Дийн Кунц
Чудакът Томас (39) (Завръщането)

Трийсет и девета глава

Свещите „Клио-Мей“, които внушаваха любов към чаровната млада жена, заиграваща се с духове на мъчители от Гестапо, бяха обагрили стените в червено и жълто.

Въпреки това в този дъждовен ден тъмнината в стая 1203 беше наравно със светлината. Като че някой беше пренесъл тук чудна рисунка на малко куче, което непрекъснато гонеше опашката си и се опитваше да я хване. При всеки светлинен лъч се появяваше нова причудлива сянка. Така светлината неспирно се редуваше с мрака.

Пушката лежеше на пода до прозореца, където я беше оставил Андре. Оръжието беше по-тежко отколкото предполагах. Разбрах го, щом го взех — то веднага ме задърпа надолу.

Не беше от онези пушки с дълга цев, които се използват за лов на патици или дивеч или по каквото там се стреля с дълга пушка. Тази беше с къса цев и пистолетна ръкохватка, подходяща повече за защита на дома или за обир на склад за алкохол.

Полицаите също използват такива пушки. Преди две години с Уайът Портър бяхме попаднали в опасна ситуация, изправени срещу трима собственици на нарколаборатория и техния домашен любимец крокодил. Щях да остана с един крак по-малко и вероятно без тестиси, ако шерифът не беше прибягнал към оръжието 12-и калибър с пистолетна ръкохватка, което много приличаше на това.

Макар и никога да не бях стрелял с такава пушка — в интерес на истината през живота си бях употребил оръжие само един път — веднъж бях гледал как го прави шерифът. Разбира се, това е все едно да твърдиш, че след като си изгледал всички филми с Клинт Истууд начело с „Мръсния Хари“, си станал добър стрелец и квалифициран полицай.

Ако оставех оръжието тук, момчетата можеха да го употребят срещу мен. Ако тези горили ме притиснеха до стената, поне можех да опитам да ги отблъсна с пушката. Щях да си подпиша смъртната присъда предвид факта, че само храната, която бяха изяли на закуска, тежеше повече от мен.

Влетях в стаята, изтичах до пушката, грабнах я, направих физиономия заради допира до нея, но си казах, че още съм млад, за да умирам. Вдигнах я до прозореца и я огледах на отблясъците на редките светкавици. Беше с помпа. Имаше три патрона в цилиндричния пълнител под цевта и един в самата цев. Да, имаше и спусък.

Стори ми се, че бих могъл да я използвам, ако се наложи, но трябва да призная, че увереността ми беше породена най-вече от факта, че наскоро си бях платил вноските по здравната осигуровка.

Огледах пода, после масата, перваза на прозореца, но не видях никъде резервни патрони.

Грабнах от масата дистанционното, като много внимавах случайно да не натисна черния бутон.

Прецених, че в този момент шоуто на духа с войнишката прическа вероятно е към края си. Оставаха ми само няколко минути, преди Датура и нейните момчета да се съвземат от объркването, причинено им от полтъргайста, и отново да се включат в играта.

Загубих ценни секунди, като застанах на прага на банята, за да видя с очите си дали тя напълно е унищожила сателитния телефон на Тери. Телефонът беше счупен, но не и на парчета, затова го прибрах в джоба.

До мивката имаше кутия с боеприпаси за пушката. Взех четири патрона и ги напъхах по джобовете си.

Излязох в коридора, хвърлих бърз поглед към северното стълбище, след което побягнах в противоположната посока към стая 1242.

Сигурно, защото Датура не искаше за Дани нито пари, нито победа, тя не му беше оставила никакви свещи в червени или жълти свещници. Пълчищата облаци бяха завзели цялото небе и неговата стая, която миришеше на дим, се осветяваше само от проблясъците на битката, която природата водеше със самата себе си. Нещо барабанеше така силно, че неволно внушаваше мисълта за тичащи плъхове.

— Од — прошепна той, когато се появих на вратата. — Слава Богу. Аз бях сигурен, че вече си мъртъв.

Включих фенерчето и му го дадох да го държи, след което също с тих шепот му отговорих с въпрос:

— Защо не ми каза, че е толкова побъркана?

— Ти изобщо някога слушал ли си ме, докато ти говоря? Казах ти, че е по-луда и от атентатор-самоубиец, болен от луда крава!

— Да, това е все едно да кажеш, че Хитлер е бил художник, чието хоби е било политиката.

Оказа се, че барабаненето идва от дъжда. Един от прозорците беше счупен и капките падаха върху купчината от мебели.

Подпрях пушката на стената и му показах дистанционното. Той веднага го позна.

— Тя мъртва ли е? — попита ме.

— Не бих разчитал на това.

— А ония двамата, дето са им потънали гемиите?

— Единият беше ударен, но не пострада сериозно.

— Значи ще дойдат?

— Бъди сигурен.

— Трябва да се разделим.

— Първо да те отделим от стола — отвърнах аз и за малко не натиснах белия бутон на дистанционното.

Но в тази част от секундата пръстът ми се спря. Как можех да съм сигурен, че този е бутонът за дезактивиране? Кой го беше казал?

Датура.