Том Кланси
Червеният заек (8)

Глава 5
ДОБЛИЖАВАНЕ

Ранобудник, Юрий Владимирович се бе изкъпал, избръснал и облякъл в седем сутринта и закусваше бекон, три бъркани яйца и дебела филия черен хляб с датско масло. Кафето беше от Германия като кухненските уреди в апартамента му, с които се гордееше. Четеше „Правда“ и подборка от материали в западни вестници, подготвена от преводачите на КГБ, и няколко доклада, написани в ранните часове в Центъра и доставяни на ръка всяка сутрин в шест. Днес нямаше нищо важно, забеляза той, докато палеше трета цигара и допиваше втората чаша кафе. Обичайните неща. Американският президент не бе дрънкал оръжия през изминалата нощ, което беше приятна изненада. Може да е дремнал пред телевизора, както Брежнев прави често.

Колко ли дълго още Леонид щеше да оглавява Политбюро, чудеше се Андропов. Явно нямаше да се пенсионира. Иначе щяха да пострадат децата му, а те си живееха като царското семейство на Съветския съюз, за да позволят на баща си да се оттегли. Корупцията беше лошо нещо. Андропов не се зарази от нея — всъщност това бе един от основните му житейски принципи. Затова положението беше така отчайващо. Той ще спаси — трябва да спаси — страната си от хаоса, в който бе изпаднала. „Ако поживея достатъчно дълго, а Брежнев умре обаче.“ Леонид Илич беше видимо много зле здравословно. Успя да откаже цигарите на шейсет и пет години и Юрий Владимирович не можеше да отрече, че това го впечатли, но човечецът беше изкуфял. Мисълта му блуждаеше. Имаше проблеми с паметта. Често задрямваше на важни заседания, хвърляйки в смут приближените си. Но беше сграбчил здраво властта като прегръдката на смъртта. Беше предизвикал падането на Никита Сергеевич Хрушчов с помощта на изкусни политически ходове и никой в Москва не беше забравил този пикантен епизод от политическата история — трик като този не можеше да се приложи към човека, който го бе измислил. Никой не смееше дори да намекне пред Леонид да укроти топката — или поне да се отдръпне малко встрани и да остави на други част от административните задължения, а той да се съсредоточи върху най-важните въпроси. Американският президент не беше много по-млад от Брежнев, но водеше по-здравословен живот или вероятно произхождаше от по-здрав селски корен.

В минути на размисъл на Андропов му се виждаше странно, че не може да се примири с тази форма на корупция. Той възприемаше нещата точно по този начин, но рядко се питаше защо. В такива моменти той се облягаше на марксистките си схващания, в които се бе усъмнил преди години, тъй като дори той трябваше да се опре на някаква етика, а това бе всичко, което имаше. Още по-странното бе, че в това отношение Маркс и християнството се припокриваха. Вероятно съвпадение. Все пак Карл Маркс беше евреин, не християнин, и която и религия да отхвърляше или почиташе, трябваше да е неговата, а не чужда на произхода му. Председателят на КГБ изгони тези мисли само с едно поклащане на главата. Имаше си предостатъчно работа. На вратата се почука дискретно.

— Влез — извика Андропов, който позна по звука кой бе почукал.

— Колата ви е готова, другарю председател — уведоми го началникът на охраната му.

— Благодаря, Владимир Степанович.

Той стана от масата, вдигна сакото си и се пъхна в него, преди да се отправи към службата. До там имаше петнайсет минути с кола през центъра на Москва. Автомобилът му ЗИЛ бе ръчна изработка и на външен вид приличаше на американските таксиметрови лимузини. Движеха се точно в средата на широкия проспект по платно, което се пазеше от униформени милиционери само за високопоставени политически лица. Те стояха на пост денонощно, в пек и студ, по едно ченге през три преки, за да не допуснат някой да наруши движението по-дълго, отколкото беше необходимо за един завой. Това правеше пътуването удобно като с хеликоптер и спестяваше много нерви.

Московският Център, както беше известен КГБ в света на разузнаването, се помещаваше в бившата сграда на застрахователната компания „Россия“, която трябва да е била много могъща, за да издигне такава внушителна постройка. Колата на Андропов влезе във вътрешния двор и спря точно пред входните врати от бронз. Вратата на автомобила се отвори и той слезе, докато униформените от Осмо управление му отдаваха чест. Отправи се към асансьора, който се ползваше естествено само от него, и се качи на най-горния етаж. Момчетата от охраната се вторачиха в лицето му, за да разберат в какво настроение е, както този тип хора правеха по цял свят, и, разбира се, не успяха да доловят нищо. Той сдържаше чувствата си като професионален картоиграч. До вратата на секретаря му имаше петнайсет метра. Кабинетът на Андропов нямаше врата към коридора. Първо се влизаше в преддверие с дрешник, а кабинетът му се намираше по-навътре. Това прикритие датираше още от времето на Лаврентий Берия, който ръководеше тайните служби на Сталин. Берия изпитваше огромен и необясним страх от покушение и беше взел предохранителни мерки, в случай че група командоси успееше да проникне в щаба на НКВД. Андропов намираше това за комично, но такава беше традицията в КГБ, което по своему забавляваше посетителите. Така или иначе, тази мярка датираше отдавна, за да е тайна за някой, който би могъл да се промъкне толкова далече.

