Майн Рид
Конникът без глава (7)

Глава VI
ПЕТНИСТИЯТ МУСТАНГ

Фелим не беше сбъркал. Гласът беше на господаря му Морис Джерълд. Когато излезе навън, той видя, че ловецът на мустанги се приближава към колибата.

Както слугата очакваше, господарят му бе възседнал коня си който не изглеждаше сега червеникав, а почти черен. Кожата на животното бе потъмняла от пот. Гърдите и хълбоците му бяха покрити с пяна.

Дорестият кон не беше сам. На края на вързаното за седлото опънато ласо имаше един негов другар или по-точно един пленник. Долната му челюст бе пристегната с ремъчна примка, вързана с друг ремък, който минаваше през врата и зад ушите му, така че конят не можеше да избяга. Това беше мустанг с особен цвят на кожата. Цвят, какъвто рядко се среща и между най-големите стада, бродещи по пасбищата на прерията, и сред които и най-чудноватите шарки не са нещо необикновено.

Кожата на това животно бе тъмна, шоколадовокафява, на места почти черна, с бели петна, наредени равномерно като напречните шарки по кожата на ягуара. Сякаш да подсили красотата на това съчетание от цветове, животното бе безупречно сложено — широки гърди, закръглени хълбоци, стройни крака, копита, набраздени с десетина концентрични кръгове, и глава, която можеше да бъде взета за образец на конска красота. То бе по-голямо от мустанг и все пак по-малко от обикновен английски кон, даже и от дорестия жребец — също мустанг, — спомогнал при залавянето. Това бе красива кобила от манадата^[1], която навестяваше равнината близо до изворите на Аламо. Там ловецът на мустанги я беше преследвал три пъти безуспешно.

Този път поговорката, че щастието се усмихва на третия път, не излезе вярна. Той успя едва на четвъртия път. С помощта на дълго въже с примка на края ловецът бе хванал животното, което така горещо желаеше да притежава по причина, известна само нему.

Фелим никога не бе виждал господаря си да се връща толкова възбуден от лов на коне, дори когато водеше завързани на края на ласото си половин дузина мустанги, което често се случваше.

Но никога по-рано Фелим не беше виждал привързано за ласото такова красиво животно като петнистата кобила. Тя можеше да възхити дори и по-слаб познавач на коне от бившия коняр в замъка Бал ах.

— Хип! Хип! Ура! — извика той, като видя пленницата, и хвърли шапката си високо във въздуха. — Благодарение на свети Патрик^[2] мастър Морис е хванал най-сетне петнистата кобила. Ах, какво красиво животно! Сега разбирам защо толкова се изпотрепахте по него. Да можехте да я заведете на панаир в Болинаслоу, бихте могли да поискате за нея, колкото си щете, и щяха да ви ги дадат до стотинка. Брей, какво красиво животно! Къде да я заведа, господарю? В конюшнята при другите ли?

— Не, там може да я изпоритат. Ще я вържем под навеса. Кастро трябва да прекара нощта навън сред дърветата. Ако е кавалер, няма да има нищо против. Виждал ли си нещо по-красиво от нея, Фелим, искам да кажа по-красив кон?

— Никога, мастър Морис, никога през живота си! Аз съм виждал доста породисти коне в Балибалах. Ах, че хубаво животно! Човек може просто да я изяде. А пък изглежда, че по-скоро тя него може да изяде. Още не сте й дали първия урок, нали?

— Не, Фелим. Не искам сега да започна да я обяздвам. Сега нямам време да направя това както трябва. А не си струва човек да похаби такова съвършенство. Ще я опитомя, след като се върнем в поселището.

— Ще ходим ли там, господарю?

— Да. Утре. Ще тръгнем призори, за да можем да стигнем във форта до вечерта.

— Ура! Чудесна новина. Не за мен, а за вас, мастър Морис. Може би не знаете, че уискито е почти на свършване. Като разклати човек дамаджаната, личи, че са останали две-три глътки. Тия поселници от форта не са много честни. Мамят ви при меренето. И вода слагат. Ако човек му сложи само една капка от потока, свършено е с него. Един галон ирландско уиски е равен на три от тази американска „отрова“, както самите янки^[3] я наричат.

— Не се безпокой за уискито, Фелим! Надявам се, че няма достатъчно за тази вечер та дори и за утре, за из пътя. Не се отчайвай, стари балибалахецо! Да приберем петнистата кобила, пък после ще имаме достатъчно време да разговаряме за нови запаси от уиски, което знам, че обичаш повече от всичко друго — освен себе си.

— И освен вас, мастър Морис — отвърна ирландецът, като примигна закачливо, което накара господаря му да скочи със смях от седлото…

* * *

Петнистата кобила бе скоро прибрана под навеса. Временно завързаха Кастро за едно дърво и там Фелим започна да го тимари по най-добрия начин, приет в прерията.

