Дийн Кунц
Чудакът Томас (19) (Завръщането)

Деветнайсета глава

Изтръгнах патрона с клещите, отворих вратата и оставих паяците да пируват с тяхната плячка.

Тази система от отводнителни тунели беше странна, сякаш принадлежеше на друг свят. И телефонното обаждане беше странно и чудато. Дори да бях пристъпил прага на Нарния, нямаше да се изненадам толкова.

Открих, че съм се озовал извън очертанията на Пико Мундо, но не във вълшебна страна. Около мен земята беше осеяна с пустинни храсти, твърди и безмилостни.

Постройката, от която излязох, се намираше върху бетонна площадка с двойно по-голям размер. Обектът беше затворен с верига с катинар.

Обходих обекта по периметъра, изучавайки неравния терен, и проверих дали някой не ме наблюдава. Но релефът наоколо не предлагаше кой знае какви възможности за криене.

Когато се уверих, че няма да се наложи да се върна обратно в постройката, за да се прикрия от стрелба по мен, изкачих портата с катинара и скочих от другата страна.

Каменистата почва под краката ми не се впечатли от скока. Осланяйки се на интуицията си, аз се отправих на юг.

Слънцето беше достигнало връхната си точка. Оставаха може би пет часа дневна светлина и после над пустинята щеше да се спусне ранната зимна вечер.

На юг и на запад бледото небе беше почти идеално синьо, сякаш беше избледняло на фона на ярката слънчева светлина, отразяваща се в повърхността на Мохаве.

Зад мен в пълен контраст небосклонът на север беше погълнат от огромни облаци. Те бяха мръсни като преди, но сега и някак зловещи.

Изминах стотина метра, изкачих нисък хълм, а после слязох в някаква долчинка, където върху меката и влажна почва имаше нови отпечатъци.

Пред мен отново се разкриха следите на бегълците и техния пленник.

Тук по-отчетливо, отколкото в тунелите личеше, че Дани е влачил дясното си стъпало. Походката му свидетелстваше за остра болка и отчаяние.

Повечето жертви на остеогенезис имперфекта след пубертета получават по-малко счупвания и костите им укрепват. Дани беше един от тези хора.

След като достигнат зряла възраст, късметлиите откриват, че рискът за костите им не е много по-голям от този при здрав човек. Но телата им остават изкривени от ненормалното срастване на частите от скелета, а някои от тях оглушават от отосклероза. Но иначе най-ужасните последици от генетичното заболяване вече са минало.

Макар и костите му сега да бяха много по-здрави, отколкото в детството му, Дани беше от онзи малък процент болни, които трябваше да бъдат предпазливи и след пубертета. Скоро не му се беше случвал сериозен инцидент, след като на шест години си счупи китката, докато раздаваше карти за игра. Но миналата есен си счупи дясната лъчева кост на ръката.

Огледах следите на жената и отново се запитах коя ли е и защо е с тях.

Продължих да вървя в долчинката още около двеста метра. Пред каменистия склон следите изчезнаха.

Щом се заизкачвах по склона, сателитният телефон иззвъня.

— Чудакът Томас? — попита жената.

— Че кой друг?

— Видях твоя фотография.

— Ушите ми винаги излизат по-големи на снимките.

— Ама имаш едно лице…

— Какво?

— Мундунугу.

— Това дума ли е?

— Знаеш какво означава.

— Съжалявам, но не знам.

— Лъжец — каза тя, но без гняв.

Това сякаш беше разговор между двама луди.

— Искаш ли си сакатото момче?

— Искам Дани жив.

— Мислиш ли, че ще можеш да го намериш?

— Опитвам се.

— В началото беше толкова бърз, а сега си толкова бавен.

— Какво ти е известно за мен?

— А какво трябва да знам, бебчо? — попита ме тя лукаво.

— Не много.

— В името на Дани, дано това не е вярно.

Обзе ме необяснимо неприятно чувство, че доктор Джесъп е бил убит… заради мен.

— Защо се забъркваш в такива неприятности? — попитах.

— Никой не може да ми навреди — отсече тя.

— Наистина?

— Аз съм непобедима.

— Браво на теб.

— И знаеш ли защо?

— Имам трийсет в амулет.

— Трийсет какво?

— Ти бон анж.

Никога не бях чувал този термин преди.

— Какво означава това?

— Знаеш.

— Ами не.

— Лъжец.

След това тя не затвори, но и не каза нищо повече. Седнах на земята, с лице отново на запад.

Повърхността беше пепелявосива и киселинножълта; тук-там се виждаха мескити и пустинни храсти.

— Още ли си там? — попита тя.

— Къде да ходя?

— И къде си?

Вместо да отговоря, попитах:

— Може ли да говоря със Саймън?

— С Обикновения или с Каза?

— Какво означава това?

— Със Саймън Обикновения или със Саймън Каза?

— Със Саймън Мейкпийс — търпеливо отвърнах.

— Мислиш, че е тук ли?

— Да.

— Смотаняк.

— Той уби Уилбър Джесъп.

— Не се стараеш достатъчно.

— За кое?

— Не ме разочаровай.

— Нали каза, че вече съм те разочаровал.

— Не ме разочаровай повече.

— Или? — попитах аз и веднага съжалих за въпроса си.

— Какво ще кажеш за…

Зачаках мълчаливо.

— Какво ще кажеш да направим така: или ни намираш до залез слънце, или чупим и двата му крака.

— Ако искаш да ви намеря, просто ми кажи къде сте.

— Какъв ще е смисълът тогава? Ако не ни откриеш до девет часа, ще счупим и двете му ръце.

— Не го правете. Той не ви е навредил с нищо. Никога на никого не е навредил.

— Какво е първото правило? — попита тя.

Припомних си краткия ни и изключително мистериозен разговор от предната вечер и отговорих:

— Трябва да дойда сам.

— Ако доведеш ченгета или някой друг, ще разбием красивото му лице и до края на живота си той ще бъде грозен като смъртта от главата до петите.

Тя затвори.

Която и да беше, със сигурност не беше с всичкия си. Добре, аз и преди си бях имал работа с луди. Тя беше луда и зла. Отново нищо ново за мен.