Майн Рид
Конникът без глава (88)

Глава LXXXVII
ЛЪЖЕСВИДЕТЕЛИ

Само малцина от присъствуващите познават обвиняемия лично, но малцина са и тези, които не са му чули името. Може би въобще няма такъв човек. Отскоро Морис бе станал известен; преди дуела с Къхуун го знаеха само като изкусен ловец на коне.

Всички признаваха, че той е чудесен млад човек — красив, смел, добър познавач на хубави коне, човек, който не смята за грях да хвърли одобрителен поглед на някоя хубава жена, човек с волно сърце, както повечето ирландци, а също и с волен език, което ще повярвате по-лесно.

Но нито добрите, нито лошите му качества стигаха до крайност. Смелостта му не граничеше с безрасъдност, а в думите си той никога не издребняваше.

Държането му беше винаги умерено; умерени бяха и приказките му: сдържан беше дори когато се намираше на чашка — нещо рядко за неговите сънародници.

Никой не знаеше откъде е, защо се бе поселил в Тексас и защо се бе отдал на този странен „занаят“ — лов на коне, който не се ползуваше с много добро име. Това още повече озадачаваше хората, които знаеха, че той е не само образован, но и „роден джентълмен“. Впрочем това не беше от много голямо значение по прериите на Тексас. Тук на тоя израз не гледаха със захлас, тъй като често „родените благородници“ и от Франция, и от „родината“ изкарваха хляба си по честен път и с пот на челото.

Пет пари не струват благородниците по име, ако не са благородници по природа.

Така мислят хората в тази далечна земя.

Такова благородство е изписано ярко на лицето на младия ирландец и едва ли някой ще го вземе за глупак или безчестен.

И все пак сега той е изправен пред съда, призован да отговаря за убийство, за това, че в късна нощ е пролял невинна кръв и е отнел живота на човешко същество.

Дали обвинението е вярно? Ако е вярно, господ да му е на помощ!

Такива мисли минават през главата на зрителите, докато стоят сочи, отправени към него, и чакат започването на делото.

Едни го гледат просто с любопитство, а други въпросително. Но в погледите на повечето се чете гняв и жажда за мъст.

Две очи го гледат със съвсем различен израз от останалите — нежен, но твърд поглед, пълен с необикновена смесица от страх и любов.

Мнозина забелязват този поглед на младата жена, чието бледо лице, полускрито зад завеските на една карета, е твърде красиво, за да остане незабелязано.

Но малцина могат да го обяснят.

Между тях е и обвиняемият. Видял девойката и погледа й, душата му потръпва от гордост, която почти изкупва унижението, на което е подложен. Това му е достатъчно, да забрави за малко опасното положение, в което е изпаднал.

В момента това е щастие. Сега той знае, че онова, което в черните часове на забрава му се струваше само приятно неземно видение, е прекрасна действителност.

Женското лице, надвесено като насън над леглото му, е същото, което сега се подава зад завеските на каретата. Изразът на това лице му показва, че сред намръщените зрители той има приятел, който ще му остане верен докрай, дори този край да е смъртта.

* * *

Делото започва без особени условности. Съдията сваля шапка, драсва клечка кибрит и отново запалва пурата си.

Той дръпва пет-шест пъти, изважда пурата от устата си, поставя я на масата и казва:

— Уважаеми съдебни заседатели! Събрали сме се да разгледаме дело, подробностите по което, вярвам, са ви известни. Убит е човек — синът на един от нашите най-уважавани граждани. Арестантът на подсъдимата скамейка е обвинен в това престъпление. Мое задължение е да насоча вниманието ви към изискванията на закона. След като чуете показанията, вие трябва да решите дали обвинението е справедливо.

Според установения ред, на подсъдимия задават въпроса „признаваш ли се за виновен?“

Отговорът „не се признавам за виновен“ прозвучава твърдо, но скромно.

Касий Къхуун и неколцина хулигани около него се изсмиват недоверчиво.

Съдията запушва отново пурата си и замълчава.

След няколко уводни забележки обвинителят призовава своите свидетели.

Първият е Франц Обердорфер.

След няколко маловажни въпроси, като този с какво се занимава, свидетелят е помолен да разкаже каквото знае по делото. Такъв е обичайният ред в тексаския съд.

Показанията на Обердорфер съвпадат с това, което той бе разказал по-рано: как през нощта, когато младият Пойндекстър изчезна, Морис Джерълд напуснал кръчмата по късен час — след полунощ. Преди да си отиде, той уредил сметката си и изглеждало, че има много пари. Обердорфер не го бил виждал често да разполага така. Отправил се към дома си на Нуесес. Но не казал къде отива. Той не бил в много добри отношения със свидетеля.

Свидетелят предположил, че се прибира в къщи, защото предишния ден неговият прислужник закарал целия му багаж с едно муле — всичко освен нещата, които ловецът на мустанги носел със себе си.

Какво е носел със себе си?

