Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава L
СХВАТКА С КОЙОТИ
Виолетовите сенки на тексаския сумрак се спускаха над земята, когато раненият, чийто мъчителен път през гората вече описахме, стигна до ручея.
След като утоли на воля жаждата си, той се изтегна на тревата, облекчен от ужасното напрежение, което толкова дълго бе понасял.
Краката го боляха, но не много силно. Духът му бе така измъчен, че той не можеше да се страхува вече за бъдещето.
Единственото му желание бе да си почине. Хладният вечерен ветрец, който минаваше като въздишка между перестите листа на акациите, създаваше благоприятна обстановка за почивка.
Лешоядите се бяха разотишли. Необезпокояван от тяхното злокобно присъствие, раненият скоро задряма.
Сънят му не трая дълго. Болката от раните се възобнови и го пробуди. От нея именно, а не от воя на койотите, той не можа да мигне през останалата част от нощта.
Той не се страхуваше от дебнещите вълци на прерията, които нападат само мъртвите или умиращите, защото не смяташе, че е умиращ.
За ранения нощта бе дълга и мъчителна. Струваше му се, че никога няма да раз съмне.
Най-после денят настъпи, но не му донесе нищо радостно. С него дойдоха черните птици, а зверовете не си отидоха. Над него лешоядите разтвориха пак мрачни криле в блясъка на слънцето, а наоколо се чу зловещият вой на стотици койоти.
Раненият пропълзя до ручея и утоли отново жаждата си.
Беше огладнял и се озърна да види с какво може да се нахрани.
Наблизо растеше орехово дърво. По клоните му, на около шест фута от земята, имаше плодове. С помощта на патерицата той успя да събори няколко ореха.
Какво да прави сега?
Невъзможно беше да напусне мястото. И най-малките движения му причиняваха болка, което показваше, че не е в състояние да отиде гдето и да било.
Младият човек не знаеше какви са раните му, най-вече раната на крака, който беше така подут, че не можеше нищо да се разбере. Струваше му се, че или капачето на коляното е счупено, или ставата е разместена. И в единия, и в другия случай щяха да минат дни, преди да може да си служи с този крак. Какво ще прави през това време?
Нямаше никаква надежда по тези места да мине човек. Макар че беше прегракнал от викане, той надаваше пак от време на време глух зов — надеждата се бореше с отчаянието.
Не можеше да избира. Трябваше да остане гдето е. Уверил се в това, младият човек легна на тревата и реши да се запаси с търпение, доколкото това бе възможно.
Необходимо бе геройство, за да понесе острите болки; и той ги понасяше, макар и не мълчаливо. От време на време се чуваше стон.
Погълнат от страданието си, раненият не обръщаше известно време внимание на това, което става наоколо. Над него все още се виеха черните птици, но той бе свикнал с присъствието им и те не го тревожеха, дори когато някоя от тях се спускаше толкова близо, че можеше да чуе до ушите си свистенето на крилата й.
Но какво е това? Какъв е този шум? Той приличаше на стъпки от малки крака по пясъчния бряг на ручея и бе съпроводен от бързото дишане на настървени животни. Младият човек се огледа, за да открие причината.!
„О, само койоти!“, си помисли той, като видя цяла дузина от хищниците да пробягват насам-натам, да се промъкват по брега на ручея или да клякат по тревата.
До този миг той не бе изпитвал страх, а само презрение към тези страхливи животни.
Но когато забеляза вида и държането им, чувствата му се промениха. Те го гледаха сега свирепо, настървено, заплашително. Явно бе, че койотите имаха лоши намерения.
Той бе чувал, че те са обикновено страхливи и безвредни, но нападат човека, когато видят, че той не е в състояние да се защищава. Особено дръзки стават, когато подушат кръв.
Изподраскан от бодлите на кактусите, от него бе изтекла доста кръв, още незасъхнала по дрехите му.
Беше влажно и острата й миризма се разнасяше наоколо. Койотите я бяха надушили.
Това ли ги беше настървило толкова? Както и да е, за младия човек бе ясно, че те имат намерение да го нападнат.
Той нямаше никакво оръжие освен ножа, останал за щастие на колана му. Пушката и револверът, прикрепени към седлото, бяха изчезнали заедно с коня.
Той извади ножа, приповдигна се на дясното си коляно и се приготви за отбрана.
Само една минута бавене, и щеше да е късно. Окуражени от това, че заплахите им оставаха ненаказани, настървени от миризмата на кръвта, която ставаше все по-силна, подтиквани от постоянен свиреп глад, вълците бяха преодолели страха и се готвеха да се нахвърлят върху ранения.
