Дийн Кунц
Чудакът Томас (35) (Завръщането)

Трийсет и пета глава

За да улеснят придвижването си в изоставения хотел, те бяха взели със себе си бензинови лампи. Тези лампи осветяваха много по-добре от който и да е електрически фенер.

Андре остави пушката на пода до прозореца в стая 1203, което за сетен път ме убеди, че той и Робърт носеха пистолети под черните якета.

Дистанционното остана на масата. Ако не успеех да впечатля Датура с викането на духовете в казиното, поне тя нямаше да може веднага да види сметката на Дани. Трябваше да се върне в стаята, за да задейства бомбата.

Тъкмо се канехме да излезем в коридора, когато тя се сети, че не е яла банани от предния ден. Този проблем наистина много я притесни.

В банята, която се намираше в съседство, бяха оставили хладилни чанти с храна и напитки. Тя отиде дотам и се върна с превъзходен банан.

Докато белеше тропическия плод, тя ми обясни, че банановото дърво — „както знаеш, чудако Томас“, — било дървото на забранения плод от райската градина.

— Мислех, че забраненият плод е бил ябълка.

— Прави се на глупав колкото си искаш. Макар и сигурна, че знаех и този факт, тя ми каза, че Змията (с главно „З“) е безсмъртна, защото два пъти дневно яде от банановото дърво. И всяка змия (с малко „з“) ще живее хиляда години, ако следва това просто диетично правило.

— Но ти не си змия — отбелязах.

— Когато бях на деветнайсет, направих уанга, за да накарам духа на змията да се пресели в тялото ми. Сигурна съм, че го виждаш, той се е свил между ребрата ми, където ще живее вечно.

— Е, най-малкото хиляда години.

В сравнение с нейната тотално сбъркана теология — очевидно съшита с бели конци с части от вуду магията и Бог знае с какво още — болните сектантски философии на Джим Джоунс в Гаяна, Дейвид Кореш в Уейко и водача на култа към кометата, който се беше самоубил близо до Сан Диего, ми се струваха абсолютно рационални и логични.

Въпреки че очаквах Датура да направи от яденето на банана еротичен спектакъл, тя го погълна с някаква упорита решителност. Сдъвка го без никакво удоволствие и на няколко пъти направи кисели гримаси, докато го гълташе.

Вероятно беше на двайсет и пет или двайсет и шест години. Като нищо можеше да е спазвала този режим с два банана дневно в продължение на седем години.

Изяла до този момент над пет хиляди банана, тя сигурно беше претръпнала към вкуса им — особено, ако беше пресметнала колко още й остава да изяде. Тъй като имаше да живее още 974 години (също като змия с малко „з“), тя трябваше да се пребори за в бъдеще с още 710 000 банана. Да си католик беше къде-къде по-лесно. Особено за човек, който не ходи на църква всеки ден.

Толкова беше глупава тази Датура, че изпитвах съжаление към нея. Но тъпоумието и невежеството й не я правеха по-малко опасна. Историята на човечеството е пълна с глупаци и техните поклонници, които съзнателно обрекли се на тесногръдие, но и на огромна любов към самите себе си и към властта, бяха избили милиони.

Когато тя изяде банана и укроти духа на змията, свил се между ребрата й, бяхме готови да тръгнем към казиното.

Странното шаване близо до слабините ми ме стресна и аз рязко бръкнах в джоба. Тогава разбрах, че това беше сателитният телефон на Тери Стомбоу.

Датура ме видя и попита:

— Какво криеш там?

Нямах избор и си признах:

— Само телефона ми. Настроил съм го на безшумна вибрация. Изненада ме.

— Още ли вибрира?

— Да. — Извадих го и го показах в разтворената си длан. Двамата стояхме вторачени в него, докато човекът от другата страна на линията се отказа и затвори. — Спря.

— Бях забравила за телефона ти. Мисля, че трябва да ти го вземем.

Нямах друг избор и и го дадох. Тя го занесе в банята и го удари в плочките. Удари го втори път.

