Дийн Кунц
Чудакът Томас (61) (Завръщането)

Шейсет и първа глава

Ето коя е голямата мистерия: как съм се озовал от решетката в подземния тунел пред задната врата на кафе „Синята луна“ — пътешествие, за което нямам никакви спомени. Убеден бях, че съм умрял. Посещенията, които направих на Ози, Тери и семейство Портър в техните кухни, не бяха плод на фантазията ми.

По-късно, когато им разказах всичко и им описах какво е правил всеки от тях по време на моето загадъчно посещение, те потвърдиха, че точно така са прекарали вечерта. Всичко съвпадаше.

Бил Бъртън казва, че съм дошъл пребит, раздърпан и окалян на задната врата на ресторанта и съм го накарал да се обади на шерифа Портър. До тогава дъждът бил спрял. Бил съм толкова мръсен, че той изнесъл отвън стол и ми дал бутилка бира. По негово мнение трябвало да се подкрепя.

Тази част не си я спомням. Първото, което си спомням, е, че седях на стола и пиех хайнекен, докато Бил оглеждаше раната на гърдите ми.

— Повърхностна е — каза той. — Драскотина. Кървенето е спряло само.

— Той умираше, когато изтръгна ножа от ръката ми и ме поряза с него — отвърнах аз. — Вече не му бяха останали сили.

Може би това беше вярно. А може би аз самият се нуждаех от подобно обяснение.

Скоро патрулна кола на Полицейски отдел — Пико Мундо сви по уличката и паркира зад ресторанта.

Сирената и сигналните светлини не бяха включени. От нея слязоха шерифът Портър и Карла и тръгнаха към мен.

— Извинете, че ви попречих да си доядете спагетите — казах им аз.

Те си размениха озадачени погледи.

— Оди — обърна се към мен Карла, — ухото ти е разкъсано. Каква е тази кръв по тениската? Уайът, трябва да извикаме линейка.

— Нищо ми няма — успокоих я аз. — Бях умрял, но някой явно не ме искаше сред мъртъвците и ето ме, върнах се.

— Колко бири е изпил? — попита Уайът Бил Бъртън.

— Тази е първата му — отвърна той.

— Уайът, трябва му линейка — настоя отново Карла.

— Не, не е необходимо — възпротивих се аз. — Но Дани е зле и може би ще се наложи санитарите да го свалят на носилка по стълбите.

Карла влезе вътре и се върна с втори стол, сложи го до мен, седна и започна да се вайка заради печалното ми състояние. Уайът повика линейка по полицейската радиостанция.

— Сър, знаете ли какво не му е наред на човечеството? — попитах го аз, когато се върна.

— Много неща не са му наред — отговори ми той.

— Най-голямата дарба, която ни е дадена, е свободната воля. А ние непрекъснато злоупотребяваме с нея.

— Сега не се тревожи за това — намеси се Карла.

— Знаете ли какво е сбъркано в природата? обърнах се към нея. — С всичките й отровни растения, хищни животни, земетресения и наводнения?

— Не се измъчвай излишно, скъпи.

— Когато завиждаме и убиваме в името на това, за което завиждаме, ние рухваме. А когато рухнем, разбиваме на пух и прах устоите на битието ни. И на природата също.

Един кухненски работник, когото познавах и който работеше почасово в „Грил“, Мануел Нунес, ми донесе още една бира.

— Мисля, че точно сега не му трябва — каза Карла.

Взех бутилката от него и го попитах:

— Как я караш, Мануел?

— Май по-добре от теб.

— Аз само дето бях мъртъв за малко, това е. Мануел, знаеш ли какво му е сбъркано на космическото време, което ни отнема всичко?

— Не е ли, че ни карат да работим с един час повече? — Той явно си мислеше за преминаването към лятно часово време.

— Когато рухнем, нарушаваме природните закони. По този начин нарушаваме и времето.

— Това да не е от „Стар Трек“? — попита Мануел.

— Възможно е. Но е самата истина.

— Сериалът ми харесва. Помага ми да уча английски.

— Ти го говориш добре.

— Преди го говорех с диалект, защото го учех от героя Скоти.

