Дийн Кунц
Чудакът Томас (22) (Завръщането)

Двайсет и втора глава

Щом напуснах сухото речно дъно и оставих хълмовете зад себе си, запълзях бързо между еднометровите храсталаци, които ми служеха за прикритие. Целта ми беше стената, която отделяше територията на комплекса от пустинята.

Зайците и другите гризачи се крият от слънцето и гризат листата точно на такива храсти.

Там, където има зайци и мишки, не липсват и змии.

За щастие змиите са страхливи. Не чак толкова, колкото църковните мишки, но достатъчно. За да ги подплаша, аз вдигнах доста шум, преди да изляза от речното дъно и да се шмугна в храстите. Пълзях, пъшках, плюех пръст и кихах. С други думи, вдигах достатъчно шум, за да прогоня цялата фауна в околността.

Тъй като предполагах, че противниците ми са се настанили на високите етажи на хотела и предвид обстоятелството, че се намирах на няколкостотин метра от сградата, те едва ли щяха да чуят какъвто и да е шум от мен.

Ако наблюдаваха района и гледаха в моята посока, щяха да внимават за някакво движение. Но лекото полюшване на храстите нямаше да привлече вниманието им. Вятърът от север и без това се беше усилил.

Избягнал смъртоносните змии, скорпиони и паяци, аз стигнах до комплекса и се изправих с гръб към стената.

Целият бях в прах. Проблемът с психическия магнетизъм е не само, че често ме води към опасни ситуации, но и на мръсни места.

Отупах се и тръгнах покрай стената на комплекса, която постепенно се извиваше на североизток. В този край на оградата беше поставен боядисан в бяло бетонен блок, а в другия край — висока два метра и половина розова бариера.

След земетресението и пожара местните племенни служители бяха поставили метални табели през трийсет метра, с които предупреждаваха за опасността от падащи предмети и остатъци от токсични газове. Тези табели бяха поизбелели от силното слънце на Мохаве, но буквите още се четяха.

Покрай стената, на територията на комплекса, бяха посадени палми. Тъй като тези дървета не бяха типични за Мохаве и никой не ги беше поливал след земетресението, те отдавна бяха изсъхнали.

Някои листа бяха опадали, други висяха като неподвижни човешки крайници, а трети стърчаха неподвижно. Въпреки това успях да открия няколко палми, засадени една до друга, които частично скриваха стената от хотела.

Подскочих, хванах се за стената, прескочих я и се приземих върху купчина останки от палми. Но приземяването не беше плавно, а беше придружено от силно тупване и удряне на лактите. Доказателство, че не бях произлязъл от маймуните. Приклекнах и се притаих зад палмовите стволове.

Пред мен се простираше огромен басейн, направен така, че да имитира естествени скали. Водните пързалки пък бяха във формата на водопади.

Но нямаше вода. Пресъхналият басейн беше наполовина пълен с палмови останки, довети от вятъра.

Ако похитителите на Дани наблюдаваха отгоре, те най-вероятно се взираха внимателно на запад, откъдето бяха дошли. Може би също държаха под око пътя, който свързваше комплекса с магистралата на север.

Тримата не бяха в състояние да контролират и четирите страни на хотела. Нещо повече, едва ли всеки от тях би стоял на отделен пост. В най-добрия случай щяха да наблюдават само два от подходите. Имах големи шансове да се промъкна незабелязано от палмите към сградата.

Сигурно бяха въоръжени не само с пушки, но аз не се боях от куршуми. Ако искаха да ме убият, едва ли щяха само да ме разтърсят с тейзъра в дома на Джесъп. Щяха да ме прострелят от упор в лицето.

По-късно може би с удоволствие щяха да ме убият, но сега искаха от мен нещо друго. Чудеса. Смайващи чудеса и леденостудени пръсти. Приказни невъзможни неща.

Тогава какво ми оставаше? Да вляза вътре, да разузная терена, да разбера къде държат Дани. Щом се запознаех със ситуацията, ако не можех да го освободя без чужда помощ, щях да се обадя на Уайът Портър, независимо от факта, че според интуицията ми в случая участието на полицията беше равносилно на нечия смърт.

Излязох от прикритието на палмите и затичах по изкуствените скали. Някога тук се бяха изпънали на шезлонги курортистите — обилно намазани с плажно масло и готови за меланома.

Вместо с тропически коктейли откритият бар беше покрит с внушителни купчини птичи изпражнения. Никъде не виждах пернати създания, но ги чувах. Птиците-привидения бяха накацали върху кръстосаните прътове, имитация на бамбук, които служеха за опора на покрива от изкуствени пластмасови палмови листа. Когато забързах към хотела, те запляскаха с криле и нададоха пронизителни писъци, за да ме предупредят за надвисналата опасност и да ме възпрат.

Когато заобиколих басейна и стигнах задния вход на хотела, аз вече имах възможността да се убедя в правотата на невидимите птици. Изпочупен, изгорен, изоставен, обрулен от вятъра и пясъка, спа комплексът „Панаминт“ вече не би получил и една звезда в световния справочник на хотелите, но с успех би се превърнал в дом за пустинните животинки, на които мястото би им се сторило по-гостоприемно.

Сега трябваше да съм нащрек не само за мистериозната жена и двамата й жестоки приятели, но и за хищници без мобилни телефони.

Плъзгащите се остъклени врати, счупени при земетресението, бяха заменени с шперплат, за да спрат поне отчасти проникването на неканени гости с нездраво любопитство. Към шперплата с тел бод бяха прикрепени листове със страшни предупреждения какви проблеми със закона очакват всеки, който бъде заварен без позволение тук.

Едното парче шперплат беше свалено и подпряно настрана. Съдейки по пясъка и полепените парченца плевели по него, то беше свалено преди седмици, а може би дори и преди месеци.

В продължение на две години след опожаряването комплексът беше охраняван от частна фирма. И докато делата и контраделата в съда се множаха, а с тях и вероятността имотът да стане собственост на кредиторите (за ужас на самите кредитори), охраната се беше превърнала в излишен разход, с който никой не искаше да се нагърбва повече.

Въпреки че пътят ми напред беше открит, въпреки усилващия се вятър и наближаващата буря, въпреки че Дани го грозеше смъртна заплаха, аз се поколебах, преди да пристъпя прага. Не съм крехък като Дани Джесъп, нито физически, нито емоционално, но човек не е неуязвим.

Замислих се и не влязох веднага не заради хората и другите опасности, които дебнеха разрушения комплекс. Замислих се за блуждаещите мъртъвци, които може би още обитаваха това загадъчно място.