По график в началото на работния ден отделяше петнайсет минути за документите на бюрото си, преди да започнеше дневната сводка, последвана от срещи, насрочени дни, а понякога и седмици предварително. За днес имаше главно въпроси от областта на вътрешната сигурност, макар че представител на партийния Секретариат щеше да дойде преди обед да обсъждат политически теми. „О, да, оная история в Киев“, досети се той. Малко след като стана председател на КГБ, той установи, че партийните работи бледнееха по значение в сравнение с широката палитра от задачи, които се изпълняваха тук, на площад „Дзержински“ 2. По устав КГБ, ако въобще за него имаше някакви ограничения, беше „Щитът и мечът“ на партията. Затова и най-отговорната му задача, теоретично, беше да държи под око съветските граждани, които не бяха достатъчно предани на своето ръководство. Хората от онзи Хелзинкски комитет бяха станали много досадни. СССР беше подписал преди седем години във финландската столица споразумение за мониторинг върху спазването на човешките права и, изглежда, те го бяха приели на сериозно. Най-лошото бе, че привлякоха вниманието на западните медии. Журналистите бяха в състояние да навлекат големи неприятности, а с тях не биваше да се отнасят по обичайния начин — поне не с всички. Капиталистическият свят им се кланяше като на полубожества и очакваше от всеки друг да прави същото, а всеки знаеше, че те бяха шпиони. Беше забавно да се проследи как американското правителство забрани на разузнавателните си служби да използват като прикритие журналистическата професия. Всички останали разведки по света го правеха. И едва ли американците щяха да се правят на божи кравички и да спазват закона, който беше приет само за да приспят вниманието на другите държави, докато репортерите от „Ню Йорк Таймс“ душат из страните им. Твърде елементарно. Всички чуждестранни посетители в Съветския съюз бяха шпиони. Всеки го знаеше и именно поради това Второ главно управление, което отговаряше за контрашпионажа, представляваше толкова голяма част от КГБ.

А и проблемът, който не му даде да мигне цяла нощ, не беше от по-различно естество, нали? Не и ако човек се позамислеше. Юрий Владимирович натисна бутон върху своя интерком.

— Да, другарю председател — отговори мигновено секретарят му, който естествено беше мъж.

— Изпрати ми Алексей Николаич.

— Слушам, другарю.

Отне само четири минути според часовника на бюрото му.

— Да, другарю председател.

Алексей Николаевич Рождественски беше полковник от Първо главно „външно“ управление, опитен разузнавач и вербовчик, той беше изтеглен в Центъра заради професионалните си качества, за да служи като съветник на Андропов и да го консултира по оперативната работа. Не беше висок, нито хубав, поради което можеше да мине незабелязан по която и да е улица в света, а това отчасти обясняваше успехите му в шпионската работа.

— Алексей, имам теоретичен проблем. Работил си в Италия, доколкото си спомням.

— Три години в Рим, другарю председател, при полковник Годеренко. Той е още там като резидент.

— Бива ли го? — попита Андропов.

Енергично поклати глава.

— Много добър оперативен работник, другарю председател. Ръководи способна агентурна мрежа. От него научих много.

— Колко добре познава Ватикана?

Въпросът накара Рождественски да се опули.

— Няма много за познаване там. Имаме някои контакти всъщност, но никога не е представлявал особен интерес. Католическата църква е трудна за инфилтриране по очевидни причини.

— А чрез православната? — попита Андропов.

— Поддържат се някои контакти наистина и получаваме някои сведения, но рядко нещо ценно. Главно слухове, но нищо повече от това, което можем да хванем и по други канали.

— Каква е охраната на папата?

— Физическата охрана ли? — попита Рождественски, чудейки се накъде биеше.

— Точно тя — потвърди председателят.

Рождественски усети как телесната му температура падна с няколко градуса.

— Другарю председател, папата има някаква охрана около себе си, но е доста пасивна. Неговите телохранители са швейцарци, онази оперетна трупа, която марширува с гащеризони на райета като за представление. Понякога задържат по някой вярващ, който се е доближил твърде много до главния поп, и неща от този род, но аз дори не съм сигурен, че носят оръжие, макар че може да се предположи.

— Много добре. Искам да знам дали е трудно физически да бъде доближен папата. Имаш ли представа?

„А-у“, затюхка се Рождественски.

— Лично, не, другарю. Посещавал съм Ватикана няколко пъти, докато работех в Рим. Колекцията им от творби на изкуството, както можете да се досетите, е впечатляваща, а жена ми се интересува от тези неща. Водил съм я там може би пет-шест пъти. Районът гъмжи от свещеници и монахини. Признавам, че не съм оглеждал за мерките за сигурност, но нищо не биеше на очи, като се изключат мерките срещу крадци, вандали и прочие. Обичайната охрана в музея, чиято главна функция, както изглеждаше, бе да упътват посетителите към тоалетните.

Папата обитава папския апартамент в съседство с катедралата „Свети Петър“. Никога не съм бил вътре. Това не е място, към което да съм проявявал професионален интерес. Знам, че посланикът ни ходи там понякога по официални дипломатически поводи, но мен никога не са ме канили. Постът ми беше заместник търговски аташе, другарю председател, а и бях новак — продължи Рождественски. — Вие искате да знаете как може да се доближи папата. Имате предвид…

— На около пет метра, може и по-близо, но не по-малко от пет метра.

„Пистолетен обхват“, осъзна изведнъж Рождественски.

— Не съм добре запознат лично. Това е работа за полковник Годеренко и хората му. Папата дава аудиенции на богомолците. Как може да се вреди човек за такова нещо не знам. Появява се и публично по разни поводи. Не знам по какъв начин се насрочват тези прояви.

— Нека разберем — предложи внимателно Андропов. — Докладвай лично на мен. Не го обсъждай с никого.

— Да, другарю председател — отговори полковникът и застана мирно, приемайки заповедта. — Срок?

