Дийн Кунц
Чудакът Томас (12) (Завръщането)

Дванайсета глава

Отново кафене „Синята луна“. Защо ли не се изненадвам.

Когато воалът на нощта се спуснеше над уличката, до известна степен й придаваше романтичен вид. Сега, на дневна светлина, нямаше и помен от красота. Тук нямаше боклуци и гнусни гадини, всичко беше просто сиво, мрачно, безлично и неприветливо.

Като че в архитектурата е принцип да се строят многоетажни сгради, жилищата да се разполагат над магазините и безистените. До голяма степен това се дължи на ограниченото пространство, ресурси и бюджети.

Дани Джесъп казва, че тази отличителна черта на архитектурата също е отражение на човешката природа — повечето хора поставят на преден план външния си вид пред състоянието на душата.

Макар и да не съм толкова циничен като Дани и макар и да не виждам аналогия между безистените и душите, признавам си, че в казаното от него има известна доза истина.

Ако нещо не виждах в момента на бледолимонената сутрешна светлина, то беше каквато и да е следа или насока към момчето или към неговия баща-психопат.

Полицията си беше свършила работата и си беше отишла. Микробусът си стоеше изоставен, както го бях заварил и преди.

Не бях дошъл тук с очакването, че ще намеря улика, подмината от властите. Нито се заблуждавах, че мога да се правя на Шерлок Холмс и да изоблича лошите с помощта на дедукцията.

Върнах се, защото тук ме доведе шестото ми чувство. Надявах се да го открия отново, сякаш беше макара. Ако намерех края на развилата се нишка, щях да тръгна по нея и тя да ме отведе до крайната ми цел.

Срещу задния вход за кухнята на кафенето се намираше прозорецът на втория етаж, от който се беше показала възрастната жена в синия халат. Завесите на прозореца бяха спуснати.

Хрумна ми да поговоря с нея, но тя вече беше разпитана от полицията. Те са много по-опитни от мен в събирането на ценни показания от свидетели.

Бавно тръгнах на север, към следващата пресечка. После завих на юг, покрай „Синята луна“.

Между кофите под ъгъл бяха паркирани камиони. Магазините получаваха стока много рано. Собствениците, дошли почти цял час по-рано от служителите си, бяха заети с оформянето на документите.

Смъртта идваше и си отиваше, но търговията беше вечна.

Почти никой не ме забеляза. Познавах ги бегло, а някои от тях изобщо не познавах.

Начинът, по който те показваха, че ме познават, ме караше да се чувствам неловко. Те виждаха в мен героя, спрял побъркания тип с пушката, който беше застрелял всички онези хора през август миналата година.

Пострадаха четирийсет и един човека. Някои от тях осакатяха за цял живот. Деветнайсет умряха.

Можех да предотвратя трагедията. Тогава щях да съм герой.

Шерифът Портър казва, че ако не съм бил аз, онзи е щял да погуби стотици. Но на мен оцелелите след трагедията, живите, не ми се струват достатъчно реални.

Само мъртвите ми се струват реални. Никой от тях не остана да витае. Всички се пренесоха в отвъдното вкупом, веднага.

Но аз продължавам да ги сънувам. Появяват ми се, все едно че са живи.

През нощите, в които ги сънувам, аз се будя, обзет от чувство за страшна загуба. Чувството е толкова мъчително, че предпочитам изобщо да не се будя повече. Но всеки път се събуждам и продължавам, защото така би поискала от мен дъщерята на Касиопея, една от деветнайсетте.

Аз имам съдба, която трябва да си спечеля. Смисълът на живота ми е в това. Когато я постигна, ще умра спокойно.

Единствената полза да те величаят като герой е, че повечето хора те гледат със страхопочитание. И когато се подиграваш на тяхното страхопочитание, като нахлузиш маската на тъгата и сериозността и като избягваш да ги гледаш, в крайна сметка те уважават желанието ти за самота и не те безпокоят.

