Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава XLVII
ЗАЛОВЕНОТО ПИСМО

Подгонени от панически страх, Койота и тримата му помощници се втурнаха към конете си и се метнаха на седлата. Не помислиха дори да се връщат в хакалето на Морис Джерълд. Напротив, единственото им желание бе да са по-далече от самотното жилище, чийто собственик се прибираше в такъв неестествен вид.

Никой не се съмняваше, че конникът е „дон Морисио“. И четиримата го познаваха — Диас по-добре от другите — и всеки бе убеден, че е видял именно ирландеца. Познали бяха коня му, ягуаровите гети, наметката му, толкова различна от обикновените сарапета, а най-после — главата му.

Не останаха да разгледат лицето, но познаха черната лъскава шапка, която Морис носеше обикновено. Тя блесна в очите им, когато лунните лъчи паднаха на нея. Освен това мексиканците видяха голямото куче. Диас си спомни, че то е на ловеца на мустанги. Хрътката се бе нахвърлила със свирепо ръмжене върху тях, макар че намесата й бе излишна, защото те и без това се впуснаха да бягат.

Те минаха бегом през гората, изкачиха склона на дола, гдето искаха да извършат убийството, и излязоха на равнината.

Но и там не спряха нито за секунда, а продължиха да препускат в галоп, навлязоха отново в гората и се насочиха към мястото, гдето така умело се бяха преобразили в команчи.

Обратното преобразяване бе извършено с по-малко внимание, но в замяна на това по-бързо. Измиха незабавно бойните краски от телата си, като използуваха водата от манерките си; измъкнаха набързо цивилните дрехи, скрити в една хралупа, и още по-бързо ги навлякоха; качиха се пак на конете и препуснаха към Леона.

На път за дома си говореха само за конника без глава. Обхванати от невъобразим ужас, те не можеха да си обяснят това свръхестествено явление и когато се разделиха в покрайнините на поселището, още не бяха дошли до някакво разрешение.

— Carrai възкликна Койота, като прекрачи прага на хакалето и се сгромоляса върху тръстиковото легло. — Надали ще заспя сега. Santo dios! Какво зрелище! Кръвта замръзва в жилите ми. А тука няма с какво да се сгрея. Манерката е празна, странноприемницата — затворена, всеки си е в леглото. Madre de Dios! Какво ли беше това чудо? Не може да е било призрак! Аз напипах плът и кости, Висенте, също от другата страна. Под ягуаровата кожа имаше плът. Santissima! Не е лъжа. Ако е просто чучело — защо? С каква цел? Кому, освен на мен и моите помощници, е дотрябвало да прави карнавал в прерията. Mil Demonios! Чудесна маска! Carajo! Дали някой не ме е преварил? Може друг да е спечелил вече хилядата долара. Дали беше ирландецът? Мъртъв, обезглавен, със собствената си глава в ръка. Ами! Не може да бъде! Смешна работа! Съвсем невероятно. А какво е тогава? Аха, разбирам! Обзалагам се, че се сетих. Сигурно са го предупредили за нашето посещение или най-малко е подозирал и ни разигра цялата комедия, като е наблюдавал отнякъде позорното ни бягство. Maldito! Но кой може да ни е издал? Никой не знаеше намеренията ни. Защо ни е подготвил тогава тази дяволска изненада? Ух, забравих! Ние пресякохме прерията посред бял ден. Може да ни е видял и да се е досетил за намеренията ни. Сигурно е така. И докато се преобличахме в гората, той е подготвил изненадата си. Това е единственото обяснение. Глупаци! Изкарахме си ума от едно плашило. Carramba! Но няма да се бавим много. Утре се връщам на Аламо. Ще пипна парите, дори ако трябва да загубя цели дванайсет месеца. Както и да е, ще свърша работата. Достатъчно е, че загубих Исидора. Може и да не е вярно, но подозрението ме вбесява. Ако разбера, че го обича, че са се срещали от… от… Дяволите го взели! Ще полудея и в лудостта си ще премахна не само мъжа, когото мразя, но и жената, която обичам. О, доня Исидора Коварубио де лос Лянос! Ангел на красотата и демон на злото. Мога да те убия в прегръдките си или с ножа си. Едно от двете ще е твоя съдба. Трябва да избереш!

