Дийн Кунц
Чудакът Томас (24) (Завръщането)

Двайсет и четвърта глава

Пред мен излезе красива млада русокоса жена в коктейлна синьо-жълта рокля с дълбоко деколте. Тя се усмихна.

От дясната ми страна се появи възрастна жена с издължено лице и с очи, изпълнени с безнадеждност. Тя протегна ръка към мен, после се намръщи при вида на дланта си. Наведе глава и сякаш се замисли за нещо.

Отляво дойде нисък червенокос мъж, широко усмихнат, но с гняв в очите.

Обърнах се и осветих останалите с фенерчето. Сервитьорка в дрехи на индианска принцеса. Служител от охраната на казиното с пистолет на кръста.

Чернокож младеж, облечен по последна дума на модата, непрестанно опипваше с пръсти копринената си риза, сакото и янтара, който висеше на врата му. Сякаш сам беше изненадан от модерния си външен вид приживе.

Заедно с играча на масата за блекджак имаше общо седем призрака. Не знаех дали всичките са загинали в казиното, или някои от тях са дошли от другите части на хотела. Може би те бяха единствените духове, обитаващи „Панаминт“, а може би не.

Сто осемдесет и двама души бяха намерили края си тук. На повечето от тях душите им се бяха преселили в отвъдното веднага след смъртта. За мое добро се надявах наистина да е така.

Най-вероятно духовете, които бяха седели толкова дълго в това импровизирано чистилище, са потънали в меланхолия или силно притеснени. И седмината потвърдиха правилото.

Копнежът ме притегли към тях. Не съм много сигурен за какво копнеят те, макар че според мен повечето искат окончателно решение на съдбата им. Желаят да намерят у себе си куража да напуснат този свят и да видят какво ги чака в следващия.

Обзети са от страх заради това, което им предстои да извършат. Страх и съжаление, любов към онези, които са напуснали. Понеже ги виждам и играя ролята на мост между живота и смъртта, те се надяват, че мога да им отворя вратата, която те самите се боят да докоснат. Понеже съм си аз — калифорнийско момче, което прилича на сърфист отпреди половин век, но по-рошав и не толкова страшен — доверието им към мен е още по-голямо.

Опасявам се, че не съм в състояние да оправдая очакванията им. Утехата, която им давам, е елементарна като мъдростта на Ози.

Когато ги докосвам и прегръщам, това сякаш ги успокоява и те са ми благодарни. И в отговор също ме прегръщат. Докосват лицето ми. И целуват ръцете ми.

Тяхната меланхолия ме изпива. Нуждата им ме изтощава. Съжалението ми към тях ме изцежда. Понякога ми се струва, че за да напуснат този свят, те трябва да минат през сърцето ми и да оставят незаличими белези в него.

Обръщайки се към всеки поотделно, аз му казвах онова, което той искаше да чуе. Казвах: „Този свят е загубен за вас завинаги. Тук вече не ви чака нищо освен желание, объркване и тъга.“ Така им казвах, а също: „Знаеш, че сега си безсмъртен и че животът ти е минал смислено. За да откриеш този смисъл, приеми с отворени обятия това, което ти предстои.“

А на друг казах: „Мислиш си, че не заслужаваш милост, но ще я получиш, ако преодолееш страха си.“

Докато говорех на седмината, се появи осми. Висок мъж с широки плещи, хлътнали очи, грубовати черти и късо подстригана коса. Той се вторачи в мен над главите на другите, пронизвайки ме със злобен поглед.

На чернокожия младеж, който постоянно си играеше с дрехите, казах: „На злите хора не се разрешава да блуждаят, фактът, че си останал тук толкова дълго, означава, че нямаш причини да се боиш от идното.“

Докато се местех от мъртвец на мъртвец, новодошлият ме дебнеше и не ме изпускаше от очи зад образувалия се около мен кръг. Когато чу думите ми, настроението му видимо се промени.

„Мислите, че говоря глупости. Може и да е така. Не съм ходил там и не знам какво е. Откъде бих могъл да знам какъв е животът в отвъдното?“

Очите им бяха изпълнени с копнеж и аз се надявах да видят у мен не жалостта към тях, а съчувствието и симпатията.

„Красотата и изяществото на този свят ме очароват. Но има нещо объркано. Искам да го видя в идеалната му форма. А вие не желаете ли?“

После добавих: „Момичето, което обичам… мислеше, че всеки от нас има по три живота, а не по два. Наричаше първия живот «лагер за базова подготовка».“

Замълчах. Нямах друг избор. За момент станах част от тяхното чистилище, а не от този свят. В смисъл, че не можех да намеря подходящите думи.

Накрая продължих: „Тя казваше, че попадаме в лагера за базова подготовка, за да се научим, да успеем или да се провалим в следването на свободната ни воля. После преминаваме към втория живот, който тя наричаше «служба».“

Червенокосият с усмихнатата уста и гневните очи се приближи до мен и постави длан на рамото ми. „Тя се казва Бронуен, но предпочита да й викат Сторми. По време на службата, казваше Сторми, ние преживяваме фантастични приключения в някаква космическа одисея, приказно начинание. Възнаграждението и отплатата идват през третия живот, който продължава вечно и никога не свършва.“

Млъкнах отново. Не можех да ги гледам в очите с увереността, която им дължах. Затова затворих очи и извиках в съзнанието си Сторми, която както винаги ми даде сила и кураж. И продължих със затворени очи: „Тя е страхотна. Знае не само какво иска, но и какво би трябвало да иска. Тук е голямата разлика. Когато по време на службата я срещнете, веднага ще я познаете. Ще я опознаете и ще я обикнете.“

След поредната пауза отворих очи и се обърнах назад, осветявайки пространството с фенерчето. Чернокожият младеж, сервитьорката, красивата блондинка и червенокосият мъж бяха изчезнали.

Не знам дали се пренесоха в отвъдното или просто отидоха другаде.

Едрият с късата коса беше по-бесен от всякога. Раменете му бяха отпуснати, сякаш носеше на тях товара на яростта си. Беше стиснал юмруци.

Той тихо се оттегли в съседната стая и макар че беше безплътен, при стъпките му се вдигна сив прах. Леките и дребни парчета — обгорели карти за игра и дървени трески — потрепериха, когато мина покрай тях. Един пластмасов чип се изправи и се завъртя, след което отново падна. Пожълтял от високата температура зар изтропа на пода.

Той имаше потенциала да бъде полтъргайст. Добре, че си тръгна.