Дийн Кунц
Чудакът Томас (29) (Завръщането)

Двайсет и девета глава

Шепнешком продължихме разговора. Не само за да не ни чуе жената-самоубиец, болна от луда крава и сифилис, и нейните приятелчета, а предполагам, защото се опасявахме, че ако кажем и една погрешна дума, ще задействаме бомбата.

Свалих прикрепващата лента от предмишницата си заедно с фенерчето.

— Къде са те? — попитах.

— Не знам. Од, трябва да се махнеш оттук.

— За дълго ли те оставят сам?

— Проверяват ме през час. Тя беше тук само преди петнайсетина минути. Повикай Уайът Портър.

— Това не е неговият район.

— Тогава той да повика шерифа Еймъри.

— Ако се намеси полицията, ще умреш.

— А кой искаш да повикаш — отдела по чистота ли?

— Просто знам, че в този случай ще умреш. Могат ли да те взривят, когато си поискат?

— Да. Тя ми показа дистанционното. Каза, че ще е лесна работа, като да смени телевизионния канал.

— Коя е тя?

— Името й е Датура. С нея има двама типа. Не ги знам как се казват. Имаше и един трети кучи син.

— Открих трупа му. Какво му се случи?

— Не можах да видя. Той беше… странен. Като другите двама.

Заех се да режа изолирбанда на лявата му ръка.

— Как й е първото име?

— Датура. Не й знам фамилията. Какво правиш? Не мога да стана от стола.

— Трябва да си готов, в случай че ситуацията се промени. Коя е тя?

— Од, тя ще те убие. Повярвай ми. Трябва да се махнеш оттук.

— Не и без теб.

Дани поклати глава:

— Не искам да умираш заради мен.

— Тогава заради кого? Заради някой напълно непознат ли? Има ли смисъл? Коя е тя?

Той въздъхна печално.

— Ще помислиш, че съм пълен загубеняк.

— Не си загубеняк. Малко си смахнат, и аз съм смахнат, но не сме загубеняци.

— Ти не си смахнат.

Започнах да режа втората намотка около дясната му ръка.

— Аз съм само готвач по професия. А когато добавих и плетена жилетка към гардероба си, промяната беше драстична. Виждам мъртви хора и разговарям с Елвис. Така че не ми казвай, че не съм смахнат. Коя е тя?

— Обещай, че няма да кажеш на татко.

Дани нямаше предвид Саймън Мейкпийс, биологичния си баща, а доктор Джесъп. Не знаеше, че той е мъртъв.

Сега не беше най-подходящият момент да му кажа истината. Вестта щеше да го съсипе. А на мен ми трябваше максимално концентриран и смел.

Нещо в очите ми, в изражението на лицето ми го накара да се намръщи и той ме попита:

— Какво има?

— Няма да му кажа — обещах и продължих с изолирбанда на десния му крак.

— Закълни се.

— Ако някога му кажа, обещавам да ти върна картата с венерианското чудовище.

— Още ли е у теб?

— Нали ти казах, че съм смахнат. Коя е тази Датура?

Дани си пое дълбоко въздух и го задържа толкова дълго, че си помислих дали не иска да кандидатства за Гинес. Накрая изрече:

— Телефонен секс.

— Телефонен секс?

— Сигурен съм, че за теб е огромна изненада, но аз никога не съм бил истински с жена.

— Дори и с Деми Мур ли?

— Негодник.

— Не разбра ли, че се шегувам.

— Не. Но след като на двайсет и една още съм девствен, съм кралят на загубеняците.

— Ще имаш да вземаш, ако мислиш, че ще се обръщам към теб с ваше височество. Както и да е, преди сто години на хората като теб и мен са им викали джентълмени. Удивително как може да се промени толкова много само за един век.

— Ти? Само не ми казвай, че и ти си от клуба. Вярно, неопитен съм, но не съм наивен.

— Вярвай в каквото си искаш — отвърнах, режейки лентата на левия му глезен. — Но съм член на клуба и това е.

Дани знаеше, че със Сторми имахме връзка още от шестнайсетгодишни, откакто бяхме в гимназията. Но не знаеше, че никога не се бяхме любили.

Като дете тя беше малтретирана от втория си баща. И дълги години се беше чувствала омърсена. Искаше първо да се оженим и после да свършим тази работа, защото смяташе, че като отлагаме този миг, очистваме миналото й. Твърдо беше решила лошите спомени да не я безпокоят в брачното ни ложе.

Сторми казваше, че сексът ни ще е чист и чудесен. Тя искаше да бъде свят момент и наистина щеше да е такъв.

