Дийн Кунц
Чудакът Томас (16) (Завръщането)

Шестнайсета глава

Плуваща топка за тенис, найлонов плик, пулсиращ като медуза, карта за игра — десетка каро, градинарска ръкавица, цвете с червени листа, което може би беше циклама. Всеки предмет върху сивкавата повърхност сякаш криеше своето тайнствено значение. Или поне на мен така ми се струваше, защото бях настроен да търся във всичко скрит подтекст.

Понеже тези води идваха не от Пико Мундо, а от дъждове, излели се далеч на изток от града, по повърхността плуваха много малко предмети. Друго щеше да е, ако потопът беше обрал боклука от градските улици.

С основния канал, над който вървях, се съединяваха други, по-малки. Някои бяха сухи, но водата от другите се вливаше в потока. Много от тях бяха с диаметър около половин метър, макар и някои да изглеждаха по-големи, като основния.

При всяко пресичане на каналите пътеката прекъсваше и продължаваше от другата страна. В началото си мислех да събуя обувките си, да навия крачолите на джинсите и да премина. Но можех да настъпя нещо остро и да се порежа. Затова влязох във водата обут.

Новите ми маратонки станаха на нищо. Все едно, че ги беше опикал Страшният Честър. Километър след километър, докато вървях все по на изток, без да обръщам внимание на постепенния наклон, аз зяпах и се дивях на подземната конструкция. Любопитството от изследването на непознатото постепенно премина във възхищение от архитектите, инженерите и умелите строители, замислили и сътворили този проект.

Възхищението ми прерасна в нещо като захлас. Комплексът от тунели се оказа необятен. Някои от тези, които бяха достатъчно широки, за да мине по тях човек, бяха осветени, но други не. Осветените или се точеха в права линия в безкрайността, или плавно завиваха. Никъде не видях край на тунел, само се пресичаха с други. У мен се породи фантасмагоричната мисъл, че съм попаднал в конструкция, която стои на прага между световете. Или ги свързва. Сякаш безбройни спираловидни раковини се свързваха една с друга в стократно повече форми и измерения, плавната геометрия на техните завити тунели предлагаше път към нови реалности.

Доколкото знам, под Ню Йорк се намират седем етажи-нива за обслужване на инфраструктурата на града. Някои от тях са тесни, а други изглеждат направо огромни.

Но това беше Пико Мундо, родният град на „Пустинните гущери“. Нашето най-значимо културно събитие е годишният фестивал на кактусите.

Там, където натискът на скалите отгоре беше най-силен, таванът беше подсилен с подпори и арки, а на места в стените бяха забити хоризонтални метални греди. Тези елементи бяха изработени със заоблени върхове, за да не се отклоняват от органичната хармония на целия архитектурен ансамбъл.

Трудно ми беше да повярвам, че тези огромни тунели наистина са предназначени за отводняване. Та тук можеше да се побере водата и от сто години валежи и пак подземните черва нямаше да се напълнят.

Но не ми беше трудно да си представя, че отводняването е само второстепенна задача, а основното е тунелите да служат като подземни магистрали. По тях можеха да минат грамадни камиони.

Обикновени камиони или подвижни ракетни установки.

Подозирах, че този лабиринт не е ограничен само до недрата под форт Кракън и Пико Мундо, а продължава километри на север и юг, из цялата долина Маравиля.

Ако целта беше военните да се придвижат покрай обектите, поразени в първите часове на ядрената война, за да излязат невредими на повърхността и да стоварят удара на възмездието по противника, тези подземни магистрали подхождаха идеално. Те бяха изградени на достатъчна дълбочина, гарантираща устойчивост и при взрив с изключително голяма мощност.

При положение, че водите от валежите се събираха толкова дълбоко под земята, те в крайна сметка сигурно се оттичаха не във водоем на повърхността, а в някое подземно езеро или друго геологично образувание.

Колко странно беше в дните преди гибелта ми да си мисля за „Пико Мундо Грил“ за тигани, чийзбургери, бекон, да си мечтая за брак, без изобщо да съзнавам, че дълбоко под мен се простират магистралите на Армагедон, тихо чакайки по тях да минат моторизираните колони на смъртта.