Свидетеят не си спомня подробности. Не е сигурен дали обвиняемият е имал пушка, но му се струва, че по мексикански от едната страна на седлото имало привързана пушка. Обердорфер може със сигурност да потвърди, че видял револвери в кобурите и нож в колана на ловеца на мустанги. Джерълд бил облечен както винаги в мексикански костюм, с шарено мексиканско canape. Когато тръгвал, то било на раменете му. На свидетеля му се видяло чудно, че той тръгва в такъв късен нощен час, а още по-чудно, защото обвиняемият му бил казал, че ще си отиде на следващата сутрин.

Морис Джерълд отсъствувал до полунощ, а конят му стоял в конюшнята на странноприемницата. Потеглил веднага щом се върнал. Забавил се само колкото да уреди сметката си. Изглеждал възбуден и бързал. Но не бил пиян. Той напълнил шишето си с kirschenwasser^[1], но не вкусил от нея, докато бил в хотела. Свидетелят може да се закълне, че Джерълд бил трезвен. От държането му разбрал, че е възбуден. През цялото време, докато сам оседлавал коня си, говорел, като че бил ядосан. Свидетелят не смята, че животното го е ядосало. Вярва, че го било яд на някого или на нещо, което му се е случило, преди да се върне в хотела. Нямал никаква представа къде е бил Джерълд, но по-късно чул, че го видели да излиза от поселището и да се спуска край реката към плантацията на мистър Пойндекстър. През последните три-четири дни от пресстоя му в хотела го виждали да отива в същата посока и денем, и нощем — пеша и на кон; на няколко пъти го виждали да отива натам и да се връща оттам.

Това са съществените страни от показанията на Обердорфер, които хвърлят светлина върху действията на подсъдимия.

Задават му въпроси за Хенри Пойндекстър.

Познавал малко младия джентълмен, тъй като той рядко посещавал странноприемницата. Идвал през нощта, когато го видели за последен път. Свидетелят бил изненадан, отчасти защото той нямал навик да идва, отчасти защото било късно.

Младият Пойндекстър не влязъл вътре. Само погледнал в бара и повикал свидетеля до вратата.

Попитал за мистър Джерълд. Той също изглеждал трезвен, но възбуден. Като научил, че ловецът на мустанги си е отишъл, още повече се възбудил. Казал, че много искал да види Джерълд още същата нощ и попитал в каква посока е тръгнал. Свидетелят го отправил по пътя за Рио Гранде, като сметнал, че ловецът на мустанги е тръгнал нататък. Младият Пойндекстър казал, че познава пътя, и тръгнал, като че ли с намерение да настигне ловеца на мустанги.

Няколко откъслечни въпроса и показанията на Обердорфер се изчерпват. Общо взето, те са неблагоприятни за обвиняемия и особено обстоятелството, че Джерълд е променил часа на тръгването си. Държането му, описано като възбудено и раздразнено — може би малко преувеличено от човека, който наивно призна, че му имал зъб, е също особено неблагоприятно. В съда преминава вълна от протест, която ясно потвърждава това.

Но защо и Хенри Пойндекстър е бил възбуден? Защо тъй бързо е последвал Джерълд и по такъв необикновен час — още по-необикновен за младия плантатор, като се вземат предвид навиците му.

Ако беше обратното, ако Джерълд беше питал за него и го бе проследил, щеше да бъде ясно. Но дори и тогава каква е подбудата? Кой можеше да посочи убедителни причини?

Повикват няколко свидетели, но техните показания са по-скоро в полза на противното становище. Някои от тях твърдят, че между подсъдимия и човека, в чието убийство той е обвинен, съществували приятелски чувства.

Най-накрая е призован свидетел, който твърди обратното. Това е капитан Касий Къхуун.

Неговите показания променят напълно характера на делото. Той не само разкрива мотивите на убийството, но прави цялата работа да изглежда десет пъти по-черна.

След едно хитро скроено предисловие, в което заявява, че му е неприятно да разкрие някой неща, той разправя всичко: сцената в градината, разпрата, как Джерълд успял да си отиде, което според него станало, защото употребил заплахи, как Хенри го последвал, всичко, освен истинските съображения, които бяха накарали Хенри да тръгне подир Морис, а също и собствените си действия. Тези две неща той грижливо премълчава.

Скандалните разкрития причиняват всеобща изненада сред членовете на съда и зрителите. Изненадата е неописуема. Чуват се ядовити възклицания и многозначителен шепот. Те не са отправени към свидетеля, а към човека, обвинен сега в двойно престъпление: убийството на сина и опозоряването на дъщерята!

През време на тези ужасни показания се разнася стон. Той се откъсва от гърдите на човек, средна възраст, с измъчен вид. Всички знаят, че това е бащата на двете жертви.

Но очите на зрителите не са отправени към него, а към завеските на каретата, зад които седи толкова хубава девойка, че те дълго преди това бяха насочили вниманието си към нея. Пълни с почуда са тези погледи — почуда, но не и недоумение, тъй като в колата седи Луиза Пойндекстър.

По собствена воля и желание ли се намира тя тук?

Такива въпроси се задават шепнешком сред присъствуващите.

Няма много време за размишления. Отговор им дава гласът на „викача“, който извиква:

— Луиза Пойндекстър.

Къхуун е удържал думата си.