Пет-шест се спуснаха неудържимо и впиха едновременно зъби в ръцете, краката и тялото му.
Раненият напрегна сили и ги отблъсна с ножа си. Лъскавото острие прободе един-два от тях и те се разбягаха с вой. Но към схватката се присъединиха нови; нападателите станаха двадесетина.
Борбата бе отчаяна — борба на живот и смърт. Няколко животни бяха убити. Но тяхната съдба не възпря останалите да продължат битката. Напротив, това ги ожесточи още повече. Борбата стана още по-напрегната.
Койотите се блъскаха един друг, за да се доберат до жертвата си. Раненият размахваше ножа наслуки. Ръката му отмаляваше и ударите ставаха все по-слаби. Той започна да губи смелост — смъртта го гледаше право в очите. Това отслаби още повече съпротивата му.
В този съдбонобен миг от гърдите му се изтръгна вик. Колкото да изглежда чудно, това бе вик на радост, а не на ужас. Още по-чудно бе, че койотите се разбягаха, щом чуха вика.
Битката бе прекратена — за миг настъпи тишина. Но отстъплението им се дължеше не на вика на жертвата, а на това, което бе предизвикало вика.
Чу се тропот от копита на галопиращ кон. После остър кучешки лай.
Раненият продължи да вика за помощ. Явно беше, че конят е наблизо. Ездачът не можеше да не чуе виковете.
Но отговор не последва. Конникът бе отминал. Ударите от копита ставаха все по-неясни. Обсаденият бе обзет отново от отчаяние.
В същото време дебнещите нападатели се окуражиха и се хвърлиха в нов пристъп.
Битката се възобнови и скоро забушува с предишната ярост. Нещастникът разбра, че е обречен на гибел, но продължаваше да се бори просто от отчаяние. Обаче битката бе прекъсната повторно. Този път се появи защитник, който вдъхна нови сили и надежда на ранения.
Ако конникът не се отзова на виковете му, то кучето се притече на помощ. Едра ловджийска хрътка от най-добра порода се приближаваше към мястото с дълбок и звучен лай. Тя скочи стремително през храстите.
— Приятел! Слава богу, приятел!
Лаят престана, когато кучето се появи на полянката и със зинала уста се нахвърли върху изплашените койоти, които бяха започнали вече да отстъпват. Само след миг един от тях се озова в огромните челюсти на хрътката. Кучето го разтърси като най-обикновен плъх и го пусна да се гърчи на земята с пречупен гръбнак.
Същата участ постигна втори. Преди да нападне трети, оцелелите и ужасени вълци свиха опашки и хукнаха да бягат с жален вой. Всички до един се изпокриха там, откъдето бяха дошли — в глухите и затънтени шубраци.
Спасеният не можа да види нищо повече. Силите му го бяха напуснали. Успя само да протегне ръка и с усмивка да обгърне врата на спасителя си. След това промълви няколко нежни думи и бавно загуби съзнание.
* * *
Младият човек скоро дойде на себе си. Повдигна се на лакът и се огледа учуден наоколо.
Странна кървава гледка се откри пред очите му. Ако не бе загубил съзнание, щеше да види друга, още по-странна гледка. Докато траеше това му състояние, на поляната се появи ездач, който скоро изчезна. Това бе ездачът, който бе останал глух към виковете за помощ. Дошъл бе твърде късно, и то като че за да напои коня си, а не да помогне.
Животното нагази в потока, пи до насита, изкачи се на отсрещния бряг и изчезна сред дърветата.
Конникът не обърна внимание на проснатия човек, а жребецът само изпръхтя, докато си проправяше път между труповете на койотите.
Конят — прекрасно животно — не беше голям, но много добре сложен. А ездачът? — беше без глава. Всъщност имаше глава, но тя не беше на мястото си, а стоеше подпряна на седлото, като че ездачът я държеше в ръка.
Наистина ужасна гледка!
Когато конникът мина през поляната, кучето излая и го последва до началото на гората. То го бе придружавало дълго време — скитало бе навред подир странното видение.
Но сега се отказа от безцелното скитане, върна се при спящия и легна до него. В този миг младият човек дойде на себе си и си спомни какво го бе накарало да изгуби съзнание. Той погали кучето, отпусна се отново и загърна лицето си с наметалото, за да се предпази от палещото слънце, и заспа. Хрътката се сви до краката му и също задряма. Но сънят й се нарушаваше от време на време — тя вдигаше глава и се зъбеше сърдито, когато крилата на лешоядите префучаваха край ушите й.
Младият човек започна да говори насън. От безчувствените му устни се отронваха чудновати думи — ту призиви на гореща любов, ту несвързани думи за някакво убийство.