Дийн Кунц
Чудакът Томас (45) (Завръщането)

Четирийсет и пета глава

Робърт се обърна към мен бавно и спокойно.

Бурята вече не осветяваше лицето му, а по-скоро правеше така, че да се вижда само черният му силует. Небето, огромен галеон с хиляди черни платна, няколко пъти просветна, сякаш за да привлече отново вниманието му. Отекна гръм.

След като вече не беше с лице към светкавиците, очите му не бяха лунно бели. Въпреки това… макар лицето му да беше в сянка, погледът му като че светеше в тъмното и фосфоресцираше. Очите му бяха с млечнобели роговици без ириси, като на човек, ослепен от катаракта.

Въпреки че нямаше как да видя, но ми се стори, че очите му са обърнати навътре като на мъртвец. Може би беше просто полетът на въображението ми.

Заел стойката, която бях видял от шерифа Портър, насочих пушката към него, но се прицелих ниско, защото при отката цевта щеше да отскочи нагоре.

Независимо от вида на очите на Робърт, бели като сварени яйца или навъсени и сини като берил, каквито ги бях видял по-рано, бях сигурен, че не само усеща присъствието ми, но ме и вижда.

И все пак поведението му и отпуснатите му рамене с нищо не показваха, че отново е влязъл в амплоато си на убиец-психопат. Ако не грешах, той беше дълбоко замислен за нещо.

Помислих си, че е дошъл тук не за мен, а е влязъл случайно с друга цел или просто така, безцелно. И след като ме беше открил, сега стоеше и проклинаше съдбата, че е принуден да влезе в схватка с мен.

Ситуацията придобиваше все по-любопитен обрат. Той тежко и протяжно въздъхна, някак жаловито и измъчено.

Доколкото си спомнях, това бяха първите звуци, които чух от устата му: въздишка, измъчена въздишка. Необяснимата му покруса и моето нежелание да прибягвам до пушката при липсата на ясно изразена заплаха за живота ми доведоха до странно патово положение. Само преди две минути и през ум не би ми минало, че може да се стигне дотук.

Внезапно на челото ми изби капка пот и намокри веждата ми. Ситуацията беше нетърпима. Някой от двама ни трябваше да отстъпи.

Ръцете му висяха отпуснато. Блясъкът от поредната светкавица разкри с бледия си език силуета на пистолет или револвер в дясната му ръка.

Когато преди малко се отвърна от прозореца, можеше да ме удари с оръжието, да стреля по мен, да залегне и да се превърти няколко пъти със стрелба. Не се съмнявах, че е опитен и професионален убиец, който много добре си знае работата. Шансовете му да ме убие бяха много по-големи, отколкото моите само да го раня.

Пистолетът висеше като котва в ръката му. Той направи две крачки към мен, не застрашително, а като че искаше да ме помоли за нещо. Това бяха тежки стъпки като на товарен кон, които напълно прилягаха на титлата, дадена му от Датура.

Страхувах се Андре също да не влезе в стаята, с цялата си неустоима мощ на локомотив, на какъвто ми беше заприличал още от самото начало.

Тогава Робърт можеше и да размисли и да се освободи от нерешителността си — или на каквото там емоционално състояние да се дължеше сегашното му бездействие. Двамата щяха да ме покосят с кръстосан огън.

Но аз не бях способен да стрелям от упор в човек, който в момента нямаше намерение да стреля по мен. Макар че се приближи още повече, лицето му не се проясни, но чувството, че вместо очи има две бучки лед, не ме напусна.

Той издаде друг звук. Първо си помислих, че е някакъв въпрос. Но когато го повтори, приличаше повече на сподавена кашлица.

Най-накрая ръката с пистолета тръгна нагоре.

Останах с впечатлението, че вдига оръжието не за да ме убие, а подсъзнателно, все едно, че е забравил за наличието му. Предвид онова, което вече знаех за него — безусловната му преданост и отдаденост на Датура, вкуса му към кръвта, очевидното му участие в бруталното убийство на доктор Джесъп — не ми беше необходима по-категорична демонстрация на намеренията му.

Откатът ме разтърси със страшна сила. Той остана така, стиснал пистолета, сякаш бълха го беше ухапала. Заредих нов патрон в цевта и стрелях. Стъклата на вратите зад него се пръснаха на парчета. Навярно бях вдигнал цевта твърде високо или встрани. Вкарах патрон и стрелях трети път. Робърт се олюля и падна назад в отвора, образувал се от пръсналите се балконски врати.

Макар че все още продължаваше да стиска пистолета, досега не го беше използвал и затова не беше необходимо да стрелям четвърти път. Поне два от трите куршума бяха попаднали точно в целта.

Но аз изтичах до него импулсивно, като че самото оръжие беше взело контрол над мен. Четвъртият куршум го помете от балкона.

Едва когато се приближих до счупените врати, видях какво бяха крили досега от мен дъждът и мракът. Една трета от балкона вероятно се беше отчупила при земетресението преди пет години, а заедно с нея се бяха откъртили и перилата.

Ако дори след четвъртия изстрел у Робърт беше останала искрица живот, падането от дванайсетия етаж му беше отнело и него.