Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава LXXXI
С ГЛАВАТА НАДОЛУ, С КРАКАТА НАГОРЕ

Касий Къхуун продължи да язди през прерията, без да подозира, че някой друг освен Плуто, който бе оседлал коня му, го е видял да напуска къщата.

Той нищо не подозираше, когато мина и край мястото, гдето, приклекнал в шубраците, се беше скрил Зеб Стамп.

Касий предполагаше, че никой не го вижда в неясната утринна светлина — ни човек, ни звяр.

Когато излезе от горичката, той се отправи към Нуесес, като отначало яздеше в тръс, а след това премина в галоп.

Първите седем-осем мили той не обръщаше внимание на нищо наоколо. Задоволяваше се само от време на време да погледне към хоризонта, и то само пред себе си. Не обръщаше очи нито наляво, нито надясно, а назад погледна само веднъж, след като се беше отдалечил на известно разстояние от горичката.

Мислите му се стремяха към нещо напред, което още не се виждаше. Какво беше то? Знаеше само той и още един човек — Зеб Стамп, макар че Къхуун въобще не допущаше, че някой смъртен може да подозира причината на неговото ранно пътешествие.

Всъщност старият ловец само предполагаше. Но беше тъй сигурен, че предположенията му са правилни, колкото сигурен би бил, ако бившият капитан му се бе доверил. Той знаеше, че Касий Къхуун бе излязъл да търси конника без глава с надежда да го залови.

Макар и на кон, бързоног като тексаските елени, Къхуун съвсем не беше уверен в успеха си. Имаше голяма вероятност да не срещне желания „дивеч“ и това поглъщаше мисълта му, докато яздеше.

Несигурността го тревожеше, но гой се утешаваше с надежда, подхранвана от някои неотдавнашни случки.

Имаше едно място, гдето на два пъти бе срещал конника без глава. Може би пак е там.

Това място беше една затулена поляна на границата между саваната и гората, близо до началото на просеката, където се предполагаше, че е извършено убийството.

„Чудно защо винаги се връща там? — мислеше си Къхуун. — Наистина чудно! Като че ли знае… Ами! Отива там, защото тревата е по-хубава и наблизо има вода. Е, дано и днес иде. Тогава има вероятност да го намеря. Ако не отиде, трябва да се вра из гъсталака, а това никак не ми харесва, макар и посред бял ден.“

„Хм! От какво има да се страхувам — той е на сигурно място в затвора! Само парченце олово, но трябва да го извадя, дори ако се наложи да го гоня, докато конят ми падне и умре на пътя. О, небеса! Какво е това там?“

Последните шест думи Къхуун произнесе гласно. Преди това си бе говорил наум. Той спря и така дръпна поводите, че мустангът почти се изправи на задните си крака. Очите му, отправени към равнината, като че ли щяха да изскочат от орбитите си.

В прикования му поглед имаше нещо повече от изненада — в него се четеше ужас.

И нищо чудно, защото гледката, която се бе открила пред очите му, можеше да ужаси и най-неустрашимото сърце.

Слънцето, прокраднало се над хоризонта на прерията, грееше точно зад гърба на ездача в същата посока, по която се движеше. Пред него ниско по земята се издигаше синкава мъглявина — дихание от близката гора. Самите дървета не се виждаха. Те бяха скрити зад изпаренията, които се носеха над тях и ги обвиваха като лилав воал, който постепенно се преливаше с небесната синевина.

Зад този воал като на сцена се движеше необикновен конник, който можеше да изпълни зрителя с недоумение, ако не го бе виждал по-рано. Това бе конникът без глава. Но сега той не изглеждаше така, както Къхуун и всички други го бяха видели преди. Не, той беше съвсем различен. На вид бе същият, но размерите му бяха десет пъти по-големи.

Това вече не беше човек, а колос — великан. Конят бе кон по форма, но висок и огромен като мастодонт[1].

Но това не беше всичко. Друга, още по-голям д и необяснима промяна бе настанала. Конникът без глава не се движеше по земята, а по небето — и ездачът, и конят бяха обърнати с глава надолу. Копитата на коня ясно личаха по горния край на мъглявината, докато раменете на ездача, за малко щях да кажа главата, допираха хоризонта! Сарапето, което го обгръщаше, като че ли не се подчиняваше на закона за земното привличане. То се спущаше по тялото на конника, сякаш той беше с краката надолу. А също и юздите, гривата и извитата опашка — те всички „падаха“ нагоре!

Когато призрачното видение, сега по-призрачно от всеки друг път, се появи, то се движеше бавно и отпуснато. За известно време то не промени хода си и Къхуун стоеше втренчен, със сърце, преливащо от ужас.

Внезапно настъпи промяна. Очертанията му станаха неясни, конят се обърна и се отдалечи в тръс в обратна посока, но все още с краката нагоре.

Видението се бе изплашило и бягаше.

Къхуун, полувцепенен от страх, би стоял на мястото си и би оставил видението да се отдалечи, ако не беше конят му, който неочаквано се изви и по такъв начин го изправи лице с лице с обяснението на загадката.

Като се обърна, от прерията долетя шум от копита, който му показа, че наблизо се намира истински конник, ако можеше да бъде истински конникът, хвърлил такава страхотна сянка.

