Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава IX
ПОГРАНИЧНИЯТ ФОРТ

„Осеяно със звезди знаме“, издигнато над форта Индж, се развява на високия пилон и хвърля неспокойната си сянка над една странна и необичайна гледка.

Това е картина на истински пограничен живот, която само четката на младия Верне[1] може да предаде вярно — картина полувоенна, полуцивилна, полудива, полуцивилизована — изпъстрена с хора, чиито дрехи, цвят на кожата и занятие показват, че принадлежат на двете крайности на обществото и на всички възможни степени помежду им.

Дори фонът — самият форт — е разнороден по характер. Осеяното със звезди знаме не се вее над кули и бойници, неговата сянка не пада над укрепления или подземни ходове, ров, ескарп[2] или насип. Няма нищо, което да напомня за крепост — груба ограда, направена от стволовете на дървото алгаробия, обкръжава навеси за двеста коня, десетина сгради със съвсем обикновена архитектура, някои от които са просто плетени бараки, измазани с глина; най-голямата е казармата, зад нея — болницата и складовете на интенданта; от едната страна е караулното помещение, а от другата — по-претенциозните на вид офицерски квартири и столовата. Всички са измазани и белосани с вар, която се намира в изобилие на Леона. Всички са спретнати и чисти, както подобава на войски на голяма цивилизована страна. Такъв е фортът Индж.

Недалеч друга група постройки привлича погледа. Те са почти толкова внушителни, колкото и описаните по-горе сгради, наречени „фортът“. Сянката на знамето не пада върху тях, но те са под негово покровителство — на него дължат своето появяване и съществуване. Това е зародишът на селото, което неизменно се появява близо до американските военни гарнизони и което по всяка вероятност в недалечно бъдеще ще стане град — може би голям град.

Понастоящем населението се състои от: пътуващ търговец, в чийто магазин има „дреболии“, невключени в списъка на комендантските дажби, хотелиер — чийто бар, постлан с бял пясък и украсен с рафтове, наредени с лъскави стъкла, примамва лентяите, чифт комарджии с конкуриращи се маси за игра на карти, които измъкват от джобовете на войниците по-голямата част от заплатите им; двадесетина тъмнооки сеньорити със съмнителна слава, още толкова ловджии, колари, ловци на мустанги и хора с неопределено занятие каквито могат да се намерят във всяка страна около всяка военна част или лагер.

Къщите на това пъстро общество са построени в известен ред. Всички може би принадлежат на един-единствен спекулант. Те се издигат около „площад“, по който вместо фенери или статуи може да се види гниещото стъбло на някой кипарис или някой храст, който расте на килим от утъпкана трева.

Леона, на това място все още малка река, лъкатуши зад форта на селото. Отпред се простира равнина, цялата зелена. В далечината се тъмнеят гори от могъщи дъбове, орехови дървета и брястове, които се борят за съществуване с бодливи кактуси и много пълзящи и виещи се паразитни растения, почти неизвестни на ботаниката. На юг и изток по брега на потока се виждат пръснати къщи. Това са жилищата на плантаторите. Някои от тези жилища, построени наскоро, са прости, други са в по-изискан стил; те явно са били построени по-отдавна. Едно от тях привлича особено вниманието. Това е голяма постройка с плосък покрив, обграден с парапет от бойници. Нейните бели стени изпъкват на фона на зелената гора, която я загражда от три страни. Това е асиендата[3] Каса дел Корво.

Ако обърнете очи на север, ще видите странно самотно възвишение — огромен конус от скали, което се издига няколкостотин фута над нивото на равнината. Зад него в мъгливата далечина се очертава начупената хоризонтална линия на планината Гваделупа — най-високите извишения на платото Ляно Естакадо, по което почти не е стъпвал човешки крак.

Погледнете нагоре! Ще видите небето — сапфиренотюркоазно. Денем по него няма никакво петънце — само златното сияние на слънцето. Нощем то е осеяно със звезди, сякаш изрязани от лъскава стомана, и между тях луната, чийто диск се очертава по-бляскав и от сребро.

Погледнете надолу! В този час, когато луната и звездите са изчезнали, а крайбрежният вятър, напоен с уханието на цветята, полъхва от залива Матагорда и развява знамето пред очите на утрото — погледнете тогава надолу и ще видите картина, която би трябвало да бъде нарисувана от Верне — твърде разнообразна и жива, преизпълнена с фигурки, костюми и цветове, картина, която е почти невъзможно да се опише с думи.

В тази картина личат войниците в униформи — светлосините униформи на американската пехота, по-тъмните — на драгуните и бледозелените — на стрелците.

Малцина от войниците са в пълна униформа — само дежурният офицер, караулният началник и часовоите.

