Дийн Кунц
Чудакът Томас (36) (Завръщането)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever Odd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2007

Превод: Петър Нинов

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

Редaктop: Лилия Анастасова

ISBN 978-954-409-249-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Трийсет и шеста глава

В казиното без прозорци любезният мъж с оредяващата коса седеше на една от двете здрави маси за блекджак — там, където го бях заварил и първия път. Пет години беше седял там в очакване на следващото раздаване на картите.

Той ми се усмихна, но когато видя Датура и момчетата, се намръщи.

Поисках Андре и Робърт да оставят лампите на пода, на разстояние около осем метра една от друга. Дадох им някои допълнителни инструкции — преместете тази на трийсет сантиметра настрани, приближете другата на петнайсет сантиметра — сякаш точното местоположение на лампите беше от значение за ритуала, който се канех да извърша.

Правех всичко това само заради Датура, за да я накарам да повярва, че има определена процедура и че тя трябва да бъде търпелива.

Ъглите на огромната зала останаха тъмни, но в центъра беше достатъчно осветено за целите ми.

— В казиното са загинали шейсет и четирима души — каза ми Датура. — Температурата от пожара е била толкова висока, че дори костите са изгорели.

Търпеливият играч на блекджак бе единственият дух, който виждах. Другите рано или късно също щяха да се появят — всичките, които още блуждаеха, преди да се пренесат в отвъдното.

— Виж тези разтопени ротативни, бебчо. Казината винаги рекламират „горещите“ си ротативки, но този път не са и подозирали колко прави ще се окажат.

От осемте духа, които бях заварил тук преди, само един бе подходящ за плана ми.

— Открили са останките на възрастна жена. При труса всички машини са се плъзнали в единия край на залата и са я затрупали.

Не исках да слушам повече зловещите детайли, в които ме посвещаваше Датура. Но нямаше как да й попреча или да и затворя устата.

— В останките й имало парчета разтопен метал и пластмаса. Съдебният лекар не могъл да ги извади от тялото й.

Сред миризмата на овъглено и сяра, както и на десетки други токсични отпадъчни вещества, долових същата онази примес от месо и гъби, която за пръв път привлече вниманието ми на стълбите. Макар и лека, но съвсем реална, тази миризма сякаш се покачваше във въздуха и за кратко изчезваше с всяко мое вдишване и издишване.

— Съдебният лекар преценил, че старата кучка направо трябва да бъде кремирана, тъй като нямало как да я отдели от разтопената машина.

От сенките изникна възрастната дама с издълженото лице и празния поглед. Може би тя бе затрупаната под купчината едноръки бандити.

— Но близките й не пожелали кремация, а традиционно погребение.

Долових с периферното си зрение движение, обърнах се и видях сервитьорката, облечена като индианска принцеса. Тъжно ми беше да я гледам. Надявах се тя най-накрая да вземе окончателното решение и да напусне този свят.

— Та значи сложили в ковчега бабичката заедно с част от залепилата се за нея ротативка. Не е ли откачено, а?

Появи се униформеният пазач. Движеше се като Джон Уейн — сложил ръка на дръжката на пистолета отстрани на височината на бедрото му.

— Тук ли е някой от тях? — попита Датура.

— Да, четирима.

— Не виждам нищо.

— В момента се явяват само на мен.

— Ами покажи ми ги тогава.

— Трябва да има още един. Трябва да изчакам, докато се съберат всички.

— Защо?

— Така трябва.

— Само не ме разигравай — предупреди ме тя.

— Ще получиш, каквото искаш — уверих я.

Макар че силни емоции бяха обзели Датура — първо фанатична убеденост в правотата й, после детското вълнение и нетърпение, Андре и Робърт бяха ентусиазирани колкото два воденични камъка. Всеки от тях стоеше до лампата и чакаше.

Андре тръгна към тъмните ъгли на залата. Изглежда, не го интересуваше нищо от тази вселена. Лицето му беше отпуснато. Той рядко мигаше с очи. Единствената емоция, показана от него досега, беше, когато смука убодената от розите длан на Датура, но дори тогава демонстрира способност да се разчувства колкото дъбов дънер.

