Дийн Кунц
Чудакът Томас (44) (Завръщането)

Четирийсет и четвърта глава

Когато усетих отново миризмата, направих гримаса, тъй като тя не възбуждаше апетита. Човекът сигурно беше направил крачка или беше преместил центъра на тежестта си, защото чух слабо, но съвсем отчетливо изпукването на парчета под нечий крак.

С отворена около две трети врата аз разполагах с доста тясно скривалище между нея и стената. Ако моят преследвач я бутнеше, тя щеше да опре в мен и да издаде присъствието ми. В повечето сгради между вратата и касата се образуваше процеп, през който можеше да се види дали някой стои на прага. Тази каса обаче беше много по-дебела и плътна и изключваше подобна възможност.

Погледнато откъм положителната му страна (нещо, от което много се нуждаех в този миг), щом аз не го виждах, и той не ме виждаше.

Досега не бях свързвал неприятната миризма с Андре и Робърт. Сега си дадох сметка, че сигурно не я бях усетил в стая 1203 със запалените свещи, където също бях в компанията на двамата верни коне, защото ароматът на „Клио-Мей“ я беше маскирал.

В небето на север, подобно на разперило клони дърво, блесна светкавица — със ствола нагоре и клоните към земята. Едва угаснало, на негово място блесна второ дърво, а след него трето: за кратко изникна цяла гора от огнени дървета, които се раждаха и изгаряха почти мигновено.

Той стоя на прага толкова дълго, че ме обзе опасение дали не знае, че съм зад вратата и само си играе с мен, преди да ми види сметката.

Нервите ми се опънаха по-силно и от ластика на перката на детско самолетче от балзово дърво. Казах си в никакъв случай да не предприемам прибързани действия.

В края на краищата той можеше и да ме отмине. Съдбата не винаги е в лошо настроение. Понякога ураганът стига до брега, бучи застрашително над него, но накрая се оттегля в морето.

И точно когато се хванах за тази надежда като удавник за сламка, той прекрачи прага и влезе в стаята — движение, което долових еднакво добре както със слуха си, така и с шестото си чувство.

Пушката-помпа е без приклад и не е предназначена за стрелба по мишена. Насочваш я напред и леко встрани от тялото.

Отначало вратата продължи да ме крие от преследвача. Когато той навлезеше по-навътре, щях да се нуждая от наметало-невидимка, каквото не носех със себе си, защото за мое нещастие не бях Хари Потър.

Когато шериф Портър стреля с пушката с пистолетна ръкохватка, за да ме спаси от крокодила, ми се стори, че оръжието даде доста силен откат. Шерифът застана широко разкрачен, с левия крак малко издаден пред десния, с леко сгънати колене, за да смекчи отката, и въпреки това беше разтърсен от силата на изстрела.

Робърт навлезе още навътре в стаята и се разкри частично, но не подозираше за присъствието ми. Когато застана точно пред мен, се озовах точно зад гърба му.

Дори и да се огледаше настрани, едва ли би ме забелязал и с периферното си зрение. Ако обаче инстинктивно усетеше опасността и се обърнеше, сянката, в която бях застанал, не беше достатъчно дълбока да ме скрие от него.

В полумрака не можех да различа ясно чертите на лицето му, за да го идентифицирам. Той беше висок, но не и едър, което изключваше вероятността да е Андре.

В небесната градина никнеха все нови разклонени светкавици, като при всеки съкрушителен тътен цялата гора падаше покосена.

Той продължи да върви из стаята, без да се оглежда. Започнах да си мисля, че е влязъл не да ме търси, а поради някаква друга причина.

Съдейки по поведението му, което наподобяваше това на сомнамбул, той беше привлечен от зова на бурята. И се спря пред балконската врата.

Ако гръмотевицата продължеше още и скриеше шума от стъпките ми, аз можех бързо да се измъкна в коридора, да избягна конфронтацията с него и в крайна сметка да се спусна по стълбите.

Когато бавно се подадох иззад вратата, за да надникна в коридора дали Датура и Андре не са някъде наблизо, светлинните ефекти от следващата канонада от гръмотевици направо ме поразиха и ме накараха да застина на място. Проблясъците отскачаха от Робърт и хвърляха призрачно отражение върху стъклените врати. Лицето му беше бледо като японска маска Кабуки, но очите му бяха станали дори по-бели, ярко бели от отразените в тях светкавици.

Веднага се сетих за гъвкавия като змия мъж, когото измъкнах от канала в тунела. Неговите очи бяха обърнати навътре и много приличаха на тези на Робърт в момента. При следващите три проблясъка видях, че призрачното отражение реагира с белите си очи на присъствието ми и останах неподвижен, парализиран от ужас, дори и когато Робърт се обърна към мен.