Дийн Кунц
Чудакът Томас (14) (Завръщането)

Четиринайсета глава

Тери Стомбоу заедно със съпруга й Келси бяха собственици на „Пико Мундо Грил“, докато той не почина от рак. Сега сама държи заведението. Вече почти десет години живееше сама над ресторанта, в апартамент, до който се стигаше през стълбите в страничната уличка.

Откакто беше загубила Келси (тогава беше само на трийсет и две), единствен мъж в живота й остана Елвис. Не неговият дух, а историята и митът за легендата на рокендрола.

Тя има колекция от всички записани песни на Краля и познава в енциклопедични подробности биографията му. Тери беше запалена по Пресли още преди да й разкрия, че духът му незнайно защо обитава нашето забравено от Бога градче.

Може би беше подсъзнателна реакция, за да не се отдаде на друг жив мъж след Келси, любовта и верността й, към когото надминаваха всякакви брачни обети. Тери обожава Елвис. Обожава не само музиката и славата му, не само мисълта за него. Обожава мъжа Елвис.

Макар че певецът приживе имаше много добродетели, недостатъците, пороците и греховете му бяха много повече. Тя знае, че е бил самовлюбен егоист, особено след ранната смърт на майка му. В един момент е останал без близък човек, на когото да се довери, и в известен смисъл е останал юноша до края на живота си. Тери знае, че през последните си години той е се е отдал на пороци, които са го направили отблъскващ.

Тя е наясно с всичко това, но го обича. Обича го заради неговата амбиция и борба за успеха, за страстта и чувствата, които е дал на музиката, за отдадеността към майка му.

Обича го за неговото нетипично за времето благородство, въпреки че същото това благородство той е използвал ту като морков, ту като тояга. Обича го заради вярата му, от която той обаче неведнъж се е отклонявал.

Обича го, защото през последните години той е осъзнал колко малка част от обещанията си е спазил, защото е знаел какво е разкаяние. Но никога не е събрал куража да се прочисти напълно, макар че е копнеел за катарзиса и за последващото прераждане. Любовта е така присъща на Тери, както е плуването при акулите. Немного уместно сравнение, но точно. Ако акулата престане да се движи, тя потъва. Затова, за да оцелее, трябва непрекъснато да плува. Тери трябва да обича, за да не умре.

Приятелите й знаят, че е готова да жертва себе си заради тях. Толкова дълбока е нейната отдаденост. Тя обича не само овехтелите спомени за съпруга си, а обича него, такъв, какъвто е бил — с хубавите и лошите му черти.

По същия начин обича всичките си приятели. Качих се по стълбите и натиснах звънеца. Когато тя отвори, още от прага ме попита:

— Какво мога да направя за теб, Оди? Как да те измъкна този път?

Когато бях на шестнайсет и отчаяно исках да избягам от царството на психопатите, каквото представляваше домът на майка ми, Тери ми даде работа, шанс, нов живот. Тя и днес продължава да ми дава. Тя е мой началник, мой приятел и сестрата, която не съм имал.

След като се прегърнахме, седнахме на кухненската маса и си стиснахме ръцете над бяло-червената карирана мушама. Нейните длани са силни и загрубели от работата, но красиви.

Беше пуснала на уредбата „Талисман за късмет“ на Елвис. В жилището й никога не можеш да чуеш друг изпълнител.

Казах й къде предполагам, че са отвели Дани, и че инстинктът ми подсказва да тръгна сам след него. Тогава тя стисна ръцете ми по-силно.

— Защо му е на Саймън да го замъкне там?

— Сигурно е видял блокадата на пътя и е обърнал. Вероятно е имал радиостанция, настроена на полицейските честоти, и е чул за блокадата. През канализационните тунели може да излезе от града, като избегне постовете на полицаите.

— Но пеша?

— Винаги може да открадне кола, като отново излезе на повърхността.

— Значи вероятно вече го е направил. Ако е отвел долу Дани преди часове, най-малко преди четири часа, кой знае къде е отишъл вече.

— Вероятно, но аз се съмнявам.

Тери сбърчи вежди.

— Ако той още е в тунелите, тогава е завел там Дани по друга причина, а не, за да го изкара от града.

Нейната интуиция не е подпомагана от свръхестествени източници като моята, но в съчетание с логичното мислене й върши доста добра работа.

— Казах на Ози, че има нещо странно в това.

— В кое?

— Във всичко това. В убийството на доктор Джесъп и всичко останало. Нещо нередно. Чувствам го, но не мога да го определя какво точно е.

Тери е от малцината, които знаят за дарбата ми. Тя е наясно и че при прилагането на свръхестествените сили съм воден свише и затова не би тръгнала да ме разубеждава. Но Тери страшно много иска този хомот да се махне от врата ми.

Аз искам същото.

След „Талисман за късмет“ последва „Кукла на конци“. Оставих мобилния си телефон на масата и й казах, че съм забравил да го сложа да го заредя. Помолих я да ми даде нейния телефон и да зареди моя. Тя отвори чантата си и извади апарата.

— Не е мобилен, а сателитен. Обаче дали ще работи под земята?

— Не знам. Може би няма. Но ще има сигнал, когато изляза на повърхността. Благодаря, Тери.

Проверих силата на звъненето и го намалих.

— Когато се зареди другият — добавих, — ако някой специално се обади… дай му номера на твоя, за да ме потърсят на него.

— Как специално?

Имах време да помисля за странния непознат, който ми позвъни по телефона, докато седях под отровната бругмансия. Може би просто беше набрал грешен номер. А може би не.

— Ако е жена със сексапилен и загадъчен глас и не си казва името — искам да говоря с нея.

Тя повдигна озадачено вежди.

— Каква е тази работа?