Докато Андре беше закотвен за постоянно в тихи и спокойни води, Робърт от време на време показваше със замисленото си изражение и погледите, които хвърляше крадешком, че плава в много по-неспокоен вътрешен океан. Сега се беше съсредоточил върху дланите си, като бавно и методично чистеше под ноктите на пръстите на едната ръка с тези на другата. По всичко личеше, че спокойно можеше да прекара часове наред с това занимание.

Отначало смятах, че и двамата са изключително тъпи, но сега започнах да преосмислям оценката си. Не ми се вярваше вътрешните им светове да са изпълнени с интелектуални напъни и философски размишления, но подозирах, че в психически план са много по-страховити и чудовищни, отколкото показваше видът им.

Може би те се познаваха с Датура от много години и заедно с нея бяха участвали в достатъчно преследвания на духове, та затова срещата със свръхестественото вече изобщо не ги вълнуваше. Дори и най-екзотичните пътувания могат да се превърнат в скука чрез многократни повторения.

И след като години наред бяха слушали постоянното й дърдорене, можеха да бъдат оправдани, задето търсят убежище в мълчанието и тишината, за това, че са си създали вътрешни крепости, в които цари покой и в които те могат да се оттеглят и да оставят потопа от нейните умопобъркани бръщолевения да се плиска под стените на тези крепости, без опасност да ги потопи и да ги удави.

— Добре, хубаво, чакаш петия дух — каза тя и ме задърпа за тениската. — Но все пак опиши ми тези, които вече са тук. Къде са? Кои са?

За да я усмиря и за да не проличи притеснението ми, че мъртвецът, който ми беше най-нужен в момента, го нямаше никъде наоколо, аз й описах играча на масата за блекджак, любезното му лице, издутите му бузи и брадичката с трапчинка.

— Значи той ти се явява във вида, в който е бил непосредствено преди пожара? — попита ме тя.

— Да.

— Когато ги призовеш за мен, искам да ги видя и по двата начина — и както са били през живота им, и такива, каквито са станали след пожара.

— Добре — съгласих се аз, защото нямаше как да я убедя, че не разполагам с такива способности.

— Всичките. Искам да видя какво е сторил пожарът с всеки един от тях. Раните им, страданието им.

— Добре.

— Кой още е тук?

Един по един й посочих всички присъстващи: възрастната жена, пазача, сервитьорката на коктейли. Датура прояви интерес само към сервитьорката.

— Каза, че е била брюнетка. Наистина ли е така или е чернокоса?

Взрях се по-внимателно в привидението, което се приближи до мен в отговор на проявения интерес.

— С черна коса е. Гарвановочерна — отвърнах.

— Със сиви очи?

— Да.

— Знам, има цяла история за нея — изрече Датура с някаква особена кръвожадност, от която ме побиха тръпки.

Младата сервитьорка се вгледа в Датура и продължи да се приближава, като застана само на метър — метър и половина от нас.

Присвила очи в опита си да види духа, но всъщност вперила поглед встрани, Датура зададе поредния си въпрос:

— Защо тя още блуждае?

— Не знам. Мъртвите не разговарят с мен. Когато им наредя да станат видими и за теб, можеш да се опиташ да говориш с тях.

Огледах сенките на казиното с надеждата да зърна спотайващия се висок мъж с широки плещи и късо подстригана по войнишки коса. Все още нямаше никаква следа от него, а той беше единствената ми надежда.

— Попитай я дали името й е… Мериан Морис — каза Датура.

Изненадана, сервитьорката се приближи още повече и сложи длан върху ръката на Датура. Контактът остана незабелязан, защото само аз можех да почувствам или да докосна мъртвец.

— Трябва да е Мериан — отвърнах. — Тя реагира на името.

— Къде е?

— Точно пред теб, на една ръка разстояние.

Все едно, че Датура беше питомно животно, внезапно изпаднало в буйство, ноздрите й се разшириха, а в очите й се появи варварско въодушевление. Оголи идеално белите си зъби сякаш в очакване на кърваво пиршество.

— Знам защо Мериан не може да отлети — заяви. — Във вестниците писаха за нея. Тя имала две сестри. И двете работели тук.