Ловецът на мустанги, изнурен от работа през деня, се хвърли на леглото от конска кожа. Той дълго и усилено бе преследвал петнистия мустанг, преди да го плени, нещо, което не му се бе случвало по-рано.

Имаше някаква причина, която го подтикваше така неудържимо в това преследване, причина, неизвестна нито на Фелим, нито на Кастро, който го носеше, нито на което и да е друго живо същество освен на самия него.

Въпреки че бе прекарал няколко дни на седлото, въпреки умората от непрекъснатото преследване на петнистата кобила, през последните три дни, Морис Джерълд не можеше да заспи. Той ставаше от време на време и се разхождаше из колибата, като че ли развълнуван от силни чувства. Последните няколко нощи не беше спал добре. Мяташе се в леглото, докато не само неговият прислужник Фелим, но и хрътката Тара започнаха да се чудят какво може да означава това безпокойство. Фелим би го отдал на желанието му да притежава петнистата кобила, ако не знаеше, че трескавото състояние бе започнало, преди господарят му да бе научил за съществуването на това странно четириного животно.

Ловецът бе видял мустанга едва няколко дни след завръщането си от форта. Следователно това не можеше да бъде причина за промяната в държането му.

Вместо да го успокои, залавянето на животното сякаш имаше обратно въздействие. Така поне се стори на Фелим. Най-после прислужникът, който гледаше на господаря си като на събрат, реши да го попита за причината на неговото безпокойство.

Докато Морис се обръщаше в леглото ту на една, ту на друга страна, до ушите му достигна следният въпрос:

— Какво ви е, мастър Морис?

— Нищо, Фелим, нищо. Защо мислиш, че има нещо?

— Как да не мисля. Откакто се върнахте последния път от поселището, не можете да дремнете нито за минутка. Ох, видели сте там нещо, което не ви дава да заспите. Да не е някоя мексиканска девойка — някоя мучача, както ги наричат? Не, не мога да повярвам такова нещо. Нямаше да сте от Джерълдовци, ако обръщате внимание на такива като тях.

— Глупости, драги! Нищо ми няма. Въобразяваш си само, а въображението ти нещо не е в ред.

— А, грешите, господарю. Ако моето въображение не е в ред, то какво остава за вашето? А най-вече когато спите, което не се случва често напоследък.

— Когато спя ли? Какво искаш да кажеш, Фелим?

— Какво искам да кажа ли? Щом си затворите очите и аз мисля, че спите, вий започвате да бръщолевите, като че поп ви изповядва.

— А, така ли? И какво си чул да казвам?

— Неща, които не мога да разбера, господарю. Като че ли винаги се опитвате да кажете едно дълго име, което изглежда няма край, макар че започва с „Пойнт“^[4].

— Име ли? Какво име?

— Точно не мога да ви кажа, дявол го взел. Много е дълго и не мога да го запомня, още повече че никой не се е погрижил за моето образование. Но преди него слагате друго име, което мога да ви кажа. То е женско и не се среща много често в нашата страна. Лузи или нещо такова, мастър Морис, а след него идва отново с „Пойнт“.

— А! — прекъсна го младият ирландец с явно нежелание да продължи разговора на тази тема. — Сигурно някое име, което съм чул някъде. Какви ли не странни неща идват човеку на ум, когато спи!

— Тъй, тъй! Право казвате. Защото насън, господарю, вие говорите на някакво хубаво момиче, което поглежда зад завеските на някаква карета, и все й казвате да ги спусне, че наближавала опасност, от която ще я спасявате.

— Чудя се отгде ми идват такива глупости на ум!

— И аз се чудя — отговори Фелим и погледна господаря си изпитателно но крадешком. — Нали няма да ми се сърдите — продължи той, — ако ви попитам, мастър Морис, да не би дотам да сте изветрял, че да сте се влюбил в някоя от тукашните янки? Ох, ох, ох, какво нещастие би било! Какво ще каже тя — милата синеока девойка със златистите коси, дето живее на двадесетина мили от Балибалах?

— Хайде, хайде, Фелим, ти съвсем си загубил ума си.

— А, не е вярно, мастър. Но има нещо, което бих искал да загубя.

— Какво е то? Надявам се, че не съм аз?

— Вие? Ами! Никога! Искам да кажа Тексас. Как ми се ще да се махнем от това място и да се върнем в стария си дом.

Какво полза от стоенето ви тук, дето пилеете напразно най-хубавите си дни. Вие едва изкарвате хляба си, като ловите коне а пък и да изкарвахте повече, какво от това? Старата ви леля в замъка Балах няма да кара още много и тогава цялото прекрасно имение ще бъде ваше, макар че тя толкова ви се заканва. То си е ваше наследство и никой не може да ви го вземе!

