Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава LXXXVII
ЛЪЖЕСВИДЕТЕЛИ

Само малцина от присъствуващите познават обвиняемия лично, но малцина са и тези, които не са му чули името. Може би въобще няма такъв човек. Отскоро Морис бе станал известен; преди дуела с Къхуун го знаеха само като изкусен ловец на коне.

Всички признаваха, че той е чудесен млад човек — красив, смел, добър познавач на хубави коне, човек, който не смята за грях да хвърли одобрителен поглед на някоя хубава жена, човек с волно сърце, както повечето ирландци, а също и с волен език, което ще повярвате по-лесно.

Но нито добрите, нито лошите му качества стигаха до крайност. Смелостта му не граничеше с безрасъдност, а в думите си той никога не издребняваше.

Държането му беше винаги умерено; умерени бяха и приказките му: сдържан беше дори когато се намираше на чашка — нещо рядко за неговите сънародници.

Никой не знаеше откъде е, защо се бе поселил в Тексас и защо се бе отдал на този странен „занаят“ — лов на коне, който не се ползуваше с много добро име. Това още повече озадачаваше хората, които знаеха, че той е не само образован, но и „роден джентълмен“. Впрочем това не беше от много голямо значение по прериите на Тексас. Тук на тоя израз не гледаха със захлас, тъй като често „родените благородници“ и от Франция, и от „родината“ изкарваха хляба си по честен път и с пот на челото.

Пет пари не струват благородниците по име, ако не са благородници по природа.

Така мислят хората в тази далечна земя.

Такова благородство е изписано ярко на лицето на младия ирландец и едва ли някой ще го вземе за глупак или безчестен.

И все пак сега той е изправен пред съда, призован да отговаря за убийство, за това, че в късна нощ е пролял невинна кръв и е отнел живота на човешко същество.

Дали обвинението е вярно? Ако е вярно, господ да му е на помощ!

Такива мисли минават през главата на зрителите, докато стоят сочи, отправени към него, и чакат започването на делото.

Едни го гледат просто с любопитство, а други въпросително. Но в погледите на повечето се чете гняв и жажда за мъст.

Две очи го гледат със съвсем различен израз от останалите — нежен, но твърд поглед, пълен с необикновена смесица от страх и любов.

Мнозина забелязват този поглед на младата жена, чието бледо лице, полускрито зад завеските на една карета, е твърде красиво, за да остане незабелязано.

Но малцина могат да го обяснят.

Между тях е и обвиняемият. Видял девойката и погледа й, душата му потръпва от гордост, която почти изкупва унижението, на което е подложен. Това му е достатъчно, да забрави за малко опасното положение, в което е изпаднал.

В момента това е щастие. Сега той знае, че онова, което в черните часове на забрава му се струваше само приятно неземно видение, е прекрасна действителност.

Женското лице, надвесено като насън над леглото му, е същото, което сега се подава зад завеските на каретата. Изразът на това лице му показва, че сред намръщените зрители той има приятел, който ще му остане верен докрай, дори този край да е смъртта.

* * *

Делото започва без особени условности. Съдията сваля шапка, драсва клечка кибрит и отново запалва пурата си.

Той дръпва пет-шест пъти, изважда пурата от устата си, поставя я на масата и казва:

— Уважаеми съдебни заседатели! Събрали сме се да разгледаме дело, подробностите по което, вярвам, са ви известни. Убит е човек — синът на един от нашите най-уважавани граждани. Арестантът на подсъдимата скамейка е обвинен в това престъпление. Мое задължение е да насоча вниманието ви към изискванията на закона. След като чуете показанията, вие трябва да решите дали обвинението е справедливо.

Според установения ред, на подсъдимия задават въпроса „признаваш ли се за виновен?“

Отговорът „не се признавам за виновен“ прозвучава твърдо, но скромно.

Касий Къхуун и неколцина хулигани около него се изсмиват недоверчиво.

Съдията запушва отново пурата си и замълчава.

След няколко уводни забележки обвинителят призовава своите свидетели.

Първият е Франц Обердорфер.

След няколко маловажни въпроси, като този с какво се занимава, свидетелят е помолен да разкаже каквото знае по делото. Такъв е обичайният ред в тексаския съд.

Показанията на Обердорфер съвпадат с това, което той бе разказал по-рано: как през нощта, когато младият Пойндекстър изчезна, Морис Джерълд напуснал кръчмата по късен час — след полунощ. Преди да си отиде, той уредил сметката си и изглеждало, че има много пари. Обердорфер не го бил виждал често да разполага така. Отправил се към дома си на Нуесес. Но не казал къде отива. Той не бил в много добри отношения със свидетеля.

Свидетелят предположил, че се прибира в къщи, защото предишния ден неговият прислужник закарал целия му багаж с едно муле — всичко освен нещата, които ловецът на мустанги носел със себе си.

Какво е носел със себе си?