— Тя кима — казах и тутакси ми се прииска да не бях улеснявал срещата й.

— Обзалагам се, че Мериан не знае какво е станало със сестрите й. Не знае живи ли са или не. Не иска да напусне този свят, докато не разбере какво се е случило с тях.

Изражението на духа, в което се промъкваше и някаква крехка надежда, показа, че Датура е отгатнала причината Мериан още да блуждае. Но тъй като не исках да окуражавам свирепата търсачка на паранормалното, съзнателно не й казах, че е права.

Тя така или иначе не се нуждаеше от моето окуражаване:

— Едната й сестра била сервитьорка и същата вечер била на смяна в балната зала.

„Балната зала. Смазващата тежест на огромния полилей, който се е стоварил върху присъстващите там!“ — помислих си.

— Другата й сестра работела в главния ресторант. Мериан използвала нейните връзки, за да започне тук работа заедно с другата им сестра.

Ако това беше вярно, сервитьорката на коктейли може би се чувстваше отговорна и виновна, че сестрите й са се намирали в „Панаминт“ по време на земетресението. Ако разбереше, че са оцелели, най-вероятно щеше да се отърси от оковите, които я свързваха с този свят и с тези руини.

Дори и сестрите й да бяха загинали, тъжната истина щеше да я освободи от самоналоженото й чистилище.

Надеждата за среща с любимите й същества в следващия свят щеше да намали чувството й за вина.

Когато видях в очите на Датура не обичайната за нея студена пресметливост, нито детинското вълнение, което я беше навестило за кратко, докато слизахме по стълбите от дванайсетия етаж, а злорадство в новия й животински облик, кой знае защо не ми се догади, както когато тя с окървавената си ръка допря чашата до устните ми.

— Блуждаещите мъртъвци са уязвими и чувствителни — предупредих я. — Дължим им истината и само истината, но трябва да внимаваме и да се стремим да им вдъхнем утешение и кураж с думите си. Необходимо е много да внимаваме какво казваме и как го казваме.

Едва изрекъл това предупреждение, си дадох сметка, че е безсмислено да призовавам Датура към съчувствие.

Обръщайки се директно към духа, който не можеше да види, тя каза:

— Сестра ти Бони е жива.

Надеждата озари лицето на покойната Мериан Морис и аз видях как се накани да възтържествува от радост.

Но Датура продължи:

— Гръбнакът й бил счупен, когато тежащият тон и половина полилей в балната зала се стоварил върху нея. Премазал я като хлебарка. Очите й били избодени.

— Какво правиш? Не говори така! — примолих й се аз.

— Сега Бони е парализирана и сляпа. Живее на държавни помощи в един забравен от бога дом за инвалиди, където сигурно и ще умре от болките си.

Исках веднага да млъкне дори и ако се наложеше да я ударя. И може би причината за това ми желание донякъде се дължеше на факта, че така щях да си намеря оправдание да я ударя.

Сякаш разбраха по телепатичен път за желанието ми, Андре и Робърт се вторачиха напрегнато в мен в очакване на действието.

Въпреки че удоволствието да я просна на земята си заслужаваше боя, който двамата щяха да ми теглят след това, аз си напомних, че съм дошъл тук заради Дани. Сервитьорката беше мъртва, а приятелят ми с крехките кости все още имаше шанс да живее. Основната ми цел трябваше да е неговото оцеляване.

Датура продължи да говори на невидимия призрак:

— Другата ти сестра, Нора, е получила изгаряне над осемдесет процента, но също е оцеляла. Три пръста на лявата й ръка са изгорели напълно. Както и косата, и голяма част от лицето й, Мериан. Едното ухо, устните и носът й направо се изпарили от огъня.

Тъгата така налегна сервитьорката, че не можех да я гледам повече, защото не бях в състояние да й дам никакво успокоение и да я спася от яростната словесна атака.

Дишайки учестено и на пресекулки, Датура като че беше позволила на вълка в нея да я завладее изцяло. Думите бяха нейните зъби, а жестокостта — ноктите й.

— Твоята Нора е претърпяла трийсет и шест операции и й предстоят още — присаждане на кожа, лицева реконструкция, все болезнени и продължителни процедури. А въпреки това тя още изглежда ужасно и отвратително.