Диас се поуспокои — отчасти благодарение на произнесените заплахи, отчасти от това, че си бе обяснил другата мисъл, която го тревожеше, и скоро заспа. Не се събуди, докато слънчевата светлина не надникна през вратата му, а заедно с нея и един посетител.

— Хосе! — извика изненадан, но с явно удоволствие Койота. — Ти тук?

— Si señor; yo estroy.

— Радвам ce да те видя, Хосе. Тука ли е доня Исидора? Искам да кажа на Леона.

— Si, señor.

— Толкова скоро! Нали беше тука само преди две седмици. Аз не бях в поселището, но ми казаха. Очаквах да ми се обадиш, добри ми Хосе. Защо не писа?

— Само защото не разполагах с пратеник, на когото да се доверя, сеньор Мигел. Исках да ви съобщя нещо, което не можех да поверя на непознат човек. Страх ме е, че няма да ми благодарите, като чуете това нещо. Но животът ми е в ръцете ви, а аз съм обещал да ви казвам всичко.

„Вълкът на прерията“ скочи на крака като ужилен.

— За нея и него? Познавам по очите ти. Твоята господарка се е срещала с него?

— Не, сеньор, не е. Доколкото зная, не са се виждали след първата среща.

— Какво тогава? — запита Диас, явно облекчен. — Тя е била тука, откакто той е бил в странноприемницата. Да не са се свързали по някакъв начин?

— Така е, дон Мигел. Зная го добре, защото аз бях връзката. Три пъти му носих кошница със сладкиши, изпратени от доня Исидора, а последния път и едно писмо.

— Писмо! Знаеш ли съдържанието му? Прочете ли го?

— Благодарение на вашата добрина към бедния ви слуга можах да го прочета, нещо повече, да го препиша.

— У тебе ли е?

— Да. Виждате ли, дон Мигел, не ме пращахте напразно на училище. Ето какво му пише доня Исидора.

Диас сграбчи нетърпеливо парчето хартия и започна жадно да чете написаното.

Това беше препис от бележката, изпратена със сладкишите.

Вместо да го разгневи още повече, писмото като че успокои Койота.

— Carrajo! — извика той с пренебрежение и сгъна листчето. — Нищо особено, драги Хосе. Единственото нещо, което може да се научи от тази хартийка, е, че тя му е благодарна за услугата, която й е направил. Ако е само това…

— Не, не е само това, сеньор дон Мигел. Затова и дойдох. Изпратиха ме до хотела. Ето кое ще ви обясни всичко…

— Какво! Друго писмо ли?

— Si, Señor! И то е истинското, а не препис с моите драсканици.

Диас взе с трепереща ръка листа, разтвори го и зачете:

„Драги приятелю,

Отново съм тук, на гости у чичо Силвио. Не мога да живея повече без вест от вас. Неизвестността ме убива. Съобщете и дали сте оздравял. Дано е така! Копнея да видя очите ви, красивите ви и изразителни очи, и да се уверя, че здравето ви е напълно възстановено. Бъдете така добър да изпълните молбата ми. Това е възможно. След по-малко от половин час ще бъда на върха на хълма, който се издига зад къщата на чичо ми. Моля ви, елате!

Исидора Коварубио де лос Лянос“

— Carramba! Среща! — изкрещя вбесеният Диас. — Среща! И то тя я предлага. Ха! Срещата ще се състои, само че не с човека, когото така хитро кани. Точно на часа, на минутата дори ще се появи самото отмъщение… Слушай, Хосе! Тази бележка вече не е нужна. Човекът, до когото е адресирана, не е в странноприемницата. Въобще го няма в поселището. Кой знае къде е. С него е станало нещо загадъчно, но няма значение. При все това иди и го потърси в хотела. Трябва да изпълниш поръчката. А писмото: не ти трябва. Остави ми го! На връщане можеш да го вземеш и да го занесеш на господарката си. Ето ти един долар да се почерпиш в кръчмата. Сеньор Дафър има чудесно агуардиенте.

Хосе се подчини мълчаливо на нарежданията, без да разпита какво означават, взе долара и си отиде. Едва се бе изгубил от погледа, когато и Диас прекрачи прага, оседла набързо коня си, метна се на него и се отдалечи в обратна посока.