Дийн Кунц
Чудакът Томас (10) (Завръщането)

Десета глава

П. Осуалд Бун, двестакилограмовият бог на кулинарното изкуство, издокаран с бяла копринена пижама, когото бях събудил, имаше походката и движенията на учител по карате, докато приготвяше закуската в дома си.

Понякога неговото тегло ме плаши. Тревожи ме болното му сърце. Но когато готви, той сякаш левитира във въздуха като онези безстрашни воини във филмите „Приведеният тигър“ и „Скритият дракон“, макар и да не може да се наведе над кухненския плот.

Докато го гледах в тази февруарска сутрин, се замислих за следното: ако е вярно, че той през целия си живот се е погубвал бавно с храната, то със същата убеденост можеше да се твърди, че без утехата и удоволствието от тази храна отдавна би хвърлил топа. Животът на всеки човек е сложен сам по себе си, всеки мозък е царство на тайни и загадки. Животът и мозъкът на Ози най-пълно отговаряха на тази дефиниция.

Макар той никога да не говори с конкретни понятия, аз знам, че е имал тежко детство, че родителите му са разбили сърцето му. Книгите и храната са неговото средство срещу болката.

Той е писател и има две успешни поредици от криминални романи, както и безброй нехудожествени книги. Като писател е толкова плодовит, че ако някой ден сложат на везна по един екземпляр от всичките му книги, те може да натежат повече от самия него.

Тъй като ме беше убедил, че писането е един вид душевна химиотерапия срещу психологическите ракови тумори, аз бях описал живота си и бях сложил ръкописа в едно чекмедже. Ако не друго, поне така бях по-спокоен. За негово разочарование му бях казал, че окончателно съм приключил с писането.

Тогава наистина така мислех. Сега, когато отново нижа думите върху листа, аз отново се явявам в ролята на психологически онколог на себе си.

Може би след време ще последвам примера на Ози и ще тежа двеста килограма. Няма да мога да се надбягвам с духовете и да се промъквам в тъмните улички безшумно и незабелязано, както го правя сега. Може би децата ще се смеят на невероятните подвизи на чичкото-хипопотам, но никой няма да възрази, че да накараш децата в един мрачен свят да се смеят, е достойна за възхищение постъпка.

Докато Ози приготвяше закуската, аз му разказах за доктор Джесъп и всичко, което ми се беше случило, след като мъртвият рентгенолог ме беше навестил посред нощ. Дори докато разказвах, се тревожех за Дани. Тревожех се и от Страшния Честър.

Страшният Честър, котаракът, който всяко куче сънува в кошмарите си, позволява на Ози да живее с него. Ози обожава домашния си питомец не по-малко от храната и книгите.

Макар Страшният Честър досега никога да не се беше опитвал да ме одраска с острите си нокти (а аз съм убеден, че е способен на това), той неведнъж беше препикавал обувките ми. Ози твърди, че е израз на привързаност и приятелски чувства. Според неговата теория котаракът ме маркира с миризмата от урината, за да разпознава в мен член на семейството.

Въпреки това бях забелязал, че когато Страшният Честър иска да изрази привързаността си към Ози, той само се гали в него и мърка.

Ози ми отвори вратата, минахме през коридора и седнахме в кухнята, но не видях Страшния Честър. Това леко ме изнервяше. Обувките ми бяха нови. Той е доста едър, безстрашен и самоуверен. Гледа с презрение на криенето и не обича да се промъква незабелязано. Никога не пропълзява в стаята, а направо влиза. Въпреки че очаква да бъде център на вниманието, той не дава на никого да припари до него и предпочита да му се възхищават от разстояние.

Честър не се промъква, но може да се появи до обувките ти внезапно и изненадващо. Обикновено първият признак е топлата влага, която чувстваш с пръстите на краката ти.

Докато Ози не приготви закуската и не се преместихме на задната веранда, не посмях да си сваля краката на пода.

Верандата гледа към поляна и горичка от два декара, засадена с лаврови дървета, подокарпуси и красиви калифорнийски пиперки. Утринното слънце ни огряваше със златистите си лъчи, пееха пойни птици, а смъртта ми се струваше мит.

Ако масата не беше направена от здрава секвоя, сигурно щеше да изпъшка под тежестта на чиниите с раци, омлети, картофи огретен, филиите хляб, франзелите, каните с портокалов сок и мляко, купите с кафе и какао…

— За едни храната е наслада, за други — горчива отрова — цитира Ози някой от великите мъдреци, като вдигна за наздравица вилица с набедено парче омлет.

— Шекспир? — попитах.

— Лукреций, който е творил преди раждането на Христа. Кълна ти се, момче, никога няма да стана като онези хипохондрици, които гледат на сметаната все едно, че пред тях е атомна бомба.

— Сър, онези от нас, на които не сте безразличен, все пак биха ви препоръчали соевото мляко. Не е чак толкова гнусно, както си мислите.

— Не позволявам на масата да се богохулства, да се псува или да се споменават думи като „соево мляко“. Смятай се за наказан.

— Онзи ден се отбих в „Джелато Италиано“. Те са започнали да готвят много вкусни неща, при това наполовина по-бедни на мазнини.

