Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава XCV
ПОСЛЕДНИЯТ СВИДЕТЕЛ

Напрегнатото очакване и тържествената тишина продължават цели десет минути.

Тишината се нарушава от време на време ту от възклицанията на някой, който си е въобразил, че вижда нещо в прерията, ту от шумно вълнение, което кара мъжете да се изправят на пръсти, за да виждат по-добре.

Три пъти тълпата се раздвижва от предупредителни викове, които се оказват неверни. Търпението на всички започва да се изчерпва, когато се чува четвърти вик, по-силен и по-уверен.

Този път няма никаква измама. На хоризонта се появяват сенки, които бързо добиват форма; сенки, които се движат.

Гръмогласно „ура“ прокънтява под клоните на дъба, когато фигурите на трима конници, изплували из маранята на нажежената прерия, се отправят към дървото.

Двамата се разпознават лесно — те са Зеб Стамп и Касий Къхуун. Третият — още по-лесно. Никой не може да сгреши коя е загадъчната фигура.

Първият вик на тълпата съобщава завръщането на двамата мъже. Следва друг, по-многозначителен вик — всички виждат, че с тях пристига и съществото, което буди от дълго време невероятни мисли и страшни предположения.

Макар че сега всички знаят какво е това същество, на него гледат с чувство, близко до страхопочитание.

Пак настъпва тишина, нарушавана само от подтиснат шепот. Тримата конници се приближават. Мислите на зрителите са толкова тържествени, че не могат да бъдат изречени гласно.

Мнозина отиват да посрещнат приближаващото шествие и го придружават с учудени погледи. Тримата ездачи спират извън кръга от зрители, които се натрупват възбудено около тях и образуват скоро нов кръг.

Двамата ездачи слизат. Третият остава на седлото.

Като отвежда коня си настрана, Касий Къхуун се смесва с тълпата. В присъствието на такъв спътник никой не му обръща внимание. Очите и мислите на всички са насочени към конника без глава.

Зеб Стамп изоставя кобилата си, хваща поводите на мустанга и го завежда под дървото, гдето заседава съдът.

— А сега, господин съдия — казва той като човек, който е господар на положението, — и вие, господа дванадесет съдебни заседатели, ето свидетел, дето ще поразнищи делото. Какво ще кажете, а? Нали ще го поразпитате?

Чува се възклицание, последвано от думите „О, господи! Той е!“ Висок човек залитва и застава до конника без глава — баща му.

По-отдалеч се разнася вик — внезапно сподавен писък на припадаща жена — сестра му.

Удли Пойндекстър е отведен настрана. Той не се съпротивява и явно не съзнава какво става около него.

Завеждат го до една карета, спряла по-далеч, и го настаняват да седне до единствения човек, който се намира в нея — дъщеря му.

Каретата не тръгва. Луиза Пойндекстър иска да остане, докато съдът произнесе присъдата, или до часа на екзекуцията, ако се стигне до такъв край.

Зеб Стамп е поканен да, заеме мястото си на свидетел.

По нареждане на съдията разпитът продължава. Въпросите се задават от защитника.

Прескачат много от формалностите. Положил клетва по-рано, старият ловец е призован да разкаже всичко, което знае. Оставят го да разказва, както си иска. Той говори с къси изречения, сякаш смята, че така изисква законът.

Зеб започва:

— Пръв път чух за тая грозна работа на втория ден след изчезването на младия Пойндекстър. Чух я, като се връщах от лов откъм реката. Казаха ми, че уж ловецът на мустанги бил убиецът. Ама знаех, че той не е човек да свърши такава работа. И за да съм съвсем сигурен, отидох в колибата му. Него го нямаше. Намерих само слугата му Фелим. Беше си глътнал езика, та не можа нищо да ми каже.

Така-а! Докато той бръщолевеше, в хижата влезе кучето. На врата му висеше нещо. Разгледах го и познах, че е картичка на ловеца на мустанги. На нея пишеше нещо с червено мастило; после излезе, че не е мастило, ами кръв. Момъкът пишеше къде е. Отидох на мястото заедно с Фелим и хрътката.

Стигнахме навреме, за да спасим ловеца на мустанги от една петниста пантера — мексиканците им викат тигри, а момъкът им казваше ягуари.

Теглих един куршум на звера и край!

После занесохме ловеца на мустанги в колибата му. Трябваше да го носим на носилка, защото краката му не го държаха. Пък и умът му беше мръднал, като на пуяк, кога се опложда.

Затътрихме го до дома му. Там стоя, докато го намериха преследвачите.

