Дийн Кунц
Чудакът Томас (5) (Завръщането)

Пета глава

Доктор Джесъп не беше опасен за мен приживе, нито пък сега имах причина да се страхувам от него. Понякога един полтъргайст — дух, който може да трансформира гнева си в енергия — е способен да нанесе поражения, но обикновено те са просто объркани и не целят да сторят зло. Чувстват, че имат недовършено дело на този свят, и обикновено това са хора, при които смъртта не е могла да повлияе на упоритостта им, с която са се отличавали в живота.

Духовете на крайно злите хора не блуждаят дълго из пространството, сеейки смут и убивайки живите. Това са си чисто и просто холивудски измислици.

Духовете на злодеите обикновено напускат този свят бързо, сякаш имат насрочена среща след смъртта, за която не смеят да закъснеят.

Доктор Джесъп вероятно беше минал през вратата на килера така лесно, както дъждът прониква през дима. Дори стените вече не бяха преграда за него.

Когато той положи дланта си на рамото ми, си казах, че сигурно ще седне като мен на пода и ще кръстоса по турски крака. Така и направи. Застана с лице срещу мен, което разбрах, когато стисна ръцете ми.

Тъй като не можеше да си върне живота, той искаше гаранции. Не беше необходимо да говори, за да го разбера.

— Ще направя всичко възможно за Дани — казах тихо.

Не целях думите ми да се приемат като гаранция. Още не бях спечелил подобно доверие от никого.

— Горчивата истина е — продължих аз, — че моите усилия могат да се окажат недостатъчни. И преди е ставало така.

Той ме стисна по-силно.

Уважението ми към него беше толкова голямо, че исках да му дам кураж да си тръгне от този свят и да приеме покоя на смъртта.

— Сър, всички знаят, че бяхте много добър съпруг на Карол. Но те може би нямат представа колко добър баща бяхте на Дани.

Колкото по-дълго витае една освободена душа, толкова по-вероятно е тя да остане тук, в нашето битие.

— Вие бяхте така мил да приемете седемгодишно дете със сериозни проблеми със здравето. И винаги го карахте да чувства, че се гордеете с него, че се гордеете с неговия стоицизъм и смелост.

Съдейки по стойностния живот, който беше живял, доктор Джесъп нямаше причина да се страхува от отлитането си. Оставането му тук, от друга страна — като ням наблюдател, неспособен да влия на събитията — му гарантираше нещастно съществувание.

— Той ви обича, доктор Джесъп. За него вие сте истинският му баща, единственият му баща.

Бях благодарен за абсолютния мрак и за неговото мъртвешко мълчание. Вече би трябвало да съм имунизиран срещу тъгата на другите и срещу трагедиите на онези, които умират преждевременно, без да се сбогуват. Въпреки това от година на година ставам все по-уязвим и за двете категории хора.

— Знаете си го Дани — продължих аз. — Остроумен, закачлив. Винаги е готов да отвърне. Но аз знам как се чувства в действителност. А и вие със сигурност знаете колко много означавахте за Карол. Тя направо сияеше от любовта си към вас.

Замълчах. Ако си прекалено припрян с тях, те се вкопчват и дори изпадат в паника.

В подобно състояние престават да виждат пътя, моста между двете битиета, вратата или каквото там е.

Дадох му време да обмисли казаното от мен. После продължих:

— Вие направихте толкова много на този свят, изпълнявахте честно призванието си. Това е напълно достатъчно.

След поредния период на взаимно мълчание той пусна ръцете ми.

Тъкмо когато загубих контакта с него, вратата на килера се отвори. Светлината от кухнята прогони тъмнината и над мен се надвеси шерифът Портър.

Той е доста едър, със закръглени рамене и издължено лице. Хората, които не могат правилно да разчетат характера по очите му, си мислят, че е потънал в меланхолия.

Изправих се на крака и разбрах, че ефектът от тейзъра още не е преминал. В главата ми отново се появиха електрически тръпки.

Доктор Джесъп си беше тръгнал. Може би най-накрая беше отишъл в другия свят. Може би отново витаеше в двора отпред.

— Как се чувстваш? — попита ме шерифът.

— Изпържен.

— Тейзърите не нанасят тежки поражения.

— Не ви ли мирише на изгоряла коса?

— Не. Мейкпийс ли беше?

— He. — Двамата с Портър влязохме в кухнята. Някакъв змиеподобен тип. Намерихте ли Дани?

— Той не е тук.

— Не съм съгласен.

— На пътя е чисто. Иди на алеята.

— Отивам.

— Чакай ме при дървото на смъртта.

— Ще чакам.

— Добре ли си, синко?

— Езикът ме сърби.

— Можеш да го почешеш, докато ме чакаш.

— Благодаря.

— Од?

— Да?

— Върви.