Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава LVIII
ОТКАЗАНАТА ЦЕЛУВКА
Дивият хор продължи цели десет минути. Кобилата квичеше като заклано прасе. В същото време кучето й отговаряше със сърцераздирателен вой, чието ехо откликваше о скалите от двете страни на потока.
Врявата можеше да се чуе на цяла миля. Зеб Стамп едва ли се намираше толкова далеко и сигурно щеше да я чуе.
Убеден, че ловецът скоро ще се отзове на установения от него сигнал, Фелим стоеше на самия праг с надежда, че посетителката ще остане навън, поне докато дойдат и го освободят от задължението да не пуска никого вътре.
Въпреки нейните пламенни увещания за приятелство той все още се съмняваше, че тя има някакви нечисти намерения към господаря му. Защо, ако не е тъй, Зеб би настоявал толкова много да бъде повикан?
В душата си Фелим се бе отказал от намерението да се съпротивлява. Лъскавият револвер пред очите му го бе излекувал от склонността да се разправя с непознатата ездачка и ако тя би се опитала да влезе, ирландецът нямаше да й попречи.
Но имаше друго ирландско същество, което бе решило да опази входа на хижата и цяла батарея нямаше да го накара да изостави защитата на господаря си. Това беше Тара.
Хрътката бе не само раздразнена. Нейното продължително ръмжене се прекъсваше от време на време от рязък лай, който показваше, че е разгневена. Тара бе видяла явно враждебното държане на натрапницата; затова се бе настанила точно пред Фелим с явното намерение да не позволи никому да се приближи до вратата. Това би могло да стане, само след като нападателят изпита страшните й зъби и мине през трупа й. А Исидора очевидно нямаше намерение да се изложи на такава опасност. Единственото чувство, което изпитваше сега, бе изненада. Тя стоеше неподвижно на мястото си и дори не се опита да каже нещо.
Доня Исидора чакаше. Такова необикновено начало трябваше да има съответен край. Макар и недоумяваща, тя продължи търпеливо да очаква този край.
Опасенията на Исидора бяха изчезнали. Това, което виждаше, беше толкова комично, че не можеше да я накара да се страхува, а същевременно толкова неразбираемо, че не можеше да предизвика смях.
В израза на човека, който се държеше така странно, нямаше и следа от шеговитост. Напротив, той се държеше сериозно, а тази сериозност никак не отговаряше на смешното положение, което бе създал. Явно бе, че той не се шегуваше.
Изразът на безпомощност и обърканост, отпечатан по лицето й, остана до мига, когато откъм гората бързо се приближи висок мъж, загърнат в избеляло палто, с дълга пушка в ръка.
Той се движеше направо към хакалето.
При появата на новодошлия изразът на лицето на Исидора се промени. Помрачи го сянка от страх и тя стисна още по-здраво револвера, който беше в ръката й. Направи го отчасти несъзнателно, отчасти, за да се защити, ако стане нужда. Това беше естествено, като знаем ръста на човека, който така възбудено бързаше към хижата.
Положението се измени. Когато излезе на открито, човекът изведнъж се спря и тревогата в погледа му се замени с изненада, не по-малка от изненадата, изписана по лицето на мексиканката.
Той процеди през зъби нещо неясно, което не се чу поради още нестихналата врява. Но жестът, който придружи думите му, показа, че е ядосан.
След това човекът се обърна, доближи се бързо до кобилата, хвана я за опашката — което никой друг не би се осмелил да направи — и я освободи от мъченията.
Тишината внезапно се възстанови; защото съхористите на кобилата, свикнали вече с нейното цвилене, се бяха отказали да й пригласят и тя пееше от дълго време вече соло.
Исидора все още не разбираше нищо. Учудването й не бе изчезнало, тъй като само един поглед към чудака, застанал пред вратата, й показа, че той е изпълнил с успех някакво задължение, с което е бил натоварен.