Ала тя умря и никога не можахме да се насладим на блаженството на любовта. Но нямаше значение, защото за четири години бяхме преживели заедно много други блаженства.

Не беше необходимо Дани Джесъп да научава тези подробности. Това бяха най-съкровените ми и скъпи спомени.

Без да вдигам очи от левия му глезен, повторих:

— Телефонен секс?

— Исках да видя какво е да говориш за секс — отвърна той след известно колебание. — Нали разбираш, да говориш с момиче. Момиче, което не знае как изглеждам.

Продължих да режа изолирбанда с наведена глава.

— Имам малко спестени пари — добави той. Занимавам се с проектиране на уеб сайтове. — Сам си плащам телефонните сметки. Татко изобщо не вижда бележките за по деветстотин долара.

След като освободих глезена му, аз почистих острието на ножа. Не можех да отрежа лентите около гърдите му, защото с нея беше залепена и бомбата заедно с нивелиращото устройство.

— За няколко минути беше вълнуващо — продължи той. — Но после всичко ми се стори грубо и грозно. — Гласът му потрепери. — Сигурно ме мислиш за извратен.

— Мисля те за земен човек, а аз обичам земните хора.

Той си пое дълбоко въздух и заразказва по-нататък:

— Беше грубо…, а после и глупаво. Затова попитах момичето може ли просто да си поприказваме, не за секс, а за други неща. Тя се съгласи.

За телефонния секс се плаща на минута. Дани би могъл да говори с часове за качествата на различните сапуни за пране, а тя сигурно се беше престорила на силно заинтригувана.

— Бъбрихме си час и половина, какво обичаме и какво не. Нали знаеш, за книги, филми, ястия. Беше чудесно, Од. Не мога да изразя с думи колко хубаво беше. Беше… толкова мило.

Не очаквах думата „мило“ да разтопи сърцето ми, но ето, че стана.

— Фирмата, която ползвах, ти дава възможност да си насрочиш час с момиче, което харесваш. За следващия разговор, де.

— И това момиче беше Датура.

— Да. Когато за втори път разговарях с нея, разбрах, че страшно много си пада по свръхестественото, духовете и други подобни паранормални явления.

Сгънах ножа и го прибрах в раницата.

— Тя беше чела хиляди книги на тази тематика, посетила бе не една и две обитавани от духове къщи. Вълнуват я всякакви паранормални феномени.

Заобиколих зад него и коленичих на пода.

— Какво правиш? — попита ме той притеснен.

— Нищо, успокой се. Само изучавам ситуацията. Разкажи ми повече за Датура.

— Това е най-трудната част, Од.

— Знам. Няма нищо, опитай.

Гласът му стана още по-тих:

— Ами… когато й се обадих за трети път, си говорихме предимно за свръхестествени неща — като започнеш от Бермудския триъгълник и свършиш със спонтанното възпламеняване на духовете, които обитават Белия дом. Не знам… не знам защо толкова много исках да я впечатля.

Аз не съм експерт по изработването на бомби и взривни устройства. През живота си се бях натъквал само на една — миналия август, по време на същия инцидент с престрелката в търговския център.

— Искам да кажа — продължи Дани — та тя беше само жена, която говори на мъжете мръсотии за пари. Но за мен беше от значение, че ме харесваше, дори ме мислеше за готин. Затова й казах, че имам приятел, който вижда духове.

Затворих очи.

— В началото не споменах името ти, а и тя не ми повярва. Но след като й разказах няколко истории, толкова необикновени, тя започна да ми вярва.

Бомбата при търговския център представляваше камион, натъпкан със стотици килограми експлозив. Детонаторът беше доста грубо изработен.

— Разговорите ни бяха толкова забавни. А после тя стори нещо много сладко. Поне на мен ми се струваше сладко. Започна сама да ми се обажда и това на мен вече не ми струваше нищо.

Отворих очи и огледах пакета на гърба на стола на Дани. Устройството беше доста по-сложно от камиона-бомба. Предназначено беше да ме затрудни.

— Не винаги говорехме за теб — добави Дани. — Сега разбирам, че е било трик. Не е искала да се досетя.

Внимателно, за да не наклоня нивелира, аз проследих с пръст червената жица, а после жълтата и зелената.

— Но след известно време — продължи той — вече не ми остана какво да й разказвам за теб… освен оная работа с търговския център миналата година. Инцидентът се разчу из цялата страна, беше отразен във всички вестници и по всички телевизии. Тя веднага се сети за името й.

Черна жица, синя жица, бяла, отново червена… Нито видът им, нито усещането при опипването с върха на пръстите задейства моето шесто чувство.

