— Добре, Майк. Нашият приятел има доверие на еднократните кодове. Предполагам, че това се отнася за всички.

— Иван със сигурност, но техните хора трябва да са луднали вече, ако ги карат да разшифроват всеки сигнал, който уловят.

— Някога работил ли си на такова място? — попита го Ед Фоли.

Ръсел поклати веднага глава.

— Не съм достатъчно умен. Не ми и трябва. Много от тия момчета завършват в изолатори, където си изрязват мадами с изтъпени ножици. Познавам доста хора от Отдел Зет. Шефът им скоро завърши математика в Техническия университет в Калифорния. Голям умник — увери ги Ръсел. — Никога не бих могъл да го догоня. Ед Пападопулос, той е грък. Баща му държеше ресторант в Бостън. Попитай ме дали бих искал да съм на негово място?

— Не, нали?

— Не, та дори да получа Пат Кливланд като премия.

А Ед Фоли знаеше, че тая мадама е истинска хубавица. Майк Ръсел наистина се нуждаеше от жена в живота си.

— Добре, ще ти донеса текста до час. Става ли?

— Върхът — каза Ръсел и излезе.

— Е, мисля, че доста го поуплашихме — заяви Мери Пат.

— Адмирал Бенет във Форт Мийд няма да се зарадва. Трябва да съчиня съобщението.

— Добре. Ще отида да видя какви ги върши Еди с боичките — въздъхна Мери Патриша Камински Фоли и също излезе от стаята.

 

 

Съдията Артър Мур получаваше редовни доклади всяка сутрин в 7:30 часа с изключение на неделите, когато спеше до по-късно, така че днешният брифинг започна в 9:00. Съпругата му дори разпозна служителя от разузнаването по начина, по който почука на вратата. Той носеше сутрешните сводки винаги в частния му кабинет в къщата в Грейт Фолс, която всяка седмица се проверяваше за бръмбари от най-добрите специалисти на ЦРУ.

Предния ден в света всичко бе минало спокойно — дори комунистите обичаха да почиват през уикендите. Беше го разбрал, откакто пое поста.

— Нещо друго, Томи? — попита съдията.

— Лоши новини от Будапеща — отвърна служителят. — Главният ни агент Джеймс Сел е бил сгащен от опозицията, докато приемал съобщение. Подробностите не са известни, но унгарското правителство го е обявило за персона нон грата. Заместникът му Робърт Тейлър е извън страната по лични причини. Така че Будапеща в момента е извън играта.

— Какви може да са последствията от това? — попита директорът на ЦРУ, макар да знаеше, че няма да са фатални.

— Не е голяма трагедия. В Унгария не се случва кой знае какво. Военните им са с незначителна роля във Варшавския договор, а външната им политика, като се изключат отношенията с непосредствените им съседи, е огледално отражение на московската. Тамошният екип доставяше доста стабилно количество военна информация, но Пентагонът не проявява голям интерес. Тяхната армия не е заплаха за никой, а Съветите ги смятат за ненадеждни — заключи служителят.

— Възможно ли е Сел сам да се е провалил? — попита Мур.

Той смътно си го спомняше от заседанията в Управлението.

— Всъщност Джими се ползва с добро име. Както ви казах, сър, не знаем никакви подробности. Вероятно до края на седмицата ще се прибере у дома.

— Това ли е всичко?

— Да, сър.

— Нещо ново за папата?

— Нито дума, сър, но ще отнеме време, докато нашите хора съберат информация.

— И Ритър така казва.

 

 

На Фоли му бе нужен почти цял час да съчини съобщението. Трябваше да е кратко, но разбираемо, а това подложи на изпитание писаческите му умения. После се отправи в кабинета на Майк Ръсел. Седна на стола и наблюдава дълго как свързочникът мърмореше, докато шифроваше с шибания единичен код думите — буквално буква по буква, използвайки чешки фамилни имена. След това ги шифрова още веднъж с компютъра. След като приключи, отиде до обезопасения факс, който на свой ред кодира още веднъж текста графично, а не цифрово. Кодирането по факса бе сравнително просто, но опозицията, за която се предполагаше, че прехваща предавателя на посолството, не знаеше дали сигналът е графичен или текстови и това бе още една загадка за нейните дешифровчици. Сигналът достигна до геосинхронния сателит и тръгна по няколко разклонения — едно до Форт Белвоар, Вирджиния, другото до Съни Вейл, Калифорния, и третото, разбира се, до Форт Мийд, Мериленд, където всички местни екипи на ЦРУ изпращаха своя „улов“ по обезопасен фибро-оптичен кабел.