Самодоволният изглед на Фелим не трая дълго. Той изчезна, когато Зеб Стамп — освободил кобилата от мъченията — се обърна към хижата и над смръщеното му лице надвисна тъмен облак, който вещаеше гневна буря. Дори присъствието на красавицата не я разсея.
— Дяволите те взели, ирландски глупак! Затова ли ме накара да се върна! И то тъкмо, когато бях метнал око на една пуйка, не по-лека от тридесет паунда. Ти и проклетата кобила я изплашихте още преди да успея да се допра до спусъка. На ти сега закуска!
— Но, мистър Стамп, нали вие така ми наредихте? Казахте, ако дойде някой…
— Глупак! Да не смяташ, че съм мислил за жени?
— Вярвайте ми, помислих, че е мъж, като я видях. Да знаете как язди!
— Та какво значение има как язди? Не си ли виждал и други да яздят така, зелена тикво! Обикновена работа за мексиканките. Ти си повече жена от нея и си най-малко двадесет пъти по-глупав. Убеден съм, че е така. Чувал бях за нея, ама не бях я виждал. Не е мъчно да се отгатне защо е дошла, макар че мъчно бихме го научили от нея, защото тя говори само мексикански. А мексикански аз не знам, пък и да знам, не бих говорил.
— Грешите, мистър Стамп, тя говори и английски. Нали, мис?
— Малко английски — отговори мексиканката, която досега мълчеше. — Английски. Poco poquito![1]
— O! — възкликна Зеб, малко засрамен от това, което бе казал.
— Извинете, сеньорита. Вие можете да habla малко и американски a? Moocho bono[2] е още по-добре. Тогава можете тогава да ми кажете какво искате. Да не сте загубила пътя?
— Не, сеньор — отговори тя след кратко мълчание.
— В такъв случай знаете где сте.
— Si, señor, si — да, в къщата на дон Морисио Зиеръл.
— Да, такова е горе-долу името на собственика. А това не е къща; но е негова. Може би искате да видите господаря й?
— Да сеньор! Por esto yo soy aqui. Затова съм дошла.
— Нямаме нищо против да го видите. Надявам се, че не идвате с враждебни намерения към момъка. Но и да говорите сега с него, той няма да ви познае.
— Болен ли е? Нещастие ли му се е случило? Така казва „el gueroü“[3]!
— Да. Така й казах — намеси се Фелим, чиято червена коса му бе спечелила названието „el güero“.
— Така е! — отговори Зеб. — Ранен е малко. А сега е унесен и бълнува. Надявам се да няма никакви лоши последствия. Като мине бих могла да му бъда милосърдна сестра.
— О, сър, дали бих могла да му бъда милосърдна сестра дотогава? Por amor Dios! Позволете ми да вляза и да бдя над него. Un amigo muy afficionado. Аз съм негова приятелка.
— Не виждам нищо нередно тука. Чувал съм, че жените са най-добрите болногледачки. Макар че не съм имал възможност да го проверя, откато пръстта на Мисисипи покри моята бабичка. Щом сте приятелка на момъка и искате да стоите при възглавето му, заповядайте! Можете да се грижите за него, докато се съвземе, и да гледате да не се прекатури от леглото или да не разкъса превръзките, с които съм го омотал.
— Имайте доверие в мене, добри човече, и аз ще направя всичко за него. Но кажете, какво се случило? Да не са били индианци? Не, те са далеч оттук. Да не се е скарал с някого?
— По това и аз зная колкото и вие. С койоти се е карал, но те не са виновни за подутото му коляно. Намерих го снощи към залез слънце в гората. Когато го открихме, той беше до кръста в потока, който тече там, тъкмо щеше да го нападне едно петнисто животно, което вашите наричат тигър. Спасих го от тази опасност, но още не съм разбрал какво се е случило преди това. Момъкът загуби съзнание и нищо не може да ни разкаже. Оттогава не се е съвзел, та ще трябва да почакаме.
— Но сигурен ли сте, сър, че не е сериозно пострадал. Раните му… опасни ли са?