Техните свободни другари се шляят из казармата или под навеса, облечени в червени фланелени ризи, с нахлупени шапки и с ботуши, които отдавна не са виждали боя.

Те се смесват с хора, в чиито дрехи няма нищо военно: ловджии с туники от щавена еленова кожа и съответни гетри; пастири и ловци на мустанги, облечени по мексикански, мексиканци с широки colsoneros, наметала раменете им, ботуши с големи шпори на токовете и лъскави sombreros[4], небрежно кривнати на главите им. Те бъбрят с индианци, чиито палатки се виждат в далечината. Индианците са дошли на приятелско посещение във форта, за търговия или за преговори. Рамената им са наметнати с червени, зелени или сини одеяла, които им придават живописен, почти класически вид, въпреки че телата им са нашарени с противна украска и дългите им черни коси, удължени с плитки от конски косми, са сплъстени от мръсотия.

Представете си тази пъстра смесица от националности — различни костюми, различни условия на живот и различни занятия; прибавете тук-таме някой чернокож потомък на Етиопия, прислужник на някой офицер или пратеник на плантатор от съседното поселище; представете си тези хора да разговарят на групи или да крачат по плоската равнина сред пет-шест спрели коли, чифт тежки оръдия на лафети и наблизо до тях сандъци със снаряди, две-три правоъгълни палатки, окръжени с мухи, обитавани от някои офицери чудаци, които предпочитат да спят под платнища, пирамиди от пушки със затъкнати щикове, които принадлежат на часовоите — представете си всички тези различни неща, и във вашето съзнание ще се появи истинската картина на един военен форт по границите на Тексас — там, където свършва цивилизованият свят.

* * *

Около седмица след като плантаторът от Луизиана бе пристигнал в новия си дом, трима офицери стояха на парадния площад пред форт Индж с очи, обърнати към асиендата на Каса дел Корво. И тримата бяха млади. Най-възрастният едва ли имаше 30 години. Пагоните му с две черти показваха, че е капитан. Вторият — с една черта, беше старши лейтенант, а най-младият нямаше нищо на пагона си и вероятно беше младши лейтенант. Те бяха свободни от наряд и се разговаряха. Темата им бе „новите“ в Каса дел Корво — плантаторът от Луизиана и неговото семейство.

— Нещо като прием по случай пристигането им — каза капитанът от пехотата, който имаше предвид поканата, изпратена до всички редовни офицери от гарнизона на форта. — Най-напред вечеря, а след това танци — истинско събитие. Предполагам, че там ще видим като на парад аристокрацията и красавиците на поселището.

— Аристокрацията? — засмя се лейтенантът от драгунския полк. — Струва ми се, тук няма много аристократи, а още по-малко красавици.

— Грешите, Хенкок. По бреговете на Леона могат да се намерят и аристократи, и красавици. Някои добри семейства от Съединените щати са се преселили по тези места. Без съмнение ще срещнем някои от тях на приема у Пойндекстър. Що се отнася до това самият домакин струва колкото цял куп аристократи. Той има достатъчно аристократизъм, за да даде на всички които ще присъствуват. А колкото за красавици, отсам Сабина[5] няма по-хубава девойка от неговата дъщеря. Племенницата на интенданта ще трябва да отстъпи първенството си.

— О, така ли? — проточено запита лейтенантът на стрелците с тон, който издаваше раздразнението му от това описание. — Тогава мис Пойндекстър трябва да е дяволски красива.

— Така е. Ако не се е променила, откакто я видях за последен път на бала у Лафурш. Там имаше около половин дузина млади креолци които за малко щяха да си обявят дуел заради нея.

— Предполагам, че е кокетка — подметна стрелецът.

— Нищо подобно, Кросмън. Напротив! Вярвайте ми! Мис Пойндекстър е жизнена девойка, но въпреки това поставя на място всеки, който се опита да бъде твърде близък с нея. Не й липсва и от гордостта на баща й. Това е семейна черта на Пойндекстъровци.

— Точно момиче за мене — на шега отбеляза младият драгун. — Ако е толкова хубава, колкото казвате, капитан Сломън, сигурно ще си загубя ума по нея. Слава богу, сърцето ми за разлика от сърцето на Кросмън не е обвързано.

— Слушайте, мистър Хенкок — отвърна офицерът от пехотата, човек с трезви разбирания, — не обичам да се обзалагам, но съм готов на голям облог, че няма да говорите така, след като видите Луиза Пойндекстър. Разбира се, ако говорите искрено.

— Не се тревожете за мене, Сломън. Често съм бил под огъня на красиви очи, за да се страхувам от тях.

— Но не толкова красиви!

— Дявол да го вземе! Ще ме накарате да се влюбя в тази девойка, преди още да съм я видял. Тя сигурно е нещо изключително — несравнимо.

— Наистина такава беше, когато я видях за последен път.

