Дийн Кунц
Чудакът Томас (53) (Завръщането)

Петдесет и трета глава

Когато слязох на подземния етаж, рискувах и включих фенерчето. Открих нови стълби, но се поколебах дали да продължа по тях. От втория подземен етаж едва ли щеше да има изход навън.

Треперейки, аз си спомних разказа на Датура за блуждаещия дух на изверга от Гестапо, който обитавал подземията на Париж. И нейният копринен глас: „Почувствах дланите на Гесел навсякъде по мен — нетърпеливи, дръзки, настойчиви. Той проникна в мен.“

Избрах да сляза в мазето, защото очаквах да намеря тук подземен паркинг или товарна рампа, на която са разтоварвали провизиите и другите продукти за хотела. И в двата случая трябваше да има изход навън.

До гуша ми беше дошло от „Панаминт“. Стига толкова. Предпочитах да се опитам да оцелея навън, в бурята.

От двете страни на изградения с бетонни стени и с облицован с винилови плочки под коридор имаше еднакви врати. Огънят и димът не бяха успели да проникнат тук.

Надникнах в няколко помещения. Всичките бяха празни. Приличаха на офиси или на складови помещения, но сигурно са били изпразнени веднага след природното бедствие, защото очевидно не бяха засегнати от пожара и от водата.

Тук липсваше дори характерната миризма на изгоряло. В продължение на толкова часове бях дишал от неприятните миазми, че свежият въздух сякаш започна да пари ноздрите и дробовете ми.

Разклонението от коридори ме изправи пред три възможности. След кратко колебание тръгнах надясно с надеждата, че вратата в края на коридора води към бленувания подземен паркинг.

Точно когато стигнах края на коридора, чух Андре да минава с гръм и трясък през стоманената врата на северното стълбище. За миг закрих фенерчето с длан. Отворих вратата пред мен, прекрачих в непознатото и затворих. Лъчът светлина ми разкри метална стълба с гумирани стъпала, които водеха само надолу. Вратата не беше заключена.

Андре можеше да претърси целия етаж стая по стая. Но можеше и да се довери на инстинкта си.

Бих могъл да го чакам и да видя какво ще предприеме, надявайки се да го застрелям, преди той да ме гръмне, ако отвори вратата. Или пък бих могъл да сляза по стълбите.

Щастлив, че бях хванал пистолета на Датура във въздуха (но все още не напълно уверен, че ще успея да оцелея), аз бързо се спуснах към втория подземен етаж, който само преди минута съвсем съзнателно бях избягнал.

След три стълби и две площадки се наложи да направя завой на триста и шейсет градуса, откъдето се озовах пред вестибюл и врата с внушителен външен вид. На вратата се мъдреха няколко предупреждения. Най-страшното от тях обещаваше ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ с големи червени букви. Друг суров надпис забраняваше влизането на външни лица. Аз се самопоканих, отворих вратата и на светлината от фенерчето огледах пространството вътре. Осем бетонни стъпала се спускаха на метър и половина към някакъв бункер с дебели бетонни стени, дълъг шест и широк четири и половина метра.

На нещо като подиум в центъра, все едно, че се намираха на остров, бяха монтирани някакви инсталации. Не разбирах нищичко от тези неща. Може би някои бяха трансформатори, а може би това беше машина на времето.

В другия край на помещението на нивото на пода започваше тунел с диаметър около един метър, който не се знаеше къде излиза. Очевидно този бункер беше построен в случай, че трансформаторите избухнеха, както понякога ставаше. Но ако избиеше водопроводна тръба или пък внезапно станеше наводнение, водата бързо щеше да се оттече през тунела.

Предпочетох да избягна главните стълби към втория етаж под земята. Вместо това влязох през тези, металните, които обаче обслужваха само бункера-трансформатор.

Сега се бях озовал в безизходна ситуация, от което най-много се страхувах.

От мига, в който пумата нападна Датура, започнах да обмислям как да действам. Обзет от паника, аз оглушах за тихия и едва доловим глас, наречен шесто чувство.

Нищо не е толкова опасно за мен, колкото да забравя, че съм човек както на логиката, така и на свръхестествените възприятия. Когато действам само в един от тези два режима, ставам половин човек, само с половин потенциал. Макар и в по-малка степен, това е валидно за всички хора.

Без изход.

Въпреки това излязох от бункера и тихо затворих вратата, която обаче не се заключваше.

Слязох отново по стъпалата, покрай електрическите инсталации, до тунела. Осветих го с фенерчето и видях, че е под наклон и че постепенно завива наляво. Отвътре стените на тунела бяха сухи и сравнително чисти. Нямаше да оставя следи.

