Дийн Кунц
Чудакът Томас (59) (Завръщането)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever Odd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2007

Превод: Петър Нинов

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

Редaктop: Лилия Анастасова

ISBN 978-954-409-249-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Петдесет и девета глава

Щом паднахме, в суматохата успях да се изскубна от хватката му. Мощният поток ме претърколи няколко пъти, след което със сетни сили изскочих на повърхността, кашляйки и плюейки вода.

Шевал Андре, бикът, жребецът, се носеше точно пред мен, на разстояние около четири метра и половина, обърнат с лице към мен. Тласкан от силното течение, колкото и да му се искаше, и да се опитваше, той не можеше с плуване да стигне мястото на срещата със смъртта.

Кипящата му ярост, тлеещата омраза, страстта му към насилието толкова го бяха погълнали, че той скоро щеше да капне от изтощение, без може би да го съзнава. Не се боеше, че след като ме задуши и удави, самият той ще намери края си във водната стихия.

Като изключех евтината и курвенска физическа привлекателност на Датура, не се сещах за друго нейно достойнство, което би накарало един мъж така саможертвено да посвети тялото, ума и сърцето си на нейната кауза. Да не говорим за мъж като него, у когото, изглежда, нямаше никаква сантименталност. Възможно ли беше този грубоват великан да обича красавицата толкова много, че да е готов да умре за нея? Дори и тази любов да беше перверзна и извратена, дори и самата красавица да беше побъркана, страдаща от нарцисизъм?

Ние бяхме като трохи в потопа. Водните вихри ни преобръщаха, повдигаха ни рязко и пак рязко ни спускаха, тласкаха ни със скорост може би петдесет километра в час, а може би и повече. На моменти съвсем се приближавахме един към друг. И никога вълните не ни раздалечаваха на повече от шест метра.

Подминахме мястото, от което бях влязъл в тунелите по-рано през деня, и продължихме по-нататък.

Обзе ме тревога, че водата ще ни замъкне в неосветената част от тунелите към подземното езеро. Там щях да съм като сляп и нямаше да мога да се пазя от Андре. Ако ми беше писано да се удавя, по-добре беше това да стане още сега. Не исках да умирам от неговите ръце. Отпред цялото сечение на тунела беше препречено от метални решетки. Те ми напомняха на врати на крепост, тъй като решетката беше кръстосана, с хоризонтални и вертикални метални прътове. Пролуките между прътовете бяха приблизително пет на пет сантиметра. Решетката служеше като последен филтър за довлечените боклуци и предмети.

Течението видимо се засили, което със сигурност означаваше, че водата се спуска по каскади подобно на изкуствен водопад. Отвъд решетката като необятна бездна се беше разпростряла непрогледна тъмнина.

Стихията отпрати Андре пръв към решетката. Няколко секунди по-късно и на около два метра вдясно от него се блъснах и аз.

При удара той се хвана за някакъв заседнал боклук в основата на решетката и се качи върху него.

Замаян от сътресението, аз се помъчих само да се задържа на едно място, но след като си дадох сметка, че той ще се опита да ме хване, също се покатерих върху натрупалите се боклуци и оттам на върха на портата-решетка. За миг и двамата увиснахме неподвижно, като паяк и неговата плячка, оплетена в паяжината.

Сякаш, за да оправдае тази алюзия, той запълзя по прътовете. Външно с нищо не показваше, че движението му коства усилие, докато аз в същото време дишах тежко. Бих предпочел да се оттегля, но полето ми за отстъпление, от мястото ми до стената, беше само метър.

Стъпих и с двата крака на вертикалния прът, хванах се с едната ръка за желязото и извадих сгъваемия нож от джинсите. На третия път, когато той се приближи само на една ръка разстояние от мен, отворих острието.

Дошъл беше часът на печалната истина. Въпросът беше на живот и смърт — аз или той.

Без да се уплаши от ножа, той продължи да пълзи към мен и отново се протегна да ме хване.

Срязах ръката му.

Вместо да извика или да се свие от болка, той стисна острието с кървящия си юмрук.

Издърпах рязко ножа.

С ранената длан той ме сграбчи за косата и се опита да ме събори от решетката.

Колкото и подло и жестоко да беше, ужасно, но абсолютно наложително, аз забих ножа дълбоко в корема му и без колебание го разпорих.

Андре пусна косата ми и сграбчи ръката ми с ножа. Пусна се от решетката и падна във водата, като отново ме повлече със себе си.

Претърколихме се върху струпания боклук, след което цопнахме във водата, потопихме се, изскочихме на повърхността лице в лице. Андре беше стиснал дланта ми. Започнахме да се борим за хладното оръжие. Той ме налагаше със свободната ръка, все едно, че удряше с бейзболна бухалка — по рамото, по главата. После тежестта му го затегли към дъното, а той задърпа и мен. Потъна, сляп в мътните води. Сляп и с последни запаси от въздух. После пак изскочи, като кашляше и плюеше, със замъглено зрение, и някак съумя да ми отнеме ножа. Почувствах допира на острието в гърдите ми като че ме бяха дамгосали с нажежено желязо — с диагонален разрез в посока от рамото към срещуположния хълбок.

Оттам нататък събитията ми се губят за известен период от време. Спомням си само, че се свестих, легнал върху струпания боклук в основата на портата, стиснал с две ръце хоризонталния прът, от страх да не падна във водата и да не потъна.

Изнемощял, без капка сили, разбрах, че съм бил изгубил съзнание и че всеки момент отново ще изпадна в несвяст. Едва-едва успях да се придърпам към решетката и така да се хвана за прътовете, че дори и с отпуснати ръце течението да не ме отнесе.

Той плаваше на повърхността вляво от мен, с лице към тавана. Беше мъртъв. Очите му бяха бели като яйца, като кост. Бели като очи на сляп. Сляп и ужасяващ като майката-природа в безразличието си към нейните чада.

Внезапно пред очите ми се спусна черна пелена.