— Едно време не е имало нито хищници, нито жертви. Само хармония. Не е имало земетресения, нито бури. Всичко е било в идеално равновесие. В началото времето е било едно — без минало, сегашно и бъдеще, без смърт. Ние сме съсипали всичко.

Шерифът Портър се опита да ми вземе бутилката, но аз не я дадох.

— Сър, знаете ли кое е най-лошото при човека?

— Данъците — отвърна Бил Бъртън.

— По-лошо е и от тях.

— Бензинът струва скъпо. А лихвите по банковите заеми са високи.

— Най-лошото е…, че този свят ни е бил даден като дар, а ние сме го съсипали. Част от проблема е, че ако искаме всичко да се върне по местата си, трябва сами да го оправим. Но ние не можем. Опитваме се, но не можем.

Неочаквано за самия мен от очите ми бликнаха сълзи. Мислех си, че никога вече няма да се разплача.

Мануел сложи длан на рамото ми и каза:

— Може пък да го оправим, Од. А? Може би.

Поклатих глава.

— Не. Ние сме повредените. Повредените неща не могат сами да се оправят.

— Може пък да успее — намеси се Карла и сложи длан на другото ми рамо.

Плачех и не можех да се спра. Учуден и засрамен, но не достатъчно, че да се взема в ръце.

— Синко — обърна се към мен шерифът Портър, — това не е само твой проблем.

— Знам.

— Не може целият увреден свят да лежи на плещите ти.

— За късмет на света.

Шерифът приклекна до мен.

— Не бих казал. Съвсем не.

— Аз също — обади се Карла.

— Страшно съм объркан — добавих за свое оправдание.

— Аз също — отговори Карла.

— Бих пийнал една бира — каза Мануел.

— На работа си — напомни му Бил Бъртън. — Я иди вземи и една за мен.

— В „Панаминт“ има двама мъртви, други двама са в отводнителния тунел — казах на шерифа.

— Само ми обясни всичко и ние ще се оправим.

— Налагаше се да извърша нещо… беше ужасно. Много страшно. Но необяснимото е, че…

Карла ми подаде пакетче с кърпички.

— Кое е необяснимото, синко? — попита ме Портър.

— Необяснимото е, че и аз бях мъртъв, но някой не ме искаше сред мъртвите и ето ме, върнах се.

— Да, вече го спомена.

Гърдите ми се издуха. Гърлото ми се стегна. Почти не можех да дишам.

— Шерифе, бях толкова близо до Сторми, до „службата“.

Той обгърна с длани влажното ми лице и ме накара да го погледна.

— Нищо не става, преди да му е дошло времето, синко. Всичко идва с времето си, с разписанието си.

— Сигурно е така.

— Знаеш, че е самата истина.

— Имах много труден ден, сър. Трябваше да извърша… ужасни неща. Неща, с които човек трудно се примирява.

— О, Боже, Оди! — прошепна Карла. — Недей, скъпи. — След което се обърна към съпруга си: — Уайът?

— Синко, не можеш да поправиш нещо повредено, като повредиш друга негова част. Разбираш ли ме?

Кимнах. Разбирах го, но разбирането не винаги помага.

— Ако се беше предал, щеше да счупиш друга част от теб.

— Постоянство — отвърнах аз.

— Точно така.

На кръстовището към нас зави линейка с мигащи светлини, но без включена сирена.

— Мисля, че някои от костите на Дани са счупени, но той не искаше да се разбере.

— Ще отидем да го приберем. Ще внимаваме с него като със стъкло, синко.

— Той не знае за смъртта на баща си.

— Добре.

— Ще бъде трудно, сър. Ще е трудно да му кажем. Много трудно.

— Аз ще му кажа, синко. Остави на мен.

— Не, сър. Ще съм ви благодарен, ако сте с мен и ме подкрепите, но аз трябва да му го кажа. Ще си помисли, че вината е негова. Ще бъде съсипан. Ще иска да поплаче на нечие рамо.

— На твоето.

— Надявам се, сър.

— На теб наистина може да разчита, синко — каза шерифът.

След това отидохме в „Панаминт“, където смъртта беше поставила залозите си и както винаги беше спечелила играта.