Ако Андре влезеше в бункера, той със сигурност щеше да надникне и в тунела. Но ако успеех навреме да се придвижа по тръбата, щях да бъда извън полезрението му и той щеше да се откаже да търси по-нататък. Щеше да си помисли, че съм избягал много напред.

Диаметърът от един метър ме принуждаваше да пълзя в тунела.

Затъкнах пистолета на Датура в колана, отзад на кръста, и се приготвих за път.

Тръбата завиваше на около шест метра от входа. Тъй като не се нуждаех от светлина, изключих фенерчето и го пъхнах в лентата-държател на предмишницата си. После запълзях в тъмното.

Половин минута по-късно близо до завоя на тунела се изправих, подпрях се на стената и осветих с фенерчето посоката, от която бях дошъл, най-вече пода на бункера.

Там, откъдето бях влязъл, се виждаха едва забележими следи от сажди, но само по тях никой не би се досетил, че съм минал оттук. Следите можеха да са си били там от години. Подът беше осеян с мокри петна те успешно маскираха саждите.

Продължих отново напред към тъмното и съумях да взема завоя. Макар че вече преследвачът не би могъл да ме види, продължих още три-четири метра за по-сигурно, след което се спрях и зачаках. След минута се сетих отново за стария сериал за тайната цивилизация под повърхността на Земята. Може би тунелът водеше някъде надолу, към подземен град с жени, които носят шапки с рога, със зъл император и мутанти. Това не ме изплаши. Нито едно от тези същества не можеше да се сравни с ужасите в „Панаминт“.

Внезапно в съзнанието ми отново се прокрадва образът на Кали, която по сценария на този филм не трябваше да се появява. Кали с окървавени устни и изплезен език. Не държеше примка, нито жезъла с черепа, меча и отрязаната глава. Ръцете й бяха празни, за да ме докоснат, да ме приласкаят и насила да придърпат лицето ми към нея, за да я целуна.

Съвсем сам, без другари край лагерния огън, без лагерен огън, аз започнах да си разказвам наум ужасяващи истории. Може да си помислите, че заради нестандартния ми живот съм имунизиран срещу ужасите и страховете, но ще сгрешите. След като всеки ден получавам все нови и нови доказателства, че животът след смъртта съществува и не е измислица, не страдам от заблуди и не мога да се утешавам с мисълта, че духовете не съществуват. И понеже не съм напълно наясно с онова, което ни предстои, след като напуснем този свят, въображението ми се развихря до такава степен, че и най-лошите ви кошмари бледнеят пред него.

Не ме разбирайте неправилно. Сигурен съм, че всеки от вас има черно, мрачно и може би дори перверзно и извратено въображение. Не искам да подценявам развинтеното до лудост ваше въображение, нито да се надсмея на гордостта, която изпитвате от този факт.

Докато седях в тунела и плашех себе си с небивалици, аз не само отнех на Кали ролята, която тя си беше отредила в сериала, но я прогоних от съзнанието си. Съсредоточих се върху игуаните, които бяха маскирани, за да изиграят динозаврите, и върху джуджетата с кожените шапки или каквото там носеха на главите си.

Мястото на Кали в мислите ми беше заето само за броени секунди от Датура, разкъсана от пумата, но при все това страстна и любеобвилна. И в момента тя пълзеше в тунела към мен.

Разбира се, не чувах дишането й, защото мъртвите не дишат.

Искаше да седне в скута ми, да повърти задника си и да сподели кръвта си с мен.

Мъртвите не говорят. Но лесно беше да се убедя, че Датура сигурно е единственото изключение от правилото. Определено дори смъртта не беше в състояние да затвори устата на тази бъбрива богиня. Тя се приближи към мен, седна в скута ми, повъртя хълбоци и допря окървавената си длан до устните ми, след което каза: „Искаш ли да вкусиш от кръвта ми, приятелю?“

Само няколко кадъра от този хорър филм на въображението бяха достатъчни да ме накарат да включа фенерчето.

Ако Андре наистина имаше намерение да провери бункера-трансформатор, досега трябваше да го е сторил. И щеше да си плюе на петите. След като и неговата господарка, и Робърт бяха мъртви, гигантът щеше да се качи в колата, която бяха приготвили, и да замине.

И само броени часове след това щях да се престраша да се върна в хотела и оттам да тръгна към междущатската магистрала.

Щом докоснах бутона на фенерчето, преди да го натисна, завоят на тунела изведнъж просветна, след което чух гласа на-Андре.