Свързочниците във Форт Мийд бяха военни. Един от тях прекара съобщението през машината за разшифроване и остана силно изненадан, след като установи, че текстът е шифрован още веднъж с еднократен код НХГ-1329.

— По дяволите, къде държим тия неща? — попита той своя началник, офицер от флота.

— Мамка му — изруга на свой ред шефът. — Не съм виждал ни едно от години.

Наложи се да потърси в дебела папка точното местоположение на еднократните кодове в огромния склад в далечния край на стаята. Охраняваше го въоръжен сержант от морската пехота, чието чувство за хумор, както на повечето пехотинци тук, беше ампутирано във флотския медицински център в Бетесда точно преди да го изпратят на служба във Форт Мийд.

— Хей, сержант, трябва да вляза да взема нещо отвътре — каза му той.

— Първо трябва да поискате разрешение от майора — уведоми го сержантът.

И така, началникът се отправи до кабинета на майора от ВВС, който седеше на бюрото си и четеше сутрешните вестници.

— Добро утро, майоре. Трябва да взема нещо от склада.

— Какво по-точно?

— Еднократен код НХГ-1329.

— Още ли ги пазим? — изненада се майорът.

— Ако са изхвърлени, тогава можеш да използваш тази шифрограма да си запалиш печката — отговори той и му подаде листа.

Офицерът от ВВС го прегледа.

— Кажи ми номера още веднъж. — Той се разписа върху една от бланките в ъгъла на бюрото му. — Дай това на пехотинеца.

— Тъй вярно, сър.

Началникът се върна до склада, оставяйки офицера от военновъздушните сили да се чуди защо моряците говореха така смешно.

— Ето, сержанте — началникът му подаде формуляра с подписа на майора.

Пехотинецът отключи скърцащата врата и той се шмугна вътре. Кутията, в която се съхраняваха еднократните кодове, не беше заключена, тъй като се предполагаше, че ако някой бъде допуснат в склада, след като е минал през всичките нива на проверка, може да му се вярва колкото на съпругата на президента.

Еднократният код представляваше малко тефтерче. Офицерът от флота се подписа на излизане и се върна в кабинета си. Сержантът от ВВС се присъедини към него и двамата се захванаха с мъчителната работа по разшифроване на съобщението.

— По дяволите — възкликна младият сержант, след като бяха разшифровали една трета от текста. — Трябва ли да уведомим някого за това?

— Това не е наша работа, синко. Директорът на ЦРУ ще го предаде на хората, които трябва да знаят. Забрави, че си го виждал — добави той.

Но никой от тях нямаше да го забрави, знаеха го и двамата. При всичките перипетии, през които бяха преминали, за да са тук, новината, че свързочната им система е компрометирана, им подейства така, сякаш току-що им бяха казали, че майките им проституират на Шестнайсета улица във Вашингтон.

— Да, шефе, разбира се — отвърна новобранецът. — Как ще предадем това?

— Мисля, че е най-добре по куриер, синко. Ще свирнеш ли на някой от тях?

— Тъй вярно, сър — сержантът от ВВС излезе с усмивка.

Куриерът беше сержант от сухопътните сили и караше жълтеникавокафяв джип „Плимут“. Той взе запечатания плик, мушна го в дипломатическото куфарче на предната седалка и отпраши покрай парка „Вашингтон“ в Балтимор към Белтуей в окръг Колумбия на запад към парка „Джордж Вашингтон“, вдясно от който се намираше ЦРУ. От този момент нататък той вече не носеше отговорност за телеграмата, каквото и да пишеше в нея.

Адресът върху плика показваше, че трябва да се отнесе на Седмия етаж. Подобно на повечето правителствени служби, в ЦРУ никога не спяха. На най-горния етаж беше Том Ридли, офицер от разузнаването, който осведомяваше съдия Мур през уикендите. Отне му само три секунди да разбере, че трябва незабавно да уведоми съдията за съобщението. Той вдигна слушалката на безопасния телефон и натисна бутон 1.

— Артър Мур слуша — чу ясния глас.

— Съдия, тук е Том Ридли. Нещо пристигна току-що. „Нещо“ означаваше важно съобщение.

— Сега!

— Да, сър.

— Можеш ли да дойдеш?

— Да, сър.

— Джим Гриър също ли трябва да знае?

