Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава XV
БЕГЛЕЦЪТ Е НАСТИГНАТ

Преследването продължи още една миля без особени промени. Дивите кобили препускаха с всички сили, но повече не цвилеха изплашено. Мустангът изцвилваше от време на време. Неговите стари другари като че ли не го забелязваха. Ездачката седеше здраво на седлото, без да проявява страх.

Дорестият кон изглеждаше по-възбуден, но не толкова, колкото господарят му, който бе започнал да проявява признаци на отчаяние и раздразнение.

— Давай, Кастро — извика той нетърпеливо и настойчиво. — Какво става с твоите копита точно днес? Спомни си, че по-рано я настигна, макар че признавам, не беше много лесно, а сега има и товар. Не виждаш ли, животно такова! Товар, който струва повече от злато, който заслужава всяка капка от твоята и моята кръв. Петнистата кобила сякаш бяга по-бързо. Дали защото е обучена или защото всеки кон препуска по-бързо, когато го яздят? Ами ако я изгубя от погледа си? Започва да става опасно. Лошо е за младата девойка. Нещо повече — опасно! Наистина опасно! Ако я изгубя от погледа си, тя сигурно ще пострада!

Мърмореше си така Морис и продължаваше да язди с очи, устремени към отдалечаващата се ездачка. От време на време той измерваше с тревожен поглед разстоянието, което ги делеше.

До този миг той не беше се сетил да извика девойката. Може би тя щеше да го чуе, но едва ли щеше да долови думите му, да разбере предупрежденията и съветите му. Той не беше извикал досега отчасти поради тази причина и отчасти защо то всеки миг очакваше да я настигне. Освен това знаеше, че за да бъде спрян мустангът, трябва да се действува, а не да се вика.

През цялото време Морис се надяваше, че може да се приближи достатъчно, за да хвърли ласото си върху врата на животното и да го подчини. Постепенно тази надежда угасна.

Сега манадата навлезе в храсти, които покриваха гъсто равнината, а после се превръщаха и в цяла гора. Това създаде нови тревоги на преследвача. Мустангът можеше да навлезе в шубраците или да изчезне в завоите на гората.

От време на време дивите кобили изчезваха от очите му. Те скоро щяха съвсем да се загубят. Техният стар другар, мустангът, вече нямаше никаква възможност да ги настигне.

Но какво значение има това? Дали девойката ще се изгуби в прерията или в гората, или сред манадата — над нея все виси опасност.

Изведнъж ловецът на мустанги се сети за нещо още по-страшно — толкова страшно, че започна сам да си говори възбудено:

— О, небеса — възкликна той, а челото му се помрачи още повече. — Ами ако жребците минат насам! Тези шубраци са любимото им място. Те бяха тук само преди една седмица и този — да, този е месецът, когато се разгонват!

Шпорите на ловеца отново се впиха и целите почервеняха от кръв. Кастро, който галопираше толкова бързо, колкото можеше, поглеждаше укорително назад.

В този миг манадата изчезна от погледа на дорестия кон и на неговия господар, а вероятно и от погледа на петнистия мустанг и неговата ездачка. В това нямаше нищо чудно. Кобилите бяха навлезли между две горички, които ги закриваха.

Това като че ли оказа магическо въздействие върху беглеца мустанг. Изчезването на манадата сякаш бе знак за прекратяване на преследването. Мустангът забави хода си и в следния миг спря.

Морис, който продължи да кара в галоп, го настигна в средата на една полянка. Мустангът стоеше като изваян от мрамор. Неговата ездачка с поводи в ръка седеше безмълвна на седлото, изящна и спокойна, сякаш го очакваше.

— Мис Пойндекстър! — каза той задъхано, когато конят му се приближи. — Радвам се, че това диво същество отново ви се покорява. Бях започнал да се тревожа за…

— За какво, сър? — нейният въпрос го изненада.

— За вашата безопасност, разбира се — отговори той със запъване.

— О, благодаря ви, мистър Джерълд. Не знаех, че се намирам в опасност. Наистина ли беше опасно?

— Опасно! — като ехо откликна ирландецът и учудването му се увеличи. — На гърба на избягал мустанг, след безбрежната прерия!

— Какво от това? Той не може да ме хвърли от седлото. Добра ездачка съм, сър.

— Зная, но умението да яздите нямаше да ви помогне, ако се бяхте загубили, а това можеше да се случи сред тези шубраци, където и опитните тексасци едва намират пътя си.

— О, да се загубя! Тази ли е опасността, от която трябвало да се страхувам?

— Има и други. Представете си, ако попаднехте сред…

— Сред индианци ли? — прекъсна го девойката, без да дочака да чуе края на неговите предположения. — Какво значение би имало ако това станеше? Нали сега сме в мир с команчите. Те са кавалери и сигурно нямаше да ми досаждат. Поне така ми каза майорът, като идвахме насам. Честна дума, сър, аз бих се радвала на такава среща и не бих я избягнала. Бих желала да видя тези благородни диваци в тяхната родна прерия, възседнали конете си, а не както съм ги виждала досега да залитат из поселищата, пияни от нашата „огнена вода“[1].

— Възхищавам се от вашата смелост, мис, но ако имах честта да бъда един от вашите приятели, бих си позволил да ви посъветвам да бъдете по-предпазлива. „Благородните диваци“, за които говорите, не всякога са трезви и внимателни в прерията. Може би грешите по отношение на червенокожите…

— Ако ги срещнех и те не се държеха добре, щях да ги отмина и да се върна право при приятелите си. На такъв бърз кон те едва ли биха ме настигнали. Дори и за самия вас бе трудно, нали?