— Незабавно — отговори Андропов с възможно най-спокоен тон.

— Слушам, другарю председател — отвърна полковник Рождественски.

Лицето не издаваше чувствата му, но той се развълнува. Офицерите на КГБ бяха обучени да нямат скрупули, поне извън политиката, на която се предполагаше, че са верни. Заповедите от горе имаха силата на Божията воля. Алексей Николаич се безпокоеше в този момент само от потенциалния политически ефект, който щеше да причини тази истинска ядрена бомба. Рим се намираше на повече от хиляда километра от Москва, но това не беше толкова далече. Но не му влизаше в работата да задава политически въпроси и той ги изтри от съзнанието си, поне за момента. Докато това се случваше, интеркомът върху бюрото на председателя звънна. Андропов натисна най-горното копче.

— Да?

— Първият ви посетител за днес е вече тук, другарю председател — съобщи секретарят му.

— Колко дълго ще отнеме, Алексей, някакво предположение?

— Вероятно няколко дни. Искате незабавна преценка, предполагам, а някакви конкретни данни?

— Правилно. За момента само обща преценка — каза Юрий Владимирович. — Все още не планираме никаква операция.

— На вашите заповеди, другарю председател. Отивам веднага в комуникационния център.

— Отлично. Благодаря, Алексей.

— Служа на Съветския съюз — автоматично отговори полковник Рождественски, застана отново мирно, след което направи кръгом и тръгна наляво към вратата. Наведе си главата, докато влизаше в стаята на секретаря, което повечето мъже правеха, от там се обърна надясно и излезе в коридора.

„И така, как можеше човек да се доближи до папата, до този полски духовник“, блъскаше си главата Рождественски. Поне беше интересен теоретичен въпрос. В КГБ беше пълно с теоретици и учени, които проучваха всичко, от това как може да се убие чуждестранен държавен глава — полезно, в случай че започнеше война, — до най-добрия начин да се открадне и разчете медицински картон от болница. Широкият спектър от разузнавателни операции на КГБ не познаваше граници.

Докато полковникът вървеше към асансьора, лицето му издаваше вътрешното му състояние. Той натисна бутона и изчака четиридесет секунди, преди вратите да се отворят.

— Приземието — нареди на оператора.

Във всеки асансьор имаше оператор. Асансьорите бяха потенциално опасно място, за да се оставят без надзираване. Дори асансьорните оператори се обучаваха как да не допуснат някой да офейка. Не вярваха никому в тази сграда. Имаше твърде много тайни за отмъкване. Ако в Съветския съюз имаше едно-единствено място, където врагът искаше да внедри свой агент, то бе в тази сграда, така че всички се гледаха с подозрение, внимаваха и тълкуваха всеки разговор за скрит смисъл. Мъжете се сприятеляваха тук, както във всяка служба. Те бъбреха за жените и децата си, за спорта и времето, обсъждаха дали да си купят кола или не, дали да си построят дача в провинцията при по-големите късметлии с по-висок чин. Но рядко говореха за работата си, освен с непосредствените си колеги, и то в заседателните зали, където се предполагаше, че се правят такива неща. На Рождественски не му бе идвало никога наум, че тази ограничения намаляваха продуктивността и дори можеха да подкопаят ефективността на неговата агентура. Това предписание обаче беше част от институционалната религия на Комитета за държавна сигурност.

В комуникационния център се влизаше след проверка. Постовият свери снимката от пропуска му и му махна да влезе, без много да се задълбава в проучването.

Рождественски беше идвал тук често и старши операторите го познаваха по физиономия и име, той също ги знаеше. Бюрата бяха подредени с голямо пространство помежду им, а постоянният шум от телепринтерите пречеше да се подслушват разговорите от разстояние над три-четири метра дори от най-чувствителните уши. Този порядък се бе утвърждавал през годините до постигането на най-приемливите мерки за сигурност, граничещи със съвършенство, но експертите по ефективността от третия етаж не преставаха да се мръщят и да търсят грешки. Отиде до бюрото на дежурния офицер по комуникациите.

— Олег Иванович — каза той вместо поздрав.

Зайцев изгледа своя пети посетител за деня, който току-що бе започнал, пети посетител и пети навлек. Често беше шибано да си дежурен офицер тук, особено първа смяна. Нощните смени бяха отегчителни, но поне човек можеше да си върши работата, без да го прекъсват.

— Да, полковник, какво мога да направя за вас тази сутрин? — попита той любезно, както се полагаше на младши офицер пред старши.

— Специална телеграма за Рим, лично до резидента. С еднократен код. Бих предпочел ти да я подготвиш.

Под това трябваше да се разбира вместо да я даваш на шифровчика за кодиране. Не беше обичайно и Зайцев се заинтригува. Но така или иначе щеше да я види. С елиминирането на шифровчика се намаляваше наполовина броят на хората, които щяха да узнаят съдържанието.

— Тъй вярно! — Капитан Зайцев взе бланка за телеграми и молив. — Записвам.

 

„СТРОГО СЕКРЕТНО. НЕЗАБАВНО И СПЕШНО. ОТ ЦЕНТЪРА В МОСКВА, КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ. ДО ПОЛКОВНИК РУСЛАН БОРИСОВИЧ ГОДЕРЕНКО, РЕЗИДЕНТ; РИМ. СЪДЪРЖАНИЕ: ПРОВЕРИ И ДОКЛАДВАЙ НАЧИНИ ЗА ФИЗИЧЕСКИ ДОСТЪП ДО ПАПАТА. КРАЙ.“

 

— Това ли е всичко? — попита Зайцев изненадан. — А ако попита какво означава? Не е много ясно така формулирано.