— Няма никаква опасност. Само го тресе малко. А раните са просто драскотини. Като престане да бълнува, скоро ще се оправи. След една седмица ще бъде здрав като скала.
— О, аз ще положа големи грижи за него.
— Много мило от ваша страна, но, но…
Зеб се поколеба. Внезапна мисъл се породи в главата му. Последва цяла редица мисли, които той запази само за себе си. Ето какви бяха те: „Това е жената, която му изпращаше кошниците в странноприемницата «Добре дошли». Ясно е като бял ден, че тя е влюбена до уши в младия момък. А влюбена е и другата. Съвсем ясно е също, че той мисли за другата, а не за тази. Ако тя чуе, че той говори за другата, както прави цяла нощ, няма да й бъде много леко. Бедната! Съжалявам я. Тя не е лоша, ама ирландецът не може да вземе и двете. Знам, че умът му е щукнал по американката. Ей, че неприятна работа! По-добре ще е да не я оставям при него, додето той бълнува за Луиза.“
— Но, мис — обърна се той към мексиканката, която нетърпеливо го чакаше да проговори, — не смятате ли, че е по-добре да се върнете у дома си и да дойдете, когато той стане по-добре. Както казах вече, няма да ви познае. А няма и защо да останете: няма опасност да умре.
— Няма значение ще ме познае или не. Въпреки това аз трябва да се погрижа за него. Може би има нужда от нещо, което мога да изпратя да му донесат.
— Щом сте решили да останете — заговори колебливо Зеб, като че се сети за нещо, което го накара да отстъпи, — няма да ви преча. Ама моля ви, не обръщайте внимание на това, дето бръщолеви. Може да го чуете да разправя за някакъв убит човек и други такива. То си е така с хора, които бълнуват. Не се плашете. Може да го чуете да говори и за една жена, която е постоянно в ума му.
— Жена ли?
— Да. Ще чуете да казва името й.
— Името! Какво име, сеньор?
— Май че е името на сестра му. Да, знам, че му е сестра.
— О, мистър Стамп, ако мислите за мистър Морис…
— Затваряй си устата, глупчо! Какво те интересува за кого мисля. Ти не разбираш тия работи! Я ела тук! — продължи той, като се отдалечи и направи знак на ирландеца да го последва. — Трябваш ми за малко! Убих една гърмяща, когато отивах нагоре покрай потока, и я оставих там. Иди я донеси, защото някое животинче може да я отнесе, а в края на краищата може и да не уловим пуйка.
— Гърмяща? Да не искате да кажете гърмяща змия?
— Какво друго може да искам да кажа?
— Ама, мистър Стамп, нима ще седнете да ядете змия? Господи! Ще се отровите!
— Ще се отровя! Как не! Нали й махнах отровата, щом я убих, като й отрязах главата?
— Честна дума! И да умирам от глад, няма да вкуся от нея.
— Умри, като искаш! Кой те кара да ядеш? Искам само да я донесеш. Хайде върви и изпълни каквото ти казвам, иначе ще те накарам да изядеш и главата с отровата, и всичко.
— Но, мистър Стамп, не съм и помислял да не изпълня нарежданията ви! Нищо подобно! Фелим О’Нийл е готов да ви услужи. За вас съм готов на всичко, дори да глътна цялата змия. Прости ми, свети Патрик!
— По дяволите твоя свети Патрик! Хайде! Тръгвай де!
Фелим не възрази повече нищо, а тръгна по петите на ловеца, който навлезе в гората.
* * *
Исидора влезе в хижата. Приближи се към ранения, който лежеше на леглото, и го целуна пламенно по челото. Още по-пламенно целуна безчувствените му устни, но изведнъж се отдръпна като ужилена от скорпион. Това, което я накара да отскочи така, бе по-лошо и от жилото на скорпиона.
То бе само една дума — само една малка думичка.
В това нямаше нищо необикновено. Колко често щастие за цял живот зависи от малката дума „да“ и колко често страшното „не“ е начало на безкрайни страдания?