Дийн Кунц
Чудакът Томас (31) (Завръщането)

Трийсет и първа глава

По-голямата част от мебелите бяха изнесени от стая 1203. Бяха останали само две нощни шкафчета, кръгла дървена маса и четири стола.

Очевидно бе извършено прочистване. Макар че мястото далеч не блестеше от чистота, то беше по-широко от което и да е друго помещение на хотела, през което бях минал.

Навън се бе стъмнило заради надвисналата буря, но стаята се осветяваше от свещи в червени и оранжеви стъклени чаши. Шест свещи бяха акуратно подредени на пода, по една във всеки ъгъл на стаята. Други шест стояха на масата.

Трептенето на пламъчетата при други обстоятелства би ми се сторило романтично и приятно. Но тук изглеждаше смразяващо, застрашително, окултно.

Свещите бяха ароматизирани и маскираха с миризмата си горчивия привкус на пропитите с дим предмети и стени. Въздухът ухаеше някак сладко, по-различно дори и от аромата на цветя. Никога преди не бях долавял подобно ухание.

Върху седалките на столовете бяха постлани чисти бели чаршафи.

Нощните шкафчета бяха подредени под големия панорамен прозорец. На всяко от тях беше сложена голяма черна ваза и във всяка ваза имаше по две-три дузини червени рози, които или изобщо не миришеха, или ароматът им не можеше да се усети заради свещите.

Тя бе любителка на драмата и блясъка и носеше със себе си тези удобства дори когато отиваше в пустинята. Като европейска принцеса на посещение в Африка в епохата на колониализма, устроила си пикник върху персийския килим, постлан направо в саваната.

Вперила поглед през прозореца, с гръб към мен, когато влязох в стаята, стоеше жена в прилепнал черен кожен панталон и с черна блуза. Беше висока метър и шейсет и пет, имаше гъста и лъскава платиненоруса коса, късо подстригана.

— Остават ми още почти три часа до залез слънце — казах аз.

Тя нито подскочи от изненада, нито се обърна към мен. Продължи да гледа наближаващата буря и отговори:

— Значи все пак не ме разочарова напълно.

На живо гласът й не беше по-малко сексапилен и прелъстителен, отколкото по телефона.

— Чудако Томас, знаеш ли кой е бил най-великият магьосник в историята, кой е призовавал духовете и е умеел да се възползва от тях по-добре от всички останали?

— Ти? — стрелях напосоки аз.

— Мойсей. Той е тайното име на Бог, с което е могъл да победи фараона и да накара морето да се отмести.

— Мойсей магьосникът. Сигурно си ходила на някое доста странно неделно училище.

— Червени свещи в червени чаши.

— Знаеш как да лагеруваш със стил.

— Какво постигат те?

— Светлина? — предположих отново.

— Победа — поправи ме тя. — Жълти свещи в жълти чаши — те какво постигат?

— Този път вече трябва да позная. Светлина?

— Пари.

Застанала с гръб към мен, с помощта на своята загадъчност и воля тя се опитваше да ме накара да отида до прозореца.

Решен да не играя по свирката й, аз отвърнах:

— Победа и пари. Е, има един проблем. Винаги паля само бели свещи.

— Бели свещи в бели чаши се палят за мир. Аз никога не ги използвам.

Макар и да нямах намерение да й се подчинявам и да отида до прозореца, аз се приближих до масата, която беше между двама ни. Освен свещи на нея бяха поставени още няколко предмета, единият от които приличаше на дистанционно управление.

— Винаги спя със сол между дюшека и чаршафа — добави тя, — а над леглото ми виси стрък от петолистник.

— Напоследък не спя много — казах. — Но съм чувал, че това важи за повечето хора, когато остареят.

Най-накрая тя се отвърна от прозореца и ме погледна.

Беше ослепителна. В митологията сукубата е демон с женски облик, който се съвкуплява с мъжете, за да краде душите им. Датура имаше лице и тяло, подходящи за същите демонични цели.

Осанката и нагласата й бяха на уверена в себе си жена, която е наясно, че пленява мъжките сърца с красотата си.

Бих й се възхищавал, както бих се възхищавал на бронзова статуя с идеални пропорции на каквото и да е същество — жена, вълк или… кон. Но в случая бронзът притежаваше способност да разпалва страсти в душите. При една скулптура качеството на изработването определя разликата между обикновения майсторлък и изкуството. При една жена разликата между чистата еротична власт и красотата е тази, която омайва мъжа и го прави смирен и покорен.

Красотата, която краде сърцата, често не е напълно съвършена. Тя предполага грациозност, чар и мило поведение, поради което предизвиква у насрещната страна повече нежност, отколкото плътска похотливост.

Пронизващите сини очи, с тяхната директност и настойчивост, бяха създадени, за да примамват с екстаз и върховна наслада, но погледът й беше прекалено остър, за да те развълнува, не като метафоричната стрела, пронизала сърцето, а по-скоро като резбарски нож за дялане, който опитва материята на твърдост, преди да се забие в нея.