— Руслан Борисович ще разбере какво означава — увери го Рождественски.

Той беше наясно, че Зайцев пита за неща, които не му влизаха в работата. Еднократните кодове за шифроване бяха неприятни за използване и затова посланията, изпращани по този начин, трябваше да бъдат изчерпателни във всички подробности, за да не се компрометира комуникационната линия от размяна на допълнителни съобщения за уточняване. Както беше практиката, това послание щеше да се предаде чрез телетекст и със сигурност щеше да бъде прехванато, еднакво сигурно беше, че щяха да разпознаят форматирането с еднократен шифровъчен код и да разберат, че е важно. Американските и британските дешифровчици вероятно щяха да се опитат да го разкодират, а всеки бе наясно с хитрите им номера. Западните разузнавателни служби работеха в толкова тясно сътрудничество помежду си.

— Щом така казвате, другарю полковник. Ще го изпратя до час. — Зайцев погледна часовника на стената, за да се убеди, че ще може да се справи. — Ще е на бюрото му, когато влезе в кабинета си.

„Руслан ще го разшифрова за около двайсет минути, помисли Рождественски. Дали ще отправи запитване до нас, както предположи Зайцев? Вероятно. Годеренко е старателен и съвестен човек — и политически проницателен. Дори името на Андропов да фигурира отгоре, Руслан Борисович ще прояви достатъчно любопитство да поиска разясняване.“

— Ако дойде отговор, ми се обади веднага щом обработиш текста.

— Вие ли сте свръзката с тази линия? — попита Зайцев просто за да е сигурен, че е проследил нещата правилно.

Все пак в заглавката на телеграмата полковникът сам продиктува „кабинета на председателя“.

— Точно така, капитан.

Зайцев кимна, след което подаде бланката с телеграмата на полковник Рождественски за подпис/одобрение. Съдържание, изпращач, получател, метод за шифроване, свръзка… да, всичко беше налице със съответните подписи. Вдигна очи:

— Полковник, ще замине след малко. Ще се обадя да потвърдя времето на предаване.

Щеше да изпрати също копие в архива. Постави съответните обозначения и подаде копието под индигото.

— Това е номерът на телеграмата. Под същия номер ще бъде заведена в архива, освен ако не го промените.

— Благодаря, капитане — каза полковникът и излезе.

Олег Иванович отново погледна стенния часовник. В Рим бяха с три часа назад от Москва. Десетина-петнайсет минути за резидента да разчете текста — оперативните бяха много туткави в тези неща, — след това да го разгадае, а после…? Зайцев се обзаложи сам със себе си, че римският резидент ще изпрати питане за доизясняване. Беше дяволски сигурен. Капитанът приемаше и изпращаше съобщенията на този човек от няколко години. Годеренко беше акуратен и обичаше всичко да е уточнено. По-добре да остави кода в чекмеджето на бюрото си за обратната телеграма. Преброи 209 знака, включително разстоянията между думите и препинателните знаци. Жалко, че не можеха да правят това с новите американски компютри, с които горе си играеха. Но нямаше смисъл да мечтае за невъзможното. Зайцев измъкна книгата с шифровъчните кодове от чекмеджето на бюрото си и без нужда си записа номера, преди да се отправи към западната страна на огромната зала. Знаеше ги почти всичките наизуст, което се дължеше на миналото му на шахматист, предполагаше Зайцев.

— Папка едно-едно-пет-осем-девет-нула — каза той на чиновника зад металната решетка, промушвайки листа през цепката.

Чиновникът, мъж на петдесет и седем години, повечето прекарани тук, се отдалечи на няколко метра, за да извади поръчаната папка с кодовете. Беше около десет сантиметра на ширина и двайсет и пет на дължина, пълна с перфорирани листове хартия, поне петстотин. Исканата страница беше отбелязана с пластмасов разделител.

Страниците изглеждаха като тези на телефонните указатели, но ако човек се вгледаше по-внимателно, забелязваше, че буквите не съставят имена на какъвто и да е език, освен по случайност. Имаше не повече от едно-две на страница. Щабът на Осмо управление, където работеше Зайцев, се намираше извън Москва, на околовръстния път. Задачата му беше да създава или да разгадава кодове и шифри. На покрива на сградата имаше високочувствителна антена, към която беше свързана телетипната машина. Приемникът, който се намираше между антената и телетипа, приемаше случайните шумове в атмосферата, а телетипът превръщаше тези „сигнали“ в букви от морзовата азбука, които се разпечатваха веднага от телетипната машина. Всъщност имаше няколко такива машини, свързани помежду си по такъв начин, че случайните атмосферни шумове се преработваха в произволни безсмислици. От тези нищо незначещи думи се създаваха еднократните кодове, като се съчетаваха абсолютно произволно, за да не може никоя математическа формула да ги разгадае, а следователно и разшифрова. Шифроването с еднократни кодове се смяташе за най-надеждната система. Това беше важно, тъй като американците се славеха като най-добрите в разчитането на кодовете. Техният проект „Венона“ беше компрометирал съветските шифровчици в края на 40-те и 50-те години, причинявайки неприятни усещания за службата на Зайцев. Най-сигурните еднократни кодове обаче бяха и най-обременителните и неудобни за работа дори за опитни хора като капитан Зайцев. Но нямаше как. Самият Андропов искаше да знае как да се доближат физически до папата.

Изведнъж Зайцев се сепна: „физическо доближаване до папата“? Но защо някой ще се интересува от подобно нещо? Явно Юрий Владимирович не желаеше никой да чуе изповедта му.

Какво го караха да предаде?