— Преди колко време?

— Бала у Лафурш ли? Един момент — преди около година и половина. Точно след като се върнахме от Мексико. По това време тя се появи в обществото като „нова, блестяща и разкошна звезда в небесата“.

— Година и половина е доста време — мъдро забеляза Кросмън. — Дълго време за неомъжена девойка, особено за креолка. Те често се женят на дванайсет години вместо в „пленителните шестнайсет.“ Може би красотата й е загубила от блясъка си.

— Не ми се вярва. Трябваше да ги посетя, но знаех, че усилено се нареждат и може би нямаше да им е приятно. Майорът е бил в Каса дел Корво и така рапортува за красотата на мис Пойндекстър, че без малко щеше да загази през „главнокомандуващата“.

— Честна дума, капитан Сломън — заяви тържествено лейтенантът от полка на драгуните, — вие разпалихте любопитството ми до такава степен, че аз почти се влюбих в Луиза Пойндекстър.

— Преди да се влюбите съвсем — обади се сериозно офицерът от пехотата, — позволете да ви посъветвам да бъдете предпазлив. Има един неприятен човек.

— Навярно брат й. Обикновено братята са такива.

— Тя има брат, но той е благороден младеж и е единственият Пойндекстър, неразяждан от гордост.

— Тогава трябва да е аристократичният й баща? Той едва ли би имал нещо против да квартирува с Хенкоковци.

— Не съм съвсем сигурен в това, като се вземе предвид, че Хенкоковци са янки, а той е кавалер от Юг! Но аз нямам предвид Пойндекстър.

— Е, кое е това страшно същество и какво е то, ако не е човешко.

— Човекоподобно! Неин братовчед. Един чудак на име Касий Къхуун.

— Струва ми се, че съм чувал това име.

— И аз също — каза лейтенантът на стрелците.

— Всеки, който е имал нещо общо с мексиканската война, или по-точно е взел участие в похода на Скот, го е чувал. Къхуун бе широко известен, но не се ползуваше с добро име. Беше капитан в един доброволчески полк от Мисисипи, тъй като произхожда от този щат. Но човек можеше по-често да го види край комарджийската маса, отколкото в полка. Имаше няколко тъмни афери, които му създадоха славата на побойник, но лошото си име той не спечели само в мексиканската война. Имаше си го от по-рано и беше добре познат сред закоравелите престъпници от Нови Орлеан като опасен човек.

— Какво от това? — запита младият драгун с полупредизвикателен тон. — Кой се интересува дали Касий Къхуун е опасен човек или не? Аз не се интересувам. Нали казахте, че й е само братовчед?

— Може би и нещо повече. Имам основание да смятам, че не е равнодушен към нея.

— А тя?

— Това не знам. Знам само или по-скоро подозирам, че той е любимец на баща й. Чувал съм и причините. Вярно е, че ги разправят от ухо на ухо, но изглеждат твърде вероятни, за да се съмнява човек в тях. Старата история — зависимост, която произхожда от парични задължения. Пойндекстър не е толкова богат, колкото беше по-рано. Иначе никога нямаше да го видим тук.

— Ако девойката е толкова привлекателна, колкото разправяте, предполагам, че няма да мине дълго и капитан Касий ще пристигне.

— Дълго време ли? Толкова ли сте добре осведомен? Той е тук. Пристигна заедно със семейството и сега живее с тях. Някои разправят, че бил съдружник в плантацията. Дори тази сутрин го видях в бара на хотела. Пиеше и се перчеше по старому.

— Да не е един мургав човек на около тридесет години с черни коси и мустаци, облечен в синьо палто с полувоенна кройка и с револвер на бедрото.

— Да, и ако сте забелязали, с кама под палтото. Това е той.

— Доста е страшен на вид — забеляза младият стрелец. — Личи си, че е побойник.

— По дяволите видът му! — полураздразнено извика драгунът. — В армията на чичо Сам няма офицери, които да се плашат от външен вид и от побойници. Ако се закачи с мене, скоро ще узнае, че моят спусък не е по-бавен от неговия.

В този миг тръбата изсвири за утринна проверка — церемония, която се спазваше в малкия пограничен форт така редовно, като че ли това беше цял армейски корпус. Тримата офицери се разотидоха по своите части, за да ги подготвят за преглед от майора, командуващ форта.

Бележки

[1] Хорас Верне (1789–1863) — изтъкнат френски художник, чиито баща и дядо са също художници. Б. пр.

[2] Ескарп — стръмен насип. Б. пр.

[3] Асиенда — имение. Така (неправилно) наричат в господарския дом в Мексико. Тексас и Южна Америка. Б. пр.

[4] Sombrero шапка. Б. пр.

[5] Сабина — река, която отделя Тексас от Луизиана. Б. пр.