— Свещите ухаят приятно — отбелязах аз, за да й дам да разбере, че нито съм загубил ума и дума, нито устата ми е пресъхнала.

— „Клио-Мей“ са.

— Коя е тя?

— Наистина ли се отнасяш толкова пренебрежително към тези неща, чудако Томас? Или само се преструваш и далеч не си толкова простодушен?

— Отнасям се с пренебрежение — уверих я аз. — Не само към петолистника и „Клио-Мей“. Не ме интересуват много неща, цели области от човешкото познание. Не се гордея с това, но е самата истина.

Тя държеше чаша червено вино. Вдигна я към устните си и бавно отпи, задържа глътката в устата си, за да усети вкуса, преглътна и същевременно се вгледа в мен.

— Свещите са с аромат на „Клио-Мей“ — каза тя. — Миризмата на „Клио-Мей“ подтиква мъжете да се влюбват и да се подчиняват на тази, която запали свещите. — Посочи бутилката вино и още една чаша на масата. — Ще ми правиш ли компания?

— Доста гостоприемно от твоя страна. Но предпочитам да запазя главата си бистра.

Ако усмивката на Мона Лиза беше същата като на Датура, никой нямаше да може да нарисува такава картина.

— Да, мисля, че така ще е по-добре за теб.

— Това на масата да не е дистанционното, което активира експлозивите?

Само замръзналата й усмивка показа, че е изненадана.

— Значи с Дани сте имали приятна среща?

— Има два бутона. Дистанционното.

— Черният детонира, а белият дезактивира бомбата.

Дистанционното се намираше по-близо до нея. Ако се втурнех към масата, тя първа щеше да го сграбчи.

По принцип не съм от мъжете, които удрят жени, но в случая можех да направя изключение за нея. Спираше ме само опасението, че ще забие нож в корема ми в мига, в който замахна с юмрук да я ударя. Освен това се боях, че в изблик на перверзност ще натисне черния бутон.

— Дани разказа ли ти за мен? — попита ме тя.

Реших да се подиграя на суетата й и отвърнах:

— Как жена с такива способности се занимава с телефонен секс?

— Участвала съм в няколко порнофилма. Плащат добре, но използват жените до дупка. Запознах се с типа, който притежава интернет порносайт и фирма за телефонен секс. Тези му две предприятия бяха като чанти, натъпкани с пари. Омъжих се за него. Той умря. Сега аз притежавам бизнеса му.

— Омъжила си се, той е умрял и сега си богата.

— Така се случи. Винаги съм имала късмет.

— Притежаваш бизнеса, но продължаваш да приемаш обаждания?

Този път усмивката й ми се стори по-неподправена.

— Тези малки момчета са толкова жалки. Забавно е да ги обръщам с хастара навън само с думи. Те дори не осъзнават колко са унижавани — и си плащат, за да ги правят на глупаци.

Зад нея, все още вяло, подобно на сияйни крила, проблесна светкавица. Но последвалата гръмотевица, разцепила въздуха, би могла да се оприличи не с ангелски, а с чудовищен глас.

— Някой сигурно е убил черна змия и я е окачил на дърво — каза тя.

Благодарение на нейните чести неразбираеми констатации до момента успешно удържах територията, но този път ме изуми.

— Черна змия? Дърво?

Тя посочи притъмнялото небе.

— Не знаеш ли, че окачването на черна змия на дърво предизвиква дъжд?

— Предполагам, че е възможно. Не знам. За мен това е ново.

— Лъжеш… — Тя отпи от виното. — Както и да е, в продължение на няколко години имах достатъчно пари. Те ми даваха свобода и възможности да се занимавам с религия.

— Не се обиждай, но ми е трудно да си те представя смирена, коленичила за молитва.

— За мен психическият магнетизъм е нов.

Свих рамене.

— Просто моето ексцентрично определение за интуиция.

— Повече от интуиция е. Дани ми каза. И ти убедително ми го демонстрира. Можеш да викаш духове.

— Не, аз няма да съм ти от полза. Трябва да извикаш Мойсей за тази цел.

— Ти виждаш духове.

Реших, че ако се престорех на тъп, само щях да разпаля гнева й.

— Да, но аз не ги викам. Те сами идват при мен. Щях да съм доволен, ако не идваха.

— На това място също трябва да има духове.

— Те са тук — признах.

— Искам да ги видя.

— Не можеш.

— Тогава ще убия Дани.

— Кълна ти се, не мога да ги викам.

— Искам да ги видя — повтори с по-студен тон тя.

— Аз не съм медиум.

— Лъжец.

— Те не се обвиват в ектоплазма, която други хора могат да виждат. Само аз мога да ги видя.

— Толкова ли си специален?

— За нещастие, да.

— Искам да разговарям с тях.

— Мъртвите не говорят.

Тя взе дистанционното.

— Ще направя на пух и прах малкото лайно. Наистина ще го сторя.