Римският резидент Годеренко беше много опитен разузнавач, в чиято агентурна мрежа работеха много италианци и представители на други нации като агенти на КГБ. Той предоставяше всякакъв род информация, част от нея беше от изключително значение, друга част почти забавна, но потенциално полезна за компрометиране на важни личности с определени наклонности, които можеха да ги изложат. Само важните персони ли имаха такива слабости или просто позициите им позволяваха да се забавляват по начин, за който мечтаеха повечето хора, но малцина можеха да си позволят? Какъвто и да беше отговорът, Рим трябваше да е доста подходящ град за това. „Градът на цезарите, помисли си Зайцев, не можеше да не е.“ Припомни си книгите по география и история, които беше чел за града от онази епоха. В съветската историческа литература имаше прекалено много политически коментар. Политическият подход се прилагаше към всяка област от живота и беше най-досадната интелектуална черта на живота в страната му, толкова досадна, че да кара хората да предпочетат пиенето. Време беше да се върне към работата си. Извади шифровъчен кръг от горното чекмедже. Приличаше на телефонна шайба — нагласяш буквата, която трябва да се пренесе, в горния край на кръга, след това завърташ другия край към буквата, отбелязана на кодовата комбинация. В конкретния случай той работеше от началото на дванайсетия ред на страница 284. Тези цифри щеше да отбележи в първи ред, за да знае получателят как да изчисти текста от ненужните знаци.

Беше трудоемко дори и с шифровъчния кръг. Трябваше да въведе буквите от чистия текст на бланката с посланието, след това да ги прехвърли чрез кръга към съответната буква върху листа с кодовата комбинация и да запише всеки отделен резултат. Всяка операция изискваше да мушне писалката си, да завърти, да извади писалката, да провери повторно резултата и да започне отначало. (Шифровчиците, които не правеха нищо друго, работеха с две ръце — умение, което Зайцев не беше придобил.) Беше повече от досадна работа, която едва ли беше предназначена за човек с математическо образование. Все едно да проверяваш правописа на контролните работи в началното училище, ядосваше се вътрешно Зайцев. Отне му малко повече от шест минути да го подготви. Можеше да стане и по-бързо, ако му бяха дали помощник, но това щеше да е в нарушение на правилата, а тук правилата бяха железни.

Оставаше да повтори всичко отначало, за да се увери, че не е включил излишни знаци, тъй като те можеха да прецакат всичко и от двете страни на системата. Ако се случеше, можеше да хвърли вината върху операторите телеписти, всеки го правеше. След още четири и половина минути работа се убеди, че не е допуснал грешки. Добре.

Зайцев стана и отиде в другия край на залата в стаята с предавателите. Шумът там можеше да накара човек да откачи. Телетипите бяха стар модел — едната машина дори беше открадната от Германия през 30-те години — и тракаха като автомати, само че без гърмежите на изстрелваните патрони. Пред всяка машина стоеше по един оператор в униформа. Бяха само мъже и стърчаха като статуи с ръце върху клавиатурите пред тях. Всички имаха тапи в ушите, за да не ги докара шумът в помещението до психиатрична клиника. Зайцев занесе телеграмата до стаята на отговорника, който я пое, без да промълви — той също имаше шумозаглушители на ушите — и я отнесе до телеписта в левия край на последната редица. Там отговорникът я пъхна във вертикална преградка над клавиатурата. В горния край на формуляра се намираше идентификационният номер на дестинацията. Телепистът набра номера и изчака скърцащия звук на телепринтера в другия край — беше нагласен така, че да се чуе през шумозаглушителите, както и светването на жълтата лампичка върху машината. След това набра текста.

Как вършеха всичко това, без да откачат, Зайцев не проумяваше. Човешкият мозък търсеше логика и смисъл и да се печата ТКАЛННЕТПТН изискваше внимание и прецизност на робот и пълно пренебрегване на разума. Някои казваха, че телепистите били като професионалните пианисти, но Зайцев беше сигурен, че това не можеше да е истина. Дори най-дисонантните пиеси за пиано притежаваха някаква обединяваща ги хармония. Но не и еднократните кодове.

Телепистът вдигна очи след няколко секунди:

— Предадено, другарю.

Зайцев кимна и се върна в кабинета на отговорника.

— Ако се получи нещо със същия номер, го донесете при мен незабавно.

— Слушам, другарю капитан — потвърди отговорникът и си записа в тефтера с „горещите“ номера.

След като приключи с това, Зайцев се върна на бюрото си, където го чакаше сериозна купчина документи за обработка, която само на пръв поглед изискваше не по-малко автоматизъм като на роботите в съседното помещение. Вероятно затова нещо започна да човърка подсъзнанието му: „Физическо доближаване до папата… защо?“

 

 

Часовникът звънна в шест без четвърт. Беше нечовешки рано. У дома сега е един без петнайсет, помисли си Райън, но това не променяше нищо. Отметна завивките до ръба на леглото, стана и се затътри към банята. Трябваше му още доста време, за да свикне. Тоалетната беше почти същата, но мивката… „Защо, по дяволите, чудеше се Райън, са нужни два крана, за да потече вода в мивката, един за студената и друг за топлата?“ В Америка просто трябваше да поставиш ръцете си под крана, а тук първо да смесиш водата, а това бавеше. Първото му оглеждане сутрин в огледалото беше трудно да се преглътне. „Наистина ли изглеждам така“ — чудеше се всеки път, докато се връщаше в спалнята да потупа жена си по задника.

— Време е, скъпа.

Чу се нещо като женски ропот:

— Ъ-хъ, знам.

— Да вдигна ли малкия Джак?