Когато се върна, се усмихна и каза:

— Веднъж бяхме на кино и един пуяк на два пъти вдигна мобилния си и разговаря по него по време на филма. После го проследихме и Андре му счупи и двата крака с бейзболна бухалка.

Това трябваше да покаже, че дори и у най-големите злодеи от време на време заговаря чувството за социална отговорност.

— Да вървим — нареди тя.

Бях влязъл в стая 1203 с фенерче. То остана у мен — изключено, прикрепено към колана ми — и никой не възрази.

Робърт вървеше отпред, осветявайки пътя с бензиновата лампа. Той се насочи към най-близките стълби и заслиза надолу, а нашата процесия го последва. Андре вървеше най-отзад с втората бензинова лампа.

Между двамата навъсени и мрачни мъже вървяхме аз и Датура. Не в колона, а един до друг, по нейно настояване.

Когато минахме първия ред стълби, чух страховито съскане. Почти бях готов да повярвам, че е гласът на духа на змията, който тя твърдеше, че носи в себе си. После осъзнах, че е горящият в лампите бензин.

На втория ред стълби тя ме хвана за ръката. Отвратен, щях да се отскубна, но се опасявах, че ще нареди на Андре да ми строши ръката като наказание за обидата. Но не само страхът ме накара да приема допира й. Тя не ме хвана смело, а колебливо, почти стеснително. После стисна дланта ми като дете, което се страхува от неизвестното.

Не бих се обзаложил, че тази умопобъркана и покварена жена таи у себе си някакви останки от душата на невинно дете, каквото без съмнение някога тя е била. Но въпреки това послушанието, с което ми подаде ръката си, и тръпките, които я бяха побили при мисълта за онова, което ни предстоеше, издаваха у нея детинска уязвимост.

На фона на светлината, която образуваше около нея почти свръхестествена аура, тя ме погледна с очи с изписана в тях почуда. Това не беше погледът на медузата-горгона. В него липсваха характерната студенина, жажда и пресметливост.

По същия начин и в усмивката й нямаше подигравателност или заплаха, а изразяваше съвсем естествено и неприкрито въодушевление и заговорнически дух пред дръзката постъпка, която се канехме да извършим.

Наложих си да не се поддавам на емоциите и да не взема да изпитам съчувствие към нея. Много лесно беше да си представя как травмите от детството са я деформирали и са я превърнали в сегашното морално чудовище. А после и да си внуша, че тези травми могат да бъдат излекувани чрез голяма доза хуманно отношение към нея.

А може би не беше деформирана от травмата, а се беше родила така, без гена на състраданието и другите основни съставки на човещината. Тогава тя би разтълкувала всеки израз на хуманност като проява на слабост. А в света на животните-хищници проявата на слабост от противника ти е знак да го нападнеш.

Освен това, дори и да беше деформирана от травма, това не я оправдаваше за убийството на доктор Джесъп.

Спомних си за един натуралист, който в увлечението си да защитава природата беше намразил човечеството и се беше разочаровал от него. Та той беше решил да направи документален филм за моралното превъзходство на животните — и в частност на зверовете — над хората. Той виждаше в тях не само хармонично съжителство с природата, до което човечеството не беше достигнало, но също така и обиграност, отвъд човешките възможности, достойнство и състрадание към другите животни. И дори някаква мистичност, която намираше за трогателна. Изяде го мечка.

Но много преди да съм изпаднал в мъглата от самозаблуда, сходна с тази на ревностния натуралист, Датура ме върна към грубата действителност, като се зае да разказва поредния от нейните мили анекдоти. Тя толкова много харесвала гласа си, че не можела да позволи доброто впечатление от усмивката и мълчанието й да продължи дълго.

— В Порто Пренс, ако си под закрилата на уважаван майстор жужу, може да те поканят на церемония, извършвана от някое от забравените тайни общества, които отбягват дори повечето следовници на вудуто. В моя случай това беше Кушон Гри „Сивите прасета“. Всички в Хаити тръпнат от ужас само като чуят името им. В по-крайните провинциални райони през нощта те са господари на положението.

Подозирах, че каквото и да са, въпросните „Сиви прасета“ нямаха нищо общо например с Армията на спасението.