Така, докато вървях из уличката, наблюдаван от време на време, но необезпокояван, стигнах до едно тясно незастроено място, заобиколено с ограда. Опитах се да вляза през портата. Беше заключено. Табелата отпред гласеше: „ПРОЕКТ ЗА КОНТРОЛ НА НАВОДНЕНИЯТА — ОБЩИНА МАРАВИЛЯ“ и с червени букви предупреждаваше „ВХОД САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“.

И тук аз открих нишката от макарата на моето шесто чувство. Докоснах заключената със синджир порта и почувствах, че Дани е минал оттук.

Един катинар не би спрял закоравял беглец от закона като Саймън Мейкпийс, който през годините, прекарани зад решетките, беше усъвършенствал престъпните си умения.

Зад оградата, в центъра на терена, се издигаше ниска постройка с площ не повече от пет квадрата, с плосък бетонен покрив. Двете врати отпред без съмнение също бяха заключени, но изглеждаха стари и несигурни.

Ако Саймън беше принудил Дани да мине през портата и през тези врати, както усещах, че е станало, то не беше импулсивно, а част от плана му.

Или може би възнамеряваше да се скрие тук само ако в къщата на доктор Джесъп нещата се влошат. Поради навременното ми пристигане в дома на рентгенолога и решението на шерифа Портър да блокира двете магистрали, те се бяха оттеглили тук.

След като беше оставил микробуса на паркинга до „Синята луна“, Саймън не беше напъхал Дани в друга кола, а двамата бяха минали през тази порта и през тези врати в един свят отвъд Пико Мундо, свят, за който знаех, че съществува, но който никога не бях посещавал.

Интуицията ми подсказваше да отида при шерифа Портър и да му разкажа за прозренията си.

Но щом се отвърнах от оградата, не можах да помръдна. Новото прозрение не ме пускаше. Дани беше в такава сериозна опасност, че ако след тях тръгнеше преследваща група, нямаше с нищо да му помогне, дори щеше да доведе до смъртта му.

Нещо повече, усетих, че макар и да е в голяма опасност, тя не е пряка и непосредствена. При това преследване беше по-важно не да се бърза, а да се действа незабелязано. Щях да успея, ако обръщах внимание на всички детайли.

Не знаех дали всичко това е вярно. Бях на границата между смътното усещане и ясното виждане.

Защо виждам мъртвите, но не ги чувам? Защо мога да търся с помощта на психичния магнетизъм, но само понякога намирам? Защо усещам надвисналата опасност, но не знам подробности за нея? Нямам представа. Може би нищо в този объркан свят не е цяло и ясно. Или може би просто не съм овладял напълно всичките сили, които притежавам.

Ако има нещо за миналия август, за което съжалявам, е, че във вихъра на събитията на моменти се доверявах повече на разума, а не на шестото си чувство.

Всеки ден ходя по опънато въже и всеки път съм на ръба да изгубя равновесие и да падна. Естеството на живота ми е свръхестествено и аз съм длъжен да го уважавам, ако искам да използвам по-добре таланта си. Но, от друга страна, живея в рационален свят и законите важат и за мен. Изкушението да се движа, воден само от неземния си импулс, е голямо, но знам, че който лети високо, пада бързо и болезнено.

Излизам от положението, като търся баланса между логичното и нелогичното, рационалното и ирационалното. В миналото бях склонен да гравитирам около логиката за сметка на вярата — вярата в себе си и в извора на моя талант.

Ако не успеех да спася Дани, както не бях успял да спася десетките невинни граждани през август миналата година, със сигурно щях да се намразя. След провала нямаше да се утеша дори със свръхестествените си способности, напротив — щях да ги намразя. Ако животът ми щеше да е пълноценен само чрез шестото ми чувство, загубата на самоуважение и самоувереност щеше да ме принуди да премина към друга вяра, различна от тази, която желаех. И щях да опровергая написаното на картончето от машината за предсказания, което висеше в рамка над леглото ми.

Този път щях да се придържам към нелогичното. Трябваше да се доверя на интуицията си, да се гмурна в неизвестното, въоръжен само със сляпата си вяра.

Нямаше да се обаждам на шерифа Портър. Щях да послушам сърцето си, което ми повеляваше да тръгна сам по следите на Дани.