— Не знам. Сигурно нищо особено.

Напъхах телефона в раницата и затворих ципа.

— Ще се върнеш ли на работа, Оди? — попита ме тя.

— Скоро. Но не тази седмица.

— Купихме ти нова шпатула. Широка, с ръб, наточен с лазер. На дръжката е гравирано името ти.

— Супер.

— Супер е, я. Дръжката е червена, а името ти е в бяло. И е със същите букви като логото на „Кока-кола“.

— Пърженето ми липсва. И тиганът. — Персоналът на бистрото ми беше като семейство повече от четири години и още ги чувствах близки. Но когато тези дни ги видях отново, две неща помрачиха другарството ни: моята тъга и тяхното настояване, че съм герой. — Трябва да вървя — казах, станах и нарамих раницата.

Може би, за да ме задържи, тя ме попита:

— Ъъъ… Елвис скоро навъртал ли се е?

— Оставих го да плаче в кухнята.

— Пак ли плаче? За какво?

Разказах й случката със солниците.

— Той всъщност се опита да ми обясни с жестове, което е нещо ново, но аз не го разбрах.

— Може пък аз да го разбера — каза тя, след като ми отвори вратата. — Знаеш ли, че е имал еднояйчен брат-близнак?

— Да, знаех го, но го бях забравил.

— Джеси Гарън Пресли е бил мъртвороден в четири часа през нощта, а Елвис Аарън Пресли е излязъл на бял свят трийсет и пет минути по-късно.

— Помня, че си ми разказвала. Джеси е бил погребан в кутия.

— Повече семейството му не е могло да си позволи. Бил е погребан в гробището „Прайсвил“ на североизток от Тупело.

— Помисли си само — еднояйчни близнаци. Приличат си като две капки вода, имат еднакви гласове и сигурно имат еднакви способности. Но единият става най-прочутата звезда в музиката, а другият е погребан още като бебе.

— Тази мисъл не му е давала покой цял живот — каза Тери. — Хората твърдят, че често през нощта е разговарял с Джеси. Чувствал се е така, сякаш едната му половина е липсвала.

— Той и така е живял — като половин човек.

— В известен смисъл, да.

Тъй като от личен опит познавах подобно преживяване, изведнъж изпитах съжаление и симпатия към Краля.

Прегърнахме се и тя каза:

— Нужен си ни тук, Оди.

— И аз самият имам нужда да съм тук. Ти си страхотна приятелка, Тери.

— Кога да започна да се тревожа за теб?

— Съдейки по изражението на лицето ти, вече си започнала.

— Не искам да слизаш в тунелите. Все едно се погребваш жив.

— Не страдам от клаустрофобия — уверих я и излязох на външната площадка.

— Нямах предвид това. Давам ти шест часа и после се обаждам на Уайът Портър.

— Бих предпочел да не го правиш. Тери, сигурен съм повече от когато и да било, че трябва да изпълня мисията сам.

— Наистина ли си сигурен? Или… има нещо друго?

— Какво друго може да има?

Тя явно се страхуваше за мен, но не искаше да си го признае. Вместо да ми отговори или дори да потърси отговора в очите ми, зарея поглед в небето.

От север-североизток се струпваха тъмни облаци. Приличаха на парцали, с които беше избърсана цялата мръсотия от пода.

— Тук се крие нещо повече от завистта и вманиачеността на Саймън. Нещо много странно, но не знам какво. Във всеки случай дори и специален отряд на полицията не би могъл да спаси Дани. Заради дарбата ми аз съм най-големият му шанс.

Целунах я по челото, обърнах се и тръгнах надолу по стълбите.

— Дани мъртъв ли е вече? — попита тя.

— Не. Както казах, нещо ме привлича към него.

— Вярно ли е?

Изненадан от реакцията й, аз спрях и се обърнах към нея:

— Той е жив, Тери.

— Ако с Келси бяхме дарени от съдбата с дете, сега щеше да е на твоята възраст.

Усмихнах се.

— Много си мила.

Тя въздъхна.

— Добре, давам ти осем часа и нито минута повече. Ако ще да си екстрасенс, медиум или каквото и да е, но моята женска интуиция рядко ме лъже.

Не ми беше необходимо шесто чувство, за да разбера, че няма смисъл да се пазаря с нея да увеличи часовете от осем на десет.

— Осем часа — съгласих се. — Ще гледам да ти се обадя, преди да изтекат.

След като отново заслизах по стълбите, тя за сетен път ме спря:

— Оди, ти дойде само за да вземеш телефона назаем ли?

Когато се спрях и отново я погледнах, видях, че и тя беше слязла на първото стъпало.

— Може би, за да съм спокойна, искам да си го изясня… Не дойде ли да се сбогуваш?

— Не!

— Истина ли е?

— Истина е.

— Закълни се в бог.

Вдигнах ръка сякаш бях някакъв хлапак, който произнася скаутска клетва.

Тя обаче като, че не остана много убедена.

— Ще е глупаво да си отидеш от живота ми с лъжа.

— Не бих ти сторил никога подобно нещо. Освен това нямам никакво намерение да се самоубивам. Харесвам живота си, макар и да е малко странен. Само като извървя жизнения си път, доколкото и както мога, аз ще отида там, накъдето се стремя. Нали ме разбираш?

— Да. — Тери се наведе. — Ще седна тук и ще гледам как се отдалечаваш. Няма да ти е на късмет да ти обърна гръб точно в този момент.

— Добре ли си?

— Върви. Ако е жив, върви при него.

Обърнах се и отново заслизах по стълбите.

— Не се обръщай повече назад — за последно каза тя. — Също е на лош късмет.

Слязох по стълбите и продължих по уличката. Не се обърнах назад, но чух тихия й плач.