— Много съжалявам, Од. Много, много съжалявам. Аз те предадох.

— Не е било за пари, а заради любов. Различно е — отвърнах аз.

— Аз не я обичам.

— Добре, не заради любов, а заради надежда за любов.

Объркан от заплетените жици, аз отново се върнах пред стола.

Дани разтърка дясната си китка, около която изолиращата лента беше затегната и залепена толкова здраво, че кожата му се беше зачервила.

— Заради надежда за любов — повторих аз. — Кой приятел би те съдил за подобно нещо?

Очите му се напълниха със сълзи.

— Виж, на нас не ни е писано да си отидем от този свят в някакво долнопробно казино. Ако ни е съдено да умрем в хотел, по-добре да наемем апартамент в хотел с пет звезди. А, какво ще кажеш?

Той кимна.

Пъхнах раницата между преобърнатите от земетресението мебели, където едва ли щяха да я открият, и казах:

— Знам защо са те довели тук. Ако Датура мисли, че мога да викам духове, тя е избрала това място, защото предполага, че тука ги има доста. Но защо точно през отводнителните тунели?

— Тя е психопат, Од. По телефона изобщо не го разбрах. Или може би не съм искал да го приема, докато… флиртувах с нея. По дяволите, толкова съм жалък. Както и да е, тя е умопобъркана, луда, но не и глупава. Смахната кучка. Искаше да ме доведе в „Панаминт“ по необикновен маршрут. Такъв, който би поставил на сериозно изпитание твоя психически магнетизъм, за да се увери тя, че действа. При нея има и нещо друго…

Колебанието му ми подсказа, че едва ли ще чуя нещо приятно. Например, че Датура е пеела в църковен хор или че е изпекла любимия ми кейк.

— Тя иска да й покажеш духовете. Мисли си, че можеш да ги викаш и да ги накараш да говорят. Не съм й казвал нищо такова, но тя си е внушила, че е така. Иска и още нещо от теб. Не знам защо… — Той се замисли и поклати глава. — Но имам предчувствието, че иска да те убие.

— Изглежда, провокирам с присъствието си много хора. Снощи в уличката зад кафе „Синята луна“ някой стреля с пушка.

— Беше единият от тези типове. Този, чийто труп си видял.

— По кого стреля?

— По мен. За малко ме изгубиха, докато слизаха от микробуса. Аз се опитах да изтичам на главната улица. Изстрелът беше предупредителен.

Той избърса очите си с длан. Три от пръстите, също чупени някога, сега бяха по-големи от нормалното и деформирани заради натрупалата се при срастването костна тъкан.

— Не трябваше да се спирам — каза той. — Трябваше да продължа да тичам. Какво щяха да ми сторят — да ме застрелят в гърба? Тогава сега нямаше да сме тук.

Приближих се до него и тикнах пръст в жълтата светкавица на тениската му.

— Това са глупости. Ако продължиш да плуваш в същата посока, скоро ще се удавиш в самосъжаление. Не мога да те позная, Дани.

Той поклати глава.

— Каква бъркотия само.

— Ти никога не си се самосъжалявал. Ние с теб сме двама корави девствени смахнати полуидиоти. Не го забравяй.

Той не можа да потисне усмивката си, макар че тя беше придружена с ридание.

— Картата с марсианската стоножка, която яде мозъци, още е у мен.

— Сега на сантиментални ли ще се правим или какво?

— Шегата за Деми Мур беше много смешна.

— Знам. Чуй сега, ще отида ето там да огледам. След като изляза, може да ти се прииска да се обърнеш със стола и да задействаш бомбата. Не го прави.

Той бързо извърна поглед, с което се издаде, че мисълта за саможертва наистина му е минала през ума.

— Може би си мислиш, че като се взривиш и станеш на пихтия, ще ме отървеш от онази Датура и после аз ще извикам Уайът Портър на помощ, но дълбоко грешиш. Чувствам го като свое лично задължение да ги спипам и тримата сам. И няма да си тръгна оттук, докато не го сторя. Разбираш ли ме, Дани?

— Каква бъркотия.

— Освен това ти трябва да останеш жив, защото го дължиш на баща си. Не е ли така?

Той въздъхна и кимна.

— Да.

— Сега задачата ти е да оживееш. Заради баща си.

— Той е добър човек — отвърна Дани.

Взех фенерчето и му заръчах:

— Ако Датура дойде да те провери, преди да съм се върнал, ще види, че ръцете и краката ти са свободни. Спокойно, само й кажи, че съм тук.

— Какво ще правиш сега?

Свих рамене.

— Нали ме знаеш. Ако не се движа, не мога да мисля добре.