— Да, сър, а може би и господин Бостък.

Това предизвика любопитството му.

— Добре, звънни им и след това елате тук.

Ридли можа да чуе „Мамка му, не може ли поне един ден да си почина!“ в другия край, преди линията да прекъсне. Трябваха му още няколко минути, за да се обади на другите двама началници. След което Ридли слезе долу, отби се до ксерокса да направи три копия и се качи в автомобила си.

 

 

Беше време за обяд в Грейт Фолс. Госпожа Мур, домакиня на ниво, сервира обяд и безалкохолни напитки на неочакваните си гости, преди да се оттегли в дневната на горния етаж.

— За какво става въпрос, Томи? — попита Мур.

Той харесваше новоназначения служител от националното разузнаване. Възпитаник на университета в Маркет, той беше експерт по Русия и една от звездите на Гриър като аналитик, преди да бъде назначен на сегашния си пост. Скоро щеше да е едно от момчетата, придружаващи президента в самолета „Еър Форс 1“.

— Това съобщение пристигна преди обяд от Форт Мийд — каза Ридли, подавайки копията.

Майк Бостък четеше най-бързо от всички.

— Мили Боже.

— Чип Бенет ще бъде очарован — предрече Джеймс Гриър.

— Да, като при посещение в зъболекарски кабинет — се изказа последен Мур. — Е, момчета, какво следва от това?

Бостък взе пръв думата.

— Означава, че бихме искали нашият Заек да влезе в дупката си възможно най-скоро, господа.

— През Будапеща? — попита Мур, припомняйки си сутрешния брифинг.

— Да — отвърна Бостък.

— Добре, нека да анализираме всичко — Мур се наведе напред. — Първо, колко важна е тази информация?

Джеймс Гриър се обади.

— Той казва, че КГБ се кани да убие някого, който не заслужава да умре. Това навежда на мисълта за папата, не смятате ли?

— Още по-важна е информацията, че комуникационните ни системи може да са компрометирани — намеси се Бостък. — Това е според мен най-голямата новина в тази информация, Джеймс.

— Добре, и при двата случая бихме искали тоя тип при нас, нали така?

— Съдия, напълно си прав — отвърна заместник-директорът на операциите. — Колкото е възможно по-бързо.

— Можем ли да използваме нашите хора? — бе следващият въпрос на Мур.

— Няма да е лесно. Будапеща изгоря.

— Това променя ли с нещо факта, че тази малка заешка опашка трябва да бъде измъкната от Червената земя спешно? — попита директорът на ЦРУ.

— Ни най-малко — поклати глава Бостък.

— Добре, ако не можем да го организираме сами, да поискаме помощ.

— Британците ли имаш предвид? — попита Гриър.

— Използвали сме ги и преди. Имаме добри отношения с тях, а и Базил обича да му бъдем задължени — напомни им Мур. — Майк, може ли да се заемеш с това? — обърна се той към Бостък.

Решително кимване.

— Да, сър. Но няма да е зле някой от нашите хора да се върти около тях и да наглежда какво правят. Базил не може да възрази.

— Добре, трябва да решим кого да изпратим. Следващият проблем е колко бързо — продължи Мур.

— Какво ще кажеш довечера, Артър? — обади се Гриър за всеобщо удоволствие. — Доколкото схващам, Фоли иска да осъществи операцията от тяхното бюро, а той е много печен. Фоли е великолепно момче. Мисля, че можем да му се доверим да се заеме с това. Будапеща наистина е добра изходна точка за нашия Заек.

— Съгласен съм — каза Майк Бостък. — Това е място, където служител на КГБ може да отиде на почивка и после просто да изчезне.

— Ще разберат за изчезването му веднага — изказа опасенията си на глас Мур.

— И какво от това. Узнаха за бягството на Аркадий Шевченко много бързо, но той пак ни снесе важна информация — напомни им Бостък, който бе организирал тази операция.

— Добре. Какво ще съобщим на Фоли? — попита Мур.

— Една дума: „Одобрено“ — Бостък винаги подкрепяше своите оперативни агенти.

Мур огледа стаята.

— Възражения? Някой против? Всички поклатиха глави.

— Добре, Томи. Обратно в Ленгли. Изпрати съобщението до Фоли.

— Да, сър.

Разузнавачът се изправи и излезе. Съдия Мур притежаваше едно добро качество. Ако някой се нуждаеше от решение, винаги го получаваше, независимо дали му харесваше или не.