Дийн Кунц
Чудакът Томас (17) (Завръщането)

Седемнайсета глава

Накрая завих на юг-югоизток и се озовах пред друг тунел. Лампите осветяваха част от стената, на която забелязах електрическо табло. Стоманената кутия беше разположена на метър и осемдесет от пода, което означаваше, че проектантите на отводнителната система не очакваха водата да стигне толкова високо. Което пък потвърждаваше предположението ми, че тунелите са толкова много и толкова големи, че биха побрали огромни количества вода.

Включих лампите. Тунелът се освети, а може би и другите негови разклонения.

Тъй като сега вървях на изток-югоизток, а бурята очевидно щеше да дойде от север, каналът беше почти празен, а бетонът — сух. Дъното беше покрито с белезникави камъни, смесени с дребни частици, довлечени от последните дъждове.

Потърсих следи в тинята, но не открих. Ако Дани и неговите похитители бяха минали оттук, те също се бяха движили по бетонната пътека.

Шестото ми чувство ме теглеше напред. Докато вървях малко по-бързо отпреди, се замислих…

По улиците на Пико Мундо има множество метални капаци на канализацията. Тези тежки дискове от ковано желязо могат да се повдигнат само със специални инструменти.

Логиката ми подсказваше, че тунелите, по които минаваха електрическите кабели и водопроводите, вероятно бяха съвсем отделна и много по-скромна система от тези тук. Иначе досега по пътя си щях да се натъкна на безброй изходи към повърхността с монтирани вертикални стълби.

Макар и да бях извървял километри в първия тунел, не бях забелязал нито един подобен изход, ако не броим този, по който бях слязъл под земята. След като извървях около двеста метра по новото разклонение, се натъкнах на стоманена врата без никакви надписи или обозначителни знаци.

Към вратата ме насочи любопитството, а не психическият магнетизъм, който ме теглеше към Дани Джесъп.

Зад неимоверно тежката врата — като предните две, през които бях минал — намерих електрически ключ за осветлението и коридор във формата на Т. На края на двете разклонения на Т-то имаше по една врата.

От първата се влизаше в помещение, от което открита метална спираловидна стълба водеше нагоре, очевидно към каменна постройка като тази, в която бях проникнал с взлом — собственост на службата за борба с наводненията.

В другия край на Т-то вратата ме отведе към преходно помещение с висок таван, със стръмни стъпала, издигащи се на десетина метра към врата с надпис ОВЕПМ.

Разтълкувах абревиатурата като „Отдел «Водоснабдяване и електричество» на Пико Мундо“. В стоманата беше изсечен още един надпис — 16С-СУВ24531, но той не ми говореше нищо.

Реших да не продължавам навътре. Открих, че на няколко места подземните системи на службата за водоснабдяване и електричество се пресичат с тунелите против наводненията.

Защо това можеше да се окаже ценна информация аз не знаех, но нещо ми подсказваше, че е така.

След като се върнах в основния тунел и отбелязах, че змиевидният мъж с белите очи не ме дебне там, аз продължих на изток-югоизток.

Когато тунелът се пресече с друг, бетонната пътека свърши. В прахта на дъното на канала имаше следи от обувки, които бяха пресекли отсечката до мястото, където пътеката отново продължаваше.

Слязох в канала и огледах следите отблизо.

Следите на Дани бяха различни от тези на другите хора. Заради многобройните фрактури — и деформации на костите, които често се получаваха при зарастване при страдащите от остеогенезис имперфекта — десният му крак беше с два и половина сантиметра по-къс от левия и изкривен. Като куцаше, той завърташе бедрата си и влачеше дясното стъпало.

„Ако бях и прегърбен — ми каза веднъж, — с голям успех щях да играя ролята на Гърбушкото от Нотр Дам и щях да съм прочут. Но и в това отношение майката-природа не е била справедлива към мен.“

Стъпалата бяха малки като на десет-дванайсетгодишно дете, а дясното беше с поне един размер по-голямо от лявото.

Никой друг не би могъл да остави такива следи.

Когато осъзнах колко дълго са го карали да върви пеша, ми призля и ме обзе гняв, а също и страх за него.

Той можеше да върви на кратки разстояния, без да чувства болка — на няколко пресечки ходене до магазина. Понякога дори не чувстваше дискомфорт. Но след като е изминал такова разстояние, сигурно изпитва страшна агония.

Мислех си, че са го похитили двама мъже — биологичният му баща Саймън Мейкпийс и безименният змиевиден мъж, който вече беше покойник. Но на дъното на канала освен на Дани имаше следи на още трима души. Двама от тях явно бяха мъже, единият — с по-големи стъпала от другия. Третият беше момче или жена.

Проследих отпечатъците до горе, където продължаваше пътеката. Оттам аз отново можех да разчитам да ме води само интуицията.

В този сух участък от лабиринта нямаше капка вода. Цареше гробна тишина.

Вървях леко и спокойно, с отмерени крачки, и затова не се бях задъхал. Така щях да чуя, ако онези, които преследвах, издадяха дори и най-малкия шум. Но не долавях нито стъпки, нито гласове.

Няколко пъти се спирах, затварях очи и напрягах слух, но напразно.

Тази абсолютна тишина предполагаше, че някъде пред мен четиримата бяха излезли от тунелите.

Защо Саймън би отвлякъл сина си, когото не искаше и на когото отказваше да приеме, че е баща? Отговор: Ако той мислеше, че Дани е син на мъжа, с когото Карол му беше изневерила, би се утешил, като го убие. Той беше социопат. В действията си не се ръководеше нито от логиката, нито от нормалните емоционални състояния. Силата, удоволствието, което изпитваше от нея, и оцеляването бяха единствените му мотиви.

Преди известно време отговорът би ми се сторил задоволителен.

Саймън можеше да убие Дани още в стаята му. Или ако го бях прекъснал с пристигането си в къщата на Джесъп, той можеше да го очисти в микробуса, докато змиевидният караше. И дори беше имал време да го изтезава, ако такова беше желанието му.

Да доведе Дани в този лабиринт и да го влачи километри по тунелите можеше да мине за изтезание, но не беше нито достатъчно драматично, нито физически насилствено, за да възбуди опасен убиец, който обича миризмата на кръвта.

Саймън и неговите двама спътници имаха някакъв интерес Дани да е жив, но на мен този интерес ми убягваше.

Едва ли бяха изминали целия този път само за да заобиколят пътните блокади и въздушните полицейски патрули. Спокойно можеха да намерят и по-удобно място, където да се покрият докато свалят блокадата. Обзет от лоши предчувствия, ускорих крачка не защото психическият магнетизъм се беше засилил (а и не беше така), а защото на всяко кръстовище на тунелите виждах в канала нови следи.

Безкрайните сиви стени, еднообразното редуване на сенките и светлините, тишината: същински ад за всеки отчаян грешник, чиито най-големи страхове бяха самотата и скуката.

След като открих първите следи, вървях още около половин час. Не тичах, но се движех бързо. Така стигнах до мястото, от което те бяха излезли от подземния лабиринт.