— Мираж! — извика Къхуун и изруга. — Какъв глупак съм, че се подведох. Ето го проклетото животно от миража; него съм тръгнал да търся. При това толкова наблизо. Само ако знаех, щях да го пипна, преди да ме усети. А сега напред да го догоня. И ще го догоня, дори ако е необходимо да галопирам до другия край на Тексас.

С вик, шпори и камшик той се втурна напред, за да докаже своето решение. След пет минути по прерията се носеха двама конници. Техните коне, рожби на прерията, препускаха близо един зад друг. Конникът върху гърба на първия от тях беше без глава, а в гърдите на другия, който го преследваше, биеше сърце, решено на всичко.

* * *

Преследването не продължи дълго — поне докато се намираха в откритата прерия. Къхуун смяташе, че скоро ще постигне целта си.

Неговият кон изглеждаше по-бърз, може би защото той го подканяше настойчиво, а може би защото преследваният не беше толкова уплашен, че да иска да избяга. Малко по малко сивият жребец скъсяваше разстоянието и скоро се приближи толкова, че Къхуун приготви пушката си.

Той имаше намерение да застреля коня и да сложи край на преследването; и щеше да стреля незабавно, ако не се страхуваше. По-рано бе стрелял напразно и сега не желаеше да дръпне спусъка, преди да се доближи толкова, та да бъде сигурен че изстрелът ще е смъртоносен.

Но докато Къхуун се колебаеше, преследваният кон внезапно се отклони от прерията и се втурна в просеката.

Тази неочаквана маневра обърка преследвача и докато се опомни, той изостана с повече от половин миля.

Къхуун се приближаваше към мястото, което добре, твърде добре познаваше — мястото, гдето бе пролята кръв. При всеки друг случай той би го избягнал, но сега в сърцето му се таеше мисъл, която не му позволяваше да си спомня миналото и го караше да забрави всичко друго освен страха от бъдещето. Той можеше да се успокои, само ако хванеше необикновения конник и отстранеше надвисналата опасност.

Той още веднъж догонва преследвания — разширените ноздри на жребеца му почти се допираха до развяната опашка на мустанга. Пушката му бе готова в лявата ръка, а показалецът на дясната бе на спусъка. Той само търсеше място къде да се прицели по-добре. В следващата секунда Къхуун щеше да стреля и да изпрати един куршум в ребрата на бягащия кон, когато последният, като че почувствувал опасността, направи бърз скок встрани, ритна преследващия го кон в муцуната и се втурна в друга посока.

Това неочаквано действие и пронизителният, пълен с ненавист „крясък“, които сякаш говореха за някакъв неземен разсъдък, объркаха малко Къхуун и коня му. Конят спря и отказа да продължи. Само острите шпори, които се забиха дълбоко в хълбоците му, го принудиха да се подчини и отново да полети в галоп.

Сега по-ревностно от всякога ездачът напираше напред, защото беглецът изостави пътеката и се отправи към храсталаците. Там преследването можеше да свърши, без да успее да убие или улови животното. До този миг Къхуун го занимаваше само мисълта дали конят му е достатъчно бърз, за да издържи в преследването. Той не беше предвиждал такъв край, какъвто сега изглеждаше вероятен и възможен. Решен да действува незабавно, той вдигна пушката си.

В това време той се намираше в храстите — конникът без глава, скрит наполовина в листака, чиито вейки се удряха със свистене в двете му страни. Къхуун имаше възможност да се прицели само в бедрата на коня и той насочи пушката си към тях.

Цевта избълва серен дим. В същото време се чу пукот. Сякаш от изстрела един тъмен предмет се завъртя през облака дим и глухо тупна на торфа. Той отскочи и се търкулна в краката на коня на Къхуун. Той спря, но продължи да се клатушка насам-нататък като фърфалак, малко преди да престане да се върти.

Сивият жребец изпръхтя и се вдигна на задните си крака. Ездачът изпищя уплашено.

И нищо чудно. Ако Къхуун познаваше добре Шекспир, можеше да повтори думите му: „Не разтърсвай кървавите си коси“[2], защото на земята под него се въргаляше човешка глава. На нея имаше надяната шапка с корава, кръгла периферия, която не й позволяваше да спре на едно място.

Лицето беше цяло обърнато към Къхуун. То бе мъртвешки бледо, съсухрено и покрито с кръв. Очите изцъклени студени и замъглени като стъклени топчета. Бели зъби блестяха между посинелите устни, сякаш разтегнати презрително.

Къхуун гледаше всичко това ужасен и разтреперан. Страхът му не бе от нещо свръхестествено, а от грубата действителност.

Тази очна ставка с безмълвната глава, която говореше толкова много, не продължи дълго. Още докато тя се люлееше на равната поляна. Къхуун изви коня, смуши го и се отдалечи в галоп.

Той не се опита да продължи преследването на конника без глава, който все още се чуваше да се провира сред храсталаците. Обратно, обратно през прерията към Каса дел Корво!

Бележки

[1] Мастодонт (гръцки) — грамаден допотопен слон. Б. пр.

[2] Думи на Макбет от едноименната трагедия на Шекспир (3 действие. IV картина), отправени към духа на убития Банко. Б. пр.