— Ха! Ха! Ха! — изсмя се младият ирландец. — Цял правник си. Какъв първокласен адвокат би станал от тебе! Но слушай! Забравяш, че не съм слагал в устата си нищо от сутринта. Какво има в килера?

— А, няма кой знае какво. Тези три дни, откакто се захванахте с петнистия кон, нищо не сте донесли. Има само студено месо от елен и царевичен хляб. Ако искате, мога да сложа месото в гърнето и да посготвя нещо.

— Добре! Мога да почакам.

— Няма ли по-леко да чакате, ако пийнете една капка?

— Вярно. Дай малко!

— Чисто или с вода? А, то си има вода, ама…

— Дай ми чаша грог, донеси и прясна вода от потока!

Фелим взе сребърната чаша и точно щеше да излезе, когато Тара изръмжа, скочи и се втурна през стаята. Това накара прислужника да се приближи към вратата с известна предпазливост.

Лаят на кучето скоро се превърна в радостно скимтене, което показваше, че то бе видяло някой стар познайник.

— Старият Зеб Стамп — каза Фелим, като най-напред надзърна навън, а след това излезе смело с двойното намерение да поздрави новодошлия и изпълни нареждането на господаря си.

Човекът който се бе появил така свойски пред колибата на ловеца на мустанги, беше толкова различен от нейните обитатели, колкото и самите те бяха един от друг.

Той беше шест фута^[5] на ръст, обут с високи ботуши от щавена кожа на алигатор, а в широките им горнища бяха натъпкани краищата на панталоните му. Панталоните — от домашен вълнен плат, боядисан в „дрянова боя“, бяха сега замърсени. Вместо риза човекът носеше дреха от еленова кожа, която покриваше гърдите и раменете му. Върху нея беше облякъл шаячно палто — някога зелено, а сега жълтозеленикаво, почти изтъркано.

Не се виждаше никаква друга дреха. Нахлупена, възсива, доста измачкана филцова шапка завършваше простия му и оскъден тоалет.

Неговата екипировка беше в стила на ловците от непроходимите гори на Северна Америка: паласка за куршуми и голям извит рог висяха окачени на каишки, метнати през дясното му рамо, колан от дебела кожа пристягаше палтото му. В колана бе затъкната кожена калъфка, от която се подаваше дръжка на дълъг нож, грубо изработена от еленов рог.

Той нямаше нито мокасини, нито гети, нито широка туника от еленова кожа, украсена с ресни, каквито носят повечето ловци в Тексас. Грубите му дрехи не бяха бродирани. Оръжието му не бе гравирано. Нищо по него не беше сложено за украшение. Всичко бе просто, почти грубо, сякаш определено от вкус, който презира „превзетостта“.

Даже пушката, неговото доверено оръжие, главният инструмент в занаята му, приличаше на кръгла желязна пръчка с парче кафяво, неполирано дърво в единия край за приклад. Когато я опираше о земята, тя достигаше до раменете му.

Така облеченият и екипиран човек бе на петдесетина години. Лицето му бе смугло, а чертите изглеждаха на пръв поглед сурови.

Ако го разгледате отблизо обаче, бихте видели, че той не е лишен от хумор. Бляскащите малки сиви очи показваха, че техният притежател би се наслаждавал с удоволствие на някоя хубава шега и сам би се пошегувал от време на време.

Ирландецът бе споменал името му. Гостът се казваше Зебулон Стамп или както го наричаха малцината му приятели „старият Зеб Стамп“.

„От Кентъки по рождение и възпитание“ — както той сам заявяваше, когато го запитваха откъде е, — Зеб Стамп бе прекарал по-голямата част от живота си като ловец сред вековните гори по долното течение на Мисисипи, а сега упражняваше същия занаят из пустошите на Югозападен Тексас. Държането на хрътката, която скачаше пред него и го приветствуваше по своему, показваше, че между Зеб Стамп и Морис — ловеца на мустанги, съществуват приятелски отношения.

— Добър вечер! — поздрави кратко Зеб, когато високата му фигура затъмни входа на колибата.

— Добър вечер, мистър Стамп — отвърна собственикът на колибата и стана да го посрещне. — Влезте! Седнете!

Ловецът прие поканата, направи една-единствена крачка в стаята и с няколко неловки движения успя да се намести на стола, доскоро заеман от Фелим. Столът беше нисък и коленете на госта стигнаха чак до брадата му. Високата пушка се издигна като копие няколко фута над главата му.