Макар че виждам мъртвите, а другите не могат да ги видят, светът е пълен с тайни, които не могат да се разгадаят дори и с някакво си шесто чувство.

Километър след километър, аз продължавах навътре, по-бавно, отколкото бих искал. Моят психичен магнетизъм работеше по-неефективно от обичайното и често ме караше да се спирам, чудейки се по кое разклонение да поема.

Въпреки това упорито вървях все по на изток или поне така предполагах. Да се ориентираш под земята не е никак лесно.

За пръв път видях стълб, на който беше обозначена дълбочината — бял, с черни цифри, изписани отвесно през интервали от трийсетина сантиметра. Стълбът беше забит в средата на канала. Беше дебел около петдесет сантиметра и се извисяваше на височина над три метра, почти до сводестия таван. Сивата вода беше дълбока петдесетина сантиметра, точно колкото бях предположил в началото. Но по-силен интерес у мен предизвика трупът, оплел се в стълба.

Тялото се полюшваше от течението, с лицето надолу. Мътната вода и издулите се панталони и риза не ми позволиха да определя дори пола на мъртвеца от мястото, на което се намирах.

Сърцето ми заби силно и туптенето заотеква из цялото ми тяло, сякаш бях някакъв кух предмет. Ако това беше Дани, с мен беше свършено. Течащите води, дълбоки половин метър, можеха да съборят и възрастен човек. Каналът обаче имаше съвсем лек наклон, а и по вялото течение в момента можеше да се предположи, че скоростта на водата е била — и щеше да продължи да бъде — сравнително ниска.

След като оставих раницата върху бетона, нагазих в канала и тръгнах към стълба. Колкото и слабо да течеше водата, все пак придвижването не беше лесно.

Вместо да се озова в средата на течението и да моля боговете на канала за милост, аз се протегнах, сграбчих тялото за дрехите и го замъкнах към пътеката.

Макар че съм близък с духовете на мъртвите, труповете ме плашат. Те ми изглеждат като празни съдове, в които може да се настани някое зло привидение.

Не знам дали това някога се е случвало изобщо, но имам известни съмнения за един чиновник от Пико Мундо.

Положих тялото по гръб на бетона и разпознах в него змиеподобния мъж, който ме беше улучил с тейзъра. Не беше Дани. Въздъхнах от облекчение.

В същото време обаче нервите ми се опънаха като струни и аз потреперих. Лицето на мъртвеца не приличаше на лицата на другите трупове, които бях виждал.

Очите му бяха обърнати толкова навътре, че ирисите дори не се виждаха. Макар че вероятно беше мъртъв най-много от няколко часа, роговиците му бяха силно издути, сякаш някакво незнайно налягане във вътрешността на черепа ей-сега щеше да ги изтласка от орбитите им.

Ако лицето му беше силно пребледняло, нямаше да се изненадам. Ако кожата му вече беше придобила зеленикав цвят, както винаги става ден след смъртта, щях да си задам въпроса какво е ускорило процеса на разлагане, но нямаше да се изумя както в момента.

Кожата не беше нито пребледняла, нито зеленикава, дори не и посиняла, а сивкава, на петна, вариращи от бледосиво до почти черно. Той също така изглеждаше някак изпит, като че всички жизнени сокове бяха изсмукани от него.

Устата му беше отворена. Езикът му го нямаше. Едва ли някой го беше отрязал. По-скоро си го беше глътнал. Нарочно.

По главата му нямаше никакви видими травми.

Въпреки че исках да разбера причината на смъртта му, нямах намерение да го събличам и да търся рани по тялото му.

Обърнах го с лицето надолу, за да проверя за лични документи, но не намерих.

Ако този мъж не беше загинал случайно, а беше убит, то със сигурност убиецът не беше Дани Джесъп. Явно беше очистен от някой от неговите съучастници.

Отново нарамих раницата и продължих в поетата посока. Няколко пъти поглеждах назад, едва ли не очаквайки мъртвецът да възкръсне и да се изправи, но това не се случи.