— Нека поспи — посъветва го Кети.

Малчуганът не можа да заспи до късно предната нощ и сега нямаше да може да се събуди.

— Добре.

Джак се отправи към кухнята. Трябваше само да се натисне копчето на кафе машината. С подобна задача Райън можеше да се справи. Преди да дойдат тук, той беше забелязал новата американска компания ИПО. Тя продаваше първокласно кафе и тъй като Джак си падаше малко сноб на тема кафе, инвестира в нея 100 000 долара и се снабди с известно количество от техния продукт. Колкото и прекрасна страна да беше Англия, не беше най-подходящото място да пиеш кафе. В краен случай можеше да се снабдява с „Максуел Хаус“ от военновъздушната база, а може би трябваше да се обади в „Старбъкс“ да му доставят от бирата си. Още нещо, което не биваше да забравя. След това се зачуди какво ще приготви Кети за закуска. Хирург или не, тя смяташе кухнята за своя територия. На мъжа й беше позволено да приготвя сандвичи и напитки, но само толкова. Това устройваше Джак, за когото готварската печка беше тера инкогнита. Тукашната беше на газ, каквато използваше и майка му, но друга марка. Отвори входната врата с надеждата да намери вестник.

Беше там. Райън се абонира за „Таймс“, а „Интърнешънъл Хералд Трибюн“ купуваше от будката до спирката на метрото. Накрая включи телевизора. Невероятно, тук имаше кабелна телевизия и, чудо небесно, излъчваха новините на Си Ен Ен — тъкмо навреме за резултатите от бейзболните мачове. Значи, Англия беше цивилизована страна. „Ореолите“ бяха разбили „Кливланд“ предната нощ с 5 на 4. Играчите без съмнение сега бяха в леглата си, приспани от бирата, която бяха изльокали след срещата в бара на хотела. Каква приятна мисъл. Щяха да къртят още цели осем часа. На кръглия час нощният екип в Атланта представи резюме на новините от предишния ден. Нищо за отбелязване. Икономиката все още беше нестабилна. Индексът Дау Джоунс си връщаше позициите, но темпът на безработицата се колебаеше, а с него и гласоподавателите от работническата класа. На ти демокрация. Райън си напомни, че неговите възгледи за икономиката се различаваха от тези на момчетата, които лееха стоманата и сглобяваха шевитата^[1]. Баща му беше членувал в профсъюз, макар да беше лейтенант от полицията и по-скоро служител, отколкото представител на трудещите се, а освен това винаги гласуваше за демократите. Райън не беше регистриран в никоя партия и го раздаваше по-скоро като независим. Това намаляваше купчината в пощенската му кутия, а и на кой, по дяволите, му пукаше за първични избори?

— Добро утро, Джак — каза Кети, нахълтвайки в кухнята в розовия си халат.

Беше доста провиснал, което беше учудващо, тъй като жена му много държеше на дрехите. Не я разпитваше, но най-вероятно имаше сантиментална стойност за нея.

— Здрасти, бебчо — Джак се надигна да я целуне, което се изрази в доста шумно мляскане. — Вестник?

— Не. Ще го запазя за метрото.

Тя отвори вратата на хладилника и извади нещо отвътре. Джак дори не погледна.

— Кафе?

— Да. Нямам никакви процедури тази сутрин.

Ако имаше насрочена операция, Кети пропускаше кафето, за да не й треперят ръцете от кофеина. Човек не можеше да си го позволи, ако му предстоеше да човърка нечия очна ябълка. Не, днес беше ден за запознанство с професор Бърд. Берни Кац го познаваше и го представяше за свой приятел, което беше добре дошло, макар че Кети бе отличен очен хирург и нямаше причини да се притеснява от новата болница и от новия шеф. Но подобни притеснения бяха съвсем човешка черта, макар Кети да бе мъжко момиче, за да позволи да й проличи.

— Какво ще кажеш за бекон с яйца? — попита тя.

— Позволено ли ми е да приемам холестерол? — попита учудено мъжът й.

— Веднъж седмично — отговори строго г-жа Райън.

Утре щеше да му поднесе овесена каша.

— Звучи ми добре, бебчо — каза Райън, разтопен от кеф.

— Знам, че така или иначе ще изядеш някой боклук в службата.

— Аз?

— Да, кроасан с масло вероятно. Правят го само с масло, знаеш ли?

— Хляб без масло е като душ без сапун.

— Кажи ми го, след като получиш първия си сърдечен удар.

— При последното изследване моето физическо… холестеролът ми беше… колко?

— Едно и петдесет и две — отвърна Кети, прозявайки се с досада.

— Добре е, нали? — продължи да настоява съпругът й.

— Приемливо е — призна тя, но нейният беше едно и четиридесет и шест.

— Благодаря, скъпа — каза Райън и се върна към отворената страница на „Таймс“.

Писмата до редакцията бяха забавни, а качеството на материалите в целия вестник беше превъзходно, не като в американските печатни медии. Е, все пак езикът беше измислен тук, помисли Райън, което е истина, е истина. Фразите често бяха елегантни като при поезията, понякога малко по-изтънчени за неговия американски вкус, за да ги оцени. Ще се поуча, обеща си той.

Познатият вкусен аромат на пържен бекон скоро изпълни кухнята. Кафето — подправено с мляко вместо със сметана — беше поносимо, а и не беше болка за умирачка. Като се изключеше скапаното време, останалото не беше толкова зле, а и неприятният момент със събуждането беше отминал.

— Кети?

— Да, Джак?

— Казах ли ти вече, че те обичам?

Тя погледна демонстративно часовника си.

— Позакъсня малко, но ще го отдадем на ранния час.

