Дийн Кунц
Чудакът Томас (55) (Завръщането)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever Odd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2007

Превод: Петър Нинов

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

Редaктop: Лилия Анастасова

ISBN 978-954-409-249-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Петдесет и пета глава

Хрумна ми да извадя пистолета на Датура и да стрелям надолу в тунела, докато онзи пълзеше към мен. Време за разплата.

Предпочитах да имам пушка или може би огнехвъргачка. Като онази, с която Сигърни Уивър гореше гнусните буболечки в „Извънземното“. Или казан с кипящо масло, по-голям от този, който Чарлс Лоутън в ролята си на гърбушкото Квазимодо изля върху тълпата от кулата на „Парижката Света Богородица“. Щеше да е супер.

Датура и нейните следовници ме бяха отказали от традиционните християнски ценности и в момента нямах намерение да обърна другата си буза, за да получа нов удар. Те бяха значително понижили прага ми на търпимост към себеподобните им. А търпимостта ми към насилието се беше покачила.

Андре беше идеален пример за правилото, че винаги трябва да подбираш внимателно обкръжението си.

Застанал върху високия петнайсет сантиметра ръб, с гръб към мътната вода, хванал се с едната ръка за ръба на канала, аз се приготвих за отмъщение. Но така, без да съм изложен на риск, не можех да усетя вкуса на възмездието. Ако стрелях с пистолета по Андре, от отката щях да загубя крехкото си равновесие и да падна в резервоара.

Нямах никаква представа колко е дълбока водата, но по-важното, не знаех какви боклуци лежат под повърхността. Тъй като напоследък късметът далеч не беше на моя страна, като нищо можех да падна върху счупена дървена дръжка от лопата, достатъчно остра да се надене на нея и Дракула. Или пък да има ръждясала вила, няколко заострени шипа от бодлива тел, а може би дори колекция от японски самурайски мечове.

Оцелял след цялата тази стрелба по мен, щях да си отида направо нелепо. Андре щеше да се изкачи и да ме види прободен в средата на резервоара. Убеден съм, че какъвто си беше груб и суров, той щеше доста да се посмее на тази гледка. И докато умирах, щеше да изрече с гласа на Датура: „Нещастник“.

Затова оставих пистолета да си седи затъкнат отзад на кръста ми и заобиколих резервоара до мястото, където се намираше отворът на най-високия изходен канал — на около пет сантиметра над главата ми, с метър и двайсет по-високо от този, от който току-що се бях измъкнал.

Мръсната вода изтичаше през намиращите се високо тръби и падаше в резервоара. Дори джинсите ми се намокриха до средата на бедрото. Но това не ми направи впечатление, защото едва ли бих могъл да изглеждам по-мръсен и окаян.

Щом мисълта ми мина през ума, първоначално се опитах да я прогоня, защото ми се стори доста дръзка, предизвикателство към цялата вселена. Без съмнение след десет минути щях да съм много по-мръсен и по-окаян от сега.

Протегнах се, хванах се здраво за ръба на канализационния отвор, повдигнах се на пръсти, набрах се и се вмъкнах в новото скривалище.

Помислих си дали да не остана така и да не изчакам, докато Андре се появи от другия тунел, след което да го застрелям от удобната си позиция. За човек, който с такова нежелание се докосваше до оръжие, аз проявявах изумително нетърпение да напълня враговете си с олово.

Но тук веднага се разкри слабата страна на плана ми. Андре също беше въоръжен. Щеше да прояви максимална предпазливост при излизането от тунела и със сигурност щеше да отвърне на огъня, ако аз пръв стрелях по него.

Всички тези бетонни стени, пак рикошети, пак раздираш слуха шум…

Нямах достатъчно патрони, за да не му позволявам да вдигне глава, докато водата в резервоара се покачи и го принуди да се оттегли. Най-добре беше да продължа по-нататък.

Тунелът, в който бях влязъл, трябваше последен да се включи при отводняването. При обикновена буря той вероятно щеше да си остане сух, но не и при потоп като сегашния. Нивото на резервоара под мен бързо се покачваше.

За щастие този тунел беше с по-широк диаметър от предишния — може би около метър и двайсет. Не се налагаше да пълзя и можех да се движа много по-бързо.

Не знаех къде ще ме отведе той, но много ми се искаше да сменя пейзажа.

Докато се надигах от пода и се вмъквах в тунела, зад мен се чу някакво цвърчене, придружено с животински писъци. Андре нямаше врат на човек, който би цвърчал. Веднага разбрах кой издаваше тези звуци: прилепи.