— От време на време Кушон Гри извършват човешко жертвоприношение и опитват от плътта. На гостите се разрешава само да наблюдават отстрани. Жертвоприношението се прави върху голям черен камък, окачен с две дебели вериги на голяма желязна решетка, вградена в стените почти на височината на тавана.

Тя ме стисна още по-силно за ръката, щом си спомни видения ужас.

— Жертвата бива прободена с нож в сърцето и в същия миг веригите започват да пеят. Гро бон анж веднага отлита от този свят, но пти бон анж може да се движи само нагоре и надолу по веригите.

Дланта ми се обля със студена пот.

Тя със сигурност почувства промяната.

Леката неприятна миризма, която бях доловил, когато се канех да се кача по тези стълби, се появи отново. С привкус на мускус и гъби, странно наподобяваща тази на сурово месо.

Както и първия път в съзнанието ми изплува мъртвото лице на мъжа, когото бяха измъкнал от водата на отводнителния канал.

— Когато се заслушаш внимателно в пеещите вериги — продължаваше Датура, — разбираш, че това не е само звънът на звената на веригите, търкащи се едно в друго. В тях има и един глас, вой, изпълнен със страх м отчаяние, безсловесна и настойчива молба.

Безсловесно и настойчиво аз я умолявах да спре зловещия си разказ.

— Този измъчен и изстрадал глас продължава, докато членовете на Кушон Гри опитват от месото на олтара. Когато свършат, веригите секват песента си, защото ти бон анж се разпада и се попива по равно от тези, които са вкусили от жертвата.

Намирахме се на три стъпала от първия етаж и на мен не ми се слушаше повече това. Но все пак се налагаше, ако историята не беше измислена — а аз вярвах, че не е — жертвата да получи достойно правото на име и идентичност. Не беше редно да говорим за нея само като за неодушевен предмет или теле преди заколение.

— Коя? — попитах аз с немощен глас.

— Коя какво?

— Жертвата. Коя беше тя в онази нощ?

— Млада хаитянка, на около осемнайсет. Не беше много красива, даже беше грозничка. Някой каза, че била шивачка.

Ръката ми внезапно отслабна и аз неволно изпуснах дланта на Датура. Изпитах облекчение.

Тя ми се усмихна, сякаш се забавляваше с реакцията ми. Тази жена, чиято идеална физика по почти всякакви стандарти, която с красотата си — леденостудена или не — караше мъжете да обръщат глави след нея.

И се сетих за един стих на Шекспир: „О, какво ли не крие човек в себе си, макар и да е с облика на ангел!“

Малкият Ози, моят книжовен учител и наставник, който вечно ме критикува задето не съм чел много класика, щеше да е горд с мен, ако разбереше, че съм цитирал, макар и наум, строфи от безсмъртния бард.

Той също така щеше да ми изнесе и лекция за глупавото ми отношение към огнестрелните оръжия и пълното им отричане. И то в светлината на факта, че в момента сам бях избрал компанията на хора, чиято идея за приятно прекарване на времето беше да си купят билети не за спектакъл на Бродуей, а за човешко жертвоприношение.

Щом преминахме и последния ред стълби, Датура каза:

— Удивително преживяване. Гласът във веригите беше със същия тембър като този на малката шивачка, която още не беше издъхнала върху черния камък.

— Тя имаше ли си име?

— Кой?

— Шивачката.

— Защо?

— Имаше ли си име? — повторих аз.

— Сигурно е имала. От онези смешните хаитянски имена. Но така и не го разбрах. Работата е, че нейният ти бон анж изобщо не се материализира. А аз искам да видя. Но не можах нищо да видя там. Много се разочаровах. Искам да видя.

Всеки път, когато казваше „искам да видя“, тя се цупеше като малко дете.

— Ти няма да ме разочароваш, нали, чудако Томас?

Стигнахме първия етаж и Робърт продължи да ни води отпред, вдигнал високо лампата.

Докато вървяхме към казиното, аз внимателно наблюдавах обгорелите и изпочупени останки под краката си, стараейки се да ги запомня колкото се може по-добре.