— Какво е програмата ти за днес, скъпа?

— О, ще се запозная с хората. Ще огледам как стоят нещата. Ще се срещна със сестрите. Надявам се да са добри.

— Това важно ли е?

— Нищо не може да прецака една операция повече от нескопосана и некадърна сестра. Но се предполага, че в „Хамърсмит“ хората са много способни, а Берни твърди, че професор Бърд е най-голямото светило тук. Преподава в „Хамърсмит“ и в „Мурфийлдс“. Двамата с Берни са приятели от двайсет години. Бил е в „Хопкинс“ многократно, но не сме се засичали. Съвсем рохки ли?

— Ако обичаш.

Чу се звукът от чупене на яйца. Подобно на Джак, Кети предпочиташе дълбок метален тиган. Чистеше се по-трудно, но в него яйцата ставаха по-вкусни. Накрая прозвуча и звукът от натискането на ръчката на тостера.

Страницата за спортовете — тук й викаха „за спорта“ (единствено число) — беше пълна главно с футбол, от който Джак почти не се интересуваше.

— Как се представиха „Янките“? — попита Кети.

— На кой му пука — отряза я съпругът й.

Той беше израснал с Брукс Робинсън, Милт Папас и „Ореолите“. Жена му обаче беше фен на „Янките“. Това тежеше на брака им. Без съмнение Мики Мантъл играеше добре с топката — вероятно обичаше също майка си, — но беше бавен. Това е положението. Райън се изправи да приготви кафето на съпругата си и й го подаде с целувка.

— Благодаря, скъпи — Кети му сервира закуската.

Яйцата изглеждаха малко различно, сякаш хранеха кокошките с оранжева царевица, за да са толкова ярки жълтъците. Но на вкус ги биваше. Пет минути по-късно Райън се отправи към душа, за да остави жена си да разтреби кухнята.

След десетина минути вадеше ризата си от бяло памучно хасе, вратовръзка на райе и иглата от морската пехота. В 6:40 на вратата се почука.

— Добро утро — беше Маргарет ван дер Беек, детегледачката/гувернантката.

Тя живееше на миля от тях и идваше с колата си. Беше им препоръчана от МИ-6, родена в Южна Африка, дъщеря на свещеник, стройна, привлекателна и приятна, поне на вид. Носеше огромна чанта. Косата й беше огненочервена, което издаваше ирландски произход, но пък може и да беше южноафриканска холандка. Акцентът й се отличаваше от местния, но на него му звучеше приятно.

— Добро утро, госпожице Маргарет — Райън я покани в къщата. — Децата още спят, но предполагам ще станат всеки момент.

— Малкият Джак спи много добре за петмесечно бебе.

— Може да е от друсането на самолета — каза Райън, макар че според Кети на бебетата такива неща не им действаха.

Джак не можеше да го преглътне. Както и да беше, дребният копелдак — Кети се мръщеше всеки път, когато го наричаше така — не можа да заспи до десет и половина предната вечер. Това притесняваше Кети повече от Джак. Той можеше да спи и на шум. Тя не.

— Време е, скъпа — викна Джак.

— Знам, Джак — отвърна тя.

След това се появи със сина им в ръце, а след тях влезе Сали в пижамата си на жълти зайчета.

— Здравей, миличката ми — каза Джак, повдигна дъщеричката си, прегърна я и я целуна.

Сали му се усмихна и възнагради своя татко със силна прегръдка. Как можеше децата да се събуждат в толкова лъчезарно настроение, беше тайна за него. Вероятно някакъв силен инстинкт на обвързаност, за да са сигурни, че родителите им ще се грижат за тях по начина, по който те се усмихваха на мама и татко още щом ги видеха. Хитри мъничета.

— Джак, сложи шишето — каза Кети и се отправи с малкото човече към стаята да му смени пеленките.

— Прието, докторе — отвърна аналитикът от разузнаването с чувство на дълг, връщайки се за втори път в кухнята да приготви шишето с млякото, което беше мъжка работа, както Кети беше дала да се разбере, докато Сали беше бебе.

Като местенето на мебелите, хвърлянето на боклука и нещата в домакинството, за които мъжете генетично бяха подготвени.

Беше като чистенето на пушката: отвърташ капачката, нагласяш биберона, поставяш шишето в тенджерата с четири-пет пръста вода, включваш печката и изчакваш няколко минути.

Това обаче щеше да остане за госпожица Маргарет. Джак мерна през прозореца таксито, което тъкмо паркираше.

— Колата дойде, скъпа.

— Добре — отговори смирено Кети, която мразеше да оставя децата си, за да ходи на работа. Никоя майка не обичаше. Джак я изчака да си измие ръцете, да облече сивото сако върху сивия тоалет — дори обувките й бяха сиви. Искаше да направи добро впечатление от първия път. Целуна Сали и малкото момче и се отправи към вратата, която Джак държеше.

Таксито беше обичайният закрит автомобил „Ленд Роувър“ — само в Лондон караха класическото английско такси, макар че някои от по-старите модели се движеха и на континента. Райън беше приготвил нещата, които щеше да носи със себе си, предната вечер. Шофьорът беше някой си Едуард Бийвъртън и изглеждаше невероятно свеж за човек, започнал работа преди 7:00 ч. сутринта.

— Как сте? — попита Джак. — Ед, това е жена ми, красивата д-р Райън.

— Добро утро, госпожо — каза шофьорът. — Разбрах, че сте хирург.

— Точно така, офталмолог…

Мъжът й я прекъсна:

— Реже очни ябълки и после пак ги зашива. Трябва да видиш някой път, Еди, не можеш да си представиш колко е забавно.

