Дийн Кунц
Чудакът Томас (40) (Завръщането)

Четирийсета глава

Датура, която си имаше за дружки сектантите от „Сивите прасета“ и беше гледала как принасят в жертва шивачката и я изяждат. Тази Датура ми беше казала, че с черния бутон се задейства бомбата, а с белия се дезактивира. Но аз не мислех, че тя е надежден източник на информация.

Нещо повече — психопатката доброволно ми беше дала тази информация, когато я попитах дали с дистанционното на масата се контролира бомбата. Не можех да се сетя за нито една причина да го направи.

Момент. Грешка. В крайна сметка се сещах за една-единствена причина — тя беше подла и коварна жена. Ако по някакъв начин се сдобиех с дистанционното, тя искаше аз да задействам бомбата и да взривя Дани, вместо да го спася.

— Какво има? — попита ме той.

— Дай ми фенерчето.

Минах зад стола, клекнах и огледах бомбата. Откакто бях видял устройството, подсъзнателно бях успял да разгадая плетеницата от цветни жици и да намеря изход от ситуацията.

Това не влияе зле на подсъзнанието ми. В същото време обаче пред него бяха поставени други важни задачи — като да си съставя списък с всичките предполагаеми заболявания, които ми е лепнала Датура, когато изплю виното в лицето ми.

Както и преди се опитах да задействам шестото си чувство, като проследя жичките с върховете на пръстите. След три секунди и седемдесет и пет стотни признах пред себе си, че тази тактика е прекалено отчаяна и няма да ми донесе-нищо, освен и аз да хвръкна във въздуха.

— Од?

— Тук съм. Хей, Дани, хайде да играем на асоциации.

— Сега ли точно?

— След малко може да сме мъртви. Колко ни остава? Моля ти се. Това ще ми помогне да измисля решение на проблема. Аз ще ти кажа нещо, а ти — първата дума, която ти дойде наум.

— Пълна лудост.

— Започваме. Черно и бяло.

— Клавиши на пиано.

— Опитай отново. Черно и бяло.

— Нощ и ден.

— Черно и бяло.

— Сол и пипер.

— Черно и бяло.

— Добро и зло.

— Добро.

— Благодаря ти.

— Не, добро е следващата дума в играта.

— Тъга.

— Добро.

— Сбогом.

— Добро.

— Бог.

— Зло.

— Датура — отговори той, без да се замисли.

— Истина.

— Добро.

— Датура.

— Лъжкиня.

— Интуитивно стигаме до един и същи извод — казах му аз.

— Какъв извод?

— Белият детонира — обясних и посочих с палец белия бутон.

Да си Чудакът Томас е доста интересно, но не е толкова забавно като да си Хари Потър. Ако бях Хари, само с щипка прах щях да произнеса заклинанието „не избухвай в лицето ми“ и всичко щеше да е наред.

Вместо това натиснах черния бутон и поне видимо всичко мина добре.

— Какво стана? — попита Дани.

— Не чу ли „бум“? Вслушай се по-добре и ще можеш да го чуеш.

Хванах снопа от жици, стиснах ги здраво в юмрук и с рязко движение ги отскубнах.

Малкият дърводелски нивелир се наклони на една страна и мехурчето излезе извън зоната на взрива.

— Не съм мъртъв — отбеляза Дани.

— Аз също.

Отидох до струпаните на купчина мебели и извадих раницата, която бях скрил в нишата преди по-малко от час. От раницата извадих сгъваемия нож и отрязах и последните намотки изолираща лента, които свързваха Дани със стола.

Килограмът експлозиви падна на пода с тъп звук подобен на този на средно голямо парче пластилин. Пластичният експлозив може да се задейства само с електрически заряд.

Щом Дани стана от стола, аз прибрах ножа в раницата. Включих фенерчето и го закачих отново на колана.

Сякаш огромен товар ми беше паднал от плещите, а аз на подсъзнателно ниво продължавах да отброявам секундите още, откакто бях избягал от казиното. И припряно си повтарях: „Бързай, бързай, бързай.“