Свидетелят млъква, като че размишлява дали да разкаже за странните случки, които бе видял в хакалето. Дали ще са от полза за обвиняемия или ще е по-добре да ги премълчи?

Той решава да мълчи.

Това не се харесва на обвинителя, който го подлага на разпит.

В резултат Зеб е принуден да разкаже подробно всичко, което се е случило в хакалето преди ареста и затварянето на обвиняемия в караулното помещение.

— А сега — казва той след разпита, — като ме накарахте да кажа всичко, дето знам, трябва да заявя, че има нещо, дето не се сетихте да ме питате. Ама аз съм длъжен да ви го кажа.

— Продължавайте, мистър Стамп — казва защитникът от Сан Антонио, който води разпита.

— Добре. Ще кажа нещо, ама не за подсъдимия, а за човека, дето според мене трябва да е на неговото място. Не казвам кой е. Ще ви разправя какво знам и какво открих, а вие, господа съдебни заседатели, ще си направите заключението.

Старият ловец спира и си поема дълбоко дъх, като че се готви за пълно признание.

Никой не се опитва нито да го прекъсне, нито да го подкани. Всички са под впечатлението, че той може да разкрие загадката за убийството. Тайната около конника без глава е вече разкрита и за нея няма какво да се говори.

— Така, граждани! — продължава Зеб Стамп след новото обръщение. — Подир това, дето чух и видях, разбрах, че бедният Хенри Пойндекстър е загинал. Разбрах още и това, че престъпникът не е ловецът на мустанги Морис Джерълд.

А кой е тогава? Това не можах да разбера; а и вие не можахте.

А не се съмнявах, че ирландецът е невинен, затова реших да науча истината. Не казвам, че няма улики против него. Наопаки, всичко е против него. Затова не гледах уликите, а отидох в прерията да поразгледам следите.

Сигурен бях, че до мястото на убийството и обратно ще има конски следи. И наистина, проклети да са, там имаше прекалено много следи. Иначе работата щеше да е много лесна.

Мене ме интересуваха главно едни от следите. Реших да вървя докрай по тия следи от копитата на един американски кон с три здрави подкови и една счупена. Ей тая!

Свидетелят изважда ръка от джоба си. На дланта му лежи три четвърти конска подкова.

Той я издига достатъчно високо, за да могат да я видят съдията, съдебните заседатели и зрителите.

— А сега, господин съдия и господа съдебни заседатели — продължава той, — конят с тая подкова е прекосил прерията през нощта на убийството. Вървял е след убития и след човека, обвинен в убийството. Вървял е все по следите на двамата и е спрял близо до мястото на престъплението.

Но човекът с тоя кон не е спрял там. Той е продължил, докато е стигнал близо до локвата кръв, пролята от него. Убиецът е бил на третия кон — на коня със счупената подкова.

— Продължавайте, мистър Стамп! — казва съдията. — Обяснете ни какво искате да кажете с тези странни думи.

— Ето какво искам да кажа, господин съдия. Оня човек се е скрил в гъсталака и оттам е изстрелял куршума, дето е убил горкия Пойндекстър.

— Какъв човек? Кой човек? Как се казва? Кажете името му! — запитват едновременно двадесет гласа.

— Там ще намерите името му.

— Къде?

— Къде ли? В онова тяло без глава, дето ви гледа, без да продума. Всички виждате — продължава свидетелят, като посочва конника без глава, — всички виждате едно червено петно отпред на сарапето. В средата му има дупка. Зад тази дупка май има и друга — в тялото на младежа. На гърба няма същата дупка. Ето защо смятам, че смъртоносният куршум е още там. Какво ще кажете, да свалим ли дрехите му и да погледнем?

Всички се съгласяват мълчаливо с предложението на свидетеля. Двама трима от зрителите, между тях и Сам Менли, пристъпват напред и с подходяща тържественост започват да свалят сарапето.

Както при откриване статуя на човек, заслужил такава чест, зрителите стоят в почтителна тишина, така стоят и сега зрителите под тексаското дърво, докато сарапето се вдига от раменете на конника без глава.

Тишината е тържествена, дълбока и не се нарушава дори от шепот. Шушукане се чува едва след като трупът е съблечен напълно и мъртвото тяло се открива пред очите на зрителите.

То е облечено в закопчана до шията небесносиня памучна блуза с басти.

Панталоните имат почти същия цвят, с по-светли ивици по ръбовете. Но от тях се виждат само бедрата. Долната част на краката е прикрита от гамаши от ягуарова кожа.

Около кръста е увито два пъти въже от конски косми. То е закрепено отпред и отзад на седлото и поддържа трупа да стои изправен. Поддържа го и друга част от същото въже, прикрепено за стремената и стегнато като колан под корема на коня.