Свидетеят не си спомня подробности. Не е сигурен дали обвиняемият е имал пушка, но му се струва, че по мексикански от едната страна на седлото имало привързана пушка. Обердорфер може със сигурност да потвърди, че видял револвери в кобурите и нож в колана на ловеца на мустанги. Джерълд бил облечен както винаги в мексикански костюм, с шарено мексиканско canape. Когато тръгвал, то било на раменете му. На свидетеля му се видяло чудно, че той тръгва в такъв късен нощен час, а още по-чудно, защото обвиняемият му бил казал, че ще си отиде на следващата сутрин.

Морис Джерълд отсъствувал до полунощ, а конят му стоял в конюшнята на странноприемницата. Потеглил веднага щом се върнал. Забавил се само колкото да уреди сметката си. Изглеждал възбуден и бързал. Но не бил пиян. Той напълнил шишето си с kirschenwasser[1], но не вкусил от нея, докато бил в хотела. Свидетелят може да се закълне, че Джерълд бил трезвен. От държането му разбрал, че е възбуден. През цялото време, докато сам оседлавал коня си, говорел, като че бил ядосан. Свидетелят не смята, че животното го е ядосало. Вярва, че го било яд на някого или на нещо, което му се е случило, преди да се върне в хотела. Нямал никаква представа къде е бил Джерълд, но по-късно чул, че го видели да излиза от поселището и да се спуска край реката към плантацията на мистър Пойндекстър. През последните три-четири дни от пресстоя му в хотела го виждали да отива в същата посока и денем, и нощем — пеша и на кон; на няколко пъти го виждали да отива натам и да се връща оттам.

Това са съществените страни от показанията на Обердорфер, които хвърлят светлина върху действията на подсъдимия.

Задават му въпроси за Хенри Пойндекстър.

Познавал малко младия джентълмен, тъй като той рядко посещавал странноприемницата. Идвал през нощта, когато го видели за последен път. Свидетелят бил изненадан, отчасти защото той нямал навик да идва, отчасти защото било късно.

Младият Пойндекстър не влязъл вътре. Само погледнал в бара и повикал свидетеля до вратата.

Попитал за мистър Джерълд. Той също изглеждал трезвен, но възбуден. Като научил, че ловецът на мустанги си е отишъл, още повече се възбудил. Казал, че много искал да види Джерълд още същата нощ и попитал в каква посока е тръгнал. Свидетелят го отправил по пътя за Рио Гранде, като сметнал, че ловецът на мустанги е тръгнал нататък. Младият Пойндекстър казал, че познава пътя, и тръгнал, като че ли с намерение да настигне ловеца на мустанги.

Няколко откъслечни въпроса и показанията на Обердорфер се изчерпват. Общо взето, те са неблагоприятни за обвиняемия и особено обстоятелството, че Джерълд е променил часа на тръгването си. Държането му, описано като възбудено и раздразнено — може би малко преувеличено от човека, който наивно призна, че му имал зъб, е също особено неблагоприятно. В съда преминава вълна от протест, която ясно потвърждава това.

Но защо и Хенри Пойндекстър е бил възбуден? Защо тъй бързо е последвал Джерълд и по такъв необикновен час — още по-необикновен за младия плантатор, като се вземат предвид навиците му.

Ако беше обратното, ако Джерълд беше питал за него и го бе проследил, щеше да бъде ясно. Но дори и тогава каква е подбудата? Кой можеше да посочи убедителни причини?

Повикват няколко свидетели, но техните показания са по-скоро в полза на противното становище. Някои от тях твърдят, че между подсъдимия и човека, в чието убийство той е обвинен, съществували приятелски чувства.

Най-накрая е призован свидетел, който твърди обратното. Това е капитан Касий Къхуун.

Неговите показания променят напълно характера на делото. Той не само разкрива мотивите на убийството, но прави цялата работа да изглежда десет пъти по-черна.

След едно хитро скроено предисловие, в което заявява, че му е неприятно да разкрие някой неща, той разправя всичко: сцената в градината, разпрата, как Джерълд успял да си отиде, което според него станало, защото употребил заплахи, как Хенри го последвал, всичко, освен истинските съображения, които бяха накарали Хенри да тръгне подир Морис, а също и собствените си действия. Тези две неща той грижливо премълчава.

Скандалните разкрития причиняват всеобща изненада сред членовете на съда и зрителите. Изненадата е неописуема. Чуват се ядовити възклицания и многозначителен шепот. Те не са отправени към свидетеля, а към човека, обвинен сега в двойно престъпление: убийството на сина и опозоряването на дъщерята!

През време на тези ужасни показания се разнася стон. Той се откъсва от гърдите на човек, средна възраст, с измъчен вид. Всички знаят, че това е бащата на двете жертви.

Но очите на зрителите не са отправени към него, а към завеските на каретата, зад които седи толкова хубава девойка, че те дълго преди това бяха насочили вниманието си към нея. Пълни с почуда са тези погледи — почуда, но не и недоумение, тъй като в колата седи Луиза Пойндекстър.

По собствена воля и желание ли се намира тя тук?

Такива въпроси се задават шепнешком сред присъствуващите.

Няма много време за размишления. Отговор им дава гласът на „викача“, който извиква:

— Луиза Пойндекстър.

Къхуун е удържал думата си.

Бележки

[1] Kirschenwasser (нем.) — буквално светена вода; в случая ракия. Б. пр.