— Тук вече си измисляш — прекъснах я.

— Да пукна, ако лъжа. Страшно е противна. Рядко излиза, а когато го прави, носи шапка и си връзва шал на грозното лице, за да не плаши децата.

Подобна агресивност и злоба, изразени така открито и емоционално, необяснимата отровна злъч разкриха пред мен истината, че съвършеното лице на Датура не беше само контраст на вътрешното й Аз, а нейна маска. Колкото повече продължаваше да напада с отровните си слова сервитьорката, толкова по-прозрачна ставаше маската и човек можеше да забележи криещото се зло зад нея. Зло, което беше толкова грозно и отблъскващо, че ако можеше маската рязко да се свали, пред мен сигурно щеше да се покаже лице, в сравнение с което фантомът от операта щеше да ми изглежда като невинна овчица.

— А ти, Мериан, си се отървала много леко в сравнение с тях. Не си изпитвала болка. Можеш да си отидеш, когато си пожелаеш. Но страданието на сестрите ти ще продължи години наред, до края на нещастния им живот.

Поразяващата сила на вината, която Датура се опитваше да внуши на сервитьорката, щеше да остави този измъчен дух прикован към изгорелите руини, към мрачното парче земя поне за още десет години или дори век. И то не за друго, а само за да накара бедната душа да й се яви, за да я види.

— Ядосвам ли те, Мериан? Мразиш ли ме сега, след като ти разкрих в какви безнадеждни и осакатени създания са се превърнали сестрите ти?

— Това е отвратително и жестоко — намесих се отново. — И няма да свърши никаква работа. Безполезно е.

— Знам какво правя, бебчо. Винаги знам точно какво правя.

— Тя не е като теб — настоях. — Тя не мрази и затова не можеш да я вбесиш.

— Всички мразят — отвърна тя и ме изгледа убийствено, от което кръвта ми се смрази. — Омразата движи света. Особено при момичета като Мериан. Те са най-добри в мразенето.

— Какво ли знаеш ти за момичетата като нея? — ядосах се аз. И веднага отговорих: — Нищо. Не знаеш нищо за жените като нея.

Андре направи крачка към мен, а Робърт ми хвърли кръвнишки поглед.

Датура продължи:

— Виждала съм снимките ти във вестниците, Мериан. О, да, направих проучване, преди да дойда тук. Познавам лицата на мнозина от вас, загиналите тук, защото когато ви срещна — чрез моя нов приятел тук — искам срещата ни да се запомни.

Високият широкоплещест като гардероб мъж с къса коса и дълбоко хлътнали злъчнозелени очи се беше появил, но аз бях толкова ядосан от поведението на Датура, че не го бях забелязал. Видях го сега, когато той внезапно изникна близо до нас.

— Виждала съм фотографията ти, Мериан — повтори Датура. — Симпатична си, но не може да се каже, че си красавица. Ставаш да те използват мъжете, ала не си достатъчно хубава, за да можеш ти да ги използваш и да получаваш от тях това, което искаш.

Застанал на не повече от три метра от нас, осмият дух в казиното изглеждаше толкова вбесен, колкото и когато го видях за пръв път. Беше стиснал зъби и юмруци.

— Само симпатична не е достатъчно — продължи Датура. — Този вид безлична красота овехтява много бързо. Ако беше оцеляла, животът ти щеше да бъде изпълнен само със сервиране и безкрайно разочарование.

Духът с войнишката прическа се приближи още, на метър зад покрусения дух на Мериан Морис.

— Имала си големи очаквания, когато си започнала тази работа — каза Датура. — Но си се оказала в задънена улица и скоро си разбрала, че си се провалила. Жените като теб непрекъснато са обърнати към сестрите си, към приятелите си. Животът им протича така. Но ти… ти дори подведе сестрите си. Не съм ли права?

Пламъкът в едната от лампите видимо се усили, спадна, пак се усили. Светлината прогони сенките за миг, после отново отстъпи и отново освети залата.

Андре и Робърт намусено се взряха в лампата, спогледаха се и озадачено заоглеждаха залата.