Всичко е така, както бе казал подсъдимият — всичко друго освен главата.

Къде е тя?

Никой не запитва. Заинтересовани от думите на Зеб Стамп, всички са отправили поглед към трупа и грижливо го оглеждат.

Виждат се две дупки от куршум — една над сърдечната област, другата в гръдната кост, точно над стомаха.

Погледите се съсредоточават върху втората дупка, защото около отвора й личи кървав кръг, от който се спускат кървави бразди. Те са се пропили в меката памучна материя и бяха вече явно засъхнали.

Около другата дупка няма такова нещо. Тя представлява правилно, голямо колкото грахово зърно кръгче на дрехата и е едва забележима от такова разстояние. Около нея няма кръв.

— Това — казва Зеб Стамп, като посочва по-малката дупка — не е нищо. То е от куршума, дето аз изстрелях от дола. Нали ви казах за него? Виждате, че около нея няма кръв. Значи куршумът е минал през трупа. А с другата дупка не е така. Тя е от смъртоносния куршум и мисля, че ще го намерите в трупа. Да го цепнем и да видим!

Никой не се противи. Напротив, съдията нарежда да изпълнят предложението на Зеб.

Въжетата са развързани, гамашите — разкопчани, тялото — снето от седлото. То е вкочанено и изпънато — краката и ръцете са сякаш дървени. Теглото му, което не надминава теглото на мумия, показва че е изсъхнало.

С почтителна грижливост полагат трупа на тревата. „Лекарите“ се надвесват мълчаливо над него. — Сам Менли изпълнява ролята на главен хирург.

По нареждане на съдията той прави разрез около раната, заобиколена с кръв. Прорезът минава през ребрата и стига до белите дробове.

В лявата половина Менли намира това, което търсят. Върхът на ловджийския нож опира в нещо по-твърдо от плът. Като че оловен куршум. Да, така е!

Куршумът е изваден, почистен от кървавата обвивка и представен на съдебните заседатели.

Макар и поизтъркан от винтонарезното дуло на цевта и малко вдлъбнат от съприкосновението с едно ребро, на него все още личат очертанията на щампосан полумесец и буквите К. К.

Ах, тези издайнически инициали! Има хора, които си спомнят, че са чували нещичко за тях и по-рано. Други могат да свидетелствуват за самохвалството с този белязан куршум, когато се спореше кой е убил ягуара.

Човекът, който се бе хвалил тогава, сега има причина да съжалява.

— Но къде е той?

Въпросът се повтаря бързо сред присъствуващите.

— Какво е вашето обяснение, мистър Стамп? — пита защитникът.

— Май че няма нужда от много обяснения. Ясно като бял ден, че тоя куршум е убил младия Пойндекстър.

— Но кой го е изстрелял? Вие как мислите?

— Ами че и това също е ясно. Когато някой се подпише на едно писмо, не може да се сбърка кой го е изпратил. На куршума има само инициали, но те са ясни и красноречиви.

— Това все пак не доказва нищо — намесва се обвинителят. — Вярно е, че има куршум с инициали, които са — а може и да не са — на един добре известен в поселището джентълмен. Да предположим, че инициалите, както и куршумът са негови. Какво от това? Малко случаи ли има на убийства с откраднато оръжие? Това е много обикновена хитрост. Кой може да докаже, че и сегашният случай не е такъв?

— Освен това — продължава сладкодумният юрист — каква е подбудата за убийството, ако предположим, че е било извършено от човека, когото сега подозирате? Без да споменаваме името, всички знаем кому принадлежат инициалите. И самият джентълмен няма да отрече, предполагам, че инициалите са негови. Но тъй като няма други обстоятелства, които да го свържат по някакъв начин с престъплението, само инициалите не означават нищо.

— Няма ли? — пита Стамп, който чака нетърпеливо края на речта на обвинителя. — А какво ще кажете за това?

При тия думи Зеб изважда от кесията си листче хартия — смачкано, обгорено от куршума и очернено като че от барут.

— Намерих го — казва той, като го подава на съдебните заседатели — здраво забодено на шипа на една акация. Изпратено е там от цевта на пушка. Излетяло е от същата пушка, дето е изстреляла куршума. Служило е за запушване. Доколкото разбирам, това е парче от плик. На него е надписано име, което кой знае как, съвпада с инициалите на куршума.

Съдебните заседатели могат да прочетат сами това име. Старшият взема листчето хартия и като изглажда гънките, прочита с висок глас:

Капитан Касий Къхуун.