Поех пресметнат риск и отговорих:

— Убеден съм, че ще го сториш. Независимо дали ще изпълня желанието ти или не. Ти няма да рискуваш да те тикнат в затвора за убийството на доктор Джесъп.

Датура остави дистанционното и се облегна предизвикателно на рамката на прозореца.

— Мислиш, че възнамерявам да убия и теб ли?

— Разбира се.

— Тогава защо дойде?

— За да спечеля малко време.

— Предупредих те да дойдеш сам.

— Никой не знае, че съм тук — уверих я аз.

— Тогава за какво искаш да спечелиш време?

— За да вземе съдбата неочакван обрат. За да се възползвам от предимството си.

Тя имаше чувство на хумор на камък, но тези думи й се сториха забавни.

— Смяташ ме за безгрижна и лекомислена?

— Убийството на доктор Джесъп не е разумна постъпка.

— Не бъди глупав. Момчетата се нуждаеха от малко тръпка — отвърна тя, сякаш съществуваше напълно логично обяснение за смъртта на рентгенолога, което аз не можех да проумея. — Това е част от сделката.

Сякаш чули думите ни, „момчетата“ пристигнаха. Щом ги чух, се обърнах към тях.

Първият приличаше на произведен в лаборатория хибрид, получовек-полумашина, с гени на локомотив.

Едър, твърд като скала — от онези биологични екземпляри, които изглеждаха изтъкани от мускули и бавни, а в същото време можеха да те настигнат по-бързо и от експресен влак.

Имаше грубовати черти и напрегнат като на Датура поглед, но не така разбираем като нейния.

Това бяха не просто бдителни очи на пазач, а дълбоко енигматични, каквито не бях виждал у никого досега. Имах странното чувство, че зад тези очи се криеше толкова различен от обикновения човешки разум, че като нищо можеше да е на създание, родено в друг свят.

На фона на внушителната физическа сила пушката изглеждаше някак излишна. Той я занесе до прозореца и я хвана с две ръце, като в същото време се загледа към пустинята.

Вторият беше набит, но не така напомпан като първия. Макар и млад, имаше блуждаещ поглед, подпухнали очи и червени бузи на кръчмарски скандалджия, който с удоволствие би прекарал живота си в пиене и сбивания, а без съмнение той се справяше и с двете добре.

Посрещна погледа ми, но не така смело като човека-локомотив. Очите му веднага се плъзнаха настрани, сякаш го бях накарал да се почувства неловко, колкото и малко вероятно да беше това. Дори втурнал се срещу него бик едва ли би го накарал да се почувства неловко.

Макар че не видях да е въоръжен, можеше да има пистолет, прибран в кобур под лятното му памучно спортно яке.

Той издърпа стола от масата, седна и си наля от виното, което аз бях отказал.

Също като жената и двамата мъже бяха облечени в черно. Подозирах, че това не е случайно, че Датура обича черното и че те са се докарали така по нейно нареждане.

Сигурно бяха стояли на пост при стълбищата. Тя не ги беше повикала по телефона, нито им беше изпратила съобщение, но те по някакъв начин бяха разбрали, че съм се промъкнал покрай тях и съм при нея.

— Този — тя посочи локомотива до прозореца — е Шевал Андре.

Той не ме погледна, нито каза „приятно ми е“.

Щом пияницата-скандалджия изпи една трета от чашата си, Датура представи и него:

— Този е Шевал Робърт.

Робърт се вторачи в свещите на масата.

— Андре и Робърт Шевал? Братя ли са? — попитах аз.

— Шевал не е фамилия, както много добре знаеш. Шевал означава „кон“. Както много добре знаеш.

— Кон Андре и Кон Робърт. Мадам, трябва да ви кажа, че въпреки странния живот, който водя, всичко това ми се струва доста ненормално.

— Ако ми покажеш духовете и всичко останало, което искам да видя, може и да не им наредя да те убият в крайна сметка. Не би ли искал да си моят Шевал Од?

— Боже, мисля си, че мнозина млади мъже биха ми завидели за подобна оферта, но аз не знам какви ще са задълженията ми като кон, какво ще е заплащането и дали ще имам здравни осигуровки…

— Задълженията на Андре и Робърт са да правят, каквото им кажа, както много добре знаеш. Като компенсация аз им давам това, от което се нуждаят и когато се нуждаят. От време на време, като в случая с доктор Джесъп, им давам и това, което искат.

Двамата мъже я погледнаха с жадни погледи, които не бяха много сладострастни. Улових у тях някаква друга нужда, която нямаше нищо общо със секса. Нужда, която само тя можеше да задоволи, толкова гротескна, че се надявах никога да не разбера какво е нейното естество.

Датура се усмихна.

— Момчетата постоянно са в нужда.

Мълния, подобна на драконов зъб, проблесна сред черните облаци — остра и ярка. Просветна веднъж, после втори път. Отекна гръм. Небето конвулсивно потрепери и от него се изсипаха милион сребристи капки дъжд. А после още други милиони.