Дийн Кунц
Чудакът Томас (20) (Завръщането)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever Odd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2007

Превод: Петър Нинов

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

Редaктop: Лилия Анастасова

ISBN 978-954-409-249-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Двайсета глава

Свалих раницата и потърсих бутилката „Евиан“. Водата не беше студена, но имаше приятен вкус. Всъщност пластмасовата бутилка не беше пълна с минерална вода. Бях я напълнил от чешмата в моята кухня.

Щом човек е готов да плати солидна сума за бутилирана вода, дали някой ден, ако започнат да го предлагат в магазините, няма да плаща и за торба с чист и свеж въздух от Скалистите планини?

Въпреки че не съм скръндза, от години живеех икономично. Като кухненски работник с планове за женитба получавах достатъчно, но не чак толкова много, че да си позволявам охолства. Трябваше да спестявам за нашето бъдеще.

Но сега Сторми я няма и аз съм сам. Последното, което ми трябва, е сватбена торта. Ала ми остана навикът да пестя.

Предвид моя чудат и изпълнен с авантюри живот, аз не очаквам да доживея до възрастта, на която ще ми се увеличи простатата, но ако по някаква ирония на съдбата достигна до деветдесет години, вероятно ще съм от онези ексцентрици, които всички смятат за бедни, а те кътат милиони долари в стари кутии от кафе, за да ги дават за грижи за бездомните кучета.

След като изпих водата, прибрах празната бутилка в раницата и пуснах една вода върху пустинята.

Предполагах, че съм се приближил достатъчно до целта си. А сега имах и краен срок — до залез слънце. Преди да измина и последната отсечка от пътешествието ми обаче трябваше да разбера как вървят някои неща в реалния свят.

В телефона на Тери не беше вкаран за бързо набиране нито един от номерата на шериф Портър, но аз ги бях запомнил.

След второто позвъняване той се обади:

— Портър.

— Сър, извинете, че ви прекъсвам.

— Кое да прекъсваш? Мислиш, че съм затрупан с полицейска работа?

— А не сте ли?

— В момента се чувствам като крава, синко.

— Като крава?

— Крава, която сладко пасе трева в ливадата.

— Не ми се струвате спокоен като крава.

— Не се чувствам спокоен, а тъп като крава.

— Някакви следи към Саймън?

— О, ние го хванахме. Сега е в затвора в Санта Барбара.

— Доста бързо сте се справили.

— По-бързо, отколкото предполагаш. Арестувахме го преди два дена за сбиване в бар. Той удари и полицая, който го арестува. В момента е задържан за нападение.

— Преди два дена. Значи версията…

— Тази версия отпада. Саймън не е убил доктор Джесъп. Макар да е доволен, че някой го е сторил вместо него.

— Дали не е поръчково убийство?

Шерифът Портър горчиво се изсмя.

— Заради дългото си затворническо досие Саймън не може да си намери друга работа, освен да почиства каналите. Живее в стая под наем.

— Някои хора биха убили човек и за хиляда долара.

— Със сигурност, но Саймън би им бил полезен само като чистач на канализацията.

Мъртвата пустиня възкръсна, вдиша и сякаш се накани да се надигне. Храстите потрепериха и зашепнаха, но бързо застинаха като въздуха.

Вперих поглед на север, към задаващата се буря.

— Ами белия микробус? — попитах.

— Бил е откраднат. Не можахме да открием никакви отпечатъци по него.

— И никакви други следи?

— Никакви. Освен, ако криминалистите не открият някое странно ДНК или други улики, водещи към дома на Джесъп. Какво е положението при теб, синко?

Огледах заобикалящата ме пустош.

— Продължавам да се лутам.

— Чувстваш ли привличане?

Щеше да е по-трудно да излъжа него, отколкото себе си.

— Да, нещо ме дърпа, сър.

— Накъде те дърпа?

— Още не знам. Още съм в движение.

— Сега къде си?

— Бих предпочел да не ви казвам, сър.

— Само не се прави на самотния рейнджър — притесни се той.

— Ако се налага.

— Недей да постъпваш глупаво, синко. Използвай главата си.

— Понякога си принуден да се довериш на сърцето си.

— Май няма смисъл да споря с теб.

— Така е, сър. Но бихте могли да претърсите стаята на Дани за някаква информация за жена, която се е появила в живота му наскоро.

— Од, знаеш, че не съм жесток, но като полицай съм реалист. Ако хлапето беше отишло на среща с жена, новината щеше да плъзне из Пико Мундо още на следващата сутрин.

— Може да е дискретна връзка, сър. И не съм казал, че Дани е постигнал някакъв успех. В действителност може само да си е навлякъл големи страдания.

След известно мълчание шерифът отвърна:

— Искаш да кажеш, че е бил беззащитен и се е изложил на опасност. От хищник.

— Самотата кара човек да отслаби защитата.

— Но те не са откраднали нищо. Дори не са ровили из къщата. Не са си направили труда да вземат парите от портфейла на доктор Джесъп.

— Значи не са искали пари от Дани, а нещо друго.

— Какво например?

— Този въпрос още не ми е ясен и на мен, сър. В известен смисъл вече долавям формата и очертанията, но не мога да го видя ясно.

Далеч на север, между овъгленото небе и изпепелената земя, заваля. Дъждът приличаше на блестяща димна завеса.

— Трябва да вървя — казах аз.

— Ако открием нещо за жена, ще ти се обадя.

— Не, сър. По-добре недейте. Линията трябва да е свободна и се налага да пестя от батерията. Обадих ви се само защото исках да ви кажа, че е замесена и жена. Ако нещо стане с мен, да имате откъде да започнете разследването. Жена и трима мъже.

— Трима? Този, който те разтресе с електрошока, и още кой?

— Мислех, че е Саймън, но явно не е той. За другите двама знам само, че единият има големи стъпала.

— Големи стъпала?

— Помолете се за мен, сър.

— Всяка вечер го правя.

Затворих.

Нарамих раницата и продължих изкачването си, което беше прекъснато от обаждането на жената. Склонът беше висок, но не беше стръмен. Хлъзгавата глинеста почва пукаше под краката ми, многократно проверявайки моята устойчивост и гъвкавост.

Няколко гущерчета се разбягаха пред мен. Бях нащрек за гърмящи змии.

Разбира се, едни здрави кожени туристически обувки щяха да са ми по-полезни в момента от меките маратонки. Но рано или късно щеше да ми се наложи да се промъквам незабелязано, а белите маратонки са идеални за тази цел.

Може би нямаше смисъл да се тревожа за обувките, змиите, равновесието, ако съдбата ми беше да загина от ръцете на някого, който ме дебне зад бяла врата. От друга страна, не ми се искаше да вярвам на теорията, че повтарящите се сънища се сбъдват. Сигурно се дължеше на употребата на прекалено много пържена храна и лютиви сосове.

Далечна и божествена се разтвори огромна врата. Вятърът отново внесе живот.

Когато гръмотевицата отекна, въздухът не беше така неподвижен като преди, но продължи да се спотайва сред оскъдната растителност подобно на глутница призрачни койоти.

Щом стигнах върха на хълма, разбрах, че пътят на съдбата ми е пред мен. Там някъде щях да открия пленения Дани Джесъп.

В далечината се виждаше междущатската магистрала. От нея до долината водеше четирилентово шосе. В края му се намираха разрушеното казино и почернялата кула. Там си беше пробвала късмета Смъртта и както винаги беше спечелила.