Шофьорът вдигна рамене.

— Благодаря, сър, но не, все пак благодаря.

— Джак говори така само за да стресне хората. Освен това въобще не му стиска да наблюдава как се прави операция.

— И съвсем правилно, госпожо. По-добре да причиниш операцията, отколкото да я наблюдаваш.

— Моля?

— Да не си бивш пехотинец?

— Да, а ти?

— Бях в парашутните. Така ни учеха: убий противника, за да не убие теб.

— Повечето морски пехотинци ще се съгласят с теб, приятел — захили се Райън.

— Нас в „Хопкинс“ не са ни учили на това — намръщи се Кети.

 

 

Бяха с един час напред в Рим. Полковник Годеренко, чиято титла тук беше втори секретар в съветското посолство, имаше около два часа дневно за дипломатически задължения, но през по-голямата част от времето беше зает с работата си като резидент, т.е. главен агент на КГБ. Беше тежък пост.

Рим бе едно от главните информационни звена на НАТО, място, където можеше да се събере всякакъв род политическа и военна информация, и от това идваха притесненията. Заедно с още шестима помощници на пълен и непълен работен ден той трябваше да се грижи за мрежа от двайсет и трима агенти — италианци и един германец, които доставяха информация на Съветския съюз по политически или користни причини. Предпочиташе мотивацията им да е изцяло идеологическа, но това постепенно се превръщаше в спомен от миналото.

Резидентурата в Бон работеше в по-благоприятна атмосфера. Германците са си германци и успяваха да убедят мнозина, че е по-добре да помагат на събратята си в ГДР, отколкото да работят за американците, британците и французите, които се представяха за съюзници на отечеството им. За Годеренко и руските му сънародници германците никога не можеха да им бъдат съюзници, независимо каква политика водеха, макар че понякога марксизмът-ленинизмът можеше да служи като полезно прикритие.

В Италия нещата стояха по-различно. Споменът за Бенито Мусолини беше избледнял почти напълно и местните комунисти се интересуваха повече от вино и макарони, отколкото от революционния марксизъм, като се изключеха бандитите от „Червените бригади“ — те бяха по-скоро опасни престъпници, отколкото надеждни шпиони. И преди всичко — проклети дилетанти, макар в редки случаи да бяха от полза. Понякога уреждаше да пътуват до Русия, където учеха политическа теория и по-важното, придобиваха оперативни умения, които можеха да прилагат.

Върху бюрото му бе натрупана купчина телеграми. Най-отгоре имаше съобщение от Центъра в Москва, чиято заглавка показваше, че е важно, а шифърът беше 115890. Намираше се в сейфа в кабинета му зад бюрото. Трябваше да се завърти със стола и да се понаведе, за да изключи алармата, да набере кода и да отвори вратата. Това му отне няколко секунди. Над папката с шифрите стоеше шифровъчното колело. Годеренко откровено признаваше, че мрази еднократните кодове, но те бяха част от живота му, почти като ходенето в тоалетната. Неприятно, но полезно. Разшифроването на телеграмата му отне десет минути. „От самия председател“ — учуди се той. За правителствения чиновник средна ръка това беше същото като да те викнат в кабинета на началството.

„Папата? За какъв дявол Юрий Владимирович се интересуваше как да се доближи физически до папата?“ Помисли за секунда. „Как, разбира се! Не ставаше дума за главата на католическата църква, а за Полша. Един поляк можеше да напусне Полша, но Полша не можеше да напусне поляка.“

Това не се хареса на Годеренко.

 

„ПРОВЕРИ И ДОКЛАДВАЙ НАЧИНИ ЗА ФИЗИЧЕСКО ДОБЛИЖАВАНЕ ДО ПАПАТА“, прочете отново текста. На професионалния език на КГБ означаваше само едно.

Да бъде убит папата? Това ще е политическа катастрофа. Макар Италия да бе католическа, италианците не бяха строго религиозен народ. Ла долче вита — сладкият живот — беше тяхната религия. Италианците бяха освен това най-дезорганизираните хора в света. Как бяха станали съюзници на Хитлер, умът му не побираше. При германците се предполагаше, че всичко е организирано в строг ред, подредено, чисто и готово за употреба. Единственото нещо, което италианците поддържаха в ред, бяха техните кухни и винарски изби. Всичко останало беше хаос. Когато един руснак дойдеше в Рим, веднага се втрещяваше от разликата в начина на живот. Италианците нямаха никакво чувство за дисциплина. Достатъчно беше да види човек автомобилния им трафик. Там шофирането беше като пилотиране на боен самолет.

Но всички италианци се раждаха с усет за стил и благоприличие. Имаше неща, които тук не бяха приемливи. Италианците имаха колективно чувство за хубавото, което никой от тях не можеше да сбърка. Нарушаването на този кодекс водеше след себе си тежки последици. Най-малкото щеше да компрометира източниците му. Наемници или не… Дори наемниците тук не биха работили срещу религията си. Всеки имаше някакви скрупули, дори — не, поправи се той, особено — тук. Така че политическите последици от подобна мисия можеха да засегнат непоправимо ефективността на резидентурата му и да се отразят пагубно на възможностите за вербуване.

И така, какво по дяволите можеше да направи? Един полковник с дългогодишен стаж в Първо главно управление на КГБ и изключително успешен резидент без съмнение знаеше някои номера. Беше представител на огромна бюрокрация и най-лесно беше да направи онова, което правят всички бюрократи. Да отлага, да шикалкави и да пречи.

За това се изискваха умения, а Руслан Борисович Годеренко знаеше всичко, което бе необходимо.