— Проклетите му столове! — промърмори той, явно недоволен от позата си. — По обичам да седя на пън. Тогава човек усеща, че има нещо здраво под себе си.

— Опитайте тук! — каза домакинът, като посочи кожения куфар в ъгъла. — Може би е по-устойчив.

Старият Зеб прие предложението. Изправи свитото си огромно тяло и се премести на куфара.

— Както винаги пеша, мистър Стамп?

— Не, старата кранта е навън. Вързах я за едно дръвче. Не идвам от лов.

— Изглежда че никога не ходите на лов с кон.

— Не съм толкова прост. Който ходи на лов с кон, е голям глупак.

— Но в Тексас всички правят така.

— И всички да са, глупав им е обичаят! Обичай на мързеливи глупаци. Без кон убивам за един ден повече дивеч, отколкото за цяла неделя на кон. Е, то за вас трябва кон, ама вашият лов е съвсем друг. Ако тръгнеш на лов за мечки, за елени, па дори и за пуйки, няма да ги видиш, ако обикаляш на кон наоколо. Не ми трябва на мене кон, ама нали трябва да пренасям убития дивеч. Само затова държа старата си кобила.

— Казвате, че е навън, така ли? Нека Фелим я заведе под навеса. Нали ще пренощувате тук?

— С такова намерение идвам. Ама няма защо да се тревожите за кобилата. Тя е здраво вързана. Преди да си легна, ще я вържа за ласото да си пасе.

— Ще хапнете ли с нас? Фелим тъкмо приготвя вечеря. Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-вкусно, а само готвено еленово месо.

— Какво по-хубаво от него освен мечото месо, разбира се. И двете ги обичам печени на жар. А и аз май мога да ви дам нещо за печене. Мистър Фелим, ако нямаш нищо против, я иди, дето е вързана моята кранта. Ще намериш на седлото пуйка; убих я край потока, като идвах насам.

— Това се казва късмет! Нашите запаси са съвсем намалели. Всъщност са изчерпани. През последните три дни бях толкова зает да гоня един необикновен мустанг, че и наум не ми идваше да си вземам пушката. Ние, с Фелим и Тара, сме почти пред гладуване.

— Какъв мустанг? — попита ловецът с явен интерес, без да обръща внимание на последната забележка.

— Кобила. Тъмнокафява с бели петна. Разкошно създание!

— Дявол го взел, млади момко, та тъкмо тази работа ме доведе чак дотук!

— Наистина ли?

— Виждал съм този мустанг или кобила, както казвате, само че не можах да разбера, че е кобила, защото тя никога не ме остави да се приближа на повече от половин миля до нея. Видях я няколко пъти в прерията и исках да я уловите. Ще ви кажа защо. Откакто ви видях последния път, аз живея в поселището, край Леона. Тогава видях и нея. Та… там дойде един човек. Познавам го от Мисисипи. Той е бял плантатор, който живее нашироко. И какви празненства устройваше! Само колко еленово месо и колко пуйки съм доставил на трапезата му! Името му е Пойндекстър.

Пойндекстър?

Така се казва. Прочут е по бреговете на Мисисипи от Орлеан до Сан Луи. Тогава беше богат. И сега май не е беден — довел е стотина негри. Пойндекстър има един племенник на име Къхуун — пълен с долари, и като не знае какво да ги прави, дава ги на вуйчо си назаем — има си човекът някаква причина за това. А сега, млади момко, да ви кажа защо исках да ви видя. Този плантатор има дъщеря — луда по коне! В Луизиана, дето живееха, тя яздеше най-буйните коне. Тя чу, като разправях на баща й за петнистия мустанг, и не миряса, докато той не обеща да даде голяма цена на човека, който го улови. Пойндекстър каза, че ще даде двеста долара за туй животно, ако то наистина излезе такова, каквото му го разправих. Знаех си, че туй ще накара всички ловци на мустанги от поселището да хукнат подир коня, затова не казах никому нищо. Дойдох направо тук, толкова бързо, колкото можеше да ме докара старата кобила. Уловете петнистия мустанг и Зеб Стамп ви уверява, че ще пипнете двеста долара!

— Елате с мен, мистър Стамп — каза младият ирландец, като стана от стола си и тръгна към вратата.

Ловецът го последва, доста изненадан от неочакваната покана.

Морис заведе посетителя си зад колибата и като посочи към навеса, попита:

— Прилича ли този кон на мустанга, за който говорите?

— Да ме убие господ, ако не е същият! Пипнали сте го вече! Двеста долара са ви в кърпа вързани. Имате късмет, млади момко — двеста, съвсем сигурно! Да не ми е името Зеб, ако животното не заслужава парите до последния цент! Ех, че красиво животно! Мис Пойндекстър ще се зарадва. Ще полудее от радост!