Дийн Кунц
Чудакът Томас (38) (Завръщането)

Трийсет и осма глава

Когато полтъргайст с мощ, равна на тази на нашия широкоплещест приятел, изригне като вулкан от бурни емоции, много рядко яростта излиза от контрол. Всичко трае, докато духът изчерпи силите си и се умори. Също както рап-певец по време на награждаване с престижни музикални награди вдига скандал, сърди се, но после му минава. В случая развихрилият се дух щеше да ми даде поне още една минута да избягам и да се скрия, а ако имах късмет — дори две или три минути.

В цялата тази суматоха с нищенето, трещенето и дрънченето аз се наведох ниско, за да не бъда ударен или обезглавен от летящите напосоки парчета. Също така примижах, защото треските и останките можеха да ми влязат в очите.

Опитах се да вървя по права линия, доколкото ми позволяваше непрогледният мрак. Целта ми беше да стигна до разрушените магазинчета от другата страна на казиното. Бяхме минали оттам на идване.

Когато се натъквах на купчини и останки, аз заобикалях едни, други прекрачвах, но гледах да не спирам. Ориентирах се пипнешком с двете ръце, като внимавах да не падна на пода, осеян с дъски със стърчащи пирони и други остри метални предмети.

Непрекъснато плюех прах. Дори ушите ми се бяха напълнили с някакъв пух. Кихнах, без да се притеснявам, че в какофонията, организирана от полтъргайста, злодеите ще могат да ме открият.

Но много скоро ме обзе тревога, че съм се отклонил от пътя си и че няма да мога да се ориентирам в тази абсолютна тъмнина. Сериозно се уплаших, че ще се натъкна в мрака на едни пищни форми, притежателката на които ще каже, е ако не „мой нови приятелю“, то поне „мой малки чудати приятелю“.

И това ме накара да се спра.

Измъкнах фенерчето си от колана, но се поколебах дали да го включа, дори и за кратко, колкото да огледам обстановката и да се ориентирам в пространството.

Датура и нейните момчета вероятно се бяха подсигурили не само с бензинови лампи. Сигурно имаха поне един фенер, а може би и три. Ако пък не, Андре щеше да запали косата си и да се остави да го използват като жива факла.

Когато се изчерпеше яростта на духа с войнишката прическа и когато веселата тройка надигнеше глави, те щяха да ме потърсят около тях. Ако разполагаха с фенерчета, в този мрак щяха да са им необходими минута-две, а може би и повече, докато се усетят, че ме няма в създадената от полтъргайста бъркотия.

Ако включех моето фенерче още сега, можеха да видят лъча и да разберат, че съм избягал. Не исках да привличам излишно вниманието им. Всяка минута предимство пред тях ми беше скъпоценна като злато.

Нечия ръка докосна лицето ми.

Извиках като малко дете, уплашено до смърт. Но от устата ми не излезе никакъв звук.

Пръстите нежно се допряха до устните ми, сякаш да спрат вика, който се опитах да издам, но не успях. Нежна ръка, женска.

В този момент в казиното се намираха само три жени. Две от тях бяха мъртви от пет години.

Кандидат-богинята, дори и непобедима с помощта на амулета, в който беше събрала трийсет не знам какво си, дори и да й беше писано да живее хиляда години, защото непрекъснато захранваше с банани змията вътре в себе си, не можеше да вижда в тъмното. Тя нямаше шесто чувство. И не би могла да ме открие без фенерче.

Ръката се плъзна от устните ми надолу по брадичката и към бузата ми. После докосна лявото ми рамо, плъзна се по ръката ми и хвана дланта ми.

Сигурно защото искам мъртвите да почувстват топлота, и те се държат по същия начин с мен. И загадъчната ръка също беше неописуемо по-гладка и чиста от тази с поддържания маникюр на кралицата на телефонния секс. Чиста и честна, силна, но нежна. Искаше ми се да вярвам, че е на Мериан Морис, сервитьорката на коктейли.

След като се спрях и поколебах за десет секунди, аз й се доверих и я оставих да ме води.

Докато симпатягата с войнишката прическа изливаше бурните си емоции със силна дандания там някъде зад нас, ние тръгнахме напред, много по-бързо, отколкото аз бях в състояние сам да се движа. Заобикаляхме препятствията, вместо да стъпваме върху тях и уверено и сигурно крачехме, без никакъв страх от падане. Призракът можеше да вижда еднакво добре и на светло, и на тъмно.

За по-малко от минута, след няколко завоя предимно надясно, тя ме накара да се спра. Пусна лявата ми ръка и докосна дясната, в която държах фенерчето.

Когато го включих, видях, че бяхме минали през галерията с магазинчетата и се намирахме в края на дългия коридор, до вратата за северното стълбище.

Моят водач наистина беше Мериан, облечена като индианска принцеса.

Всяка секунда сега беше ценна, но не можех да я оставя така, без да поне да се опитам да поправя злините, сторени от Датура.

— Пуснатото на воля мракобесие от този свят е навредило на сестрите ти. Ти нямаш никаква вина. Накрая, когато и те си отидат оттук, няма ли да искаш да си там… от другата страна, за да ги посрещнеш?

Погледите ни се срещнаха. Тя имаше невероятно красиви сиви очи.

— Върви у дома, Мериан Морис. Там те чака любов, но само ако сама направиш избора си.

Тя погледна към коридора, от който бяхме дошли, после отново към мен. Беше разтревожена.

— Когато отидеш там, питай за Сторми. Няма да съжаляваш. Ако Сторми е права и следващият живот е нашата служба, с нея ще преживееш вълнуващи приключения.

Мериан отстъпи крачка от мен.

— Прибери се у дома — прошепнах аз.

Тя се обърна и си тръгна.

— Върви. Иди си у дома. Остави този свят и продължи да живееш.

Докато се отдалечаваше, тя погледна през рамо, усмихна ми се и изчезна от коридора.

Този път бях убеден, че е минала през завесата.

Отворих вратата към стълбището, шмугнах се бързо вътре и затичах нагоре с всички сили.