— Конете на местния хиподрум произвеждат тонове тор седмично, но аз не си пълня с него хладилника. Та къде казваш Уайът Портър предполага, че може да е Дани в момента?

— Най-вероятно Саймън предварително е бил приготвил втора кола на паркинга до „Синята луна“, в случай че ситуацията се усложни или някой го види да се качва на микробуса.

— Но нали никой не е видял микробуса край дома на Джесъп.

— Не.

— И въпреки това е сменил колата.

— Да.

— Не ти ли се струва нелогично?

— Напротив, дори е много логично.

— Шестнайсет години той е бил обсебен от мисълта за Карол. Толкова е бил обсебен, че е решил да убие доктор Джесъп, задето се е оженил за нея.

— Така изглежда.

— И за какво му е Дани?

— Не знам.

— Саймън не ми се струва да е от онези бащи, които копнеят да са добри родители.

— Не, не е характерно за него — съгласих се аз.

— Как намираш омлета?

— Фантастичен е, сър.

— В него има сметана и масло.

— Да, сър.

— А също и магданоз. Нямам нищо против порция здравословни зеленчуци от време на време. Ако втората кола на Саймън е с мощен двигател и прекоси щата, блокадите на пътя няма да свършат работа.

— От шерифския отдел ще подпомогнат местната полиция с въздушни патрули.

— Чувстваш ли, че Дани е още в Пико Мундо?

— Да, имам това странно усещане.

— В какъв смисъл странно?

— Необичайно.

— Необичайно?

— Да.

— Много си изчерпателен.

— Извинете, но и аз не знам. Не мога да се конкретизирам.

— Да не е…мъртъв?

Поклатих глава.

— Мисля, че не е толкова просто.

— Искаш ли още портокалов сок? Пресен е.

Докато ми наливаше, аз казах:

— Сър, питах се… къде е Страшният Честър?

— Дебне те — отвърна той и посочи зад мен.

Когато се обърнах, видях котарака на десет метра над мен, надвесен на гредата, която поддържаше тавана на верандата.

Той е червеникавооранжев, с черни петна. Очите му са зелени като изумруди, блестящи на слънцето.

Обикновено Честър удостоява мен — или който и да е на мое място — само с небрежен поглед. Сякаш човешките същества не са достойни за неговото внимание. С очите и поведението си той е способен да изрази такова презрение към човешката раса, за каквото на писател минималист като Кормак Макарти биха му трябвали двайсет страници.

Никога преди не бях привличал засиления интерес на Честър. А сега той посрещна погледа ми, не се отвърна, не мигна. Сякаш пред него не стоеше човек, а извънземно с три глави.

Макар и да не се беше приготвил да се хвърли, на мен не ми беше никак комфортно. Не можех и вечно да продължа да го гледам. Той очевидно нямаше да откъсне очи от мен.

Когато отново се обърнах към масата, Ози сервираше нова порция картофи в чинията ми.

— Никога преди не ме е зяпал така — казах аз.

— И докато бяхме в кухнята, те гледаше така.

— Не го видях в кухнята.

— Издебна те и се промъкна вътре, отвори си с лапа вратата на шкафа под мивката и се скри там.

— Трябва да е бил доста пъргав.

— О, Од, той се държа като царя на всички котки. Беше бърз като светкавица и съвсем безшумен. Толкова бях горд с него. Щом влезе в шкафа, подпря с тялото си вратата, за да е открехната, и те наблюдава оттам през цялото време.

— Защо не ми каза?

— Защото исках да видя какъв ще е следващият му ход.

— Вероятно нещо, свързано с обувки и урина.

— Едва ли. Това е нещо ново за него.

— Още ли е на гредата?

— Да.

— И още ме гледа?

— Втренчено.

— Искаш ли сладки?

— Нещо си загубих апетита.

— Не ставай глупав. Заради Честър ли?

— Сигурно и той е намесен по някакъв начин. Сега си спомням как и преди веднъж ме гледаше толкова напрегнато.

— Припомни ми.

— Август — изрекох с дрезгав глас.

Ози посочи с вилицата нагоре.

— А, имаш предвид призрака.

Миналия август открих, че също като мен Страшният Честър може да вижда неспокойните души, витаещи на този свят, преди да се пренесат в отвъдното. Тогава той по същия начин гледаше втренчено духа.

— Ти не си мъртъв — увери ме Ози. — Здрав си като тази маса, макар че не можеш да се сравняваш с мен.

— Може би Честър знае нещо.

— Скъпи Од, понеже понякога си толкова наивен, давам ти гаранция, че той знае много повече от теб. Какво имаш предвид?

— Че скоро ще дойде и моят ред.

— Сигурен съм, че не става дума за нещо толкова апокалиптично.

— И какво е според теб?

— Носиш ли мъртви мишки в джобовете си?

— Само един умрял мобилен телефон.

Ози ме изгледа загрижено. Той ми е прекалено голям приятел, за да ме глези и да крие истината от мен.

— Е, ако редът ти ще дойде скоро, тогава имаш още по-сериозна причина да хапнеш от сладките. По-подходящо ядене за последно, при това с ананас, здраве му кажи.