Очите на младия ирландец се разшириха от учудване. В тях се четеше изненада и недоверчивост.

— Но — започна той след известно мълчание — да не би да искате да кажете, че вие можехте да удържите мустанга и че той не избяга по своя воля? Не разбирам…

— Не, не, не — бързо отвърна ездачката с известно смущение. — Кобилата наистина побягна сама, т.е, в началото, но аз, аз по-късно открих, че… най-накрая разбрах, че лесно мога да я спра. Всъщност така и направих, както вече сам видяхте.

— А можехте ли да я спрете по-рано?

Една странна мисъл бе осенила ловеца на мустанги и той очакваше отговора с необикновен интерес.

— Може би, може би — да. Сигурно щях да го спра, ако бях дръпнала юздите по-здраво. Но знаете ли, сър, аз обичам да яздя галоп, особено в прерията, където човек не се страхува, че може да прегази някое прасе, домашна птица или човек.

Морис бе изумен. През целия си живот, дори в своята родина, прочута със смелите си жени, и особено смели ездачки, той не беше срещал девойки, която можеше да се сравнява с нея по ездаческо майсторство.

Объркан от учудване и възхищение, той не можеше да каже нищо.

— Право да си кажа — продължи младата девойка с чаровна простота — не съжалявам, че конят ме отнесе. Човек понякога се уморява от много приказки и особено от комплименти. Исках да подишам чист въздух и да бъда сама. Така че, разбирате ли, мистър Джерълд, това беше цяло щастие, тъй като ми спести ненужни обяснения.

— Искахте да бъдете сама? — попита разочарован ловецът. — Моля да ме извините, че без да искам, ви се натрапих. Уверявам ви, мис Пойндекстър, последвах ви само защото смятах, че сте в опасност.

— Много любезно от ваша страна, сър, и сега, когато зная, че наистина е имало опасност, аз съм ви много благодарна. Предполагам, че съм била права; вие имахте предвид индианците, нали?

— Не, не, точно индианците. Или поне не се сетих за тях.

— Друга опасност! Какво имахте предвид, сър? Моля, кажете ми, за да бъда по-предпазлива в бъдеще.

Морис не отговори веднага. До ушите му достигна шум, който го накара да се обърне, сякаш не беше чул въпроса.

Креолката разбра, че нещо бе привлякло вниманието му, и също се ослуша. Тя чу пронизителен крясък, последван от много други, а след това прокънтяха силни удари на копита. Въздухът около тях затрепери.

Това не беше загадка за ловеца на коне. Думите, които бързо изрече, без да съзнава, бяха отговор на нейния въпрос.

— Дивите жребци! — извика той с разтревожен глас. — Знаех, че са някъде сред тези шубраци и ето ги.

— Това ли е опасността, за която говорехте?

— Да.

— Защо да се страхуваме от тях? Това са мустанги.

— Вярно, по друго време не би имало защо да се страхуваме. Но точно сега, през този период на годината, те стават свирепи и зли като тигрите. О! Когато дивият жребец се развилнее, той е по-опасен враг от вълка, пантерата или мечката.

— Какво да правим? — попита младата девойка и за първи път показа, че се страхува; тя се приближи до човека, който веднъж я беше спасил от беда, и очаквайки отговора му, тревожно впи очи в него.

— Ако ни нападнат — отговори Морис, — има само два изхода. Единият — да се качим на някое дърво и изоставим конете си на яростта на дивите жребци.

— А другият? — попита креолката хладнокръвно, което показваше, че тя може да запази присъствие на духа и при най-големи изпитания. — Съгласна съм на всичко, но не и да изоставим конете си. Това е недостойно.

— И да искаме, няма ла можем. Струва ми се невъзможно. Наоколо няма достатъчно голямо дърво, на което да бъдем в безопасност. Ако ни нападнат, нямаме никакъв друг изход, освен да се уповаваме на бързината на нашите коне. За нещастие — продължи той, като хвърли изпитателен поглед към петнистата кобила, а след това и към своя кон — те имаха доста работа тази сутрин и са изтощени. Оттам идва и най-голямата опасност. Дивите жребци сигурно не са уморени.

— Не е ли по-добре да тръгнем веднага?

— Не още. Колкото повече време дадем на нашите коне да си отдъхнат, толкова по-добре. Жребците може да не дойдат насам. Но и да дойдат, може да не ни безпокоят. Зависи от тяхното настроение в момента. Но ако се бият помежду си, сигурно ще ни нападнат. Това показва, че са загубили разума си, ако мога така да се изразя. В такива случаи те безогледно ще се нахвърлят дори върху кон с ездач на него. Ха! Както очаквах, те се бият. Личи от крясъците им. При това идват насам.

— Но, мистър Джерълд, защо веднага не потеглим в обратна посока?

— Ще бъде безполезно. На тази страна е равнина и няма никакво прикритие. Преди да можем да се отдалечим достатъчно, те ще излязат на открито и скоро ще ни настигнат. Единственото безопасно място, за което мога да се сетя в момента, където трябва да стигнем се намира в обратна посока. Ако не се лъжа, от шума им, който чувам, те се движат в същото направление и ако прибързаме, ще попаднем право в зъбите им. Трябва да почакаме и се опитаме да се промъкнем зад тях. Ако успеем да минем и те ни настигнат в разстояние на две мили, зная едно място, където ще бъдем тъй в безопасност, както в конюшнята на Каса дел Корво. Сигурна ли сте, че можете да владеете мустанга?

— Съвсем сигурна — отвърна Луиза незабавно. Пред лицето на надвисналата опасност тя изостави всякакви преструвки.

Бележки

[1] Огнена вода — така наричат индианците ракията. Б. пр.